Настана страхотен период. През следващите осем-девет месеца живях така, както никога преди това не бях живял, и реших, че вече съм открил рая на земята. Не става дума само за парите (макар че не ги подценявам), но изведнъж като че всичко се промени. Смъртта на Ефинг сложи край на моето робство не само по отношение на него, но и на света, и тъй като бях млад и нищичко не знаех за живота, дори не можех да си представя, че този период някога ще свърши. След дълго лутане в пустинята ето че изведнъж открих своя Ханаан, своята обетована земя. За момента можех само да тържествувам, да падна на колене от благодарност, да целувам земята под краката си. Това беше в началото и още не можех да допусна, че пак ме дебне унищожение, беше твърде рано, за да предвидя изгнаничеството, което ми предстои.

Седмица след като получих парите, Кити приключи с учебните занимания и в средата на юни вече си бяхме намерили квартира. За по-малко от триста долара на месец двамата се настанихме заедно в огромен прашен промишлен склад на Ист Бродуей, недалеч от Чатам Скуеър и Манхатън Бридж. Това беше сърцето на Китайския квартал и именно Кити уреди квартирата, използвайки китайските си връзки, за да убеди собственика да ни го даде за пет години и да издейства частично намаление на наема с оглед на вътрешните подобрения, които щяхме да направим. Годината беше 1970-а и с изключение на неколцина художници и скулптори, които вече бяха превърнали разни халета в ателиета, идеята да се живее в изоставени търговски помещения все още не беше пуснала корени в Ню Йорк.

На Кити й трябваше място, за да танцува (разполагахме с повече от шестстотин квадратни метра), а самият аз бях запленен от възможността да живея в едновремешен склад с оголени тръби и ръждясал ламаринен таван. Купихме си печка и хладилник на старо от Ист Сайд, после платихме да ни поставят най-обикновен душ и нагревател за топла вода в банята. След това пребродихме квартала да търсим изхвърлени мебели, набавихме си маса, библиотечка, три-четири стола и едно зелено бюро с разклатени крака. Накрая си купихме матраци от дунапрен и най-необходимите кухненски прибори. Мебелировката ни едва се забелязваше в огромното незапълнено пространство, но тъй като и двамата ненавиждахме претрупани от вещи помещения, задоволихме се с минимализма на декора и повече нищичко не добавихме към него. Вместо да пилеем пари по обзавеждане на склада — дори при това положение вече бях изхарчил хиляда долара, — тръгнахме на лов за нови дрехи. Аз си намерих всичко необходимо за един час, след което продължихме да обикаляме през целия ден от магазин на магазин, за да открием най-хубавата рокля за Кити. Успяхме да я намерим чак след като се върнахме в Китайския квартал — копринено chipao в лъскав тъмносин цвят с червени и черни бродерии. Идеалната рокля за Жената Дракон с цепка от едната страна, силно опъната по ханша и гърдите. Цената беше свирепа и си спомням, че дори извих китката на Кити, за да я накарам да млъкне и да ме остави да й я купя. Според мен си струваше парите, освен това обичах Кити да я носи. Когато се застоеше в гардероба, винаги намирах повод да я извадя оттам, като заведа Кити на приличен ресторант. Кити беше особено чувствителна към нечистите ми помисли и щом разбра колко съм пристрастен към тази рокля, взе да я слага дори вкъщи. Понякога вечер, когато двамата оставахме сами у дома, просто я навличаше на голо като прелюдия към предстоящото прелъстяване.

За мен Китайският квартал беше като чужда страна — при всяко излизане на улицата губех ориентир и ме обземаше усещане за пълно объркване. Мястото, разбира се, си беше част от Америка, само дето не разбирах какво си говорят хората, нито можех да вникна в смисъла на онова, което виждах. Дори след като се запознах с неколцина от местните продавачи, контактите ни се изчерпваха с по няколко любезни усмивки и налудничави ръкомахания — един език на жестовете, лишен от истинско съдържание. Не можех да проникна под безмълвната повърхност на нещата и понякога тази изолация ме караше да се чувствам като в някакво съновидение, сякаш се разхождах сред тълпи от призрачни хора с маски на лицата. Противно на собствените ми очаквания обаче, изведнъж се оказа, че ролята на аутсайдер ми допада. Бе странно свежо усещане и в крайна сметка засили необичайността на онова, което се случваше с мен. Нямах чувството, че съм се преместил просто в друга част, на същия град, а по-скоро, че съм пропътувал половината свят, за да се озова там. Нищо чудно, че всичко ми беше чуждо, дори самият аз на себе си.

Щом се настанихме в новото жилище, Кити си намери работа до края на лятото. Опитах се да я разубедя, тъй като предпочитах да й давам пари и да си почива, но Кити беше категорична. Каза, че предпочита всичко между нас да бъде на равни начала и никак не държи аз да поема цялата й издръжка. Идеята беше да не харчим от готовите пари, или поне да ги харчим по малко. В тези неща Кити беше несъмнено по-практична от мен и аз приех желязната й логика. Тя подписа договор с една агенция за секретарски услуги и само след три дни й намериха работа в издателство „Макгро-Хил“ на Шесто авеню в едно от техните илюстровани списания. Спомням си, че много често се шегувахме с името на списанието, което и досега не мога да произнеса, без да се засмея: Модерни пластмаси: журналът, който ще ви накара да се влюбите в пластмасата. Кити работеше от девет до пет всеки божи ден, като пътуваше натам и обратно с метрото заедно с милиони други потни тела в най-големите летни жеги. Сигурно не й е било лесно, но никога не се оплакваше. Всяка вечер по два-три часа правеше танцовите си упражнения вкъщи и може би затова на следващия ден изглеждаше свежа като кукуряк, готова за тягостното ежедневие. Докато я нямаше, аз се грижех за къщата, пазарувах и винаги гледах да има нещо за вечеря, когато се върне. Така за пръв път усетих вкуса на домашния живот, който някак съвсем естествено ми се удаде, без дори да знам защо. Никой от нас не говореше за бъдещето, но в един момент, след около два-три месеца съвместен живот, мисълта за брак като че взе да минава все по-често през ума и на двама ни.

Изпратих некролога на Ефинг до списание „Таймс“, но не получих отговор, нито дори отрицателен. Или писмото ми се беше изгубило, или са сметнали, че е дело на някой откачен. По-дългото описание предоставих на месечното списание „Арт Уорлд“, както бе поискал Ефинг, ала и оттам ми отказаха да го публикуват, като опасенията им май бяха основателни. В писмото си редакторът ми обясняваше, че никой в цялото списание не бил чувал за Джулиан Барбър, и ако аз не мога да представя диапозитиви на творбите му, той не би се ангажирал да публикува статията. „Нито пък знам кой сте вие, господин Фог — продължаваше писмото. — Имам чувството, че сте създали една грандиозна измислица. Не искам да кажа, че историята не е вълнуваща, но според мен ще имате по-голям шанс да я публикувате, ако малко я доукрасите и я предложите като художествена творба.“

Смятах, че съм длъжен да опитам поне още веднъж заради Ефинг. В деня, в който получих писмото от „Арт Уорлд“, отидох в библиотеката и направих фотокопие на некролога на Джулиан Барбър от 1917 г., който надлежно изпратих на въпросния редактор заедно с кратко придружително писмо. „По времето, когато е изчезнал, Барбър е бил млад и все още неизвестен художник — написах в писмото, — но той е съществувал. Надявам се, че този некролог, публикуван в «Ню Йорк Сън», ще ви докаже, че материалът, който ви изпратих, е написан съвсем добросъвестно.“ По-късно същата седмица получих отговор с извинение, което обаче представляваше само прелюдия към втори отказ. „Склонен съм да се съглася с вас, че някога е живял американски художник на име Джулиан Барбър — пишеше редакторът, — но това с нищо не доказва, че Томас Ефинг и Джулиан Барбър са едно и също лице. Но дори и да са били, без репродукции на творчеството на Барбър, за нас ще бъде невъзможно да преценим що за художник е бил той. Като се има предвид пълната му неизвестност, естествено е да си помислим, че не става дума за голям талант. Ако е така, не виждам защо трябва да му отделяме място в нашето списание. В последното си писмо казах, че материалът ми се струва по-удачен за роман. Връщам си думите назад. Сега смятам, че сте психически неуравновесен. Само по себе си писанието може и да е интересно, но няма нищо общо с изкуството.“

След това писмо вече вдигнах ръце. Предполагам, че ако се бях захванал, все някъде щях да открия репродукция на някоя от картините на Барбър, но истината е, че предпочитах да не знам какво представлява творчеството му. След като бях слушал описанията на Ефинг в продължение на толкова много месеци, постепенно бях започнал да си представям картините му и сега изведнъж си дадох сметка, че не желая да развалям красивите фантоми, в които ги бях превърнал. Публикуването на статията би означавало да разбия тези образи. Според мен не си струваше. Независимо колко голям художник може да е бил Джулиан Барбър, не е възможно картините му да се мерят с онези, които Томас Ефинг бе изрисувал пред очите ми. Думите ги бяха преобразили в съновидения, по-необятни и съвършени в изображенията си на действителността от самата действителност. Достатъчно бе да затворя очи, за да си ги представя.

Прекарвах дните си в блажено бездействие. С изключение на простичките домакински задължения, нямах никакви други грижи. В онези години седем хиляди долара бяха солидна сума и нищо не ме притискаше да кроя планове за бъдещето си. Отново взех да пуша, да чета книги, мотаех се из улиците на Южен Манхатън и си водех дневник. Впоследствие нахвърляните в него мисли станаха основа за няколко кратки есета, плод на малки творчески изблици. Обикновено, щом ги завършех, ги прочитах на Кити. Още от първата ни среща й бях направил впечатление с високопарната си тирада на тема Сирано и оттогава тя беше напълно убедена, че ще стана писател. Затова сега, когато всеки ден ме заварваше с писалка в ръка, вече смяташе, че пророчеството й се е сбъднало. От всички прочетени от мен писатели най-много ме вдъхновяваше Монтен. Също като него се опитвах да използвам собствения си опит, за да издигна скелето на онова, което пишех, и дори когато материалът ме тласкаше към по-обширни и абстрактни територии, нямах чувството, че казвам нещо кой знае какво, а по-скоро, че разказвам една тайна версия на собствената си история. Не мога да си спомня всички въпроси, които ме вълнуваха по онова време, но като се понапрегна, някои от тях изплуват в ума ми: например размисли за парите, за облеклото, едно есе за сираците, нещо малко по-пространно върху самоубийството, вдъхновено от живота на Жак Риго — не много известен френски дадаист, който на деветнайсет години заявил на всеослушание, че ще живее още десет години, и когато навършил двайсет и девет, удържал на думата си и се застрелял в предварително уречения ден. Започнах да изчитам и материали за живота на Тесла като част от намерението ми да пиша по въпроса за „машините срещу природата“. Един ден, докато се ровех из книгите в антикварния магазин на Четвърто Авеню, попаднах на екземпляр от автобиографията на Тесла „Моите изобретения“, която е била публикувана за пръв път през 1919-а в списание на име „Електроинженерство“. Прибрах се с малкото томче вкъщи и веднага започнах да го чета. След няколко страници попаднах на същото изречение, което преди почти година бях намерил в късметчето си в „Лунен дворец“: „Слънцето е миналото, Земята е настоящето, Луната е бъдещето“. Още го носех в портфейла си и наистина бях шокиран, че тези думи принадлежат на Тесла — човекът, който се бе оказал толкова важен за Ефинг. Имах чувството, че това съвпадение е пълно със знамения, но не можех да разбера точно какви. Сякаш чувах, че съдбата ме зове, но понечех ли да се заслушам, оказваше се, че говори на непонятен за мен език. Възможно ли е по онова време някой чирак в китайския ресторант да е четял книгата на Тесла? По всяка вероятност — не, но дори и така да беше, защо именно аз бях изтеглил това късметче с точно това изречение? Не можех да не се разстроя от случката. Сякаш само нещо свише бе в състояние да разнищи заплетения възел от неясноти: странни съзаклятия на материята, предусетени знамения, предчувствие или представа за света, подобна на проповядваната от Чарли Бейкън. Изоставих идеята си да пиша есе за Тесла и започнах да се занимавам с въпроса за съвпаденията, но не стигнах много далеч. Темата още не беше лъжица за моята уста и в крайна сметка се отказах, като си рекох, че просто я оставям за по-нататък. Но, както често се случва, на това „по-нататък“ така и не му дойде времето.

В средата на септември Кити отново започна часовете си в „Джилиард“, а в края на същата седмица най-накрая получих писмо от Соломон Барбър. От смъртта на Ефинг бяха минали почти четири месеца и аз бях престанал да очаквам отговор от сина му, пък и какво би могъл да каже той при така стеклите се обстоятелства. Евентуалните реакции бяха много — шок, омраза, радост, ужас. Не можех да му се сърдя, че се спотайва. Да си прекарал първите петдесет години от живота си, смятайки, че баща ти е мъртъв, после да научиш, че е бил жив през цялото това време, само за да разбереш в крайна сметка, че току-що е починал и този път наистина — не можех да си представя как човек би реагирал на толкова зашеметяващи вести. Но когато писмото на Барбър цъфна в кутията ми, оказа се едно много любезно писмо, пълно с извинения и безкрайни благодарности за стореното от мен през последните месеци от живота на баща му. Пишеше, че не иска да ми се натрапва, но ще се радва на възможността да си поговорим. Питаше дали ако в края на някоя седмица прескочи до Ню Йорк, ще се отзова на поканата му. Тонът му беше изключително мил и тактичен, затова и през ум не ми мина, че мога да му откажа. Щом изчетох писмото, веднага му отговорих, че ще се радвам да се видим по всяко удобно за него време.

Много скоро той долетя в Ню Йорк — един петък следобед в началото на октомври, когато беше започнало да застудява. Настанил се в хотела си — „Уоруик“ в центъра на града — и веднага ми се обади, че е пристигнал. Казах му, че тръгвам и ще се срещнем във фоайето. Когато попитах как да го разпозная, той тихо се изсмя в слушалката:

— Най-дебелият човек наоколо. Няма как да не ме забележиш. Но в случай, че има и друг с моите размери, знай, че съм плешив. Нямам нито косъмче на главата си.

Както много скоро разбрах, дори думата „дебел“ не можеше да го опише точно. Синът на Ефинг беше огромен, монументално туловище, безредно натрупана купчина от плът върху плът. Никога преди не бях срещал човек с подобни размери и когато го зърнах, разположен на едно канапе във фоайето на хотела, поколебах се дали да се приближа. Беше един от онези чудовищно дебели хора, които понякога виждаш на улицата — колкото и да се мъчиш да извърнеш поглед, не можеш да откъснеш опулените си очи от тях. Беше направо титаничен в своята пълнота, такава надута изобилна закръгленост, че няма как да го погледнеш, без да усетиш как се смаляваш. Сякаш неговата триизмерност беше по-триизмерна от тази на останалите хора. Не само че заемаше повече място от другите, но като че се разливаше в него, разтичаше се извън собствените си очертания и се разполагаше в околното пространство, където всъщност не беше. Отпуснат на канапето с плешивата си бегемотска глава, щръкнала между гънките на обилния му врат, в него имаше нещо легендарно, нещо едновременно тлъсто и трагично. Струваше ми се невъзможно крехкият миниатюрен Ефинг да е дал живот на такъв син — приличаше на генетична грешка, на дегенерирало семе, прекомерно избуяло, до уродливост. В продължение на миг или два бях почти сигурен, че това е халюцинация, но после очите ни се срещнаха и лицето му светна в усмивка. Носеше зелен костюм от туид и светлокафяви обувки „Хъш пъпис“. Наполовина изпушената пура между пръстите му изглеждаше като карфичка.

— Соломон Барбър? — попитах.

— Същият — каза. — А ти трябва да си господин Фог. За мен е удоволствие да се запознаем, сър.

Имаше мощен звънлив глас, който леко гъгнеше от дима в дробовете му. Разтърсих огромната му протегната към мен ръка и седнах на канапето до него. Известно време никой не продума. Усмивката върху лицето на Бърбър бавно се стопи и чертите му се изкривиха в тревожно отнесено изражение. Той ме изучаваше напрегнато, но в същото време изглеждаше потънал в размисъл, сякаш точно сега му бе хрумнала някаква идея от изключителна важност. След това, неизвестно защо, затвори очи и въздъхна.

— Навремето познавах една личност на име Фог — каза той най-после. — Много отдавна.

— Името ми не се среща много често — казах, — но неколцина от нас все още се мотат наоколо.

— Въпросната личност Фог тогава беше в моя курс, но това беше отдавна, през четирийсетте години. Тогава бях още съвсем млад преподавател.

— Помниш ли първото му име?

— Помня го, разбира се, но не става дума за мъж, а за млада жена. Емили Фог. Беше първокурсничка в моя клас по американска история.

— А знаеш ли откъде беше родом?

— Чикаго. Мисля, че беше Чикаго.

— Името на моята майка беше Емили и тя беше от Чикаго. Възможно ли е да е имало две Емили Фог от един и същ град в един и същи колеж по едно и също време?

— Да, възможно е, но е малко вероятно. Приликата е твърде голяма. Видях я в теб, още като прекрачваше прага.

— Твърде много съвпадения — казах. — Вселената гъмжи от тях.

— Да, понякога всичко става прекалено объркващо и непонятно — рече Барбър и като че отново потъна в собствените си мисли.

После, след секунда-две направи видимо усилие да се съсредоточи в разговора и продължи.

— Нали няма да се обидиш, ако те попитам какво се е случило, че си взел моминското име на майка си?

— Ами баща ми умрял, преди да се родя и затова майка ми си върнала името Фог.

— Съжалявам. Не исках да любопитствам.

— Няма нищо. Самият аз никога не съм виждал баща си, а и майка ми умря отдавна.

— Да, научих сравнително скоро след смъртта й. Май беше някаква пътна катастрофа. Ужасна трагедия. Сигурно това те е съсипало.

— Сгази я автобус в Бостън. Тогава бях съвсем малък.

— Ужасна трагедия — повтори Барбър и пак затвори очи. — Беше толкова красиво и интелигентно момиче, твоята майка. Много добре си я спомням.

След десет месеца, когато умираше в една чикагска болница със счупен гръбнак, Барбър ми довери, че започнал да подозира истината още в началото на разговора ни във фоайето на хотела. Тогава обаче решил да ми я спести, защото смятал, че ще ме изплаши. Още не ме познавал и не можел да предвиди как ще реагирам на такава зашеметяваща новина. За миг си представил сцената и това мигом го накарало да стисне език зад зъбите си. Някакъв почти двестакилограмов непознат ме кани в хотела, здрависва се с мен и вместо да разговаряме за онова, за което съм дошъл, ме поглежда в очите и ми казва, че той е моят неизвестен баща. Независимо от силното изкушение просто не се престрашил да го направи. По всяка вероятност съм щял да го взема за луд и да откажа да говоря с него. Тъй като имало много време да се опознаем, не искал да избързва, съобщавайки ми новината в неподходящ момент. Имало толкова много неща да се разкажат преди това, че всяко избързване би било грешка. Противно на онова, което Барбър си мислеше обаче, оказа се, че време няма. Той разчитал на бъдещето да разреши проблема му, но това бъдеще така и не дойде. Едва ли може да се каже, че вината е била негова, но той плати за нея, както и аз заедно с него. Въпреки това не съм сигурен, че би могъл да постъпи другояче. Никой не знае какво има да се случва; никой не може да предвиди мрачните ужаси, които ни очакват.

И до ден-днешен, щом се сетя за Барбър, ме обзема съчувствие. Ако не бях научил кой е баща ми, щях да знам само, че някога съм имал баща. Нали детето все пак трябва да се зачене и щеш не щеш, онзи, който причинява зачеването, се нарича баща. От друга страна, Барбър не е знаел нищо. Спал е с майка ми само веднъж (в една дъждовна беззвездна нощ през пролетта на 1946-а) и още на следващия ден тя избягала, изчезнала от живота му завинаги. Не знаел, че е забременяла, не знаел, че има син, нямал представа какво всъщност е направил. Като се имат предвид последвалите терзания, би трябвало поне отчасти да бъде възнаграден, пък макар и само с вестта за това, което е сторил. Чистачката, която влязла в стаята му на сутринта, не си дала труда да почука на вратата и тъй като не могла да потисне писъка, излетял от устата й, всички обитатели на общежитието мигом се струпали в стаята, още преди двамата да успеят да се облекат. Ако била само чистачката, може би щели да измислят нещо и да си спестят срама, но при създалата се паника очевидците станали твърде много. Деветнайсетгодишна първокурсничка, заварена в леглото на преподавателя си по история. Само някой мухльо би се оставил да го спипат в подобно прегрешение, особено пък в забутано място като Олдбърн, Охайо. Той бил веднага уволнен, а Емили избягала обратно в Чикаго и с това историята приключила. Кариерата му била завинаги съсипана от тази случка, но далеч по-страшно било страданието му по изгубената Емили. Мисълта за нея не му давала покой, а още по-непоносимо било терзанието му, когато след около месец (както ми призна в болницата), още несъвзел се от първия удар, трябвало да понесе и ужаса, изписал се на лицето й, когато поискал ръката й. „Ти разби живота ми — отвърнала тя, — проклета да съм, ако ти позволя да ме видиш отново.“ И той повече не я видял. А когато след около тринайсет години се опитал да я открие, тя вече лежала в гроба.

От всичко това успях да разбера, че майка ми не беше казала на никого за случилото се. Родителите й били мъртви, а и нищо не я задължавало да разкрива скандалната си тайна пред Виктор, който непрекъснато кръстосвал страната с Кливландския оркестър. Нещата изглеждали сякаш тя е просто още една отпаднала студентка, а за млада жена през 46-а това не се смятало за голяма трагедия. По-странно било, че дори след като разбрала, че е бременна, отказала да издаде името на бащата. Докато живеехме заедно с вуйчо Виктор, на няколко пъти го бях питал, но той знаеше толкова, колкото и аз. „Това си е тайна на Емили — казваше ми той. — Неведнъж съм я притискал да ми каже, но тя никога не обели и думичка.“ За да родиш незаконно дете в онези дни се е изисквало кураж и твърдост, но очевидно моята майка не се е поколебала да го стори. Наред с всичко останало трябва и за това да съм й благодарен. Една по-мекушава жена щеше да ме даде за осиновяване, или пък — още по-лошо — щеше да направи аборт. Никак не ми бе приятно да мисля, че ако майка ми не беше толкова силна личност, сигурно никога нямаше да се появя на бял свят. Ако беше постъпила разумно, щях да съм мъртъв, преди да се родя — тримесечен плод на дъното на някоя боклукчийска кофа в задънена мрачна уличка.

Въпреки голямата му покруса, отказът на майка ми не изненадал Барбър. След време той дори не искал да я вини за това. Най-чудното било, че именно тя го харесала от пръв поглед. През пролетта на 1946-а той бил вече на двайсет и девет и истината е, че Емили била първата жена, която легнала с него, без да й плати за това. Не че онези, на които плащал, били ежедневие в живота му. Рискът бил прекалено голям, а щом веднъж научил, че удоволствието може да му струва унижения, посещенията му при въпросните дами се разредили още повече. Барбър не хранел никакви илюзии за себе си. Давал си сметка как изглежда в очите на хората и знаел, че са прави да питаят отвращение към него. Емили била единственият му шанс и той го пропуснал. Може да не е за вярване, но смятал, че така и заслужава.

Тялото му било тъмница, в която бил осъден да прекара земните си дни като забравен от Бога затворник без право на обжалване, без надежда за намаляване на присъдата, без възможност за бърза и снизходителна екзекуция. Още на петнайсет години достигнал пълния си ръст, след което теглото му започнало да нараства. През юношеството с мъка поддържал под сто и двайсет килограма, но среднощните угощения не му помагали да отслабне, както впрочем и диетите. Избягвал огледалата и прекарвал колкото е възможно повече време сам. Светът му изглеждал като бягане с препятствия сред облещени очи и сочещи пръсти. Превърнал се в амбулаторно чудо, момчето балон, което вечно крачело сред присмех и кикот, а случайните минувачи често замръзвали на място, като го видели. Отрано книгите се превърнали в единственото му убежище, място, където можел да се скрие — не само от другите, но и от собствените си мисли. Защото Барбър никога не се самозалъгвал и много добре знаел кой е виновен за външния му вид. Навлизайки в думите на страницата пред него, той можел да забрави тялото си, а това — повече от всичко друго — му помагало да приспи, макар и временно, вечните си самообвинения. Чрез книгите можел да се понесе надалеч, да спре да мисли за себе си и веднъж погълнат от тях, да се заблуждава, че е свободен, че въжетата, които го закотвят към гротескната му плът, са прерязани.

Завършил гимназия като пълен отличник, насъбрал купища отличия и награди, с което учудил всички жители в малкия градец Шорам в Лонг Айланд. През юни същата година именно той произнесъл прощалното слово при завършване на випуска — прочувствена, макар и малко разхвърляна реч в защита на пацифизма, на Испанската република и на втория президентски мандат на Рузвелт. Това било през 1936-а и публиката в задушния салон го аплодирала бурно, въпреки че не всички споделяли политическите му възгледи. После, подобно на неосъзнатия му син двайсет години по-късно, заминал за Ню Йорк, за да прекара следващите четири години в Колумбийския университет. В края на този период теглото му достигнало 140 килограма. Последвал докторат по история и несъгласието на армията, когато решил да изпълни своя воински дълг. „Тлъстаци не приемаме“ — подхвърлил сержантът с презрителна усмивка. И Барбър останал на домашния фронт редом със сакатите и олигофрените, с най-младите и най-старите. Прекарал тези години във факултета по история, заобиколен от жени — анонимно туловище от мъжка плът, блуждаещо сред библиотечните рафтове. Но никой не отричал, че е добър в професията си. Неговата защита на тема „Епископ Бъркли и индианците“ му спечелила наградата на американските учени за 1944 г., след което бил затрупан с предложения за работа в много от университетите на Източното крайбрежие. По неизвестни дори за самия него причини избрал Охайо.

Първата година минала успешно. Оказал се много обичан и популярен сред студентите си преподавател, включил се в местния хор като баритон и написал първите три глави на книга за различни хора, попаднали в плен на индианците. През пролетта войната в Европа най-накрая свършила, а когато през август били хвърлени двете бомби в Япония, единственото, с което успял да се утеши, било мисълта, че това никога вече няма да се повтори. Противно на очакванията следващата година започнала блестящо. В периода между септември и януари успял да свали малко килограми и за пръв път в живота си започнал да гледа на бъдещето с оптимизъм. През пролетния семестър в курса му по история се появила Емили Фог, очарователно и будно момиче, което бързо се влюбило в него. Това било прекалено хубаво, за да е истина, и макар да си повтарял, че трябва да действа предпазливо, изведнъж му се сторило, че всичко е възможно, всичко е по силите му, дори и онова, за което доскоро не смеел и да си помисли. След това обаче дошла случката в общежитието, нахлуването на чистачката и последвалата пълна катастрофа. Шеметната скорост, с която се разиграли събитията, го парализирала. Бил напълно шокиран и не можел да действа. Когато същия ден го извикали в кабинета на ректора, дори не му минало през ум, че може да се опълчи срещу уволнението. Върнал се в стаята, стегнал си багажа и напуснал, без да се сбогува с никого.

Нощният влак го отвел в Кливланд, където отседнал в хотел на Младежката християнска организация. Възнамерявал да се хвърли през прозореца, но след като цели три дни чакал подходящия момент, разбрал, че просто не му стиска. Решил да зареже тази идея и веднъж завинаги да се откаже от борбата. Казал си, че щом му липсва кураж да умре, тогава ще заживее най-накрая като свободен човек. Това поне можел да направи. Нямало повече да се свива и да се крие от себе си; нямало да разрешава други да определят кой е. През следващите четири месеца не спрял да яде, тъпчел се до забрава, набивал кремове и понички, картофи с масло и тлъсто месо с тежки сосове, палачинки, печени пилета и обилни порции от мазни яхнии. В края на този кулинарен разгул видял, че е качил още двайсет килограма. Но числата вече не го вълнували. Бил престанал да ги следи, което пък на свой ред означавало, че те са престанали да съществуват.

Колкото по-огромно ставало тялото му, толкова по-навътре в него се скривал. Целта на Барбър била да се откъсне от света, да стане невидим, криейки се зад собствената си масивна плът. Прекараните в Кливланд месеци посветил на опитите да се научи как да не обръща внимание на онова, което хората мислят за него, и да се освободи от болката, която му причиняват човешките погледи. Всяка сутрин се изпробвал, като в най-оживеното време тръгвал по централната улица, а в събота и неделя всеки следобед нарочно се разхождал в парка, където можели да го видят най-много хора. Правел се, че не чува подмятанията зад гърба си, преструвал се, че погледите им рикошират в твърдата му несломима плът. Сега вече бил сам, съвършено откъснат от другите — подута, закръглена като патладжан монада, която крачи тромаво през собственото си пълно объркване. Но опитите си стрували усилието и той наистина вече не се страхувал от изолацията. Хвърляйки се с главата напред в собствения си хаос, най-накрая успял да стане истинският Соломон Барбър — тоест личност, тоест някой, един самосъздаден свят.

Не стига това, ами след една-две години Барбър започнал да оплешивява. Отначало го приел като лоша шегичка — плешивец на име бръснар^[1], но тъй като за перуки или изкуствени кичури и дума не можело да става, нямал друг избор, освен да се примири. Буйната растителност по главата му постепенно увехнала. На мястото на гъстите му рижави къдрици лъснал голият му скалп — безплодно парче белезникава кожа. Тази промяна във външния вид никак не му се понравила, но повече го стреснал фактът, че нищо не може да направи. Това го тласнало към едно доста пасивно отношение към себе си и именно тази безпомощност не могъл да понесе. Ето защо един ден, когато процесът на оплешивяване бил към края си (косми от двете страни, но не и отгоре), той най-спокойно взел бръснача и се простил с останалата растителност. Резултатът от този експеримент се оказал далеч по-внушителен, отколкото си мислел. Барбър открил, че черепът му прилича на огромен заоблен камък, имало нещо митологично в него и докато се съзерцавал в огледалото, решил, че така изглежда по-добре, защото сега огромният глобус на тялото му се сдобил и с пълна луна. След този ден започнал да се отнася най-грижливо към тази своя сфера, като всяка сутрин втривал в нея кремове и помади, за да я поддържа гладка и лъскава, правел й електрически масажи и всячески се стараел да я предпази от природните стихии. Започнал да носи шапки — какви ли не шапки, които полека-лека се превърнали в отличителен белег на чудачеството му, в знак за това кой е. Вече не бил просто тлъстият Соломон Барбър, а Човекът, който носи шапки. Нужна била известна смелост, за да направи това, но до този момент вече се бил научил да извлича удоволствие от собствената си ексцентричност, като освен това се сдобил и със странни принадлежности, с помощта на които усъвършенствал таланта си да обърква другите. Носел бомбета и фесове, бейзболни, каубойски и меки шапки, миньорски каски, шлемове и всичко, което успявало да грабне въображението му, без да се съобразява със стил, мода или условности. През 1957 г. колекцията му станала толкова голяма, че веднъж изкарал двайсет и три дни, без да сложи една и съща шапка два пъти.

След разпъването на кръст в Охайо (както след време започнал да го нарича) Барбър взел да се мести в най-различни малки и съвсем посредствени колежи, все в Запада и Средния запад. Отначало мислел, че това е само временно изгнание, но то се проточило цели двайсет години и когато скиталчеството му свършило, картата на раните му включвала всяко кътче от вътрешността на страната: Индиана и Тексас, Небраска и Оклахома, Южна Дакота и Канзас, Айдахо и Минесота. Никъде не се задържал повече от две-три години и макар че колежите си приличали един с друг, постоянното движение го спасявало от скуката. Барбър бил много работоспособен и в прашното безвремие на тези усамотени места непрекъснато произвеждал статии и книги, посещавал конференции, изнасял лекции и посвещавал толкова часове на студентите и курсовете си, че много бързо се превръщал в най-обичания преподавател в колежа. Качествата му на учен никога не били оспорвани, но дори и след като скандала в Охайо започнал да отшумява, големите университети продължавали да му обръщат гръб. Ефинг беше споменал за гоненията по времето на Маккарти, но единственото левичарско залитане на Барбър било участието му в похода на мира през трийсетте години, така че формално не фигурирал в нито един от черните списъци. Въпреки това за хулителите му било много удобно да обграждат името му с розови намеци, което в крайна сметка се оказало и най-лесният начин да му откажат назначение. Никой не се ангажирал да го заяви ясно и категорично, но край него като че витаело всеобщото усещане, че няма да се впише в средата. Бил прекалено огромен, имал репутацията на опак човек, необуздан и непокорен. Представете си сто и седемдесеткилограмов титан с огромна шапка на главата да крачи из вътрешните дворове на Йейл. Просто не ставало. Говорело се, че няма срам, че не спазва никакви норми на благоприличие. Самото му присъствие би нарушило съществуващия порядък. При това положение защо сами да си търсят белята, след като кандидати за всяко място — колкото щеш.

Може би така станало по-добре. Като се оттеглил в периферията, Барбър всъщност успял да си остане такъв, какъвто е. По-малките колежи го приемали с радост и тъй като бил не само най-дебелият професор, който някой някога е виждал, но и човекът с шапките, бил пощаден от дребнавите препирни и интриги, които неизменно съпътстват живота в малките провинциални градчета. Всичко около него било така необятно и екстравагантно, и така очевидно извън всякакви норми, че никой не се осмелявал да го съди. Обикновено пристигал в края на лятото, потънал в прах от прекараните по пътищата дни, с ремарке, което се поклащало зад очуканата му, бълваща черни газове кола. Видел ли студенти наоколо, веднага ги наемал да разтоварят багажа му, плащал им по двойна надница, след което ги водел на обяд. Това винаги помагало на запознанството. После ги канел да разгледат невероятната му колекция от книги, безбройните му шапки и специалното писалище, изработено по поръчка в Топика — ала свети Тома Аквински, така го наричал — с изрязан отпред полукръг, за да се вмести шкембето му. Имало нещо запленяващо в него: тромаво разхождал туловището си със задъхано хриптене и непрекъснато пушел дълги пури, от които дрехите му били вечно поръсени с пепел. Студентите се присмивали зад гърба му, но го обичали, вероятно давайки си сметка, че като синове и дъщери на фермери, магазинери и свещеници никъде другаде не биха могли да се докоснат до големия, до истинския интелект. Разбира се, намирали се и студентки, чийто сърца се разтуптявали при вида му (колкото да докажат, че умът наистина може да въздейства по-силно от тялото), но Барбър си бил взел поука и никога повече не налапал въдицата. Тайничко се радвал на младите момичета, които припадали по него, но се правел, че нищо не разбира, играел ролята на строг и сърдит академик, на общителен евнух, у когото желанието отдавна е умряло. Разбира се, това го поставяло в положението на вечно страдащ самотник, но затова пък го предпазвало от набези, а в случаите, когато намусеното му изражение не помагало, вече знаел, че трябва да държи щорите си спуснати и вратата заключена. През всички тези години на скиталчество поведението му останало безупречно. Зашеметявал всички със своята неповторимост и си тръгвал още преди колегите му да започнат да се отегчават от него — казвал ненадейно сбогом и изчезвал в лъчите на залеза.

Според разказаното от Барбър излизаше, че веднъж пътищата му се пресекли с тези на вуйчо Виктор, но като се замисля върху живота и на двамата, нищо чудно да е било поне три пъти. Първата среща би могла да е през 1939-а в Ню Йорк по време на Световното изложение. Знам със сигурност, че и двамата са били там, и макар да изглежда малко вероятно, възможно е да са се случили в един и същи ден. Обичам да си представям как двамата стоят пред някакъв експонат — „Колата на бъдещето“ например, или „Утрешната ни кухня“, как неволно се сблъскват и едновременно повдигат шапки за извинение, двама млади мъже в разцвета на силите си, единият дебел, другият тънък, комедиен дует, който изпълнява своя номер в прожекционната на моето въображение. Разбира се, Ефинг също посетил изложението след завръщането си от Европа и затова понякога слагах и него в тази въображаема сцена — седнал в плетената си инвалидна количка, а Павел Шум го разхожда наоколо. Нищо чудно Барбър и вуйчо Виктор да са стояли един до друг, когато Ефинг е минавал покрай тях. Нищо чудно и двамата да са се възмутили от неговата грубост, когато по навик е навиквал приятеля си руснак, да са се усмихнали на пиперливия му език и тъжно да са поклатили глава. Без дори да подозират, че човекът е баща на единия от тях и бъдещ дядо на племенника на другия. Възможностите за подобни срещи са безкрайни, но аз гледах да се ограничавам, представяйки си само някоя кратка и безмълвна размяна на усмивки, сваляне на шапки за поздрав, смънкано извинение. Това събуждаше у мен повече асоциации и ме подтикваше към размисъл, сякаш когато не се развихрях, а просто се съсредоточавах върху по-дребните мимолетни детайли, можех да излъжа ума си, че тези неща наистина са се случили.

Втората среща би трябвало да е била в Кливланд през 1946-а. Тя ми изглеждаше по-правдоподобна от първата, защото много добре си спомням как един ден, когато се разхождахме с вуйчо Виктор в парка „Линкълн“ в Чикаго, видяхме дебел човек, седнал на тревата, да дъвче сандвич. Тогава Виктор каза, че му напомнял за друг дебелак, който бил срещнал в Кливланд („още когато свирех в оркестъра“), и въпреки че нямам конкретно доказателство, предпочитам да си мисля, че това е бил именно Барбър. Ако не друго, поне датите съвпадаха, тъй като Виктор е свирил в Кливланд от 45-а до 48-а, а Барбър е живял в Младежкото християнско общежитие през пролетта на 1946-а. Виктор разказваше как една вечер отишъл да хапне нещо на крак в големия търговски център на Лански, който се намирал само на три преки от концертната зала. Току-що били свършили изпълнението на избрани творби от Бетовен и той се отбил във въпросното заведение с колегите си от духовата секция. От мястото си в задната част на ресторанта много добре виждал дебел мъж, който седял сам-самичък на маса в едно от страничните сепарета. Просто не можел да откъсне поглед от тази огромна самотна фигура и с ужас наблюдавал как онзи погълнал две огромни порции супа топчета, голяма чиния пълнено зеле, безброй палачинки със сирене, три салати от зеле и рапица — ей така между другото, още цяло панерче хляб и шест-седем порции туршия, направо от саламурата. Виктор бил толкова зашеметен от тази демонстрация на лакомия, че цял живот не забравил гледката — портрет на чистото неподправено човешко нещастие. „Всеки, който яде по този начин, се опитва да се самоубие — каза ми тогава. — То е същото като да умираш от глад.“

За последен път трябва да са се засекли през 1959-а, когато двамата с вуйчо живеехме в Сейнт Пол, Минесота. Тогава Барбър гостувал на местния колеж „Макалестър“ и една вечер, докато си седял в апартамента и преглеждал обявите за продажба на коли втора употреба на последните страници на „Пайъниър прес“, погледът му случайно попаднал на съобщение за уроци по кларнет, давани от някой си Виктор Фог, „бивш член на Кливландския оркестър“. Името се забило в паметта му като копие и пред очите му изплувал образа на Емили, видял я ясно като бял ден и така въздействащо, както не си я бил представял от години. Тя отново го обсебила, оживяла от самата поява на името й и до края на седмицата той просто не успял да я прогони от мислите си, не спирал да се чуди какво ли е станало с нея, измислял си най-разни посоки, в които животът й би могъл да поеме, и през цялото това време тя стояла пред взора му като жива. Учителят по музика, помислил си той, сигурно не е неин роднина, но все пак решил да провери. Първото му желание било да вдигне телефона и да се обади на Виктор, но като размислил, се отказал. Не искал да изглежда смешно, разказвайки историята си, да фъфли и заеква несвързано по телефона пред някакъв отегчен непознат. Вместо това решил да напише писмо, нахвърлил седем-осем чернови, преди да стане както трябва, и пуснал писмото в пристъп на мъка и терзание, но в мига, в който пликът потънал в кутията, съжалил за стореното. Отговорът дошъл след десетина дни — хладен и сдържан, набързо нахвърлян върху специална жълтеникава хартия за писма. „Сър — гласяло написаното, — Емили Фог наистина е моя сестра, но с голяма печал в сърцето съм длъжен да Ви уведомя, че тя почина при пътна злополука преди осем месеца. Безкрайно съжалявам. Ваш Виктор Фог.“

Писмото не му казвало нищо ниво. Всъщност Виктор му съобщавал само един-единствен факт, който Барбър знаел отдавна, а именно, че никога вече няма да види Емили. Смъртта не променяла нищо. Тя просто доказвала онова, в което бил сигурен, потвърждавала загубата му, с която живеел вече години наред. От това писмото не ставало по-малко болезнено, но щом спрял да плаче, открил, че жадува за още информация. Какво се е случило с нея? Къде е отишла и с какво се е занимавала? Омъжила ли се е? Имала ли е деца? Имало ли е някой, който да я обича? Барбър копнеел за факти, за повече факти. Искал да попълни белите полета и да си представи живота й, да научи по-осезаеми неща, които да отнесе със себе си — например образи, снимки, нещо като фотоалбум, който да може мислено да разгръща по всяко време и да го разглежда с часове. Още на следващия ден отново писал на Виктор. Изразил дълбоките си и най-искрени съболезнования в първия абзац от писмото, след което най-деликатно му намекнал, че за него е много важно да узнае отговорите на някои от горните въпроси. И зачакал търпеливо да получи отговор, но изминали две седмици без никаква вест. Най-накрая решил, че писмото се е изгубило, и вдигнал телефона да се обади на Виктор. След три-четири позвънявания, операторът се намесил и му съобщил, че търсеният от него номер е изключен. Барбър бил силно озадачен, но това не го разколебало (човекът може да го е закъсал, рекъл си той, и да не е могъл да си плати телефонната сметка), затова се метнал на своя додж, модел петдесет и първа година и поел право към апартамента на Виктор на Линуд Авеню номер 1025. Тъй като не успял да открие името на Фог отвън на звънците пред входа, повикал портиера. След миг-два се появил дребен мъж с пуловер в зелено и жълто, затътрил крака към него и направо му казал, че господин Фог го няма. „Двамата с момчето си събраха багажа и напуснаха преди десетина дни“. Това вече обезсърчило Барбър, защото било неочакван удар. Но от този миг нататък нито за миг не спрял да се чуди кое ли е онова момче. Но и да се чуди, и да не се чуди, нищо не можел да направи. Приел, че това е синът на кларнетиста и толкоз.

Години по-късно, когато Барбър ми разказа за писмото на Виктор, най-накрая разбрах защо през 1959-а двамата с вуйчо Виктор трябваше да напуснем Сейнт Пол така скоропостижно. Проумях смисъла на случилото се — набързо стегнатия багаж посред нощ, карането до Чикаго, без да спрем нито веднъж, двете седмици, през които живяхме на хотел и той не ме пусна да ходя на училище. Виктор не е знаел истината за Барбър, но въпреки това е хранел опасения. Давал си е сметка, че някъде в света съществува баща и защо да рискува с този мъж, който толкова любопитства да научи всякакви подробности за Емили? Кой можел да му гарантира, че няма да потърси бащинските си права? След като получил първото писмо от Барбър, той просто не споменал за моето съществуване, но когато дошло второто с всички тези въпроси, решил, че вече е в капана. Ако не отговори на второто писмо, рекъл си той, само ще отложи задълбочаването на проблема, защото ако непознатият толкова настоява да узнае всичко, той рано или късно ще дойде да ни потърси. И тогава какво? Виктор не успял да измисли нищо друго, освен бягството. Вдигна ме посред нощ и двамата се изпарихме яко дим.

Това беше едно от последните неща, които ми разказа Барбър, и аз много се развълнувах. Разбрах какво бе направил Виктор за мен и тази негова всеотдайност още повече ме разтърси — обзе ме мъка по моя вуйчо и мисълта, че вече го няма окончателно, ме покруси. В същото време обаче почувствах и някакво неудовлетворение и огорчение за всичките изгубени години. Защото ако Виктор беше отговорил на второто писмо на Барбър, вместо да бяга от него, тогава щях да открия баща си още през 59-а. Разбира се, никой не беше виновен за случилото се, но това не го правеше по-поносимо. Оказа се, че всичко е било въпрос на пропуснати шансове, лоши съвпадения и грешки, направени слепешката. Значи винаги сме били там, където е трябвало, но не тогава, когато е трябвало, или пък тогава, когато е трябвало, но не там, където е трябвало — винаги сме се разминавали на косъм, винаги на крачка от разбулването на мистерията. Според мен до това се свеждаше цялата история. Поредица от изгубени възможности. Всички парченца на пъзела са били налице от самото начало, но никой не е знаел как да ги сглоби.

* * *

Разбира се, всичко това не стана ясно още от първата ни среща. След като Барбър предпочете да не споделя подозренията си, единствената тема на разговор, която ни оставаше, бе неговият баща и ние навлязохме доста надълбоко в нея. Първата вечер ме заведе на вечеря в „Галахърс“ на Петдесет и втора улица; втората вечер отидохме на ресторант в Китайския квартал заедно с Кити; на третата — неделя — закусвахме заедно в неговия хотел, преди той да отлети за Минесота. Остроумието и очарованието на Барбър ме накараха много бързо да забравя ужасния му външен вид и колкото повече време прекарвах с него, толкова по-уютно се чувствах в компанията му. Още от самото начало разговорът ни потръгна леко и докато си разказвахме преживяванията, непрекъснато ги придружавахме с шеги и мъдрости и тъй като той не беше човек, който се страхува от истината, можех да говоря за баща му без автоцензура, описвайки месеците на моя живот с Ефинг, без да му спестявам нищо — нито доброто, нито лошото.

Що се отнася до самия Барбър, той не знаеше почти нищо за баща си. Казали му, че умрял някъде в Дивия запад месеци преди той да се роди. Баща му бил художник — което му изглеждало напълно правдоподобно, тъй като стените на къщата били покрити с картини, — и то предимно пейзажист. Тъкмо затова тръгнал да пътешества — в името на изкуството. Последното му пътуване било в пустините на Юта, така му казали, едно забравено от Бога място, където намерил смъртта си. Но обстоятелствата около смъртта му били забулени в тайнственост. Когато бил на седем години, една леля му казала, че баща му паднал от скала. След три години един от чичовците му обяснил, че баща му бил пленен от индианците, а след още шест месеца Моли Шарп му заявила, че цялата история била пъклен замисъл на самия дявол. Моли била готвачката, която всеки ден след училище го посрещала с най-вкусните пудинги — цъфтяща, червенобуза ирландка с големи дупки между зъбите, — а тя винаги казвала истината. Но независимо от причината, смятало се, че смъртта на баща му станала повод майка му да се затвори в стаята си. Така всички в семейството обяснявали състоянието й, макар че тя понякога излизала оттам, особено в топли летни нощи, и обикаляла коридорите в къщата, дори отивала чак до плажа, присядала край водата и с часове оставала заслушана в песента на прибоя.

Не виждал майка си много често, а дори и през добрите си дни тя трудно си спомняла името му. Наричала го Теди, или Малкълм, или Роб, винаги го гледала право в очите и говорела съвсем убедено, или пък използвала странни обръщения като Топчо, Пухчо или пък Господин Гюрултия. Той никога не я поправял, тъй като и без това часовете, прекарани в кампанията на майка му, били толкова малко, че не си струвало да ги пропилява. Освен това знаел от опит, че и най-малкото възражение може да я разсърди. Другите в къщата го наричали Соли. Нямал нищо против галеното име, защото според него по този начин истинското му име си оставало някак непокътнато — като тайна, която само той знае: Соломон, мъдрият цар на израилтяните, който бил толкова безпогрешен в преценките си, че заплашил да разсече дете надве, ако не стане неговото. След време умалителната частичка отпаднала и той станал само Сал. От Елизабетинските поети научил, че това е старата дума за „слънце“, а много по-късно — че е френската дума за „почва, земя“. Зарадвал се, че може да бъде едновременно и слънцето и земята и в продължение на няколко години се ласкаел от мисълта, че съдържа в себе си всички противоречия на вселената.

Майка му живеела на четвъртия етаж с цяла свита компаньонки и помощнички. Понякога не излизала от стаята си с дни и месеци. Там горе съществувал друг свят. В единия край на етажа построили нова кухня, а в другия — огромна деветоъгълна стая. Знаел, че навремето именно там баща му рисувал картините си. Прозорците били издигнати така, че като гледаш навън, да виждаш само вода. Открил, че ако стоиш загледан по-дълго с лице, опряно в стъклото, започваш да се чувстваш, сякаш се рееш в небето. Много рядко му разрешавали да се качва горе, но от стаята си на долния етаж понякога чувал как майка му крачи неспокойно (дъските на пода скърцали под килима), а от време на време долавял гласове — приглушеното ехо на разговори, смях, пеене, охкане и хленч. Посещенията му на четвъртия етаж се диктували от волята на болногледачките, като всяка проповядвала различни правила. Госпожица Форест му разрешавала да се качва всеки четвъртък за по един час; госпожица Какстън му преглеждала ръцете и ноктите, преди да го пусне да влезе; госпожица Флауър препоръчвала енергични разходки по плажа; госпожица Бъксли пък им поднасяла горещ шоколад, а госпожица Гундерсон говорела толкова тихо, че не можел да чуе какво казва. Веднъж, облечен официално, Барбър останал да играе с майка си цял следобед, а при друг случай двамата отишли да пуснат детска лодчица в езерото и останали там, докато се стъмни. Това са двете посещения, които си спомнял най-отчетливо, и чак след години си дал сметка, че това били най-щастливите му мигове, прекарани с нея. Спомнял си, че тя му изглеждала доста стара — имала прошарена коса, повехнало лице, воднисти сини очи, увиснали краища на устата и тъмнокафяви петна по ръцете. Треперела леко, но непрекъснато и от това изглеждала още по-крехка. Била истинско кълбо от нерви и вечно приличала на жена, която аха да припадне. Въпреки това не смятал, че е луда (нещастна била думата, с която я описвал), и дори когато започнала да върши ужасяващи неща, все си мислел, че просто се преструва. С течение на времето преживяла няколко големи кризи (неистово крещене, когато една от болногледачките била изхвърлена, опит за самоубийство, период от няколко месеца, когато отказвала да носи каквито и да било дрехи), а в един момент дори я изпратили в Швейцария, за да си почине, така му казали. Много по-късно открил, че наричали „Швейцария“ лудницата в Хартфорд, Кънетикът.

Имал мрачно детство, в което все пак се срещали и радости, а и не бил чак толкова самотен. Родителите на майка му се пренесли да живеят у тях и въпреки увлечението на баба му по краткотрайни моди, като книгите на Чарлс Форт и тем подобни, тя била изключително мила с него, както и дядо му, който обичал да му разказва случки от Гражданската война и го научил да бере билки. По-късно чичо му Бинки и леля Клара се преместили при тях и в продължение на няколко години всички живели заедно в хармонична атмосфера на вечни заяждания. Сривът на борсата от 1929-а не ги разорил, но се наложило да въведат строги икономии. Колата „Пиърс ароу“ изчезнала заедно с шофьора, напуснали апартамент в Ню Йорк и не изпратили Барбър в скъп пансион, както възнамерявали първоначално. През 1931-а продали доста творби от колекцията на баща му, които висели в салона на първия етаж — рисунки на Делакроа, картина от Самуел Морз и един малък Търнър. Въпреки това останали още много. Барбър най-много харесвал двете картини на Блейклок в трапезарията (лунния пейзаж на източната стена и изглед от индианско селище — на южната). Освен това, накъдето и да се обърнел в къщата, все се виждали работите на баща му: акварели от Лонг Айланд, картини от крайбрежието на Мейн, от поречието на Хъдсън, цяла стая с пейзажи, които донесъл след експедицията в Катскилските планини — порутени ферми, отвъд земни хълмове, безкрайни полета от светлина. Барбър прекарвал стотици часове в съзерцание на тези творби, а когато бил в гимназията, организирал изложба в залата на кметството и я допълнил с есе върху творчеството на баща си, което раздавал безплатно на всеки посетител.

На следващата година се заел да пише роман за изчезването на баща си. Тогава бил на седемнайсет години. Притиснат от терзанията на вечното юношеско безпокойство, взел да си въобразява, че е творец, бъдещ гений, който ще спаси душата си, като излее мъката си върху белия лист. След като се върна в Минесота, ми изпрати екземпляр от ръкописа — не, както се извиняваше в придружителното писмо, за да ми се фука с младежките си дарби (книгата била отхвърлена от двайсет и един издатели), а за да добия представа до каква степен липсата на баща беше поразила въображението му. Книгата се казваше „Кръвта на Кеплер“ и беше написана в сензационния стил на модните за времето си евтини романчета. Отчасти уестърн, отчасти научна фантастика, историята лъкатушеше от една неправдоподобност към друга и неумолимо набираше скорост, за да се превърне в нещо като съновидение. На места беше направо ужасна, но въпреки това ме увлече и когато стигнах до края, вече знаех много повече за Барбър, пък и успях да разбера какво го е формирало като човек.

Действието в романа се развиваше четирийсет години преди появата му на бял свят, като първото събитие датираше от 1870-а, но иначе историята повтаряше почти буквално малкото неща, които Барбър беше успял да научи за баща си. Трийсет и петгодишен художник на име Джон Кеплер се сбогува с жена си и малкия си син, напуска дома си в Лонг Айланд, за да поеме на шестмесечен преход през щатите Юта и Аризона в очакване, по думите на седемнайсетгодишния автор, „да открие един свят на чудеса, дива красота и ярки багри, страна с величествени размери, в която дори и най-малкото камъче носи белега на безкрая.“ През първите няколко месеца всичко върви по план. После на Кеплер се случва нещо, което се смята, че по всяка вероятност е сполетяло и Джулиан Барбър — пада от една скала, изпочупва си костите и загубва съзнание. Когато на следващата сутрин идва на себе си, открива, че не е в състояние да помръдне, и тъй като не може да се добере до провизиите си, решава, че ще умре от глад в пустинята и се примирява със съдбата си. На третия ден обаче, точно когато всеки миг ще предаде Богу дух, се появява група индианци — което пък повтаря друга версия за баща му, която Барбър бил чул още като дете. Индианците пренасят умиращия човек в селището си — камениста полянка, заградена отвсякъде със скали — и именно там, където ухае на юка и хвойна, започват да го лекуват. В селището живеели трийсет-четирийсет души, поравно мъже, жени и деца, които се разхождали наоколо почти голи под палещите лъчи на летния зной. Не говорели много, нито на него, нито помежду си, но го наглеждали и ето че силите му започнали да укрепват. Давали му вода, както и странни на вкус храни, каквито никога преди това не бил опитвал. Когато умът му започнал да се прояснява, Кеплер забелязал, че тези хора не приличат на индианците от местните племена — ути, навахи, паюти или шошони. Изглеждали му някак по-примитивни, по-недостъпни, по-благи в обноските си. Всъщност, когато ги разгледал отблизо, видял, че повечето от тях въобще нямат индиански черти. Някои били със сини очи, други с червеникава коса, а много от мъжете дори имали косми по гърдите. Но вместо да повярва на очите си, Кеплер решил, че все още е в несвяст и под въздействието на делириума само си е въобразил, че се възстановява. Но това не продължило дълго. Полека-лека състоянието му съвсем се подобрило и трябвало да си признае, че е жив и че всичко наоколо е самата действителност.

„Те самите се наричаха Човеците — пишеше Барбър, — Дошлите отдалеч хора. Според легендите, които разказали на Кеплер, преди много, много години техните предци живеели на луната. Но там настъпила страшна суша и капка вода не останала. Всички измрели, с изключение на Пог и Ума, създателите на техния род, първородителите им. В продължение на двайсет и девет дни и двайсет и девет нощи Пог и Ума вървели през пустинята, а когато стигнали Вълшебната планина, изкачили се до върха и се хванали за един облак. Облакът дух ги понесъл през пространството и така летели седем години, докато най-накрая стигнали земята, открили Гората на първите неща и отново създали света. Пот и Ума имали повече от двеста деца и много години наред Човеците били щастливи. Построили си къщи сред дърветата, отглеждали царевица, ходели на лов за вълшебни елени и събирали риба от водите. Другите също живеели в Гората на първите неща и тъй като нямали нищо против да споделят с Човеците тайните си, предали им Голямото познание за растенията и животните, което им помогнало да се почувстват по-добре на земята. Човеците отговорили на тази любезност, като отрупали Другите с дарове и поколения наред двете царства живеели в мир и любов. Но ето че от другата страна на света пристигнали Дивите хора и една сутрин слезли на брега от големите си дървени лодки. Отначало тези Брадати хора изглеждали приятелски настроени, ала после нахълтали в Гората на първите неща и взели да изсичат дърветата. Когато Човеците и Другите ги помолили да престанат, Дивите извадили своите гърмящи пръчки и ги избили. Човеците разбрали, че не могат да излязат срещу оръжия с такава сила, докато Другите взели решение да не отстъпват и да се бият докрай. Това било времето на Страшното сбогуване. Някои от Човеците минали на страната на Другите, а някои от Другите се присъединили към Човеците, след което двете семейства поели по различни пътища. Човеците напуснали домовете си и навлезли в Мрака, дълго пътували през Гората на първите неща, докато решили, че Дивите вече не могат да ги настигнат. Това се случвало отново и отново, защото тъкмо си построявали селище в някое закътано местенце, тъкмо започвали да се чувстват добре там, и Дивите пак пристигали. В началото Брадатите винаги заявявали, че са им приятели, след което обаче започвали да изсичат дървета и да убиват Човеци, като не спирали да говорят за техния си бог, за тяхната книга и за тяхната несломима сила. Ето защо Човеците били обречени да се скитат от място на място, ала вървели все на запад, докато бягали от напредващите Диви. Така най-накрая стигнали до края на Гората на първите неща и открили Плоската земя с нейните безкрайни зими и кратки знойни лета. Оттам продължили към Страната в небето, а когато времето им там изтекло, се спуснали в Земята на малката вода — едно толкова пресъхнало и пусто място, че дори на Дивите не им харесвало. Когато Дивите се появявали отново, то било само защото пътят им към някое друго място минавал оттам. Онези от тях, които оставали и вдигали къщи, били толкова малко на брой и така разпръснати, че Човеците лесно ги избягвали без излишни разправии. Именно там заживели Човеците и това станало в самото начало на Новата епоха. Оттогава минало толкова време, че вече никой не си спомнял какво е било преди това.“

Отначало езикът им бил напълно неразбираем за Кеплер, но след няколко седмици го понаучил, колкото да води елементарен разговор. Започнал със съществителните — какво е това и какво е онова от заобикалящия го свят, и скоро взел да говори, както говорят малките деца. Кренепос означавало жена. Мантоак били боговете, Океепенаук били всички корени, които ставали за ядене, а таписко значело камък. Усвоил много думи, но не успявал да долови как е структуриран езикът. Местоименията изглежда не съществували сами по себе си, а били част от сложна система от глаголни окончания, които се променяли според възрастта и пола на говорещия. Някои от думите, които се употребявали най-често, имали по две коренно противоположни значения — например горе и долу, пладне и полунощ, детство и старост, а имало и много случаи, когато значението им се променяло в зависимост от изражението на говорителя. След два-три месеца езикът на Кеплер взел да се приспособява и да възпроизвежда с повече лекота странните звуци на тази реч. Колкото по-добре учленявал иначе неразличимите една от друга срички, толкова по-ясно се оформяли те в по-малки и по-смислени частици. Слухът му също се изострил и вече улавял фини нюанси и разлики в интонацията. Колкото и невероятно да звучи, започнал да открива следи от английския в говора на Човеците — не онзи английски, който знаел, разбира се, но откъслечни звуци, остатъци от английски думи, нещо като напълно преобразен английски, който неизвестно как се бил напъхал в малките процепи, останали в другия език. Например изразът Земя на малката вода бил една дума: Лан-о-ли-уа. Дивите станали Уай-ме, а Плоската земя по звучене напомняла английската дума Флоу. Отначало Кеплер бил склонен да отхвърли тези аналогии като случайни съвпадения. В края на краищата звуците наистина преливат от език в език, пък и не искал да се остави на развихреното си въображение. От друга страна обаче му се сторило, че, най-общо казано, всяка седма или осма дума в езика на Човеците следвала един и същ модел. Решил да изпробва тази своя теория в практиката, създавайки думи, които произнасял пред Човеците (думи, които не бил научил от тях, а скалъпвал по метода на разполовяването и разлагането), и открил, че те ги възприемат като техни. Окуражен от успеха си, започнал да проповядва странни идеи за произхода на това необикновено племе. Въпреки легендата за луната, смятал, че то вероятно е продукт на някакво предишно смесване на английска и индианска кръв. „Сам-сами в необятните гори на Новия свят — продължавал Барбър, следвайки нишката на Кеплеровата мисъл, — може би заплашени от изчезване, една група от тези ранни заселници потърсили убежище сред индианско племе, за да могат да оцелеят във враждебната среда. Нищо чудно да се окаже, че именно тези индианци са «Другите», за които се говори в легендите, помислил си Кеплер. Ако наистина е било така, сигурно една група се е откъснала от голямата общност и е поела на запад, за да се засели окончателно в Юта. Тръгвайки от тази хипотеза, той решил, че по всяка вероятност историята за техния произход е съчинена след пристигането им в Юта, може би като извинение задето са се установили в такава пустош. Защото няма друго място в света, помислил си Кеплер, което повече да прилича на лунен пейзаж.“

Чак когато напълно усвоил езика им, Кеплер разбрал защо са го спасили. Човеците взели да намаляват, обяснили му те, и затова трябвало да се направи нещо, за да се увеличи броят им, иначе цялата нация щяла да изчезне в небитието. Тиха мисъл — така се казвал техният мъдрец и водач — напуснал племето предишната зима и отишъл да живее сам в пустинята и да се моли за тяхното спасение. Тогава в един сън получил отговор на молитвите си, който гласял, че ще ги спаси мъртвец. Да потърсят тялото на този човек някъде между скалите около селището, казал им мъдрецът, и ако го лекуват както трябва, тялото щяло да се съживи. Всичко това се случило точно както им го казал Тиха мисъл. Намерили Кеплер, той бил съживен и сега било негов ред да стане баща на едно ново поколение. Бил Дивият отец, който паднал от Луната, Бащата на човешките души, Духът, който трябвало да предпази Човеците от изчезване.

И точно тук разказът на Барбър ставаше доста неубедителен. Без никакво угризение на съвестта Кеплер става един от тях, решава да остане с Човеците и завинаги изхвърля от ума си мисълта за връщане при жена си и сина си. Точен и обоснован в първите трийсет страници, тук стилът на Барбър ставаше многословен и цветист, осеян с дълги описания на похотливи сексуални фантазии, точно както може да се очаква от младеж в период на неутолима мастурбация. Жените по нищо не приличаха на североамериканските индианки, а по-скоро на полинезийски сексиграчки — красиви, гологърди девойки, които се отдават на Кеплер през смях и с ненаситна страст. Чиста измислица — простодушен свят отпреди грехопадението, населен с благородни диваци, които живеят в пълно разбирателство помежду си и в хармония с природата. Кеплер много скоро отсъдил, че този свят е далеч по-съвършен от родния му и бързо загърбил парадните костюми на цивилизацията от деветнайсети век, за да навлезе в каменната ера и да свърже съдбата си с тази на Човеците.

Първата глава свършваше с раждането на първото дете на Кеплер сред Човеците, а следващата започваше петнайсет години по-късно. Връщаше ни отново в Лонг Айланд, за да присъстваме на погребението на американската съпруга на Кеплер, видяно през погледа на Джон Кеплер младши, който е вече на осемнайсет години. Твърдо решен да разбули загадката около изчезването на баща си, младият човек тръгва още на следващата сутрин, както повелява епическата традиция на разказа, за да посвети остатъка от живота си на издирването. Отива в Юта и в продължение на година и половина кръстосва пустинята в търсене на следи и доказателства. Най-неочаквано късметът му се усмихва (представено от Барбър по крайно неубедителен начин) и той попада на заобиколеното със скали селище на Човеците. Въобще не предполага, че баща му може да е жив, но какво да види: когато го представят на брадатия вожд и спасител на това малко племе, което вече наброява почти сто души, той разпознава във въпросния мъж Джон Кеплер. Изумен от гледката, успява все пак да каже, че той е отдавна изгубеният му американски син, но Кеплер невъзмутимо се преструва, че не го разбира. „Аз съм дух, дойдох тук от Луната — казва му той — и нямам друго семейство, освен тези хора. С удоволствие ще ти дадем храна и подслон за през нощта, но на сутринта трябва да продължиш по пътя си.“ Сломен от този отказ, синът замисля отмъщение и когато нощта се спуска, се измъква от постелята си, изпълзява до заспалия Кеплер и забива ножа си право в сърцето му. Още преди да свирят тревога, избягва в мрака и изчезва.

Оказва се, че има само един свидетел на престъплението — дванайсетгодишно момче на име Джокомин (Диви очи), който е любимият син на Кеплер. Джокомин хуква след убиеца и го преследва цели три дни и нощи, но не успява да го залови. Сутринта на четвъртия ден се изкачва на високото скалисто плато, за да огледа околността, и точно там, миг преди окончателно да се откаже, ненадейно среща не друг, а Тиха мисъл, престарелия мъдрец и магьосник, напуснал племето преди години, за да живее като отшелник в пустинята. Тиха мисъл осиновява Джокомин и полека-лека го посвещава в тайните на своето изкуство — дълги години го обучава в собствения си труден майсторлък, преди да му предаде магическата способност за Дванайсетте превъплъщения. Джакомин се оказва любознателен и способен ученик. Не само че се научава как да лекува болните и как да общува с боговете, но след седем години упорит труд най-накрая успява да проникне в тайната на Първото превъплъщение, овладявайки силите на ума и тялото си до такава степен, че се превръща в гущер. Много бързо след това постига и другите превъплъщения: лястовица, ястреб, лешояд; после става камък и кактус; после къртица, заек и скакалец; после пеперуда и змия; и най-накрая успява да осъществи най-трудното от тях — става койот. Вече са минали девет години, откакто Джакомин живее заедно с Тиха мисъл. След като научава осиновеното си дете на всичко, което сам знае и може, старецът казва на Джокомин, че му е дошло времето да умре. Без думичка повече той се загръща в ритуалните си одежди, пости три дни, след което духът му излита от тялото и се връща на Луната — там, където душите на Човеците се срещат след смъртта.

Джокомин се връща в селището и години след това живее там като вожд на племето. Но не щеш ли настъпват тежки времена — първо суша, после чума, след чумата размирици и тогава на Джокомин му се явява странен сън, в който му се казва, че няма да има мир и щастие за племето, докато смъртта на баща му не бъде отмъстена. Още на следващия ден той събира съвета на старейшините, напуска селището и поема на изток, за да отиде в света на Дивите хора и да открие Джон Кеплер младши. Приема името Джак Луната и прекосява много места, преди да стигне Ню Йорк, където си намира работа в една компания, която строи небостъргачи. Става член на най-добрата бригада, която издига сградата Улуърт — архитектурното чудо, останало най-високата конструкция в света през следващите близо двайсет години. Джак Луната е отличен работник и не изпитва никакъв страх и от най-големите височини, с което бързо спечелва уважението на останалите строители. Извън работата си обаче страни от другите и не се сприятелява с никого. Цялото му свободно време е изцяло посветено на усилията да открие доведения си брат — задача, която му отнема почти две години. Джон Кеплер младши се е превърнал в преуспяващ бизнесмен. Живее в огромна къща на улица „Пиърпонт“ в Бруклин Хайтс заедно с жена си и шестгодишния си син. Всяка сутрин от къщи го взима дълга черна лимузина. Джак Луната следи къщата в продължение на няколко седмици. Първото му намерение е просто да убие Кеплер и толкоз, след това обаче решава да го накаже по-сурово, като отвлече сина му и го заведе в страната на Човеците. Успява да го направи, без никои да го види, като един следобед посред бял ден грабва детето от гувернантката. Така свършва четвъртата глава в романа на Барбър.

Като се връща в Юта с момчето (което междувременно силно се е привързало към него), Джокомин намира всичко променено. Човеците са изчезнали и в пустите им къщи няма никакъв признак на живот. През следващите шест месеца той ги търси къде ли не, но напразно. Най-накрая приема, че сънят му го е подлъгал, и се примирява с факта, че хората му са измрели. С натежало от мъка сърце решава да остане и да се грижи за момчето като за свое собствено дете, като не престава да се надява да стане чудо. Прекръства момчето на Нума (Нов човек) и се опитва да не губи кураж. Така минават седем години. Предава всички научени от Тиха мисъл тайни на осиновеното си дете и след още три години упорита работа успява да постигне и Тринайсетото превъплъщение. Джокомин се превръща в жена, млада и плодовита девойка, която прелъстява шестнайсетгодишния младеж. След девет месеца им се раждат близнаци — момче и момиче — и от тях двамата се възражда рода на Човеците.

След това действието се връща отново в Ню Йорк, където откриваме Кеплер младши отчаяно да търси изгубения си син. Диря подир диря не водят доникъде, но ето че съвсем случайно — в книгата на Барбър всичко става случайно — попада на Джак Луната, полека-лека започва сам да сглобява пъзела и разбира, че синът му е бил отвлечен, защото той е убил баща си. Няма друг избор, освен да тръгне за Юта. Кеплер е вече на четирийсет години и трудностите на прехода през пустинята не са по силите му, но той упорито напредва, ужасен от мисълта, че ще се върне на местопрестъплението, където преди двайсет години е убил баща си, но убеден, че няма избор, защото именно там ще намери сина си. Последната сцена в романа е огряна от пълна луна, зловещо увиснала над земята. Кеплер е вече съвсем близо до селището на Човеците и е решил да пренощува в скалите. Стиснал е пушката си в ръка и стои на пост. На съседните скали обаче — на не повече от петнайсетина метра от него — зърва койот. Неподвижният му силует се откроява на фона на луната. Кеплер се бои от всичко в тази непозната и пуста земя, затова инстинктивно вдига пушката, прицелва се в животното и стреля. Убива койота и се поздравява с точността на изстрела си. Не знае, разбира се, че току-що е убил собствения си син. Преди обаче да успее да се изправи и да тръгне към поваленото животно, три други койота се хвърлят срещу него в мрака, разкъсват го и поглъщат парчетата за броени минути.

Така свършва „Кръвта на Кеплер“ — първият и единствен опит на Барбър за художествено творчество. Като се има предвид възрастта на автора му, не би било честно да го съдим твърде строго. Въпреки всички недостатъци и неправдоподобни измислици, за мен книгата се оказа ценна като психологически документ, защото повече от всяко друго доказателство показва как Барбър е преживявал вътрешната драма на момчешките си години. Той просто отказвал да приеме факта, че баща му е мъртъв (затова измисля така наречените Човеци, които го спасяват); но щом баща му не е мъртъв, тогава няма причина да не се върне при семейството си (затова Кеплер младши забива нож в сърцето на баща си). Очевидно мисълта за това убийство е твърде ужасна и предизвиква отвращение у него. Затова, който е способен да измисли такова нещо, трябва да бъде наказан и точно това се случва с Кеплер младши, чиято съдба е по-зловеща в сравнение с останалите герои на книгата. Цялата история представлява сложен танц на чувството за вина и копнежа. Копнежът се превръща във вина, а после, когато чувството за вина става непоносимо, отново се превръща в копнеж, за да се самоизкупи, да се самоподложи на жестоко и неумолимо правосъдие. Според мен никак не е случайно, че впоследствие научните работи на Барбър са неизменно свързани с безбройните въпроси, които всъщност се появяват в „Кръвта на Кеплер“. Изчезналите заселници на Роуаноук, описанията за бели мъже в плен при индианците, митологията на Американския запад — с тези теми се занимаваше Барбър като историк и независимо колко съвестно и професионално подхождаше към тях, в работата му прозираше личен мотив и тайното убеждение, че всъщност се рови в загадките на собствения си живот.

През пролетта на 1939-а пред Барбър изниква една последна възможност да научи нещо повече за баща си, но и тя не дава никакви резултати. Някъде в средата на май, когато бил предпоследна година в Колумбийския университет и само една седмица след хипотетичната му среща с вуйчо Виктор на Световното изложение, леля Клара му се обадила, за да му съобщи, че майка му е починала в съня си. Взел сутрешния влак за Лонг Айланд и стоически издържал всички свързани с кончината й изпитания — уреждането на погребението, отварянето на завещанието, мъчителните разговори с адвокати и счетоводители. Платил всички сметки в дома, където била прекарала последните шест месеца, подписал необходимите документи и формуляри и през цялото време току изхлипвал сърцераздирателно въпреки желанието си да се сдържа. След погребението се върнал в голямата къща, за да преспи. Помислил си, че по всяка вероятност това е последната нощ, която ще прекара в нея. От цялата рода била останала само леля му Клара, но тя не била в състояние да поддържа смислен разговор. За кой ли път този ден най-търпеливо се постарал да й обясни, че може да остане да живее в къщата, докогато си иска. За кой ли път тя го благословила за добрината, изправила се на пръсти и го целунала по бузата, но се виждало, че цялото й внимание е погълнато от шишето с шери, което криела в собствената си стая. Прислугата, която се състояла от седем души при раждането на Барбър, сега била сведена до един човек — куцата негърка Хати Нюкоум. Тя готвела на леля Клара и от време на време почиствала къщата — поради което всичко наоколо било западнало и почти разрушено. Градината била напълно запусната още когато дядо му умрял през 1934-а и предишните й красиви пъстри цветя и поддържана ливада се превърнали в заплетени почернели храсталаци и избуяла до кръста трева. От таваните в къщата висели паяжини, а при всяко докосване от креслата излизали облаци прах; мишките притичвали панически от стая в стая, а Клара, вечно пияната и вечно ухилена Клара не забелязвала нищо. Това продължило толкова дълго, че дори Барбър престанал да се притеснява. Знаел, че никога няма да събере кураж, за да живее в тази къща и че щом Клара се спомине от същата алкохолна смърт, която бе сполетяла и съпруга й Бинки, ще му е все едно дали покривът се е продънил или не.

На следващата сутрин заварил леля Клара в салона на долния етаж. Било още рано за първата чашка шери (според негласното правило бутилката се отваряла чак след обяда) и Барбър решил, че ако ще говори с нея, сега е моментът. Когато влязъл, тя седяла пред чамовата маса в ъгъла на салона, поклащала малката си като на врабче глава над пасианса и тихо тананикала под носа си не много мелодична песен. „Човекът от летящия трапец“, сетил се той, докато приближавал, след което минал зад гърба й и сложил ръка на рамото й. Под вълнения шал усетил кокалестото й тяло.

— Червено три на черно четири — подсказал й и посочил картите на масата.

Тя зацъкала с език, удивена от собствената си глупост, разместила две купчини, после обърнала останалата в ръката й свободна карта. Червен поп.

— Благодаря ти, Сол — казала. — Днес никак не внимавам. Изпускам ходове, които би трябвало да направя, и мошеничествам, без да е необходимо.

Изкикотила се отривисто с чуруликащ смях и пак затананикала.

Барбър се настанил в стола срещу нея и се замислил откъде да започне. Съмнявал се, че тя има какво да му каже, но нямало с кого друг да поговори. Останал така известно време, загледан в лицето й, сякаш изучавал най-внимателно сложната плетеница от бръчки, спечената бяла пудра върху бузите й и невероятно яркото червило. Жалка и трогателна гледка, помислил си той. Сигурно не й е било лесно. Да се омъжиш в такова семейство, да живееш през всичките тези години с брата на майка му, да нямаш деца. Бинки си беше един олигофрен, добродушен донжуан, който се бе оженил за Клара около 1880-а, само седмица след като я зърнал на сцената на театър „Галилей“ в Провидънс. Тогава асистирала на илюзиониста маестро Рудолфо. Барбър обичал да слуша налудничавите й истории за дните, когато била водевилна актриса, и сега му се струвало малко странно, че именно те двамата са единствените останали живи от целия род. Последният Барбър и последната Уилър. Дриплата, както винаги я наричаше баба му, вятърничавата глупачка, изгубила красотата си още преди трийсет години, и сър Голямата бъчва. Момчето чудо с неговата вечно процъфтяваща закръгленост, дете на една луда и на един дух. Никога преди това не бил чувствал такава нежност към леля си Клара.

— Тази вечер се връщам в Ню Йорк — рекъл.

— За мен няма да се притесняваш — отвърнала му тя, без да вдигне поглед от картите. — Сама се справям отлично. Нали знаеш, че съм свикнала.

— Връщам се довечера — повторил той — и повече кракът ми няма да стъпи в тази къща.

Леля Клара поставила една червена шестица върху черна седмица, плъзнала поглед върху целия пасианс, за да види къде да подреди черната дама, въздъхнала отчаяно и погледнала Барбър:

— О, Сол, недей да драматизираш нещата.

— Нищо не драматизирам. Искам само да ти кажа, че по всяка вероятност това е нашата последна среща.

Леля Клара продължавала да не разбира нищо.

— Знам, че е ужасно да изгубиш майка си — рекла. — Но не го взимай толкова навътре. Истината е, че Елизабет се отърва. Животът й беше едно мъчение, а сега вече се е успокоила.

Леля Клара млъкнала за миг, търсейки точната дума.

— Недей да вършиш глупости, Сол.

— Не става въпрос за мен, лельо, а за къщата. Тук повече няма да се върна.

— Но сега тя е изцяло твоя. Ти си собственикът. Всичко в нея е твое.

— Това още не означава, че трябва да я задържа. Когато пожелая, мога да се отърва от нея.

— Но, Соли… нали вчера каза, че няма да я продаваш. Обеща.

— Няма да я продавам. Но нищо не може да ме спре да се отърва от нея, нали така?

— То е едно и също. Ще дойде друг собственик и ще трябва да отида в някой претъпкан със старци дом.

— Не и ако ти предоставя къщата. Тогава ще си останеш тук.

— Стига си говорил глупости. Ако продължаваш така, ще получа удар.

— Прехвърлянето може лесно да се уреди. Още сега ще извикам адвоката и ще му наредя да го направи.

— Но, Соли…

— По всяка вероятност ще взема някои от картините, но всичко останало ще си остане, както си е.

— Не е редно. Не знам защо, но не бива да говориш така.

— От теб се иска само едно — казал той, без да обръща внимание на забележката й. — Искам да направиш истинско завещание и в него да оставиш къщата на Хати Нюкоум.

— На нашата Хати Нюкоум?

— Да, на нашата Хати Нюкоум.

— Но, Сол, смяташ ли, че това е редно? Искам да кажа Хати… Хати, нали знаеш, Хати е…

— … е какво, лельо?

— Ами, негърка. Хати е чернокожа.

— Ако Хати няма нищо против, не виждам защо ти трябва да се притесняваш.

— Но какво ще кажат хората? Негърка в Клиф Хаус. Ти знаеш много добре, че в този град негрите са само прислужници и нищо друго.

— Това не променя факта, че тя ти е най-добрата приятелка. А доколкото знам, и единствената. Какво ни интересува тогава какво щели да кажат хората. В този свят няма нищо по-важно от приятелите и затова трябва да сме добри с тях.

Като разбрала, че нейният племенник говори сериозно, леля Клара се разкискала. С думите си той направил на пух и прах цял един начин на мислене и самият факт, че подобно нещо е възможно, я въодушевило.

— Единственото лошо нещо е, че трябва да умра, преди Хати да влезе във владение — рекла тя. — А иначе какво не бих дала да видя с очите си как ще стане собственичка на къщата.

— Ако раят е това, което разправят, ще имаш възможност да го видиш.

— Бога ми, наистина не разбирам защо го правиш.

— Не е нужно да разбираш. Имам си причини, но няма да те занимавам с тях. Първо искам да поговорим за някои неща, след което можеш да смяташ въпросът за уреден.

— Какви неща?

— Стари неща. Неща от миналото.

— За театър „Галилей“ ли?

— Не, не и днес. За други работи си мисля.

— О! — леля Клара млъкнала, леко смутена за момент. — Нали винаги си обичал да ти разправям за Рудолфо. Как ме слагаше в ковчега и ме разрязваше надве. Номерът си го биваше, всъщност беше най-добрият от цялото представление. Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням. Но сега не за това искам да говорим.

— Както предпочиташ. В края на краищата има много отминали дни, особено когато станеш на моята възраст.

— Мислех за баща си.

— О, баща ти. Да, и това беше много отдавна. Точно така. Не колкото някои други неща, но все пак много отдавна.

— Знам, че вие двамата с Бинки се преместихте в къщата чак след неговото изчезване, но дали си спомняш нещо за спасителния отряд, който беше изпратен да го търси.

— Дядо ти уреди всичко заедно с господин как му беше името, забравих.

— Господин Бърн.

— Точно така. Господин Бърн, онзи със сина. Отрядът продължи да ги търси цели шест месеца, но нищо не откриха. Известно време и Бинки беше с тях. Като се върна, не спираше да разправя разни смешни истории. Той беше убеден, че индианците са ги убили.

— Но това са си само негови догадки, нали така?

— Бинки много обичаше да лъже. На нито една негова дума не можеше да се вярва.

— А мама, тя тръгна ли на Запад с другите?

— Майка ти ли? О, не. Елизабет си беше тук през цялото време. Тя едва ли… как да кажа… тя не беше в състояние да пътува.

— Защото е била бременна, нали?

— Да, отчасти и заради това.

— Защо само отчасти?

— Ами не беше много с акъла си. Точно тогава беше малко откачила.

— Още оттогава ли е била луда?

— Елизабет винаги е била, как да ти кажа, на настроения. В един миг се цупи и сърди, в следващия се превива от смях. Говоря ти за преди много години, още когато я видях за първи път. Нервна — така й викахме навремето. Казвахме, че е просто нервна и чувствителна.

— Кога й се влоши състоянието?

— След като баща ти изчезна.

— Бавно ли стана или изведнъж?

— Изведнъж, Сол, съвсем изведнъж. Беше страшна гледка.

— Ти беше там и видя всичко, така ли?

— Със собствените си очи. Абсолютно всичко и никога няма да го забравя.

— Кога се случи?

— Нощта, когато… искам да кажа една нощ… не си спомням точно кога. Една нощ през зимата.

— Коя нощ по-точно, лельо Клара?

— Снежна нощ. Навън беше студено и имаше буря. Спомням си, защото докторът не можеше да пристигне.

— Значи януарска нощ, така ли?

— Може и януари да е било. Нали през януари често вали. Но не си спомням точно кой месец беше.

— Било е единайсети януари, нали? Нощта, в която съм се родил.

— О, Сол, какво си ме заразпитвал. Беше толкова отдавна, че едва ли има някакво значение.

— За мен има значение, лельо. Ти си единствената, която можеш да ми кажеш нещо повече. Разбираш ли? Само ти си останала.

— Няма нужда да ми крещиш. Чувам те много добре, господин Соломон. Няма нужда да ме изнудваш и да ме нагрубяваш.

— Не те изнудвам. Само те питам нещо съвсем простичко.

— На което сам знаеш отговора. Неволно се изпуснах преди миг и ти го казах, за което вече съжалявам.

— Не бива да съжаляваш. Важното е да кажеш истината. Няма нищо по-важно от истината.

— Само дето е толкова… толкова… Не искам да смяташ, че си измислям. Бях в стаята с нея през онази нощ, нали разбираш. Моли Шарп и аз, двете бяхме и чакахме да пристигне доктора, а Елизабет крещеше и се мяташе като риба на сухо. Толкова силно, че къщата щеше да се срути.

— Какво крещеше?

— Ужасни неща. Неща, от които и досега ми призлява.

— Кажи ми, лельо!

— „Той се опитва да ме убие — така викаше. — Иска да ме убие. Не бива да го пускаме да излезе.“

— Имайки предвид мен, така ли?

— Да, имайки предвид бебето. Само не ме питай откъде знаеше, че ще е момче, но факт е, че го знаеше. Времето й наближаваше, а докторът все още никакъв го нямаше. Двете с Моли се опитахме да я накараме поне да легне, за да сложим краката й на леглото както трябва, но тя никак не ни съдействаше. „Разтвори си краката! — викахме й двете, — това ще облекчи болката.“ Но Елизабет не искаше и да чуе. Един Господ знае откъде се взе тая сила у нея. Непрекъснато се отскубваше от нас и се втурваше към вратата и не спираше да повтаря тези ужасни неща отново и отново. „Той се опитва да ме убие. Не бива да го пускаме навън.“ Най-накрая успяхме да й надвием и я проснахме на леглото. По-точно Моли го направи, аз само й помагах — тая Моли Шарп беше силна като вол. След като я повалихме обаче, отказа да си разтвори краката. „Няма да го пусна да излезе — само това крещеше, — преди да съм го задушила вътре. Момче-чудовище, момче — чудовище е той. Няма да го пусна, преди да го убия.“ И двете са хванахме да й разтваряме краката, но Елизабет се извърташе на една страна, мяташе се, тръшкаше се, докато най-накрая Моли я зашлеви през лицето — пляс, пляс, пляс, колкото сила имаше и това толкова разсърди Елизабет, че тя се разрева като дете, продължи да пищи, разбира се, лицето й пламна, крещеше, пищеше, ревеше, че чак мъртвите щеше да събуди.

— Боже Господи!

— През живота си не съм виждала нищо по-страшно от това. Затова не исках да ти казвам.

— Но все пак съм успял да изляза, нали?

— Ти беше най-голямото, най-силното бебе, което се е раждало на този свят. Пет килограма, така каза докторът. Гигант. Ако не беше толкова голям, Сол, никога нямаше да се появиш на бял свят. Никога, не забравяй това! Спасиха те твоите килограми, само благодарение на тях си жив.

— А мама?

— Най-накрая пристигна и докторът — доктор Боулес, онзи дето умря в автомобилна катастрофа преди шест-седем години — и удари на Елизабет някаква инжекция, която я приспа. Събуди се чак на следващия ден, а дотогава беше забравила всичко. И не само предишната нощ, а и всичко останало — живота си, нещата, които й се бяха случили през изминалите двайсет години. Когато двете с Моли й донесохме бебето, нейният син, тя реши, че това е малкото й братче. Толкова страшно беше, Сол. Тя отново се бе превърнала в малко момиченце и въобще не знаеше коя е.

Барбър понечил да й зададе нов въпрос, но точно в този миг големият стенен часовник иззвънял. Леля Клара килнала глава на една страна и напрегнато се заслушала, като отброявала часовете на пръсти. Когато часовникът млъкнал, тя била преброила до дванайсет, след което лицето й веднага добило нетърпеливо умолително изражение.

— Май стана време за обяд — обявила тя. — Не е учтиво да караме Хати да ни чака.

— Обед ли е вече?

— Боя се, че да — отвърнала тя и станала от стола си. — Време е да се подсилим с малко храна.

— Ти върви, лельо. Идвам след минутка.

Докато наблюдавал как леля му Клара излиза от стаята, Барбър си дал сметка, че това е краят на разговора им. Нещо повече, разбрал, че друг няма да има. Бил изиграл картите си наведнъж и вече не разполагал с къщи, с които да я подкупва, нито пък други трикове, с които да я прилъгва.

Събрал картите от масата, размесил тестето и започнал да си реди пасианс. Соли Сополивеца, пошегувал се наум със собственото си име. Решил да реди пасианса, докато му излезе, затова останал в стаята повече от час. Когато най-накрая се надигнал от стола, обядът бил отдавна приключил, но това не го развълнувало. За пръв път в живота си не бил гладен.

Седяхме в кафенето на хотела му и закусвахме, когато Барбър ми разказа всичко това. Беше неделя сутрин и времето буквално летеше. Изпихме по още една последна чаша кафе и докато се качвахме с асансьора да вземем багажа на Барбър, той довърши разказа си. Леля му Клара умряла през 1943-а, така ми каза. Хати Нюкоум веднага станала новата собственичка на Клиф Хаус и до края на десетилетието живяла там в западащо великолепие, властвайки над цяла сюрия деца и внуци, които изпълнили всички стая на голямата къща. След като и тя умряла през 1951-а, зет й Фред Робинсън продал имението на строителната компания „Кавалкант“ и старата къща била срутена. След година и половина мястото била разделено на двайсет дяла от по половин акър и върху всеки парцел построили двайсет съвършено еднакви къщи на две нива.

— Ако знаеше предварително, че това ще се случи — попитах го, — би ли подарил къщата?

— Без никакво колебание — отговори той, запали угасналата си пура, всмука и изпусна дима във въздуха. — Никога не съм се двоумял и за миг. Рядко ни се удава шанс за такъв екстравагантен прахоснически жест и се радвам, че не изпуснах предоставената ми възможност. Като се замисля, това, че дадох къщата на Хати Нюкоум, беше може би най-хубавото нещо, което съм извършил на този свят.

Вече стояхме пред хотела в очакване на портиера да извика такси. Когато дойде време да се сбогуваме, Барбър ненадейно се просълзи. Реших, че просто реагира със закъснение на ситуацията, че въпросният уикенд го е разчувствал, но разбира се, не знаех какво му е било през цялото това време и дори не можех да си представя. Всъщност той се сбогуваше със сина си, докато аз само казвах „довиждане“ на един нов приятел, на човек, когото бях срещнал преди два дни. Таксито вече беше пред него, апаратът отмерваше времето на престоя с бясно щракане, докато портиерът слагаше сака му в багажника. Барбър понечи да ме прегърне за сбогом, но в последния миг като че премисли и само хвана раменете ми и здраво ги стисна.

— Ти си първият човек, на когото разказвам тези истории — рече. — Благодаря ти, че има търпението да ме изслушаш. Чувствам… как да се изразя… чувствам, че между нас съществува връзка.

— Никога няма да забравя този уикенд — отвърнах.

— Точно така. И аз никога няма да го забравя. Уикендът на всички уикенди!

След това Барбър напъха огромното си туловище в таксито, вдигна палец за успех от задната седалка и се изгуби в оживения трафик. В този миг не предполагах, че ще го видя отново. Бяхме свършили каквото трябваше, поровихме се из неизвестното минало и като че това беше краят. И когато ръкописът на „Кръвта на Кеплер“ пристигна по пощата още на следващата седмица, не го възприех като продължение на започнатото, а като негово заключение — един последен жест, който слага точка на срещата ни. Барбър беше обещал да ми го изпрати и аз реших, че от любезност просто е удържал на думата си. На следващия ден му написах писмо, за да му благодаря, и отново му казах колко доволен съм останал от запознанството ни. След това всичко между нас прекъсна, очевидно завинаги.

Моят рай в Китайския квартал продължи. Кити танцуваше и учеше, аз пишех и се разхождах. Дойде денят на Колумб, после Денят на благодарността, после Коледа и Нова година. Една сутрин през януари телефонът иззвъня. Беше Барбър. Попитах го откъде се обажда и той каза, че от Ню Йорк. Долових вълнение и щастие в гласа му.

— Ако разполагаш с малко време — казах, — може пак да се видим.

— Да, много се надявам на това. Но не е нужно да променяш плановете си заради мен. Възнамерявам да остана тук известно време.

— Във вашия колеж май дават дълги ваканции.

— Всъщност отново съм в отпуск, този път чак до септември. Междувременно реших да опитам как ще ми понесе животът в Ню Йорк. Наех апартамент на Десета улица — пряката между Пето и Шесто авеню.

— Кварталът е прекрасен. Често се разхождам там.

— Уютен и очарователен, както твърди рекламата на агенцията за недвижими имоти. Настаних се снощи и засега съм много доволен. Двамата с Кити трябва да ми дойдете на гости.

— С удоволствие. Само кажи кога и пристигаме.

— Чудесно! Ще се обадя в края на седмицата, щом се наредя окончателно. Има нещо, което трябва да обсъдя с вас, затова ви искам с подострени умове.

— Нямаме много за острене, но с каквото разполагаме — твое е.

След три-четири дни двамата с Кити отидохме на вечеря у Барбър, след което взехме да се виждаме често. Барбър сам започна това приятелство, ухажваше ни сякаш имаше някакъв скрит замисъл, за който никой от нас не подозираше. Канеше ни на ресторант, на кино, на концерти, на излети в неделя и тъй като целият преливаше от доброжелателство и любов към нас, не можехме да му откажем. Носеше неизменните си причудливи шапки, сипеше шеги наляво и надясно, без да се притеснява от раздвижването, което предизвикваше появата му на публични места. Барбър просто ни взе под крилото си, сякаш искаше да ни осинови. Но тъй като и двамата с Кити бяхме сираци, май нямахме нищо против новосъздаденото положение.

Още първата вечер, щом се видяхме, Барбър ни съобщи, че въпросът с наследството на Ефинг е вече уреден. Придобил доста пари, така каза, и за пръв път в живота си не трябвало да разчита само на едната заплата. Ако нещата се развият така благоприятно, както се очаквало, сигурно нямало да се върне към преподаването поне две-три години.

— Сега ми е паднало да си поживея — рече. — И няма да пропусна този случай.

— С всичките пари на Ефинг — подхвърлих, — мислех, че ще можеш да се оттеглиш завинаги.

— Де такъв късмет, де! Нали знаеш, данък наследство, данък недвижимо имущество, хонорари на адвокатите и всевъзможни други такси и разноски, за които не бях и чувал преди. Те изядоха голяма част от парите. И остана много по-малко, отколкото предполагах.

— Искаш да кажеш, че не са милиони.

— Съвсем не. По-скоро хиляди. След като се разплатихме, двамата с госпожа Хюм получихме по около четирийсет и шест хиляди долара.

— Мислех си, че става дума за доста по-голяма сума — казах. — Говореше, сякаш е най-богатият човек в Ню Йорк.

— Да, наистина е обичал да преувеличава. Но лично аз нямам причина да му се сърдя. Наследих четирийсет и шест хиляди долара от човек, когото никога не съм виждал. Нито пък бях виждал толкова пари накуп в живота си. Няма по-голям късмет от неочакваното наследство.

Барбър ни каза, че вече три години работи върху книга за Томас Хариът. Нормално биха му трябвали още две, за да я довърши, но сега, след като нямал други задължения, смяташе, че ще успее да приключи някъде докъм средата на лятото, тоест след около шест-седем месеца. И това го подсетило за проекта, за който ми бе намекнал по телефона. От една-две седмици тази мисъл не му давала покой, така каза, и искал да знае моето мнение, преди да се реши да действа по въпроса. Разбира се, това щяло да стане по-късно, след като допише книгата за Хариът, но ако все пак ще се заема, би трябвало да знае предварително, защото проектът изисквал значителна подготовка.

— Предполагам, че всичко се свежда до един въпрос — каза той, — и не очаквам категоричен отговор веднага. Но при така стеклите се обстоятелства твоето мнение е единственото, на което държа.

Бяхме приключили с вечерята и добре си спомням, че тримата седяхме около масата, пиехме коняк и пушехме кубински пури, които Барбър бе успял да донесе от една неотдавнашна командировка в Канада. Всички бяхме леко пияни и дори Кити взе една от големите пури, които Барбър предлагаше наляво и надясно. Разсмях се, като я видях да пафка дебелата пура, разположила се в скъпата си китайска рокля, но не по-малко смешен беше самият Барбър, който се бе наконтил за случая с халат в цвят бордо и фес на главата.

— Щом толкова държиш на моето мнение, предполагам, че е нещо, свързано с баща ти — казах.

— Да, точно така. Позна.

И за да натърти на отговора си, Барбър килна глава на една страна и пусна съвършено оформено кръгче дим във въздуха. Двамата с Кити вдигнахме възхитени погледи и проследихме О-то, което потрепери, отмина ни бавно, разкриви се и изчезна. След кратка пауза Барбър сниши глас с цяла октава и рече:

— Мислех си за пещерата.

— О, пещерата — повторих аз. — Загадъчната пещера насред пустинята.

— Непрекъснато мисля за нея. Влязла ми е в главата като стара мелодия, от която човек не може да се отърве.

— Стара мелодия. Стара история. Човек не може току-тъй да ги избие от главата си. Но как да бъдем сигурни, че въобще съществува?

— Точно това щях да попитам и аз. Ти си единственият, които е чул разказа за нея. Какво ще кажеш ти, Ем Ес? Истината ли казваше той или не?

Преди да си събера акъла, за да отговоря, Кити се наведе напред, подпря се на лакти, погледна наляво към мен, после надясно към Барбър, и обобщи целият сложен проблем в две изречения:

— Разбира се, че истината е казвал — рече тя. — Фактите може и да не са точни, но е казвал истината.

— Проникновен отговор — отбеляза Барбър. — И единственият смислен при това.

— Боя се, че е точно така — обадих се аз. — Дори и да не е съществувала действителна пещера, преживяването му е било пещерно, така да се каже. Всичко зависи от това доколко буквално човек възприема думите му.

— В такъв случай — продължи Барбър, — нека формулирам въпроса си другояче. При условие, че не можем да бъдем сигурни, смятате ли, че си струва риска?

— Какъв риск? — попитах.

— Рискът да си губим времето — отговори Кити.

— Нищо не разбирам.

— Той иска да потърси пещерата — обърна се тя да ми поясни. — Нали така, Сол? Искаш да тръгнеш и да провериш дали тази пещера наистина я има.

— Бързо схващаш, скъпа — рече Барбър. — Точно за това си мисля и изкушението е много силно. Ако съществува и най-малката вероятност тази пещера да съществува, готов съм да направя всичко, за да я открия.

— Вероятност има — казах аз. — Може да не е много голяма, но не виждам защо това трябва да те спира.

— Той не може да тръгне сам — обади се Кити. — Би било твърде опасно.

— Вярно — казах. — Никой не бива да тръгва сам из тази пустош.

— Най-малкото пък дебелаци — подхвърли Барбър. — Но всичко това са подробности, които може да се обсъдят и по-късно. Важното е, че и двамата смятате, че усилието си струва. Така ли е?

— Може да тръгнем всички заедно — каза Кити. — Ние с Ем Ес ще ти бъдем водачи.

— Разбира се — съгласих се аз и в същия миг си представих как съм се екипирал с кожени бричове и оглеждам хоризонта от височината на породистия си кон. — Ще намерим тази проклета пещера, пък ако ще това да е краят ни.

За да бъда съвсем честен, трябва да призная, че не възприех разговора ни сериозно. Реших, че е едно от онези пиянски хрумвания, които хората обсъждат посред нощ и забравят на сутринта, и макар че тримата продължихме да говорим за „експедицията“ при всяка следваща среща, гледах на това по-скоро като на наша обща шегичка. С удоволствие разглеждахме карти и снимки, обмисляхме маршрути и атмосферни условия, но обсъждането на проекта беше нещо много различно от това да вярваш в него. Юта беше далеч, а шансовете да се организира подобно пътуване — толкова нищожни, че дори Барбър да държеше на него, просто не виждах как ще стане. Скептицизмът ми се усили един неделен следобед през февруари, когато наблюдавах Барбър да изкачва хълмчетата на Беркигър. Той беше така неестествено дебел, толкова тромав и тежък, така лесно се задъхваше, че не можеше да издържи повече от десет минути път, без да спре, за да си поеме дъх. Целият пламнал от усилието, с шумно пъшкане се отпускаше върху първия срещнат пън и оставаше седнал по-дълго, отколкото беше ходил преди това, като огромният му гръден кош отчаяно се бореше за глътка въздух, а потта се стичаше изпод шотландската му шапка, сякаш главата му представляваше топящ се леден блок. Щом меките заоблени хълмове на Масачузетс можеха да го изморят до такава степен, помислих си, тогава какво остава за отвесните каньони на Юта? Не, експедицията е немислима, помислих си, дори и най-малкото физическо упражнение е само блян. Докато я обсъждаме под формата на приятелски разговор — да, може, но ако Барбър наистина реши да върви, ние с Кити просто трябваше да го разубедим.

Именно аз бях най-много против експедицията, но по ирония на съдбата точно аз в крайна сметка потеглих на път с Барбър. Бяха изминали само някакви си осем месеца, откакто обсъждахме въпроса за експедицията, но толкова много неща се случиха междувременно, толкова много чувства бяха смачкани и разбити, че първоначалната ми реакция вече нямаше никакво значение. Заминах, защото нямах избор. Не че исках да ходя, самите обстоятелства ми наложиха това пътуване.

В края на март Кити откри, че е бременна и в началото на юни вече не бяхме заедно. За броени седмици целият ни съвместен живот отиде по дяволите и когато най-накрая разбрах, че стореното зло е непоправимо и нищо не може да се върне назад, усетих се така, сякаш някой ми бе изтръгнал сърцето. Дотогава двамата с Кити живеехме в приказно блаженство и колкото по-дълго продължаваше то, толкова по-малка ни се струваше вероятността нещо да ни раздели. Ако бяхме по-свадливи, ако се карахме и спорехме непрекъснато, ако се замеряхме с чинии, тогава може би кризата щеше да ни свари по-подготвени и щяхме да се справим с нея. Но при тогавашното положение бременността на Кити тупна като гюле в малкото ни спокойно езерце и още преди да успеем да се съвземем от шока, лодката ни вече потъваше, а ние поединично се спасявахме с плуване към брега.

Не ставаше дума за това, че не се обичаме. Дори когато най-накрая се сдърпахме и караниците ни бяха най-невъздържани и сълзливи, никога не сме се отмятали от любовта си, никога не сме отричали фактите, никога не сме се престрували, че чувствата ни вече не са същите. Просто бяхме престанали да говорим на един и същ език. За Кити любовта се свеждаше само и единствено до нас двамата и толкоз. Едно дете нямаше място помежду ни и следователно, каквото и решение да вземем, то трябваше да почива изключително на онова, което ние искаме. Макар и Кити да беше бременната, а не аз, за нея бебето беше някаква абстракция или по-скоро хипотетичен пример за евентуален бъдещ живот, който в никакъв случай, поне засега, не включваше настоящето. Сякаш преди да се появи на бял свят, този живот не съществуваше, не и за нея. Докато според мен бебето оживя още щом Кити ми каза, че го носи в себе си. Макар и голямо колкото палец, то си беше човек, неизбежна действителност. Имах чувството, че уреждането на аборта е равносилно на убийство.

Иначе всички разумни доводи бяха на страната на Кити. Знаех го, но от това не ми ставаше по-леко. Затварях очи и упорито отказвах да приема фактите, все повече и повече шокиран от собствената си непримиримост, макар и напълно безсилен да променя нещата. Кити твърдеше, че все още е твърде млада, за да бъде майка, и аз я разбирах, но въпреки това не можех да отстъпя от собственото си становище. Нашите майки, давах ги за пример аз, не са били по-възрастни, отколкото сме ние сега. По този начин упорито впрягах в колата две съвършено различни ситуации, което още повече влошаваше спора и ни отвеждаше в задънената улица на неразрешимия проблем. Това с нищо не е попречило на майките ни, отвръщаше Кити, докато аз как да продължа да танцувам и да отглеждам бебе едновременно? Отговарях й самодоволно и нафукано, че аз ще гледам бебето. Невъзможно, сопваше се тя, не можеш да лишиш едно бебе от майка му. Отглеждането на дете е огромна отговорност и на тази работа трябва да се гледа сериозно. Тя много искала един ден да имаме деца, но сега моментът не бил подходящ и тя не била още готова за това. Но моментът сам е дошъл, настоявах аз. Независимо дали ти се харесва или не, ние вече сме направили бебето и сега трябва да постъпим, както са постъпили и нашите майки. При тези думи, отчаяна от моето твърдоглавие, Кити неизменно се разплакваше.

Разстройвах се от тези сълзи, но те не можеха да ме накарат да отстъпя. Гледах Кити и си казвах, че трябва да се примиря, да я прегърна и да я оставя да бъде нейното, но колкото повече се опитвах да разнежа сърцето си, толкова по-неумолим ставах. Исках да бъда баща и след като възможността беше толкова близо до мен, мисълта да я изгубя ме вбесяваше. Виждах в бебето възможност да поправя злото на собственото си самотно детство, да бъда част от семейство, да принадлежа към нещо, което не се свежда единствено до мен самия. Това желание бе съвсем ново за мен и ме обсебваше с неистова страст, заливаше ме с огромни, нечленоразделни изблици на отчаяние. Ако собствената ми майка беше проявила такова благоразумие, изкрещях веднъж на Кити, тогава аз никога нямаше да се появя на този свят. След което спрях, колкото да си поема дъх, но не й дадох възможност да отговори, а продължих: „Ако убиеш нашето бебе, все едно убиваш мен!“

Времето не работеше в наша полза. Имахме на разположение само няколко седмици, в които да вземем решение, и с всеки изминал ден напрежението растеше. Друга тема на разговор не съществуваше, обсъждахме само това, спорехме по цели нощи и виждахме как щастието ни се разтваря в океан от думи, от изтощителни обвинения в измяна. През цялото това време нито един от нас не отстъпи и на йота от първоначалните си позиции. Кити беше бременната и значи аз трябваше да я убеждавам, а не обратното. Когато най-накрая разбрах, че работата е безнадеждна, казах й да прави, каквото ще. Нямах никакво намерение да я наказвам за решението й, дори побързах да добавя, че ще платя аборта.

По онова време законите бяха по-различни и за да се направи аборт, някой лекар трябваше да удостовери, че раждането представлява заплаха за живота на майката. В щата Ню Йорк тълкуването на въпросния закон беше доста разтегливо и включваше „опасност за психическото здраве“ (което трябваше да означава, че има вероятност майката да се самоубие, ако роди), поради което психиатърът също можеше да свърши работа. Тъй като Кити беше в цветущо физическо здраве и тъй като аз нямаше да й позволя нелегален аборт, единственият шанс беше да убеди някой психиатър да й направи тази услуга. В крайна сметка намери такъв, ала услугата струваше доста пари. Тази сума, заедно със сметката от болницата „Свети Лука“ за самия аборт, стигна няколко хиляди долара, и то за какво — за да убия собственото си дете. Отново останах без пари и докато стоях край леглото на Кити в болницата и гледах изпитото й, измъчено лице, изведнъж усетих, че всичко свърши, че някой ми е отнел живота.

На следващата сутрин заедно се върнахме в Китайския квартал, но нещата вече не бяха както преди. И двамата си казвахме, че ще успеем да забравим случилото се, но още при първия опит да се върнем към предишния си начин на живот, открихме, че него го няма, беше отлетял безвъзвратно. След изтощителните седмици на разговори и скандали, сега и двамата потънахме в дълбоко мълчание, не смеехме да се погледнем в очите. Абортът се оказа по-труден, отколкото си мислеше Кити, и макар да продължаваше да твърди, че е постъпила правилно, не можеше да не усеща, че е сбъркала. Потисната и съсипана от преживяното изпитание, тя ходеше мрачна, като че ли е в траур. Знаех, че трябва да я утеша, но нямах сили да преодолея собственото си огорчение. Докато стоях и я гледах как страда, в един момент си дадох сметка, че нейното страдание ми доставя удоволствие, защото исках да си плати за стореното. Щом осъзнах това, видях цялата грозотия и жестокост, които бях натрупал в себе си, и това ме ужаси. Не можех да продължавам по този начин. Не можех да понасям мисълта, че не съм онова, което бях. Щом вдигнех очи към Кити, виждах само собствената си презряна слабост и отражението на чудовището, в което се бях превърнал.

Казах й, че трябва да се махна за известно време и да подредя мислите си и то, защото ми липсваше кураж да й кажа истината. Но Кити разбра. Нямаше нужда от думи, за да знае какво става, и когато ме видя да стягам багажа си още на следващата сутрин, почти готов за тръгване, взе да ме моли да остана с нея, буквално падна на колене пред мен. Лицето й беше сгърчено и обляно в сълзи, но аз стоях като дърво и нищо не беше в състояние да ме спре. Оставих на масата последните си хиляда долара и казах на Кити, че са за нея. Прекрачих прага. Когато излязох на улицата, сълзите вече се стичаха по лицето ми.

Бележки

[1] На английски „Барбър“ означава бръснар. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Пол Остър Лунен дворец (6)

Метаданни

Данни

Лунен дворец

Информация

История

Сваляне / Връзки

6

Пол Остър
Лунен дворец (6)