Крис Бънч
Кралят-демон (13)

13.
Празникът на житото

Маран се обърна рязко, надигна се и се измъкнах незабелязано от нея.

— Ти си бременна? — беше стъписана и думите й прозвучаха сковано.

— От един сезон и трийсет дни вече. Двете с ясновидката пресметнахме, че е станало в нощта на Празника, първата нощ, когато тримата бяхме заедно.

Маран зяпна приятелката си и за миг по лицето й пробяга неизразима омраза, но изчезна толкова бързо, че не съм сигурен дали видях добре на светлината на свещите. Вдиша дълбоко.

— Това му се вика изненада.

— Надявах се, че просто ми закъснява — каза Амиел. — Но всъщност не се заблуждавах за причината. Не е смешно, Дамастес, толкова пъти сме се опитвали с Пелсо да си направим бебе и така и не успявахме. А ти успя с първия опит. Явно семето ти е силно.

Прикрих смущението си. Беше казала най-неподходящото нещо, след като толкова пъти се бяхме опитвали с Маран да си направим дете.

— Та затова няма да мога да дойда с вас в Иригон — каза след малко Амиел.

Погледнах я учудено.

— Не те разбирам. Не си чак толкова бременна. Ясновидката каза ли, че има някакъв проблем?

— О, не. Здравето ми е чудесно. Но искам да си почина няколко дни, след като всичко свърши.

Маран я изгледа.

— Какво?

— Вече бездруго ви притеснявам — каза Амиел. — Това може само да влоши нещата — сви рамене. — Тъй че ще се оправя. Вече съм го правила веднъж, отдавна, като момиче.

— Искаш да… да абортираш?

Амиел кимна. Понечих да кажа нещо, но замълчах.

— Не искаш ли детето? — попита я рязко Маран.

Амиел се усмихна тъжно.

— Разбира се, че бих искала бебенце. Дете на Дамастес Хубавеца? Мъжът, който толкова топло ме прие в дома си, винаги се е държал с мен като с приятел и ме е любил по-хубаво от всеки друг? Ясновидката е уверена, че е момиче. Кой не би пожелал такова бебе? От години го искам… още повече че времето ми вече свършва.

— Тогава ще го родиш — заяви твърдо Маран, но бързо се сети, че и аз съм там. — Извинявай, съпруже. Не помислих, че трябва да те попитам.

— Не е необходимо — отвърнах и бях съвсем искрен. Щяхме да си имаме детето, което и двамата толкова искахме, и пет пари не давах какво щеше да каже или да си помисли някой. Не че имах избор, ако исках да се погледна след това в огледалото за бръснене.

— Амиел, веднъж ти казахме, че си добре дошла тук. Добре дошла — сега и завинаги. Ще продължим заедно. Като трима — протегнах ръка на Маран. Амиел стисна ръцете ни в своите и от очите й бликнаха сълзи.

— Благодаря ви. Не смеех дори да си го помисля… Благодаря ви. Благодаря ви, Джаен, Айрису.

— Императорът подпечата брака ни с Дамастес — каза Маран. — Помоли се на боговете и богините бракът ни да бъде благословен. Моля се на същите богове за трима ни.

— И аз — казах хрипливо.

— И аз — прошепна Амиел.

— Хайде да скрепим съюза ни — каза Маран. Обгърна нежно с длани главата на Амиел и я целуна, дълго и дълбоко. Двете бавно полегнаха, краката им се сплетоха, галеха се и страстта им се усилваше. Маран откъсна устни от Амиел. — Дамастес, ела и ни люби. Люби ни двете. И когато свършиш, свърши в двете ни. Вече сме трима завинаги.

 

 

Двете жени яздеха зад мен и си говореха възбудено за украсата в детските стаи на трите ни палата — дали ще е по-добре да са еднакви, или да ги направим различни, за да може детето да се учи на различия.

Карджан беше до мен, а от двете ни страни яздеха двайсет от моите Червени пики, отново под командата на легат Сегали.

Бях гладен и много жаден и очаквах с нетърпение обеда. Вече пътувахме от няколко дни и преди два часа бяхме прехвърлили границите на Аграмонте. За двама ни с Маран бе станало обичай да спираме за обяд в Каевлин. Беше чудесно малко селце, с може би стотина жители, само на два-три дни път до Иригон. Имаше си търговец — който продаваше всичко, от подправки до грах, обикновено на вересия срещу реколтата — селска вещица и чудесна кръчма, прочута с местната си шунка, прясно изпечения хляб, няколко вида ейл, правен в заведението, и със салатите си, подправени с билки, гледани от кръчмарката. Бяхме й помогнали да си посади в градината екзотични билки от столицата.

Трябваше да забележа, че нещо не е наред, още щом излязохме от поредния завой, защото не видях играещи деца, нито чух мученето на добитък или крякането на гъски. Но част от ума ми мислеше за стомаха, а останалата — как да подобря подготовката на Гвардейските корпуси.

И тогава навлязохме в разрухата. Селото се оказа напълно унищожено. Спретнатите сламени покриви ги нямаше, под бездушното небе зееха съборени тухлени зидове. Каевлин беше изгорял и дъждът след това бе потушил огъня. Прозорците на кръчмата бяха строшени, а вратата, изтръгната от пантите, лежеше насред двора. Бяха съборили хубаво боядисаната ограда и коне бяха изпотъпкали градината. Наоколо се въргаляха трупове — на животни и на хора. Човешките бяха повече. Прецених, че са мъртви от около седмица, достатъчно дълго, за да се подуят и почернеят и лицата да станат неузнаваеми, слава на боговете.

Амиел ахна, Маран изруга, но и молитва да беше изрекла — все тая.

Войниците ми бяха снишили пиките, готови за бой, макар че нямаше от какво да се боим — нищо страшно нямаше наоколо освен смъртта и сухото бръмчене на мухите в пролетната тишина.

— Кой… — гласът на Амиел заглъхна и след малко се върна. — Кой е направил това? Защо?

Легат Сегали посочи едно дърво — дърво, около което имаше каменна скамейка, място, където общността се събираше по важни въпроси. На дървото бе прикована глава, разбита и едва разпознаваема. Не можех да различа дали е била на жена, или на дългокос мъж. В дървото под нея беше забита кама, а около камата се виждаше завързано жълто копринено въже.

— Товиетите са го направили! — рече той.

— Не — възразих. — Точно обратното. Някой е решил, че тези хора са товиети. Подозирам, че знам кой е убиецът, или по-скоро кой го е заповядал.

Маран извърна очи настрана, после дръзко срещна погледа ми.

— Ако са били товиети, получили са си заслуженото.

— Товиети ли, мадам? — обади се Карджан. — Смятате, че тя е била товиет? — сочеше трупчето на малко момиченце, лежащо по очи в прахта. Черепчето му беше разбито, а на дървото се виждаше тъмно петно.

Лицето на Маран се изчерви от гняв.

— Ти да мълчиш! — обърна се рязко към мен. — Не можеш ли да си стегнеш слугите?

Погледнах красноречиво детското трупче, после погледите ни отново се срещнаха и тя сведе очи. Продължихме мълчаливо.

 

 

Останалата част от пътуването бе съвсем различна от началото. С Маран си проговаряхме само в краен случай, Амиел също се беше смълчала. Когато спирахме в някой хан, спяхме в отделни стаи. Беше тягостно и пътят ми се струваше безкраен, но най-сетне излязохме от дългия завой и видяхме Иригон.

На коневръза пред главната постройка имаше трийсет коня. Все още бяха със седла и личеше, че са уморени след тежка езда. Единият беше лъскав и породист, познавах го. Към повечето седла имаше привързани колчани, пълни със стрели. Под сбруите на някои се виждаха калъфи с къси копия; всички дисаги бяха издути, явно пълни с плячка. Кипнах.

— Легат!

— Сър!

— Пиконосците да се спешат! Убивате на място всеки, който ни заплаши с оръжие! Четирима да задържат онези коне!

— Слушам, сър!

От главния вход надникнаха двама в броня, видяха войниците ми, зареваха: „Тревога!“ и излязоха на бегом, като вадеха мечовете си.

— Легат!

— Стрелци! — изрева Сегали. Изсвистяха няколко лъка и двамата се затъркаляха по стъпалата с щръкнали от гърдите им стрели. От къщата изтичаха други и завикаха. Гласът ми прокънтя над всичко:

— Тишина! — и се възцари тишина. — Всички! Оставете оръжията си на земята, или ще умрете! Ще броя до пет. Едно…

— Тези хора са мои — изрева друг глас и братът на Маран, Праен, излезе на двора. Беше снаряжен за езда, със стоманен нагръдник и меч на кръста.

— Заповядах тишина! Конт Аграмонте, не се забърквайте с хората ми, или се пригответе за последствията! Две! Три!

По каменните плочи издрънчаха мечове; мъжете разкопчаха коланите и ги пуснаха на земята.

— Ръцете горе!

— Дамастес… — промълви Маран.

— Заповядах тишина!

Тя замълча.

— Легат, отведете ги в онзи обор. Изведете всички животни и извадете всичко, което може да се използва за оръжие. Поставете охрана на всички врати, после ги заковете.

— Слушам, сър.

— Казах, тези хора са под моите заповеди — извика Праен. — Нямате никакво право да…

— Конт Аграмонте. Аз съм офицер на императора. Тези хора са извършили ужасни престъпления и смятам да ги отведа в най-близкия град, да ги предам на градската стража и да предявя обвинения, както ви бях предупредил.

— Обвинения в какво? В избиване на вредна сган?

— В убийство, сър.

— Не можете да направите това!

— Уверявам ви, че мога и ще го направя. Освен това мога да реша като нищо да предявя обвинения и срещу техния водач.

— Върви по дяволите! Тези храбри мъже са войници и ми помагат да освободя земите ни от предатели! От товиети! Нима не разбирате доброто, което вършат? Или и вие сте от онези с жълтите въжета?

— Легат, този човек явно е много заблуден. Намира се на имот, където няма право да бъде без мое позволение. Вземете двама души и го придружете извън владението ми.

Сегали се поколеба, но после отвърна:

— Слушам, сър.

— Нямате избор, графе — обърнах се към Праен. — Напуснете Иригон доброволно… или вързан на седлото на коня си!

— Кучи син! — изръмжа Праен, но бързо слезе от стълбите и взе юздите на породистия кон от ръцете на войника. Качи се в седлото и изръмжа навъсено: — Не е зле да премислиш решението си, симабюецо. Не знаеш в какво гнездо на оси си пъхаш ръцете!

И пришпори коня си в галоп, без да дочака отговор.

— Легат, помогнете на хората си.

Слязох от коня и влязох вътре, без да поглеждам Маран и Амиел.

 

 

Маран ме намери в библиотеката.

— Не мога да повярвам, че го направи. Да се държиш с брат ми… с родния ми брат, като с най-долен престъпник!

— Точно каквото е — помъчих се да запазя спокойствие.

— Смяташ, че си в правото си да правиш каквото си щеш, да пренебрегнеш всички обещания, всички клетви, които си дал! — изръмжа тя.

Това беше върхът.

— Кои клетви, милейди? Нима сте решили, че след като съм се оженил за вас, съм задължен да целувам задника на всеки, който носи името Аграмонте? Или от мен се очаква да си затворя очите за всички престъпления, извършени от този главорез, вашия брат? Клетви? Единствените клетви, които помня да съм дал, са да служа на императора и да бъда ваш верен съпруг.

— Никога не съм престъпвал нито едната, нито другата, не съм и помислял да ги престъпя — продължих. — Ще ви напомня, че девизът на моя род е „Държим на верността“. А вашият кой е? „Правим каквото си щем“? Това ли е, контесо? Това ли наричате вие чест? Пикая на вашата чест и достойнство, ако си мислите, че името Аграмонте с нещо ви дава правото да убивате всеки, когото пожелаете.

— Помниш ли онова бебе, Маран? — възкликнах. — Помниш ли бебето, което загуби ти? Смяташ ли, че майката на онова нещастно дете е имала време го оплаче, преди да бъде посечена от шибания ти брат?

Погледът на Маран бе хладен и твърд.

— Праен те нарече кучи син. И си точно такъв!

Излезе побесняла и затръшна вратата.

 

 

Трябваше да отида в кулата ни да си взема дрехи за преобличане. Вратата на спалнята ни беше затворена. Амиел седеше свита отвън на дивана. Очите й бяха зачервени, а лицето — посърнало. Не й казах нищо, нито тя на мен. Взех каквото ми трябваше и се върнах в антрето. Амиел погледна към затворената врата на спалнята, после — към мен и очите й се навлажниха отново. Вратата изщрака зад мен.

 

 

На другия ден започна Празникът на житото. Селцето под Иригон се напълни с народ, а шатрите се изпънаха на цяла левга протежение от двете страни на пътя. Всяко село в земите на Аграмонте беше изпратило поне по един представител, имаше и стотина търговци, с подноси или щандове. Първият ден не беше съвсем празник, защото щедрите блюда и танците можеха да започнат едва след като житото е засято. Преди да е засято житото можехме да ядем само безквасен хляб, никакво месо и сурови зеленчуци без сол.

След като семената се заровеха в земята и ясновидците направеха заклинанията, за да съобщят на чародеите от другите села да започнат сеитбата, щеше да започне същинският празник — пет дни пируване, танци и веселба.

Нашите задължения бяха съвсем прости, въпреки всичко, което, изглежда, си въобразяваше императорът. Трябваше само да се помолим за успеха на сеитбата, после да стоим най-благородно и благонамерено, докато някой почитан ясновидец се разпореди на девицата, избрана заради своята непорочност и красота, да засее първото зърно. От Аграмонте се очакваше да се смесят с простолюдието през целия този първи ден. И тъй, два часа след разсъмване напуснахме Иригон и поехме по пътя за селото.

Маран се държеше все едно, че не съществувах, аз не й оставах длъжен, а нещастната Амиел вървеше последна. Бяхме облечени пищно и се очакваше да бъдем невъоръжени. Но тъй като щеше да е нелепо да влезеш в такава тълпа без никакво оръжие, криех една кама в ръкава си, а в кесията на колана — едно много гадно малко устройство, което ми беше дал Кутулу: метален бокс с тънка кама, с пружина, задържана със спусък, който се избутваше с палеца. Освен това разполагах с Карджан, със Свалбард, свиреп пиконосец, останал с мен още от Кайт, и още двама други Червени пики. Смятах да ги накарам да облекат ливреи на Аграмонте, но червата ми се обърнаха, като си помислих как тези честни войници ще облекат дрехи на убийци, тъй че четиримата тръгнаха в униформи без броня, със скрити оръжия.

Излязохме на пътя, покрай който се беше изпънал панаирът. Тъкмо разглеждах една играчка, изкусна резба, направена от корена на дърво и съвсем точно изобразяваща замъка на Иригон, когато чух виковете. Изпънах врат да видя какво става. Беше Праен с двама от неговите лакеи! Изругах — бях решил, че ще прояви достатъчно благоразумие да не се показва пред хората в този ден. Но ето, че беше дошъл — в най-царствено облекло, арогантен и нагло ухилен, без войници, на които да разчита.

Врявата се усили. Виковете ставаха все по-гневни, но Праен като че ли не ги забелязваше. Подкара коня си през тълпата, явно с намерение да тръгне по пътя на карнавалната процесия към нивите, където щеше да започне сеитбеният ритуал. Някой от тълпата го замери с гнил плод и той се пръсна в зеления му копринен елек. Чак сега Праен осъзна гнева им и верен на себе си, направи най-неуместното.

— Мръсни селяци! — изрева той и размаха юмрук.

Последваха крясъци и един камък го удари в ребрата. Той изрева от болка. Друг камък удари коня му, животното се изправи на задните си крака и изцвили. Ръката на Праен зашари за меча. Беше го извадил наполовина, когато някакъв мъж се втурна от тълпата и го хвана за крака. Праен го изрита, но не можа да се освободи. Оръжието му изхвърча във въздуха, докато се мъчеше да се задържи на седлото, после го издърпаха от коня и той се свлече на земята. Тълпата зарева и го затисна. Видях как се вдигнаха и западаха юмруци и тояги.

— Трябва да му помогнем! — извика Маран и тръгна напред. Сграбчих я за ръката.

— Не! Ще съборят и теб. Назад към Иригон! — тя се опита да се отскубне от мен. — Карджан! — изревах. — Дръж я! Трябва да се измъкнем оттук!

Там, където доскоро бяха Праен и слугите му, вреше и кипеше, но ми беше все едно. Лицата около нас ставаха все по-гневни, приближаваха се. Камата блесна в ръката ми, изритах масата на търговеца най-близо до нас. Беше се облещил от ужас. Избутах го настрана и закрачих към дъното на шатрата, с пиконосците и двете жени по петите ни. Шатрите от другата страна бяха много нагъсто, лабиринт от изпънати въжета и струпана стока. Срязах въжетата на шатрата, през която минахме, и тя бавно се смъкна и задържа за миг хората след нас.

Затичахме през бъркотията, прескачахме въжета и колове. Амиел отпра полата си, за да може да тича по-бързо, Маран — също. Най-сетне бе осъзнала, че сме в смъртна опасност. Стигнахме края на редицата и вдигнах ръка.

— Сега — през полето. Но вървим спокойно. Постарайте се да вървите спокойно. Безумието може още да не е стигнало дотук.

Задъхани, седмината тръгнахме бавно, все едно че не се е случило нищо. Погледите на всички бяха обърнати към тълпата около тялото на Праен и лакеите му и отначало никой не ни забеляза. Излязохме от пътя с празничните шатри и продължихме към замъка.

Погледнах през рамо и видях коня на Праен — изправен на задните си крака, размахваше копита над тълпата. Мъж, облечен в груба риза на касапин, размаха окървавена вече брадва и острието се заби във врата на животното. Конят изпищя като жена и рухна на земята.

— Бягайте!

Разбрах моментално откъде е кръвта по брадвата и че убийците скоро ще потърсят нови жертви.

Няколко ценни мига останахме без преследвачи. Иригон вече бе пред очите ни, когато видях към замъка да идва група секачи. Щом ни забелязаха, хукнаха към нас с брадви и куки.

И се започна надпревара — кой пръв ще стигне до зейналите порти на замъка. Изпреварихме ги, но само с няколко мига. Часовият притича да затвори след нас, но се засуети с възлите на въжетата.

— Към кулата! — изревах и извиках на пиконосците да излязат.

Един от преследвачите ни, селяк с парцаливи гащи и гол до кръста, нахлу през още отворената порта, размахал стар ръждясал меч. Видя ме, изрева с омраза и нападна. Парирах удара му с камата си, но острието й се откърши от дръжката. Секачът изрева и замахна отново. Сниших се и влязох под ръката му, премазах лицето му с бокса, натиснах спусъка, прерязах гърлото му с тънката кама… и мечът му се озова в ръцете ми.

Двама връхлетяха срещу войника при въжетата на портата и в паниката си той не успя да ги развърже, нито да се защити. Единият замахна с брадвата си и му отсече главата.

Пиконосците се изсипаха на двора полуснаряжени и заизваждаха трескаво оръжията си. Портата вече не можеше да се затвори, в двора нахлуваха още и още селяци. Един замахна към мен с дълга кука, но аз ловко отбих удара. Той зяпна объркан и го пронизах, изритах го, докато падаше, в селяка зад него, обърнах се и побягнах.

Маран и Амиел вече се бяха скрили в речната кула, а Карджан и другите трима стояха на входа.

— Назад! — извиках на пиконосците. — Отстъпвай в кулата!

Затичах се с все сила към входа. Единственият ни шанс беше да се барикадираме вътре, да награбим оръжията от малката оръжейна и да се приготвим за обсада. Не знам дали Сегали не разбра заповедите ми, или имаше нещо друго наум, но когато се добрах до входа, зад мен нямаше никого. Бойците се бяха строили във фронт в средата на каменния двор. Сигурно си бе помислил, че селяните ще отстъпят пред рехавата му редица и след това ще ги изтласка от Иригон. И сигурно щеше да успее, но със сто души, вместо с жалките десетина. Петдесет, сто крепостни нахлуха в двора, видяха шепата войници, зареваха побеснели от гняв и нападнаха. Пиконосците ми бяха добри, опитни, обучени в бой войници. Но четиринадесет души и един офицер не могат да устоят срещу сто. Вълната се изсипа върху тях, разби се и вече не виждах яркочервени униформи, а само крещяща от ярост селяшка тълпа.

— Влизай! — изревах и Карджан и другите трима се подчиниха.

Вътре имаше две грамадни греди. Надигнахме ги върху тежките железни скоби, забити в камъка, и единственият вход бе укрепен. Барикадирахме с дърва за огрев тайния проход, извеждащ от кулата, и временно бяхме в безопасност. Приземният етаж беше без прозорци, а тези на горните имаха тежки железни решетки. Отвън заблъскаха по вратата, чуха се яростни викове.

— Един да остане да пази тук!

Войникът до мен кимна.

Продължихме по витите стъпала до втория етаж. Тук беше малката кухня и складовете. Една от стаичките беше малката оръжейна. Намерих ключовете в спалнята, отворихме я, извадихме лъкове, стрели и мечове и продължихме нагоре в жилището ни.

Маран си беше намерила кама и я стискаше, готова на всичко. Амиел беше на ръба на паниката, гледаше като обезумяла, готова да запищи. Опитах се да я успокоя:

— Хайде. Вече сме в безопасност. Не могат да пробият през петнайсет стъпки дебел каменен зид.

Тя кимна сковано и се помъчи да се овладее.

Маран взе от Свалбард лък и стрели и изпъна тетивата. Пристъпи до един от прозорците и го открехна. В стената под него изтрещя камък и тя се отдръпна.

— Отворете ги всички — заповядах. — Счупете стъклата. Ако нещо разбие прозореца, летящите парчета може да ви ослепят.

Трясъкът на стъклата предизвика радостен вой сред тълпата отвън.

Дворът долу бе кипнала маса от хора — викаха, крещяха, зяпаха към нас. Една стрела се понесе нагоре и се отдръпнах инстинктивно.

На вътрешните стъпала на главната сграда се появиха петима мъже и тълпата зарева. Мъкнеха две голи жени. Познах ги и двете — селски момичета, Маран ги подготвяше за лични слугини. Вдигнаха едното, хвърлиха го насред двора и освирепялата сган се скупчи. Другата девойка падна близо до първата. Писъците им пронизаха въздуха и извърнах очи — дано по-скоро да се върнеха на Колелото.

Забелязах сред тълпата двама мъже и една жена — деряха си гърлата в напразно усилие да въведат ред. И тримата бяха с жълти въжета, увити около вратовете. Изсвистя стрела, заби се в гърдите на жената, тя изрева от болка и се свлече.

— Мри, шибана кучко! — извика Маран.

Но долу имаше още товиети — стояха зад множеството и се опитваха да въдворят ред.

Но хаосът беше пълен. Множеството кипеше, хората мъкнеха плячка, разбиваха сградите и нахълтваха в тях. Загинаха още слуги, други благоразумно се вляха в суматохата. Сганта стигна залостения обор, разби вратите и откри „стражите“ на Праен. Познаха ги веднага кои са и започнаха да ги разкъсват живи. Виж, за тях се надявах да издъхнат бавно. След няколко минути извлякоха навън Вакомаги, нашия иконом, и дълго, мъчително дълго не го оставиха да се върне на Колелото.

После врявата позатихна и се възползвах от този миг, за да преценя положението. Не беше никак окуражително. Освен Амиел, Маран, моя милост, Карджан и другите трима войници, в стаята беше една от кухненските слугини и един от слугите, които палеха светилниците ни. И двамата нищо не разбираха от оръжия, тъй че бяха съвсем безполезни.

— Сега какво? — попита Маран спокойно и сдържано, като истинска Аграмонте.

— Имаме храна — отвърнах. — И оръжия.

— За колко време?

— Ще ги използваме пестеливо.

— Какво ще опитат след това? — попита Амиел.

— Сигурно ще намерят стълби. Ще застреляме катерачите, щом се приближат.

— А после?

— Ще опитат пак и пак ще ги спрем.

— Ще спечелят ли?

Помислих и реших, че е най-добре да отговоря честно.

— Биха могли. Зависи дали на някой ще му пука за нас, та да ни доведе помощ. А може и от някой минаващ кораб да видят какво става — надникнах през един от прозорците към реката. Беше гладка и пуста.

Слугинята изхлипа.

— Два, три дни докато някой забележи? Ще ни дъвчат кокалите дотогава.

— Моите не — каза Маран и потупа камата на колана си. — Ако се стигне до това, ще отида на Колелото без тяхната помощ.

— Никой от нас няма да им достави това удоволствие.

Пристъпих към нея и я прегърнах през раменете. Усетих, че се вкочани, и бързо смъкнах ръката си.

Отвън се разнесоха викове и надникнах предпазливо. В центъра на двора стоеше някакъв мъж.

— Аграмонте! — изрева той. — Вижте какво си имаме — размахваше нещо. Маран се приближи, но я избутах. Бях разбрал какво държи — отрязан мъжки член, със скротума.

— Графчето няма вече да ни взима жените и да палува с тях! — продължи мъжът. — Сега ще е обратното май. Чудно, колко от нас ще поеме цицораната контеса, докат’ се побърка? А приятелката й? Тя май може всички ни да оправи!

Свалбард не издържа — чух го как изпръхтя при другия прозорец и едно копие полетя навън. Мъжът се опита да побегне, но се оказа много бавен, оръжието се заби в гърба му и го прикова. Можех да го довърша със стрела, но го оставих да издъхне бавно.

— Сега вече ще нападнат.

Но не познах. Дойдоха с огън.

 

 

Първите пламъци сигурно се бяха появили случайно. Но след като Иригон пламна, никой не се опита да изгаси пожарите. Смехът и виковете се усилиха и видях как мъже и жени хвърлят разни неща в пламъците.

Някои от тези „неща“ все още мърдаха.

Рано или късно пожарът щеше да ги влуди, и така стана. Свалбард ги видя първи — мъже, помъкнали наръчи дърва към кулата. Застреляхме ги, но идваха други, прокрадваха се предпазливо покрай стените.

Беше ред да се засрамя от недоверието си към слугинята.

— Не искам да изгоря! — изхлипа тя и затича надолу по стълбите. Помислих, че иска да се скрие някъде, и й пожелах успех — можеше и да не я намерят, след като рухнеха вратите.

Тя извика отдолу на слугата и мъжът с неохота заслиза по стълбите. След няколко минути се върнаха. Носеха голям котел, окачен на ръжен. От котела се вдигаше пара и си спомних за древните казани за врящо масло по покривите на замъка.

— Те ще ни изгорят, но ние първо ще ги сварим с помия — каза тя със злобно доволство, пристъпи до един от прозорците и надникна, после двамата надигнаха котела и го изляха. Писъци разкъсаха сумрака и лицето й засия. — Това ще ги позадържи.

Така и стана. За малко. После ми стана горещо, като на мравка, хваната в слънчевия лъч от огледалото в ръцете на зло дете. Замириса ми на пушек и видях, че струпаните дърва до камината димят и почерняват. Появи се още дим, отгоре, от дървения канделабър, задимя и ламперията по стените. Бяха намерили магьосник и заклинанието му щеше да подпали всичко дървено в кулата.

Извиках на войника, останал при вратата, да се качи горе и изхвърлихме всички столове и маси по стълбите. Карджан ме погледна с гримаса.

— Сър, можех да си остана с пиконосците в Ърей и нямаше да ми се случи това. Поне на мен.

— Голям гадняр си.

Отидох до Амиел и я прегърнах. Тя поне не се дръпна.

— Имаме ли шанс?

— Разбира се. Нищо никога не е сигурно.

Погледнах Маран, но погледът й бе все така хладен и пълен с омерзение. Все пак трябваше да опитам. Пристъпих към нея.

— Ако стане най-лошото, като врагове ли ще отидем на Колелото? — попитах тихо.

Тя понечи да ми се сопне, но спря и въздъхна.

— Не, Дамастес. Ти си моят съпруг. Ще умрем заедно — замълча, после се закашля. Димът ставаше все по-гъст. — Може би в следващия живот, когато се върнем… — не довърши. Изчаках, но тя само поклати глава и се загледа през прозореца.

Амиел намокри кърпи и ги вързахме през лицата си.

— Камъкът няма да пламне — казах приглушено. — А магията им едва ли е толкова добра, че да подпали и въздуха. Ще изчакаме, докато вратите изгорят и те се качат… и ще ги видим дали ще могат да влязат — не прозвуча много окуражително.

Изведнъж ми хрумна нещо.

— Кой може да плува?

Нямаше нужда от обяснения. Маран плуваше като змиорка, а войниците — още по-добре, това беше част от обучението им.

— Аз почти не мога — каза Амиел.

— Ще плувам с теб. Не се безпокой — увери я Маран.

— И аз ще съм с вас — заяви Свалбард. — Не се бойте.

— Бас държа, че няма да се удавя — каза слугинята. — По-добре е, отколкото да се опечем.

Слугата само кимна.

— Добре. Маран, иди в гардеробната. Потърси по-тъмни дрехи. Всеки трябва да е с панталони и нещо като риза. Без обувки. Скачаме, щом сме готови. Който смята, че може да носи оръжие, да вземе нож, но ако ви натежи, го хвърляте. Скачате със стъпалата напред и си държите ръцете над главата. Под кулата е дълбоко и не би трябвало да има нищо, в което да се ударим.

Преоблякохме се припряно. Мъчехме се да не мислим за височината и за ужасните неща, които можеше да ни чакат долу.

— Искам да се помоля — промълви Амиел. — Някой друг?

Всички искахме, освен слугинята и Карджан. Помолих се не само на своите богове, но и на Варум, бога на водата, с надеждата все някой да ме чуе.

Димът се сгъсти, из стаята засъскаха пламъци. Всички кашляхме. Надникнах надолу към реката и не забелязах хора по брега.

— Хайде.

Двамата войници скочиха първи, изплуваха на повърхността и продължиха към другия бряг, на по-малко от сто стъпки. Маран хвана Амиел за ръката и я поведе към прозореца.

— Готови? — целунах я по устните, после целунах Амиел.

— Хайде — отсече Маран и двете скочиха в тъмното. Чух кратък вик и примижах, но явно никой отвън не го чу. Следващата беше слугинята, после Карджан и Свалбард. Докато скачаха, чух крясъци, а ревът на пламъците се усили. Вратата бе паднала и нахлулият въздух усилваше огъня.

Преброих до три, достатъчно, за да изплуват настрана всички долу, и скочих. Пропадах около миг, после цопнах в студения мрак и заплувах с все сила. Пламъците на Иригон бяха превърнали гладката повърхност в тъмно огледало и виждах черни точици да се приближават към отсрещния бряг.

Бях стигнал някъде до средата на реката, когато от водата изплува тъмна фигура — вероятно един от войниците. Бяхме в безопасност… но надеждата ми бързо се изпари, щом чух викове. Двама души притичаха към брега, блесна острието на меч и посече излизащия от водата войник.

— Надолу! — извиках и видях как хората ми зацапаха, отдалечиха се от брега и се върнаха в бързата вода. По двата бряга светнаха факли. Мъчех се да остана ниско във водата, с ръце и крака под повърхността. Течението ме повлече надолу.

Не знам какво мислеха селяните, но факлите не тръгнаха надолу по течението, останаха си скупчени от двете страни на реката, смалени под огнения грохот на замъка. Над водата прелитаха стрели и копия, но цопваха в празното.

На около половин миля надолу, където имаше брод, реката се стесняваше. Излезехме ли на брега, можехме да тръгнем на изток, да се крием и някъде след четири дни щяхме да се измъкнем от земите на Аграмонте. Достатъчно разбирах от гори, за да се измъкна от всякакви преследвачи.

Може би, позволих си да си помисля, може би не всички щяхме да се върнем на Колелото тази нощ.

Реката се стесни и течението се усили. Заплувах към брега и усетих чакъл под краката си. Изгазих към брега, докато водата не ми стигна до кръста, и се огледах. Видях нечия глава, загазих обратно и издърпах при себе си слугинчето от кухнята. Беше съвсем изтощена — опитала се да помогне на слугата, но той замахал с ръце във водата, извикал и после го изгубила от очите си. Измъкнах я на брега и тя се свлече на чакъла. След това се появиха Карджан и Свалбард. Не бяха видели никого.

Чух плясък и викове за помощ и заплувах натам. Беше Маран — дърпаше Амиел.

— Слава на Танис! — изпъшках. В същия миг Карджан и Свалбард се озоваха до мен.

Огледах и за другия войник, но така и не го видях. Не знам дали беше убит, или се беше удавил.

Измъкнахме жена ми и Амиел от водата.

— Внимавайте. Нещо не е наред с нея — изпъшка Маран.

Прегърнах Амиел и тя изохка от болка. Напипах счупена стрела малко под дясната й гръд. Наблизо имаше горичка, влязохме навътре в нея и я положихме върху мъха. Разкопчах ризата й. От раната бавно се цедеше кръв.

— Дамастес. Боли — промълви Амиел.

— Ще се оправиш.

— Дамастес. Не искам да умра.

Опитах се да я успокоя.

— Няма да умреш.

— Не искам бебето ми да умре. Моля те. Помогни ми.

— Ще тръгна веднага, сър — каза Свалбард. — Ако тичам с всичка сила, за два дни ще изляза от земята ви. Ще доведа помощ. Вие вървете бавно, само нощем, и всичко ще се оправи.

По-добре не можеше и да се измисли.

— Пазете се, сър. Помощ ще има — не го бях чувал да приказва толкова, откакто го познавах. След миг се скри в тъмното.

— Амиел — зашепна Маран. — Знам една вещица. Живее на две села оттук. Знам, че не е с тези кучи синове. Щом съмне, ще ида да я доведа.

Кимнах.

— Добре. И Карджан ще тръгне с теб.

— Аз ще остана при вас, лейди — обеща слугинята. — С трибуна ще ви пазим.

Устните на Амиел се изкривиха в болезнена усмивка.

— Добре. Хубаво е, че всички искат да ми помогнат. Вече знам, че ще живея. И бебето ми също. Нали, Дамастес?

— Да, Амиел.

— Добре — повтори Амиел. Протегна вяло ръка и я стиснах полека. — Маран. Хвани ме за другата ръка. Обичам ви. Обичам ви и двамата.

— Обичам те — прошепнах.

— Обичам те — повтори Маран.

— Спи ми се. Когато се събудя, вещицата сигурно ще е тук и ще спре болката.

Очите й се притвориха. Маран плачеше тихо.

— Защо проклетите богове позволяват това?

Поклатих глава. Нямах отговор.

Амиел, контеса Калведон, издъхна час преди разсъмване, без да се събуди.

 

 

Пламъците бушуваха високо към пометеното от облаци небе, поели в прегръдката си тялото на Амиел. Наблизо пращяха дърветата на втора клада, огънят й поглъщаше жалките останки, които бяхме намерили от тялото на Праен.

На полето около нас имаше триста войници, всички в пълно снаряжение и с оръжия, готови за бой. Свалбард бе извадил късмет — натъкнал се беше на армейски патрул само на половин ден бяг от реката. Бяха се върнали на галоп за подкрепления, после обратно по крайречния път и се бяхме събрали на ден и половина пеши ход от Иригон.

Бяхме се върнали до Иригон и войниците бяха претърсили околността. Пленниците бяха десетки, стотици — все повече и повече с всеки ден. Пет пари не давах за тях и щях с радост да ги освободя всичките, че и със злато да ги възнаградя, стига това да можеше да върне Амиел.

Двамата с Маран стояхме между кладите. Зад нас димяха руините на Иригон.

— Свърши се — прошепна жена ми.

— Какво?

— Дамастес а̀ Симабю — гласът й не трепна. — Заявявам, че между нас се свърши. Каквото беше някога, вече го няма и никога няма да бъде. Свърши се.