Пол Остър
Лунен дворец (7)

7.

Барбър ме настани в апартамента си, където останах до края на пролетта. Отказа ми да поема част от наема, но тъй като финансите ми отново бяха на нула, почти веднага си намерих работа. Спях на дивана в хола и всяка сутрин ставах в шест и половина. Цял ден пренасях мебели нагоре-надолу, защото работех при мой приятел, който се занимаваше с пренос превоз. Ненавиждах тази работа, но тя беше толкова изтощителна, че притъпяваше мислите ми, поне в началото. По-нататък, когато тялото ми свикна с натоварванията, открих, че не съм в състояние да заспя, ако не се напия до вцепенение. Заедно с Барбър седяхме до полунощ и разговаряхме, но след това оставах сам в хола, изправен пред възможността да зяпам в тавана до сутринта или да се напия. Обикновено предварително се въоръжавах с бутилка вино, преди да се наканя да спя.

Барбър се отнасяше много добре с мен — тактично и съчувствено, но аз бях в такова окаяно състояние, че почти не забелязвах присъствието му. Кити продължаваше да бъде единственият действително съществуващ човек за мен и отсъствието й бе така болезнено, така обсебващо, че не можех да мисля за нищо друго. Всяка нощ започваше с една и съща болка, с една и съща бездиханна пулсираща нужда да бъда докосван от нея и още преди да разбера какво става, се разкапвах, всичко, което поддържаше духа и тялото ми, се пръсваше на късчета, избухваше във въздуха. Това беше загуба в най-неочаквания си и абсолютен вид. Тялото на Кити бе станало част от моето и без него просто не бях аз. Чувствах се напълно осакатен.

След като болката отмина, в главата ми взеха да се реят всевъзможни образи. Виждах ръцете на Кити, които се пресягаха към мен, виждах голия й гръб и рамене, извивката на ханша й, гладкия корем, който се надипляше, когато присядаше на ръба на леглото, за да си обуе пликчетата. Беше ми невъзможно да прогоня тези образи. Първо се появяваше само един, ала мигом пораждаше друг, съживяваше съвсем дребни и много интимни подробности от живота ни заедно. Не можех да си помисля за нашето щастие, без да почувствам болка, но въпреки това продължавах да жадувам за тази болка, без да ме е грижа за нещастието, което ми носеше. Всяка нощ си казвах, че ще вдигна телефона и ще й се обадя, и всяка нощ мобилизирах цялата омраза към себе си, която можех да събера, за да се преборя с изкушението. Две седмици се самоизмъчвах по този начин, докато накрая положението стана нетърпимо.

Барбър също изпадна в отчаяние. Той усещаше, че се е случило нещо ужасно, но никой от нас двамата не благоволи да му каже какво. Отначало доброволно влезе в ролята на помирител, като говореше на единия, после отиваше да докладва на другия, но въпреки това сноване напред-назад не успя да постигне никакъв напредък. Всеки път, щом се опиташе да изтръгне тайната от нас, всеки му даваше един и същи отговор: не мога да ти кажа, питай другия. Барбър знаеше, че ние с Кити сме още влюбени, и това, че и двамата проявявахме такава неотстъпчивост, го озадачаваше и обезсърчаваше. Кити иска да се върнеш при нея, казваше ми той, но смята, че никога няма да го направиш. Не мога да се върна, отвръщах му аз. Нищо друго не желая така силно, но няма начин да стане. Като последен и отчаян опит Барбър стигна дотам да ни покани едновременно на вечеря (без да ни казва, че и другият ще присъства), но планът му бе осуетен, когато Кити ме зърнала да влизам в ресторанта. Ако беше завила зад ъгъла само две секунди по-късно, схемата щеше да проработи, но при така стеклите се обстоятелства, успяла да избегне клопката и вместо да се присъедини към нас, просто се обърнала кръгом и се прибрала у дома. Когато на следващата сутрин Барбър я попитал какво е станало, тя му отвърнала, че не вярва в циркаджийски номера. „Ем Ес трябва да предприеме първата крачка — казала тя. — Аз сторих нещо, с което му разбих сърцето, и не мога да го виня, ако няма желание да ме вижда. Той знае, че не съм го направила нарочно, но това не означава, че трябва да ми прости.“

След тази случка Барбър се оттегли. Престана да разнася послания и остави нещата да следват мрачния си безрадостен ход. Последното изявление на Кити беше типично за нейната смелост и великодушие — неща, от които винаги съм се възхищавал, и в продължение на месеци, дори години след това не можех да се сетя за тези нейни думи, без да се засрамя от себе си. Ако някой беше пострадал, това бе Кити, но въпреки това именно тя пое отговорността за случилото се. Ако имах, макар и частица от добротата й, щях на мига да изтичам при нея, да се просна в краката й и да й поискам прошка. Но аз нищо не направих. Дните минаваха, а аз бездействах. Като ранено животно се бях свил на кълбо вътре в болката си и отказвах да помръдна оттам. Външно уж нищо ми нямаше, но всъщност не бях на себе си.

Макар да се бе провалил в ролята си на Купидон, Барбър продължи да полага усилия за моето спасение. Опита се да ме върне към писането, говореше ми за книги, водеше ме на кино, по ресторанти и барове, на сказки и концерти. Нищо не помагаше, но въпреки това оценявах старанието му. Беше взел мъката ми присърце и след време започнах да се чудя защо прави всичко това за мен. Бързо напредваше с книгата си за Томас Хариът, седеше превит над машината си по шест-седем часа на ден, без да помръдне, но влезех ли в къщата, зарязваше всичко, сякаш моята компания му бе по-важна от работата. Това ме озадачаваше, защото точно тогава въобще не ставах за компания и недоумявах как въобще някой е в състояние да ме понася. Поради липса на по-добро хрумване, реших, че може да е педераст и моето присъствие да го възбужда до такава степен, че да не успява да се съсредоточи върху нищо друго. Предположението ми не беше лишено от логика, но в него нямаше нищо вярно — просто изстрел в мрака. Той никога не ми посегна, пък и начинът, по който гледаше жените на улицата, говореше, че мераците му са свързани с противоположния пол. Тогава какъв беше верният отговор? Може би самота, помислих си, най-обикновена простичка и потискаща самота. Нямаше приятели в Ню Йорк и докато се появи някой, щеше да използва мен.

Една вечер в края на юни излязохме заедно да изпием по бира в таверната „Белият кон“. Беше топла лепкава нощ и докато седяхме на масата в задната стаичка (там, където двамата с Цимър често се отбивахме през есента на 1969-а), от лицето на Барбър се застичаха цели реки пот. Попиваше я с огромна карирана носна кърпа и след като обърна втората си бира на две глътки, най-неочаквано удари с юмрук по масата и рече:

— В този град е страшна жега. Нямаше ме двайсет и пет години и бях забравил за тукашните лета.

— Чакай да дойдат юли и август — казах. — Още нищо не си видял.

— Видях предостатъчно. Ако остана още малко, ще трябва да тръгна по пешкир. Целият град е като турска баня.

— Винаги можеш да си дадеш отпуск. През топлия сезон много нюйоркчани напускат града. На планина, на море — кой където му видят очите.

— Има само едно място, което ме интересува. Знаеш кое е то.

— А книгата ти? Нали първо искаше да я свършиш?

— Исках, но вече си промених решението.

— Едва ли времето е причината.

— Не съвсем, нуждая се от малко почивка. Както и ти, между другото.

— Добре съм, Сол, наистина.

— Малко промяна ще ти се отрази още по-добре. Тук вече нищо не те задържа и колкото по-дълго стоиш, по-зле ще се чувстваш. Не съм сляп, виждам какво става.

— Ще ми мине. Скоро всичко ще си влезе в релси.

— Не бих се обзаложил. Скапал си се, Ем Ес, сам се изяждаш отвътре. Единственият лек е да се махнеш.

— Не мога да напусна работа току-тъй.

— И защо не?

— Първо, защото ми трябват пари. Второ, защото Стан разчита на мен. Няма да е честно да го изоставя ей така, без причина.

— Предупреди го две седмици по-рано и той сам ще си намери човек.

— Ей така?

— Да, ей така. Виждам, че си доста силен, но не си представям, че ще останеш хамалин до края на живота си.

— Не съм се втурнал да правя кариера като хамалин, просто временно положение.

— Добре, аз ти предлагам едно друго временно положение. Да ми станеш асистент, да ми проправяш пътя, да бъдеш дясната ми ръка. Предложението включва храна и подслон, безплатни провизии и малко пари в брой за дребни нужди. Ако тези условия ти се струват неприемливи, готов съм да преговаряме. Какво ще кажеш?

— Лято е. Ако в Ню Йорк е жега, в пустинята ще бъде още по-зле. Ако тръгнем сега, живи ще се опечем.

— Все пак не е Сахара. Ще си купим кола с климатик и ще пътуваме комфортно.

— Ще пътуваме накъде? Нямаме никаква представа откъде да тръгнем.

— Разбира се, че имаме. Не казвам, че ще намерим, каквото търсим, но знаем мястото в общи линии. Югоизточна Юта, започваме от град Блъф. Какво толкова ще ни стане, ако опитаме?

Този разговор продължи още няколко часа и полека-лека Барбър сломи съпротивата ми. На всеки мой довод той излизаше с контрадовод; срещу всяко нещо в наш ущърб изтъкваше две-три в наша полза. Не знам как го правеше, но накрая се почувствах щастлив, задето съм отстъпил. Може би ми допадна това, че начинанието ни нямаше никакви изгледи за успех. Ако смятах, че съществува и най-малка възможност да открием пещерата, сигурно нямаше да се съглася, но самата идея за едно безсмислено търсене, за едно обречено на провал пътуване пасваше на настроението ми в момента. Значи ще търсим, но няма да намерим. Само осъществяването на идеята ще бъде важно за нас, след което ще си останем единствено с безсмислието на собствените си амбиции. Метафората ми стигаше — точно този скок в пустото, за който винаги съм мечтал. Раздрусахме си ръцете с Барбър и аз му казах, че може да разчита на мен.

През следващите две седмици усъвършенствахме плана си. Вместо да потеглим направо към целта, решихме да започнем с едно сантиментално отклонение, като първо спрем в Чикаго и след това се отправим на север към Минесота, а после и Юта. Това означаваше около хиляда мили в повече, но това, разбира се, не беше никакъв проблем. Нямахме бърза работа и когато казах на Барбър, че държа да посетя гробището, в което лежат майка ми и вуйчо ми, той не възрази. И без това ще ходим до Чикаго, подсети се той, защо да не кривнем още малко и да отскочим до Нортфийлд за ден-два? Имал да урежда някои дреболии, а между другото щял да ми покаже и колекцията от картини и рисунки на баща си, която пазел на тавана в къщата си. Не му споменах, че никога не съм искал да ги виждам. В духа на предстоящата експедиция казвах „да“ на всичко.

След три дни Барбър купи кола с климатик от един човек в Куинс. Беше червен понтиак „Бонвил“, модел 1965, който до този момент беше навъртял само четирийсет и седем хиляди мили. Барбър веднага се влюби в това лъскаво и високоскоростно произведение на техниката и дори не се пазари за цената. „Как ти се струва? — повтаряше ми непрекъснато, докато я оглеждахме. — Прилича на царска каляска, нали?“ — Трябваше да сменим гърнето и гумите, карбураторът се нуждаеше от преглед, а отзад багажникът беше леко чукнат, но Барбър беше вече решил и аз не виждах смисъл да го разубеждавам. Въпреки малките дефекти колата наистина представляваше елегантна машина, както се изрази той, пък и аз смятах, че с нищо не отстъпва на всяка друга. Направихме една пробна обиколка и докато кръстосвахме улиците на Флъшинг, Барбър взе разпалено да разправя за въстанието на Понтиак срещу лорд Амхърст. Не бива да забравяме, каза, че тази кола е кръстена на велик индиански вожд. Това ще придаде ново измерение на пътешествието ни. Отивайки с нея на запад, все едно отдаваме заслужена почит на падналите в бой, на смелите воини, въстанали в защита на земята, която сме им откраднали.

Купихме си пътеводители, слънчеви очила, раници, манерки, бинокли, спални чували и една палатка. След като хамалувах още седмица и половина при моя приятел Стан, успях да се оттегля с чиста съвест, защото в града се появи един негов братовчед и веднага се съгласи да дойде да работи на моето място през лятото. Двамата с Барбър излязохме на прощална вечеря в Ню Йорк (сандвичи с говеждо в „Стейдж Дели“), след което се върнахме в апартамента към девет, защото възнамерявахме да си легнем в прилично време и на следващата сутрин да потеглим рано. Беше в началото на юли 1971 г. Бях на двайсет и четири години и имах чувството, че животът ми е в задънена улица. Докато лежах на канапето в мрака, чух, че Барбър отиде на пръсти в кухнята и оттам се обади на Кити. Не успях да доловя всичко, което каза, но очевидно я осведоми за предстоящото ни пътуване. „Няма нищо сигурно — прошепна, — но може да му подейства добре. Като се върнем, току-виж дотърчал да те види.“ Ясно кого имаше предвид. След като Барбър се прибра в стаята си, аз светнах лампата и отворих една бутилка вино, но алкохолът вече не ми действаше. На следващата сутрин, когато Барбър дойде да ме събуди в шест часа, бях спал не повече от двайсет-трийсет минути.

Седем без петнайсет вече бяхме на път. Шофираше Барбър, а аз седях до него и пиех черно кафе от термоса. През първите два часа не бях на себе си, но щом излязохме сред природата на Пенсилвания, започнах бавно да излизам от вцепенението. От този момент до пристигането си в Чикаго, не спряхме да говорим, като се сменяхме на кормилото, прекосявайки Западна Пенсилвания, Охайо и Индиана. Ако съм забравил почти всичко от онова, което си говорехме, то е защото сменяхме темите по-бързо, отколкото пейзажът изчезваше зад нас. Спомням си, че първо подхванахме колите и как те са променили Америка, после се прехвърлихме на Ефинг, после на Тесла и неговата кула на Лонг Айланд. Още чувам как Барбър се прокашля, когато напуснахме Охайо и навлязохме в Индиана, и започна поредната си лекция за духа на Текумзе, но колкото и да се напрягам, не мога да си спомня и едно изречение от речта му. По-късно, по залез-слънце, почти цял час си изброявахме любимите неща във всички сфери на живота, за които успяхме да се сетим: любимите романи, любимите храни, любимите футболисти. Май покрихме повече от сто категории, пълен списък на личните предпочитания. Аз харесвах Роберто Клементе, Барбър — Ал Калин. Аз — „Дон кихот“, Барбър — „Том Джоунс“. И двамата предпочитахме Шуберт пред Шуман, но Барбър си падаше и по Брамс, докато аз не. Според него Купрен беше скучен, докато аз не можех да се наслушам на „Загадъчните барикади“. Според него — Толстой, според мен — Достоевски. Той отсече: „Студеният дом“, аз — „Нашият общ приятел“. От всички известни на човека плодове и двамата най-много харесвахме миризмата на лимони.

Настанихме се в един мотел в покрайнините на Чикаго. На следващата сутрин, след като приключихме със закуската, потеглихме напосоки, докато открихме цветарски магазин. Купих два съвършено еднакви букета за майка ми и за вуйчо Виктор. Барбър седеше някак странно притихнал в колата, но го отдадох на умората от предишния ден и нищо не попитах. Доста трудно намерихме гробището „Уестлон“ (няколко погрешни завоя и дълго отклонение, което ни отведе в обратната посока), а когато най-накрая прекрачихме железните му порти, беше станало почти единайсет. Полутахме се още двайсетина минути, докато открием гробовете, а когато излязохме от колата и се озовахме в страшната жега на палещите слънчеви лъчи, никой не продума. Четирима души довършваха копаенето на гроб на няколко парцела от нашите два и ние мълчаливо останахме до колата още минута-две, загледани в гробарите, които товареха лопатите си в зелен пикап. Изчакахме ги да приключат, сякаш присъствието им щеше да ни попречи. Разбрахме се без думи, че трябва да сме сам-самички, за да свършим работата, за която сме дошли.

След това чакане обаче, събитията се развиха светкавично. Прекосихме алеята и когато видях имената на майка ми и вуйчо ми, изписани върху малките каменни плочи, очите ми се напълниха със сълзи. Не очаквах толкова силна реакция, но като си помислих, че и двамата сега лежат под краката ми, целият се разтреперих. Така изминаха няколко минути, а пред мен се мержелееха само размити силуети и отделни жестове, които изплуваха от мъглата на спомена. Виждах надгробните плочи, а от време на време и себе си как пълзя на четири крака и скубя плевелите от тревата върху гробовете. Барбър обаче го нямаше, като че беше извън полезрението ми. Бил съм значи прекалено разстроен, за да го забележа. В този интервал от няколко минути просто съм изпаднал в несвяст, а междувременно случката, така да се каже, бе започнала без мен. Когато се включих, действието беше така напреднало, че всичко се оказа извън контрол.

Така или иначе отново се озовах до Барбър. Двамата един до друг пред гроба на майка ми. Когато обърнах глава към него, видях, че по страните му се стичат сълзи. Барбър хлипаше. Като чух задавените му ридания, си дадох сметка, че продължават от известно време. Изглежда съм казал нещо в този момент, нещо от рода на какво се е случило, защо плачеш — не мога да си спомня точно. Все едно, Барбър не ме чуваше. Той гледаше втренчено гроба на майка ми и плачеше неутешимо под необятното синьо небе, сякаш беше останал сам-самичък във вселената.

— Емили… — промълви най-накрая. — Скъпа, Емили… Какво направи… Ако не беше избягала… Ако ме беше оставила да те обичам… Скъпа, единствена моя Емили… Такава загуба, такава ужасна загуба…

Думите излизаха от устата му на пресекулки, сякаш не можеше да си поеме дъх, и се разбиваха на задавени срички при първия досег с въздуха. Слушах го, сякаш ми говореше пръстта, сякаш чувах мъртвите под земята. Барбър беше обичал майка ми. И от този единствен неоспорим факт всичко се раздвижи, разклати се, олюля се — целият свят взе да се пренарежда пред смаяния ми поглед. Той не ми го каза направо, но аз веднага разбрах. Досетих се кой е, мигом всичко научих.

През първите миг-два усетих гняв, в мен се надигна демонична погнуса и отвращение.

— Какви ги приказваш? — попитах, но когато Барбър дори не ме погледна, аз го блъснах с двете си ръце и злобно заудрях масивното му дясно рамо. — За какво говориш? — повторих. — Кажи нещо, тлъстак такъв! Кажи нещо или ще ти смачкам мутрата.

Тогава Барбър се обърна към мен, но единственото, което успя да направи, бе тъжно да поклати глава, сякаш се опитваше да ми каже колко безсмислени са думите.

— Боже Господи, Марко, защо трябваше да ме водиш тук? — промълви най-сетне. — Не знаеше ли, че така ще стане?

— Да знам ли! — изкрещях в лицето му. — Откъде да знам, по дяволите! Никога нищо не си ми казвал, лъжецо! Измами ме, а сега очакваш да те съжалявам. А за мен, какво ще кажеш за мен? Кажи де, гаден хипопотам!

Изливах гнева си като обезумял, крещях с все сила, огласяйки нажежения летен въздух. След миг Барбър се олюля, заотстъпва пред моята агресия, сякаш повече не издържаше. Продължаваше да плаче и докато вървеше, беше скрил лице в шепите си. Залъкатуши между гробовете, сляп за всичко наоколо, влачеше се като ранено животно, виеше и стенеше неутешимо, докато аз крещях неистово зад гърба му. Слънцето беше в зенита си и цялото гробище трептеше със странен пулсиращ ослепителен блясък, светлината беше толкова силна, че изглеждаше нереална. Видях как Барбър направи още няколко стъпки, а когато стигна до ръба на прясно изкопания гроб, изгуби равновесие. Изглежда се бе спънал в камък или дупка, ала ненадейно краката му поддадоха и той се сгромоляса. Всичко стана за миг. Стрелна ръце нагоре във въздуха, размаха ги безпомощно като криле, ала нямаше за какво да се улови. Както си стоеше, изведнъж полетя надолу в гроба. Още преди да успея да се затичам към него, чух как тялото му се стовари със страшен грохот.

 

 

Нищо друго не помогна, наложи се да дойде кран, за да го извади оттам. Когато изтичах да погледна в дупката, не бях сигурен дали е жив или мъртъв, но тъй като по стените на гроба нямаше нищо, за което да се хвана, реших, че е твърде рисковано да се спускам. Лежеше по гръб със затворени очи, съвършено неподвижен. Опасявах се, че ако се опитам да скоча вътре, може да падна върху него, затова се метнах на колата и отидох до входа, за да помоля пазача да извика помощ. Спасителният отряд пристигна след десет минути, но скоро и те се изправиха пред същия проблем, който възпря и мен. След известно колебание и шушукане сключихме ръце и успяхме да спуснем един от санитарите в гроба. Той каза, че Барбър е жив, но добрата вест се изчерпваше с това. Сътресение на мозъка, постави диагнозата той, а може би и счупен череп. След кратка пауза добави:

— Май и гръбначният стълб е счупен. Трябва да го измъкнем много внимателно.

Беше станало шест, когато най-накрая вкараха Барбър в спешното отделение на окръжната болница „Кук“. Той продължаваше да е в безсъзнание и през следващите четири дни не даде никакви признаци на живот. Докторите оперираха гръбначния стълб, сложиха го на екстензия и ми казаха да стискам палци. Не мръднах от болницата два дни, но когато стана ясно, че възстановяването ще трае дълго, използвах кредитната карта на Барбър, за да се настаня в един мотел наблизо с гръмкото име „Скалата на рая“. Отвратително евтино място със зацапани зеленикави стени и дюшек на буци, но аз го използвах единствено за спане. Щом Барбър излезе от кома, прекарвах по осемнайсет-деветнайсет часа на ден в болницата и през следващите два месеца в това се състоеше целият ми живот. Не правех нищо друго, освен да седя край него. И така, докато умре.

През първия месец не личеше, че положението е чак толкова лошо. Целият гипсиран, увиснал във въздуха посредством система от скрипци, Барбър се поклащаше, сякаш се присмиваше на физическите закони. Беше обездвижен до такава степен, че не можеше да извърне глава, не можеше да се храни, освен чрез тръбички, които влизаха в гърлото му; но въпреки това състоянието му се подобряваше и изгледите бяха оптимистични. Сподели с мен, че най-много се радва, задето истината най-накрая излязла на бял свят. Ако лежането в гипсово корито в продължение на няколко месеца е цената, според него си струвало.

— Кокалите ми са изпотрошени — каза ми един следобед, — но сърцето ми е цяло.

Именно тогава ми разказа историята си и тъй като не можеше да върши нищо друго, освен да говори, описа ми живота си най-изчерпателно, без да изпусне нито една случка. Научих всички подробности за връзката му с майка ми, изслушах тъжната сага за пребиваването му в Кливланд, историята за последвалите пътувания във вътрешността на страната. Едва ли е нужно да споменавам, че гневът ми срещу него отдавна се беше изпарил. Само че, макар доказателствата да не оставяха много място за съмнение, аз все още не можех да го възприема като мой баща. Да, беше ясно, че Барбър е спал с майка ми през една нощ на 1946-а; нямаше съмнение, че съм се родил девет месеца след това, но как можех да бъда сигурен, че Барбър е бил единственият мъж, с когото е спала? Не изглеждаше много вероятно, но все пак беше възможно да се е виждала и с други мъже по същото време. Ако е било така, нищо чудно да е забременяла от някой от другите. Това беше единствената ми теоретична защита и затова се бях вкопчил в нея. Докато хранех подобен скептицизъм, не бях длъжен да признавам нищо. Това беше доста неочаквана реакция от моя страна, но сега, като мислено се връщам назад, тя не ми се струва толкова странна. Двайсет и четири години бях живял с един въпрос, на който нямаше отговор. Полека-лека свикнах с тази загадка и тя се превърна в основен факт на моята биография. Произходът ми беше мистериозен и смятах, че никога няма да узная нищо повече за него. Това беше най-същественото нещо, което ме определяше като личност. Бях на „ти“ с тази неяснота, държах на нея като на източник на познание и самоуважение, доверявах й се като на онтологическа необходимост. Независимо колко силно съм копнял да открия баща си, винаги съм смятал, че това е невъзможно. Сега, когато го открих, вътрешният разрив беше така мощен, че първата ми реакция беше да го отрека. Не Барбър бе причина за отричането — той беше най-добрият ми приятел и аз го обичах. Ако можех да си избирам баща, бих избрал него. И въпреки това не можех да преглътна факта. Ударът беше толкова силен, че не знаех как да го поема.

Седмиците се нижеха и вече нямаше как да си затварям очите пред фактите. Затворен в гипсовата си обвивка, Барбър не беше в състояние да яде твърда храна и много скоро започна да слабее. Бе свикнал да се тъпче с хиляда калории на ден и рязката промяна на режима му произведе бърз и значителен ефект. Трудна работа е да се поддържат тези огромни излишества от тлъстини, но намалиш ли консумацията, килограмите започват буквално да се топят. Отначало Барбър много се оплакваше и на няколко пъти се разплака от глад, но след известно време се увери, че принудителното гладуване му се отразява добре.

— Ето ти възможност да направя нещо, което никога преди не ми се е удавало — каза той. — Само си помисли, Ем Ес. Ако продължавам да отслабвам с това темпо, докато ме изпишат, ще сваля петдесет килограма. Дори може би шейсет. Ще бъда като нов. Няма да приличам на себе си.

По слепоочията му поникна коса (смесица от сиви и червеникавокафяви косми) и поради контраста между тях и цвета на очите (тъмни, метално сини) главата му се открои с нова яснота, сякаш бавно изплува от белезникавия въздух наоколо. След дванайсетина дни престой в болницата кожата му стана мъртвешки бяла, бузите му хлътнаха, а мастните клетки и дебелата му плът продължаваха да се топят. Изпод всичко това се появи нов Барбър, един скрит досега човек, стоял твърде дълго затворен в предишната си кожа. Промяната беше смайваща и веднъж отключен, процесът повлече след себе си много други забележителни странични ефекти. Отначало не забелязвах почти нищо, ала една сутрин, след като беше престоял в болницата почти три седмици, го погледнах и долових в лицето му нещо познато. Мерна се за миг и още преди да успея да го определя, изчезна. Два дни по-късно, случката се повтори, но този път проблясъкът се задържа достатъчно дълго, за да установя, че усещането за познатост идеше откъм зоната около очите на Барбър, може би дори ставаше дума за самите очи. Почудих се дали пък не съм забелязал фамилна прилика с Ефинг, дали нещо в начина, по който Барбър ме гледаше, не ми е напомнило за баща му. Но каквото и да беше, този кратък миг ме разстрои и до края на деня не можах да се отърва от мисълта за него. Беше се загнездила в мен с натрапчивостта на сън, който човек не може да си спомни докрай, само познати откъслеци току изникваха от дълбините на подсъзнанието ми. Докато накрая разбрах какво бях забелязал. Влязох в стаята на Барбър, както правех всеки ден, и когато той отвори очи и ми се усмихна с умореното си и отпуснато от болкоуспокоителните лице, втренчих поглед в контура на клепачите точно между веждите и клепките и изведнъж разбрах, че гледам себе си. Барбър имаше моите очи. Сега, когато лицето му се беше смалило, това лесно се забелязваше. Загледахме се един в друг. Приликата беше безспорна. Истината изведнъж като че ме блъсна право в гърдите и не ми оставаше нищо друго, освен да я приема. Аз бях синът на Барбър и сега вече го знаех без сянка от съмнение.

През следващите две седмици всичко като че вървеше добре. Докторите бяха оптимисти и двамата вече очаквахме с нетърпение деня, в който щяха да му махнат гипса. Но някъде в началото на август положението му внезапно се влоши. Пипна някаква инфекция и лекарствата, които му дадоха за нея, предизвикаха остра алергия, от която пък кръвното му скочи над критичната точка. Новите изследвания установиха диабет, чието съществуване никой до този момент не бе подозирал. Лекарите откриха и други поражения, нови болести и проблеми се прибавиха към вече съществуващия списък: ангина, начална фаза на подагра, проблеми с кръвообращението и Бог знае още какво. Сякаш тялото му вече не издържаше. Беше преминало през твърде много изпитания и сега машинката се беше повредила окончателно. От голямата загуба на килограми съпротивителните му сили бяха отслабнали. Нямаше с какво да се бори, а червените му кръвни телца просто отказваха да се хвърлят в контраатака. На двайсети август ми заяви, че умира, но аз отказах да се съглася с него.

— Просто кротувай — му рекох. — Ще излезеш оттук още преди да започнат Световните серии.

Вече не знаех какво чувствам. Напрежението от това да го гледам как чезне пред очите ми ме вцепеняваше и през третата седмица на август вече ходех като в несвяст. В този момент единственото нещо, което имаше значение, бе да запазя хладнокръвие. Никакви сълзи, никакво отчаяние, никакво отпускане. Целият сияех от оптимизъм и увереност, но вътрешно усещах колко безнадеждно е положението. Истината обаче разбрах чак накрая и то по заобиколен път. Късно една вечер бях отишъл да хапна наблизо. Един от специалитетите на заведението беше пилешки пирог — не бях ял такова нещо от малък, може би още от времето, когато живеех с мама. Щом го прочетох в менюто, вече знаех какво ще си поръчам. Келнерката си записа и през следващите три-четири минути потънах в спомени. Пред очите ми изплува апартаментът в Бостън, където живеехме с мама, малката кухненска маса, на която винаги се хранехме заедно. Но ето че след малко келнерката се върна, за да ми съобщи, че пилешкият пирог е свършил. Нищо особено, разбира се. В огромната схема на нещата от живота това си беше просто прашинка, безкрайно малка троха от антиматерия, но аз се почувствах сякаш земята под мен се е разтворила. Значи пилешкият пирог беше свършил. Край! Ако някой ми беше казал, че има земетресение в Калифорния и са загинали двайсет хиляди души, едва ли щях да се разстроя повече. Усетих как очите ми парят от напиращите сълзи и чак тогава, седнал в заведението, докато се мъчех да преодолея огромното си разочарование, разбрах колко крехък бе станал моят свят. Яйцето изтичаше между пръстите ми и рано или късно щеше да цопне на земята.

Барбър умря на четвърти септември, точно три дни след случката в ресторанта. Тежеше сто и пет килограма, една голяма част от него беше просто изчезнала и по всичко личеше, че останалата неизбежно ще я последва. Имах желание да говоря с някого, но единственият човек, за когото се сетих, беше Кити. Когато звъннах, беше пет часът сутринта. Още преди да вдигне слушалката знаех, че не й се обаждам само за да й съобщя тъжната вест. Исках да разбера дали ще ме приеме обратно при себе си.

— Знам, че спиш — започнах, — но не затваряй, преди да ме изслушаш.

— Ем Ес? — Гласът й беше приглушен и някак объркан. — Ем Ес, ти ли си?

— В Чикаго съм. Сол умря преди час и нямаше на кого друг да се обадя.

Разказах й цялата история. Отначало тя просто не ми повярва и колкото повече подробности добавях, толкова по-невероятно изглеждаше всичко дори и на мен. Да, казах, падна в един прясно изкопан гроб и си счупи врата. Да, той наистина е моят баща. Да, наистина умря тази нощ. Да, обаждам ти се от болницата. Последва пауза, в която операторът се намеси да каже, че трябва да пусна още монети, след което линията отново се изчисти и Кити продължаваше да бъде отсреща.

— Клетият Сол! — промълви тя. — Клетият Сол, клетият Ем Ес и всички останали.

— Съжалявам, че те събудих, но реших, че е редно да ти съобщя.

— Не, не, хубаво си направил. Просто ми е трудно да повярвам. О, Боже, Ем Ес, да знаеш само откога чакам да се обадиш.

— Всичко оплесках, нали?

— Не, вината не беше твоя. Човек не определя сам как и какво да чувства, никой не го прави.

— Ти не вярваше, че може пак да ти се обадя, нали?

— Не, не вярвах. През първите един-два месеца не мислех за нищо друго. Но така не може да се живее вечно, нали? Малко по малко спрях да се надявам.

— А аз не съм спрял да те обичам нито за миг. Но ти, разбира се, го знаеш.

Отсреща настъпи мълчание, чух я само как изхълца — неутешимо задавено ридание, от което сякаш дъхът й спря.

— Боже Господи, Ем Ес, какво се опитваш да направиш с мен? От юни не съм те чувала, после ми се обаждаш от Чикаго посред нощ, разстройваш ме с вестта за смъртта на Сол, след което продължаваш да ми говориш за любов. Не е честно. Нямаш право да постъпваш така. Не вече.

— Не издържам повече без теб. Опитах се, но не успях.

— Аз също се опитах и успях.

— Не ти вярвам.

— Трудно ми беше. Единственият начин да оцелея бе като стана още по-твърда и непреклонна.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че вече е късно. Не мога да бъда както преди. Ти едва не ме уби, нали знаеш, повече на такъв риск няма да се изложа.

— Имаш някой друг, нали така?

— Минаха месеци оттогава. Какво друго да правя, след като ти си на километри от мен и не можеш едно решение да вземеш.

— Той е в леглото до теб, нали?

— Това не е твоя работа.

— Но е там, нали? Кажи ми.

— Всъщност не е. Но това не означава, че имаш право да ми задаваш такива въпроси.

— Не ме интересува кой е. Няма никакво значение.

— Не, Ем Ес, няма да стане.

— Умолявам те, Кити. Нека се върна при теб.

— Сбогом, Марко. Пази се. Моля те, пази се.

И затвори.

Погребах Барбър до мама. Трябваше ми известно време, за да го уредя в гробището „Уестлон“ — самотен неверник сред море от руски и германски евреи, но тъй като семейство Фог разполагаха с един свободен парцел, а формално погледнато аз бях глава на семейството и следователно собственик на земята, в крайна сметка успях да се наложа. Всъщност погребах баща си в гроба, определен за мен. Като се има предвид всичко случило се през последните няколко месеца, това беше най-малкото, което можех да направя за него.

След разговора с Кити имах нужда да се занимавам с нещо и уреждането на погребението ми помогна да изкарам следващите четири дни. Две седмици преди смъртта си Барбър беше мобилизирал последните отломки от гаснещата си сила и бе успял да ми прехвърли активите си, така че разполагах с предостатъчно пари. Завещанията били сложно нещо, така рече, и тъй като държал да ми остави абсолютно всичко, защо да не ми го даде още сега? Опитах се да го разубедя, защото според мен тази сделка означаваше пълно поражение, но същевременно не исках да бъда излишно настойчив. Барбър едва крепеше дух и тяло и просто нямаше да е честно да му се противопоставям.

Платих сметките в болницата, платих на погребалното бюро, платих предварително за надгробен камък. За да бъде всичко както трябва, повиках равина, който бе отслужил моята бармицва преди единайсет години. Той беше вече грохнал старец, мисля, че отдавна бе минал седемдесетте, и въобще не си спомняше името ми. Сега съм пенсионер, рече ми той, защо не се обърнеш към някой друг. Не, отсякох, трябва да си ти, рави Грийн, не искам никой друг. Трябваше дълго да го увещавам, но най-накрая кандиса, след като удвоих цената. Необичайна работа, промърмори. Няма обичайни работи, отвърнах му. Всяка смърт е уникална.

На погребението бяхме само ние двамата с равина. Отначало мислех да уведомя колежа „Магнус“ за смъртта на Барбър, като смятах, че някои от колегите му може да пожелаят да дойдат на погребението, но после се отказах. Нямах никакво желание да прекарвам деня с непознати, не ми се говореше с никого. Помолих равина да не произнася възпоменателно слово на английски и той веднага се съгласи, като ограничи службата до повтаряне на традиционните еврейски молитви. Моят еврейски обаче се беше изпарил отдавна и много се зарадвах, че не разбирам нито дума, защото така можех да остана насаме със собствените мисли, за което всъщност копнеех. Равинът реши, че съм луд и през цялото време, докато бяхме заедно, стоеше колкото е възможно по-далеч от мен. Дожаля ми за него, но не чак толкова, че да направя нещо по въпроса. В края на краищата май не обменихме повече от пет-шест думи. Когато изпитанието мина и лимузината спря пред дома му, той подаде ръка, здрависа се за сбогом и леко докосна кокалчетата на лявата ми ръка. Жест на утешение, който сигурно бе така привичен за него, както и да се подпише. По всяка вероятност го правеше несъзнателно.

— Много си разстроен, младежо — каза ми. — Един съвет от мен, отиди на лекар.

Казах на шофьора да ме остави пред мотела ми. Нямах никакво намерение да прекарвам нощта там, затова на бърза ръка си събрах багажа. Стегнах го за десет минути. Затворих сака, седнах на леглото за малко и огледах стаята. Ако в ада има някакви удобства, казах си, те сигурно приличат на тази мотелска стая. Без никаква причина — искам да кажа без никаква причина, за която да си давам сметка — свих ръката си в юмрук, изправих се и ударих стената с все сила. Тънкият талашит поддаде без съпротива, пропука се с глух трясък, проби се и юмрукът ми цъфна от другата страна. Почудих се дали пък и мебелите не са толкова паянтови и взех един стол, за да го изпробвам. Ударих го в писалището и ужасно се зарадвах, когато стана на трески. За да довърша експеримента, грабнах в дясната си ръка единия крак на счупения стол и методично продължих делото си, рушейки всеки един от предметите в стаята: лампи, огледала, телевизор, каквото ми паднеше. Само за няколко минути всичко стана на трески, а аз се почувствах превъзходно, сякаш най-накрая бях извършил нещо смислено, нещо наистина достойно за случая. Не останах дълго да се възхищавам на делото си. Още задъхан, взех сака си, изтичах навън и потеглих с червения понтиак.

Карах дванайсет часа, без да спирам. Когато влязох в Айова, започна да се стъмва и полека-лека целият свят се превърна в безбрежие от звезди. Бях като хипнотизиран от самотата си и решен да не спирам, докато мога да държа очите си отворени. Взирах се в бялата линия на пътя, сякаш тя беше последното нещо, което ме свързваше с този свят. Някъде в Небраска най-накрая влязох в един мотел и заспах. Смътно си спомням, че чувах шумната глъчка на пеещите в мрака щурци, тъпите удари, с които нощните пеперуди се блъскаха в мрежата на прозореца, и лая на куче някъде в далечните краища на нощта.

На сутринта разбрах, че по случайност съм хванал правилния път. Без да се замислям, продължих на запад и след като вече знаех накъде пътувам, изведнъж се успокоих, умът ми охладня. Реших, че първо ще довърша онова, което бяхме започнали с Барбър, и мисълта, че по-скоро вървя към някаква цел, вместо да бягам от нея, ми даде кураж да си призная, че всъщност никак не искам да умра.

Не смятах, че е възможно да намеря пещерата (за мен това беше предрешен въпрос), но и търсенето само по себе си ми стигаше, защото отменяше всички предшестващи го действия. Разполагах с повече от тринайсет хиляди долара, а това означаваше, че нищо не е в състояние да ме задържи — можех да продължавам до изчерпването на всяка друга възможност. Стигнах до края на плоската като тепсия равнина, пренощувах в Денвър, след което потеглих към Меса Верде. Там останах три-четири дни, катерих се по огромните руини, останали от отдавна изчезнали цивилизации, и просто не ми се тръгваше. Не съм си представял, че в Америка може да съществува нещо толкова старо, а когато влязох в Юта, изведнъж започнах да разбирам някои от нещата, за които ми бе говорил Ефинг. Не беше впечатляващата география на мястото (от нея всички се впечатляват), а по-скоро фактът, че необятността и пустотата на тази земя започваха да влияят на чувството ми за време. Настоящето като че изгуби своята значимост. Минутите и часовете бяха твърде дребни мерки за времето тук. Прогледнеш ли веднъж за нещата край теб, разбираш, че можеш да мислиш единствено във векове, а и тогава хиляда години изглеждат просто като едно изцъкване на часовника. За пръв път в живота си усетих земята като планета, която се върти във вселената. Не като голяма планета, напротив, открих, че е съвсем малка, почти микроскопична. От всички тела във вселената нито едно не е по-дребно от нея.

Отседнах в мотела „Коум ридж“ в Блъф и цял месец обикалях околностите. Катерих се по скалите, промъквах се през каменистите процепи на каньоните, навъртях стотици мили с колата. Открих много пещери, но нито една не беше обитаема. Въпреки това настроението ми се подобри, изпитвах някакво въодушевление от самотата си. За да предотвратя неприятните срещи с жителите на Блъф, си подстригах косата и разпространих версията, че съм студент по геология, което, изглежда, приспа подозренията им, ако е имало такива. Нямах други планове, освен да продължа търсенето и можех да изкарам така още много месеци — сутрин закуска в „Кухнята на Сали“, после обиколки из пустинята до мръкване. Но един ден се отдалечих повече с колата, минах отвъд „Монюмънт вали“ и стигнах до факторията Олхето в Навахо. Олхето означавало „луна във водата“, което само по себе си стигаше, за да ме привлече, но някой в Блъф ми беше споменал, че хората, които държат факторията, някакви си господин и госпожа Смит, знаели повечко за историята по тези места. Госпожа Смит била внучка или правнучка на Кит Карсън и къщата, в която живееше със съпруга си, беше препълнена с одеяла и глинени съдове в стил навахо. Имаше и нещо като музейна колекция от индиански предмети. Прекарах няколко часа с тях, почерпиха ме с чай в прохладната си гостна, а когато най-накрая успях да ги попитам дали са чували за човек, известен с прозвището Джордж Грозната уста, и двамата поклатиха глави и отвърнаха „не“. А за братята Грешам? — попитах. За тях чували ли са? О, разбира се, отвърна госпожа Смит, те били банда престъпници, която изчезнала някъде преди петдесет години. Бърт, Франк и Харлан — последните влакови обирджии на Дивия Запад. А дали не са имали скривалище някъде наоколо? — попитах, като едва скривах вълнението си. Някой ми подхвърлил за пещера, в която се криели, май някъде високо в планината, доуточних. Може и така да е, отвърна ми господин Смит, и аз май съм чувал такива приказки. Била някъде около моста Рейнбоу. Мислите ли, че мога да я открия? — попитах. Може да е имало такава, промърмори господин Смит, може и да е нямало, но ако тръгнеш да я търсиш, доникъде няма да стигнеш. Защо? — попитах. Заради езерото Пауъл, отвърна ми той. Сега цялата местност е под водата. Наводниха я преди две години. Ако нямаш водолазен костюм, нищо няма да намериш.

Това ме отказа от търсенето. Още щом господин Смит изрече тези думи, знаех, че няма смисъл да продължавам. Все си мислех, че рано или късно ще трябва да спра с това търсене, но никога не си бях представял, че ще стане така внезапно, с такава решителна безвъзвратност. Тъкмо почвах, така да се каже, още загрявах за голямото търсене и ето че то се оказа безсмислено. Върнах се в Блъф, прекарах още една нощ в мотела и на сутринта си тръгнах. Отидох до езерото Пауъл, защото исках да се уверя със собствените си очи, че водата е разбила на пух и прах красивите ми планове, но как да се сърдиш на езеро. Наех моторница и цял ден кръстосвах по него, като същевременно се опитвах да реша какво ще правя оттук нататък. Този мой проблем не беше от вчера, ала усещането ми за провал бе толкова силно, че не бях в състояние да мисля за нищо друго. Чак след като върнах моторницата и се заоглеждах за колата си, този въпрос отпадна от само себе си.

Понтиакът го нямаше. Претърсих всичко наоколо, но щом видях, че го няма там, където го бях паркирал, вече знаех, че е откраднат. Бях останал само с раницата си и петнайсет хиляди долара в пътнически чекове, като останалите пари бяха в багажника на колата — над десет хиляди долара в брой, цялото ми наследство, всичко, което притежавах на този свят.

Стигнах до края на пътя с надеждата някой да ме качи на автостоп, но такива мераклии не се намериха. Псувах профучаващите коли, крещях им всевъзможни мръсотии, но какво от това. Стъмни се и тъй като лошият късмет продължаваше да ме съпътства, свърнах встрани и се приготвих да нощувам под един пелинов храст. Бях толкова шокиран от изчезването на колата, че дори не се отбих в полицията да докладвам за случилото се. Когато се събудих на следващата сутрин с тракащи от студ зъби, изведнъж ме осени мисълта, че кражбата не е била извършена от хора. Просто шега на боговете, акт на божествено отмъщение с единствената цел да бъда смазан.

И тогава тръгнах да вървя. Бях толкова бесен, така обиден от случилото се, че спрях да вдигам палец за автостоп. Вървях цял ден от изгрев до залез, трамбовах, сякаш исках да накажа земята под себе си. На следващия ден продължих. На по-следващия също. И на по-по-следващия. Цели три месеца не спрях да вървя, бавно се придвижвах на запад, спирах в малки градчета за ден-два и пак тръгвах. Понякога преспивах на полето, понякога в пещери или крайпътни канавки. През първите две седмици приличах на поразен от гръм. Бушувах отвътре, не можех да си намеря място, плачех, стенех, виех като обезумял, но после полека-лека се изтощих, гневът ми угасна и се примирах. Продължих да вървя, изтърках подметките на много чифтове обувки. В края на първия месец дори взех да заговарям хора. След още няколко дни си купих кутия пури и всяка вечер изпушвах по една в памет на баща ми. Във Валънтайн, Аризона, една бузеста келнерка на име Пег ме прелъсти в празната закусвалня в края на града и останах с нея десетина дни. В Нийдълс, Калифорния, си навехнах глезена и цяла седмица останах неподвижен, но с изключение на този случай не спирах да вървя по посока на Тихия океан, носен от усилващото се усещане за щастие. Знаех, че стигна ли края на сушата, някакъв мой основен проблем ще намери разрешението си. Нямах никаква представа кой е този проблем, но отговорът му вече се пишеше от собствените ми стъпки. Продължавайки да вървя, разбрах, че съм изоставил своето аз далеч зад себе си, че вече не съм онзи, който бях.

На 3 януари 1972 г. си купих пети чифт нови обувки в някакво градче, наречено Лейк Елсинор. След три дни, скапан от умора, все пак успях да изкача хълмовете над Лагуна Бийч с четиристотин и тринайсет долара в джоба си. Океанът се виждаше от върха на носа, но аз продължих да крача, докато стигнах водата. Беше четири следобед, когато се събух и пясъкът полепна по ходилата ми. Бях стигнал до края на света, отвъд него нямаше нищо друго, освен въздух и вълни, пустота, която се простираше чак до бреговете на Китай. Оттук започвам, казах си аз, оттук започвам отново моя живот.

Останах на плажа, докато се скриха и последните слънчеви лъчи. Зад мен градът живееше, жужеше с типичните за цяла Америка градски шумове. Вдигнах очи към извитата крайбрежна ивица и видях как къщите взеха да светват една по една. Луната изплува иззад хълмовете. Беше напълно кръгла и жълта като лумнал воденичен камък. Не можех да откъсна очи от нея, а тя се вдигна високо в нощното небе, намери си място и увисна неподвижно.