Пол Остър
Лунен дворец (5)

5.

Този ден стигнахме дотук. Щом изрече това последно изречение, Ефинг спря да си поеме дъх, но преди да продължи, госпожа Хюм влезе да каже, че обядът е готов. След току-що разказаните страхотии смятах, че ще му е трудно да се успокои, но като че разказът не му беше повлиял.

— Хубаво! — рече той и потри ръце. — Време е за ядене. Умирам от глад.

Тази внезапна промяна на настроението ме озадачи. Само преди миг гласът му трепереше от вълнение. Мислех, че всеки момент ще рухне, а ето че вече преливаше от ентусиазъм и добро разположение на духа.

— Ще потръгне работата, момче, ще видиш — каза ми, докато бутах количката му към трапезарията. — Това е само началото, нещо като предисловие. Чакай да загрея и ще видиш. Още нищо не си чул.

Щом седнахме на масата, за некролога повече и дума не се спомена. Обядът премина нормално с обичайните мляскания и сърбания — нито повече, нито по-малко от друг път. Сякаш Ефинг беше забравил, че през последните три часа бе изливал душата си пред мен в другата стая. Любезно разменихме обичайните празни приказки и към края на обяда прегледахме дневния бюлетин за времето с оглед на следобедното излизане. Така продължиха нещата през следващите три-четири седмици. Сутрин работехме върху тъй наречения некролог, а следобед излизахме на разходка. Вече бях изписал повече от дванайсет тетрадки с историята на Ефинг — на ден по двайсет-трийсет нови страници. Трябваше да пиша с голяма скорост, за да не изпусна нещо, затова на места въобще не успявах за си разчета. Веднъж го попитах не може ли да го записвам на магнетофон, но Ефинг отказа. Никакво електричество, отсече, никакви машини.

— Мразя шума на тези адски машини. Само бръмчене и съскане, направо ми прилошава от тях. Единственият звук, който искам да чувам, е писалката ти, която скърца по хартията.

Обясних му, че не съм професионален секретар.

— Не владея стенография — додадох — и после ми е много трудно да си разчитам написаното.

— Тогава си го препиши на пишещата машина, когато ме няма — каза ми той. — Ще ти дам машината на Павел. Красива стара измишльотина, купих я специално за него, когато се върнахме в Америка през трийсет и девета. Марката й е „Ундъруд“. Такива вече не ги правят. Сигурно тежи три тона.

Същата вечер, извадих машината от гардероба в моята стая и я сложих върху масичката за кафе. Прекарвах по няколко часа всяка вечер да преписвам страниците от сутрешния разказ. Досадна работа, но думите на Ефинг все още отекваха в ушите ми и нямаше опасност да ги забравя или преинача.

След смъртта на Бърн той изгубил всякаква надежда. Направил вял опит да се измъкне от дебрите на каньона, но много скоро се залутал из лабиринт от всевъзможни препятствия: остри скали, дълбоки клисури, недостижими зъбери. На втория ден конят му издъхнал, но тъй като нямало дърва да запали огън, месото му било напълно безполезно. Пелиновите храсти, които виреели наоколо, въобще не се подпалвали. Само пушели и пращели без никакъв пламък. За да утоли глада си, Ефинг отрязвал тънки ленти от месото на трупа и ги опърлял с кибритена клечка. Това му стигало за едно ядене, но после пък клечките свършили и той изоставил животното, тъй като не искал да яде сурово месо. В този момент Ефинг бил напълно убеден, че с него е свършено. Продължил да се лута между скалите, мъкнейки след себе си единственото оцеляло магаре, но се измъчвал от мисълта, че с всяка изминала крачка се отдалечава все повече от възможността за спасение. Материалите му за рисуване били непокътнати, но храна и вода имал още най-много за два дни. Това обаче вече нямало значение. Давал си сметка, че дори някак си да оцелее, за него всичко било приключило. Просто не можел да се върне у дома, най-вече заради смъртта на Бърн. Не би могъл да преглътне позора: разпити, обвинения, унижения. По-добре да го мислят за мъртъв, защото по този начин поне честта му ще бъде спасена и никой няма да узнае за неговата слабост, нерешителност и безотговорност. Точно тогава Джулиан Барбър се самозаличил от лицето на земята — там в пустинята, сред скали и ослепителна светлина, той просто зачеркнал себе си. Това решение не му изглеждало чак толкова драстично, защото нямало съмнение, че ще умре, пък и да не умре, все едно бил мъртъв. Никой никога нямало да узнае какво се е случило с него.

Ефинг ми каза, че тогава полудял, но аз не бях сигурен дали трябва да приемам смисъла на тази дума буквално. След смъртта на Бърн в продължение на три дни не спрял да вие и крещи, оцапал лицето си с кръв от изранените ръце — били целите разкъсани от острите скали, — но при дадените обстоятелства не намирах нищо странно в подобно поведение. Самият аз бях крещял по време на бурята в Сентръл Парк, а в сравнение с неговото, положението ми съвсем не беше толкова безнадеждно. Когато човек е изчерпал всичките си сили и възможности, какво по-естествено от това да започне да крещи от отчаяние. Въздухът задръства дробовете му и той не може да си поеме дъх, докато не го изкара навън, докато не го изкрещи с всичка сила. В противен случай би се задавил от собствения си дъх, самият въздух би го задушил.

Сутринта на четвъртия ден, когато бил останал без храна, а в манерката му имало само няколко глътки вода, Ефинг зърнал на върха на една скала наблизо нещо, което му заприличало на пещера. Помислил си, че това ще бъде идеалното място да умре. На сянка, далеч от лешоядите, добре скрит, така, че никой никога да не може да го намери. Събрал сили и започнал мъчителното изкачване нагоре. Минали почти два часа, преди да стигне върха, а когато го покорил, бил накрая на силите си и едва се държал на краката си. Пещерата се оказала далеч по-просторна, отколкото изглеждала отдолу и Ефинг с учудване открил, че не е нужно да се навежда, за да влезе вътре. Разтворил клоните, които закривали входа й, и пристъпил напред. Противно на всякакви очаквания пещерата не била празна. Простирала се шест метра навътре в скалата и била добре обзаведена: маса, четири стола, кухненски бюфет и едно поочукано кюмбе. Виждало се, че тук е живял някой. Вещите изглеждали запазени и всичко било грижливо подредено, като в добре поддържан дом. Ефинг запалил свещта на масата, взел я в ръка и тръгнал към дъното на помещението, оглеждайки тъмните ъгли, където слънчевите лъчи не стигали. До стената отляво зърнал легло, а в леглото — човек. Ефинг решил, че е заспал, но когато се прокашлял, за да обяви присъствието си, не получил отговор. Навел се и приближил свещта до лицето на непознатия. Тогава разбрал, че е мъртъв. Не просто мъртъв, а убит. На мястото на дясното му око зеела голяма дупка от куршум. Лявото око гледало празно в мрака, а възглавницата под главата му била опръскана с кръв.

Ефинг се отдръпнал от трупа, отишъл до бюфета и видял, че е пълен с провизии. Консерви, осолено месо, брашно и други продукти за готвене — човек можел да изкара с тях цяла година. Лакомо се нахвърлил на храната, изял половин хляб и две консерви боб. Щом поутолил глада си, се заел да изхвърли мъртвеца от пещерата. Вече имал готов план, трябвало само да го приведе в действие. Ефинг решил, че старецът трябва да е бил отшелник, който живеел нависоко в планината, и ако това било вярно, значи малцина знаели за неговото съществуване. Всичко наоколо (неразложената плът, липсата на неприятна миризма и още пресният хляб) му подсказвало, че убийството е извършено съвсем наскоро, може би преди броени часове, а това на свой ред означавало, че единственият човек, който знаел за смъртта на отшелника, е самият убиец. Значи нямало пречки да заеме мястото на отшелника, помислил си Ефинг. Двамата били горе-долу на една възраст, горе-долу с един ръст и имали същата светло кестенява коса. Нямало да е трудно да си пусне брада и да се облече с дрехите на мъртвеца. Ще заживее живота на отшелника вместо него, сякаш душата на онзи нещастник е преминала в него. Ако някой дойде да го посети, ще се престори на другия, за да види дали номерът му ще мине. Разполагал с пушка и в случай на опасност можел да се защити, но решил, че общо взето шансът е на негова страна, тъй като един отшелник едва ли се радва на много гости.

След като свалил дрехите на непознатия, издърпал тялото от пещерата и го замъкнал зад скалата. Там обаче го чакала най-невероятната гледка: малък оазис на около десетина метра под нивото на пещерата, тучна трева с две високи канадски тополи, истинско шумолящо поточе и много храсти, чиито имена не можел да назове. Миниатюрна долчинка от живот насред вездесъщата пустиня. Погребал отшелника в меката земя до поточето и изведнъж си дал сметка, че сега за него всичко е възможно. Разполагал с храна и вода, с къща, имал нова самоличност, нов и съвършено необикновен живот. Промяната станала толкова бързо, че още не можел да я осмисли. Само преди час се канел да умира. А сега тръпнел от щастие и докато хвърлял буците пръст върху лицето на мъртвеца, не можел да потисне смеха си.

Минали месеци. В началото Ефинг бил толкова заслепен от големия си късмет, че въобще не обръщал внимание на нещата край себе си. Прекарвал времето си в ядене и спане, а по залез и изгрев сядал на скалата пред пещерата и съзерцавал ярките пъстроцветни гущери, които безшумно пробягвали в краката му. Изгледът от скалата бил необятен, ширнали се до хоризонта мили, към които обаче рядко вдигал поглед, повече го интересувало близкото обкръжение — носел вода от поточето, събирал съчки за огъня и предпочитал да стои в пещерата. Бил се нагледал на необятни пейзажи и нямал никакво желание да продължава да им се любува. Тогава, съвсем ненадейно, усещането за спокойствие го напуснало и той навлязъл в период на почти непоносима самота. Ужасът от изминалите месеци го погълнал и през следващата седмица или две за малко да посегне на живота си. Умът му гъмжал от всевъзможни халюцинации и страхове и много често си представял, че вече е мъртъв, че е умрял още при влизането си в пещерата и сега е пленник на някакъв демоничен задгробен живот. Един ден в пристъп на лудост извадил пушката на отшелника и застрелял собственото си магаре, защото си бил втълпил, че отшелникът се е вселил в него и го използва като призрак на отмъщението, който нарочно го преследва с натрапчивия си рев. Внушил си, че магарето знае истината за него и затова нямал друг избор, освен да елиминира свидетеля на неговата измама. Обзела го мания да открие самоличността на мъртвеца и се заел да претърсва пещерата с надеждата да попадне на някаква следа, например дневник, писма, хвърчащ лист от книга, всичко, което би могло да му разкрие името на отшелника. Но нищо не намерил, ни най-малкото късче информация.

След две седмици започнал да се възстановява, макар и бавно, и постепенно притихнал в нещо като душевен мир. Казал си, че това не може да продължава вечно и сама по себе си тази мисъл му послужила за утеха, дала му кураж да продължи. В един момент провизиите ще свършат, казал си, и тогава ще не ще трябвало да тръгне нанякъде. Дал си приблизителен срок от година или малко повече, ако бъде пределно пестелив. Дотогава хората ще са ги прежалили — и двамата с Бърн. Съмнявал се, че Скорсби е изпратил писмото, но дори да го е направил, това едва ли би променило нещата. Дори един спасителен отряд, финансиран от Елизабет и бащата на Бърн, не би помогнал. Ще се полутат из пустинята няколко седмици, ще се постараят да открият безследно изчезналите, защото сигурно ще бъде обявена награда, но нищо няма да намерят. Най-много да попаднат на гроба на Бърн, но вероятността била минимална. А и да открият гроба, това нямало да ги отведе по-близо до него. Защото Джулиан Барбър вече не съществувал и никой не можел да го намери. Значи всичко опирало до това да издържи, докато се откажат да търсят. Тогава в нюйоркските вестници ще бъдат публикувани техните некролози, ще има опело и край. След това вече можел да ходи, където си иска, и да се представя за когото си иска.

Въпреки това знаел, че не е в негова полза да форсира нещата. Колкото повече стои скрит, толкова по-безопасно ще бъде появяването му след това. Ето защо се заел да организира живота си по най-пестеливия начин, за да удължи престоя си в пещерата — ограничил се до едно ядене на ден, струпал дърва за през зимата, поддържал тялото си във форма. Взел да крои планове за бъдещето и всяка вечер преди лягане си записвал най-подробно всичко изразходвано през деня, като по този начин сам се принуждавал да спазва най-строга дисциплина. В началото му било трудно, често се поддавал на изкушението да изяде още една филийка хляб или да си сипе още малко от отворената консерва, но самото усилие да устоява си струвало труда и му помагало да бъде по-бдителен. Така можел да изпробва себе си, да се пребори със слабостите си и всеки път, когато действителното и желаното се сливали, или дори само се приближавали, смятал постигнатото за свой личен триумф. Давал си сметка, че това е просто игра, за която обаче била нужна фанатична всеотдайност и само голямата самовглъбеност му помогнала да не падне духом.

След като минали две-три седмици от този нов живот на строга дисциплина, изведнъж усетил желание отново да рисува. Една нощ, докато седял с молив в ръка и записвал дневния отчет за дейността си, някак от само себе си започнал да рисува на съседната страница. Още преди да разбере какво прави, рисунката била готова. Приключил я за половин минута, но в резкия си, почти несъзнателен жест открил сила, каквато дотогава не бил усещал в себе си.

Същата нощ извадил материалите си за рисуване и оттогава, докато боите свършили, не спрял да рисува нито за миг. Излизал от пещерата сутрин по изгрев-слънце и прекарвал целия ден навън. Това продължило два месеца и половина, през които нарисувал четирийсет платна. Без съмнение, каза ми той, това бил най-щастливият период в живота му.

Работел под натиска на две деспотични ограничения, като всяко всъщност му помагало по различен начин. Първо фактът, че никой никога нямало да види тези картини. Вместо да го обезсърчи и да обезсмисли усилията му, това предварително заключение му дало усещане за свобода. Сега работел за себе си, необременен от страха пред чуждото мнение. И това било предостатъчно, за да предизвика основна промяна в подхода му към изкуството. За пръв път в живота си престанал да се притеснява за крайния резултат, вследствие на което думите „успех“ и „провал“ изведнъж изгубили своя смисъл. Открил, че истинската цел на изкуството не е да създава красота, а да ти помогне да проникнеш в света, да го проумееш и да намериш мястото си в него. Това, че отделното платно може да има и естетически достойнства, е случаен вторичен продукт на усилието да приемеш предизвикателството и да разбереш същността на нещата. Помъчил се да забрави заучените правила, да погледне на пейзажа като на равностоен партньор, доброволно да се откаже от предварителните си намерения и да се остави на внушенията на случайността, на спонтанния устрем и на потока от самонатрапили се детайли. Вече не се страхувал от пустотата наоколо. Самият факт, че се опитвал да я претвори върху платното, му помогнал да се сближи с нея и тогава усетил как нейното равнодушие става част и от него, така както и той бил част от безмълвната сила на необятните пространства. Картините му били груби, така ми каза, изпълнени с агресивни цветове, и досели в себе си неочакван прилив на енергия, вихър от форми и светлина. Не знаел дали са грозни или красиви, но това вече нямало значение. Били неговите картини и се различавали от всичко, което бил виждал дотогава. Петдесет години изминали от онова време, но все още си спомнял всяка една от тях.

Второто ограничение, макар и от по-различно естество, също му подействало мобилизиращо — рано или късно материалите му щели да свършат. В края на краищата разполагал с еди-колко си туби боя и с еди-колко си платна и тъй като работел, скоро щял да ги употреби всичките. Следователно още от самото начало краят вече се виждал. Докато рисувал, пейзажът сякаш чезнел от погледа му. Това придало особена острота на творбите му от тези месеци. Всеки път, когато приключвал дадено платно, размерите на бъдещето се смалявали и той все по-неумолимо се приближавал към мига, когато бъдещето щяло да престане да съществува. След месец и половина неспирна работа стигнал до последното си платно. Останали му обаче около десетина туби боя. Без дори да се замисли, обърнал платната и подхванал нова серия върху опаката им страна. Това хрумване го накарало да си отдъхне с облекчение и през следващите три седмици се чувствал като новороден. Започнал втори цикъл от пейзажи и заработил с още по-голяма страст, а когато всички платна били изрисувани и от обратната страна, се прехвърлил върху мебелите в пещерата. Рисувал като обезумял върху кухненския бюфет, масата, дървените столове, а щом ги покрил с рисунки, изстискал последните остатъци боя от тубите и започнал работа върху южната стена, нахвърляйки очертанията на панорамно пещерно пано. Искал това да бъде неговият шедьовър, така каза Ефинг, ала боите пресъхнали още преди картината да бъде завършена.

Дошла зимата. Разполагал с още няколко скицника и кутия моливи, но вместо да продължи с рисуването, седнал си на задника и през тези студени месеци се посветил на писане. В един от скицниците записвал собствените си мисли и наблюдения, опитвайки се да предаде с думи онова, което доскоро претворявал в образи, а в друг продължил да води дневник на всекидневието си с точен отчет на изразходваните запаси: колко храна е изял, колко е останала, колко свещи е изгорил, колко са останали. През януари в продължение на цяла седмица не спряло да вали сняг и той с удоволствие наблюдавал как снежинките се сипят върху червените скали, преобразявайки пейзажа до неузнаваемост. Следобед слънцето изгрявало и на места разтопявало снежната покривка, така че цялата местност ставала на петна, а когато извиел вятър, завихрял белите прашинки във въздуха и подхващал с тях кратки буйни танци. Ефинг стоял с часове и наблюдавал гледката, която никога не му омръзвала. Темпото на живота му така застинало, че сега и най-малките промени в него биели на очи. Когато боите му свършили, изпаднал в болезнен период на самовглъбение, но след време открил, че писането може да му послужи като съвсем удачен заместител на рисуването. До средата на февруари вече бил изписал всичките си скицници и не му останала и една празна страница. Противно на очакванията обаче, това не сломило духа му. Вече бил потънал така дълбоко в самотата си, че не чувствал никаква потребност от други занимания. Невероятно наистина, но светът наоколо изведнъж му станал някак предостатъчен.

В края на март най-сетне пристигнал и първият му посетител. За негов късмет Ефинг седял върху покрива на пещерата си, когато непознатият се появил в подножието на скалите и това, разбира се, му дало възможност да проследи бавното изкачване на дребната човешка фигура, което продължило близо час. Когато мъжът стигнал върха, Ефинг го очаквал с пушка в ръка. Стотици пъти преди това бил репетирал тази сцена, но сега, когато се случвала в действителност, с учудване установил, че е ужасно уплашен. Нямало да продължи дълго, мислел си той, не повече от трийсет секунди, преди да се изясни положението — дали човекът е познат на отшелника или не, и ако е познат, дали Ефинг е успял да се дегизира достатъчно добре, за да може оня да го вземе за когото не е. Ако пък човекът бил самият убиец на отшелника, тогава въпросът за дегизирането отпадал от само себе си. Имало възможност и да е човек от спасителния отряд, някоя изгубена нещастна душа, надяваща се на награда. След няколко мига всичко щяло да се изясни, но дотогава Ефинг нямал друг избор, освен да очаква най-лошото. Давал си сметка, че не стигат останалите му грехове, ами на всичкото отгоре можел да стане и убиец.

Първото нещо, което забелязал, било, че човекът е едър, а веднага след това — че е някак странно облечен. На гърба си носел шарена сбирщина от дрехи — яркочервена кръпка тук, голямо парче от бяло и синьо каре там, на едно място вълнен плат, на друго — дочен. Това придавало на тоалета му доста палячовски вид, като на изгубил се в пустинята цирков артист. Вместо обичайната широкопола шапка, на главата си имал смачкано бомбе с щръкнало бяло перо, а правата му черна коса се спускала чак до раменете. Докато онзи напредвал, Ефинг забелязал, че лявата половина на лицето му е обезобразена — широк неравен белег прорязвал бузата чак до долната му устна. Ефинг решил, че човекът е индианец, но това едва ли имало значение. За него бил по-скоро призрак, шут от нечий кошмар, материализирал се направо от скалите. Мъжът пъшкал от умора, а след като изкачил и последната издатина на скалата, изправил се и се усмихнал на Ефинг. Бил само на три-четири метра разстояние. Ефинг вдигнал пушката и я насочил към него, ала мъжът изглеждал по-скоро озадачен, отколкото уплашен. „Хей Том — провикнал се с провлачения глас на малоумник. — Не ме ли помниш? Аз съм твоят стар приятел Джордж. Без шегички, чуваш ли?“

Ефинг се поколебал за миг, после свалил пушката, без да отдръпва пръста си от спусъка. „Джордж ли?“ — измънкал той едва доловимо от страх да не би гласът му да го издаде.

„Цяла зима не можах никъде да мръдна — обадил се пак едрият мъж. — Затова не съм се отбивал.“

Продължил да крачи към Ефинг и не спрял, докато не стигнал достатъчно близо, за да му подаде ръка. Ефинг преместил пушката в лявата си ръка и протегнал дясната за поздрав. За миг индианецът се загледал в очите му, но опасността бързо преминала. „Добре изглеждаш, Том — рекъл. Много добре.“

„Благодаря — отговорил му Ефинг. — Ти също изглеждаш добре.“

Големият избухнал в дебелашки смях и в този миг Ефинг разбрал, че ще му се размине. Онзи се превивал, сякаш току-що бил чул най-смешния виц на всички времена, а щом можел да го залъже с толкова малко, значи останалото нямало да е проблем. Всъщност най-чудното било, че всичко минало толкова гладко. Приликата на Ефинг с отшелника била доста приблизителна, но затова пък способността му да внушава желаното била толкова силна, че преобразявала и чисто физическите свидетелства. Индианецът бил пристигнал в пещерата с намерение да се срещне с Том отшелника и тъй като не можел да си представи, че човек, който отговаря на името Том, може да бъде друг освен неговия Том, бързо променил фактите в акъла си така, че да съответстват на очакванията му, отдавайки всякакви несъответствия между двамата Томовци на собствената си слаба памет. Нямало нищо лошо в това, че пристигналият бил малко нещо смахнат. А може и да знаел, че Ефинг не е истинският Том. Бил издрапал до върха, колкото да си намери другар за няколко часа, и тъй като открил точно това, очевидно нямал никакво намерение да вземе да разпитва кой по-точно е човекът, предоставил му желаната компания. Нищо чудно и да му е било напълно безразлично дали Ефинг е истинският Том или не.

Прекарали следобеда заедно. Разположили се удобно в пещерата и взели да си свиват цигара след цигара. Джордж бил донесъл торбичка тютюн — това бил обичайният му подарък за отшелника, а Ефинг не спрял да пуши и за секунда, изпадайки в истински транс от удоволствие. След дългите самотни месеци на изолация сега му се струвало доста странно, че седи срещу жив човек, и през първия час — час и нещо установил, че дума не може да обели. Бил забравил да говори, езикът му вече не работел както едно време. Бил станал ленив и тромав, мятал се в устата му като риба на сухо, без да се подчинява на волята му. За щастие, изглежда и истинският Том не е бил бъбривец, защото индианецът май не очаквал нищо повече от някой и друг едносричен отговор. По всичко личало, че Джордж се чувствал много добре. На всеки три-четири изречения отмятал глава назад и започвал да се смее. При всяко разсмиване забравял за какво е говорил преди това и подхващал съвършено нова тема, а това затруднявало Ефинг, защото не успявал да проследи нишката на мисълта му. Някаква история за резервата на индианците навахо внезапно се превръщала в разказ за пиянска свада в кръчма, след което криввала към вълнуващо описание на влаков обир. От всичко казано Ефинг успял да разбере само, че на индианеца му викали Джордж Грозната уста. Така бил известен. Големият нямал нищо против това прозвище. Точно обратното, Ефинг останал с впечатление, че той е много доволен, задето светът му е дал име, което да си е само негово, да не принадлежи на никой друг и да му бъде като отличителен белег. За пръв път в живота си Ефинг срещал човек, който да съчетава в себе си толкова благост и малоумие, затова се постарал да го слуша внимателно и да кима от време на време в знак на съгласие. Един-два пъти на езика му било да попита Джордж дали е чувал наоколо да шета някакъв спасителен отряд, ала успял да потисне желанието си.

Следобедът минавал мудно, но от целия разговор Ефинг успял да узнае туй-онуй за оригиналния Том. Разпокъсаните половинчати разкази на Джордж Грозната уста започнали да се навързват помежду си все по-често, пресичали се в определени точки, образувайки една по-голяма и доста смислена история. Някои от случките се повтаряли, като най-важното в тях оставало премълчано, други не се разказвали от край до край, но Ефинг успял да схване достатъчно, за да разбере, че отшелникът, заедно с търсена от закона банда разбойници, известна под името Братята Грешам, се бил набъркал в някакви престъпления. Не му станало ясно обаче дали бил активен участник в бандата или само й предоставял пещерата си като убежище, но така или иначе това вече обяснявало убийството, както и огромното количество провизии, които намерил при пристигането си. Ефинг се опасявал да не се издаде, че нищо не знае, затова не посмял да разпитва за повече подробности, но от всичко казано му станало ясно, че братята Грешам отново ще се появят и то много скоро, може би до края на пролетта. Джордж обаче не можел да си спомни точно къде върлувала бандата в момента. От време на време скачал на крака, започвал да обикаля стаята и да разглежда рисунките, като клател глава от възхищение. Не знаел, че Том умее да рисува, така рекъл и му го повторил поне двайсет пъти през целия следобед. Нарекъл картините му най-красотните неща, които бил виждал, ама най-красотните в целия свят. Ако бъде послушен, продължил индианецът, може би един ден Том ще го научи да рисува, при което Ефинг го погледнал в очите и отвърнал: „Разбира се, един ден“. Ефинг хем съжалявал, че картините му били разкрити, видени и от друг, хем се зарадвал на възторжената реакция, давайки си сметка, че по всяка вероятност Джордж Грозната уста ще си остане единственият посетител на изложбата му.

След гостуването на индианеца животът на Ефинг се променил изцяло. През последните седем месеца бил поработил доста, за да укрепи своята самота, да я превърне в нещо важно, солидно и истинско, с помощта на което да премахне границите в живота си, но сега, след това посещение в пещерата, която до вчера смятал за своя непристъпна крепост, разбрал всъщност колко изкуствено и нестабилно било положението му. Хората знаели къде да го намерят и след като това вече се е случило веднъж, защо да не се повтори. Трябвало да бъде нащрек, постоянно да стои на пост и да следи за неканени гости, но тази изтощителна бдителност си имала цена и ето че нещо започнало да го яде отвътре и да руши хармонията на неговия свят. Нищо не можел да стори. Трябвало само зорко да бди и да чака, да се готви за онова, което предстояло да се случи. Отначало си мислел, че може би Джордж ще дойде пак, но след като минали няколко седмици и големият индианец не се появил, взел да се ослушва за братята Грешам. Точно в този момент било съвсем подходящо да зареже всичко, да си събере партакешите и да се махне от пещерата веднъж завинаги, ала нещо в него упорствало, не искало така лесно да се поддаде на заплахата. Давал си сметка, че е чиста лудост да остане, че е безсмислен жест, който може да му коства живота, но пещерата била единственото нещо, за което си струвало да се бори, и сърце не му давало да си плюе на петите и да избяга.

Най-важно било да не им се даде да го спипат неочаквано. Ако му налетят, докато спи, с него е свършено, защото ще го заколят, преди да има време да се събуди. Веднъж вече са го правили, няма да им мигне окото да го повторят. Ако реши да измайстори система, която да го предупреди за приближаването им, тя би могла да му даде преднина, но само от минута-две — колкото да се събуди и да грабне пушката, обаче ако и тримата братя му цъфнат едновременно, шансът пак няма да е на негова страна. Би могъл да си спечели повече време, ако се барикадира вътре в пещерата, като затвори входа й с камъни и клони, но тогава пък щял да се лиши от единственото преимущество, което иначе би имал над своите нападатели — изненадата. Щом видят блокирания вход, веднага ще разберат, че някой се е настанил в пещерата и набързо ще решат как да му видят сметката. Ефинг нито за миг не спирал да мисли по тези въпроси, блъскал си главата над всевъзможни стратегии, опитвал се да състави план, и то такъв, в който да не отиде зян и той. В крайна сметка съвсем се изнесъл от пещерата, взел си одеялата и възглавниците и заживял върху една издадена напред скала зад пещерата, която се намирала малко под нивото й. Джордж Грозната уста бил споменал за любовта на братята Грешам към уискито и Ефинг разсъдил, че стигнат ли пещерата, сигурно веднага ще се хванат за бутилката. Щели да бъдат отегчени от тежкия еднообразен преход през пустинята и ако се напиели, алкохолът щял да се превърне в най-добрия му съюзник. Много старателно заличил всички следи от пребиваването си в пещерата, като скрил картините и тетрадките си на тъмно в дъното й и престанал да използва печката. Нищо не можело да се направи с рисунките по мебелите и стената, но поне ако печката не е топла, когато братята пристигнат, те, може би, ще си помислят, че човекът, нарисувал картините, си е тръгнал. То и какво друго да си помислят, но така или иначе Ефинг бил в безизходица и нямал друг начин на действие. Той дори искал да им внуши, че междувременно тук е живял някой, защото ако пещерата изглеждала непокътната от последното им посещение насам, тогава как щели да си обяснят липсващия труп на отшелника. Братята имало да се чудят, ала щом видели, че в пещерата е живял някой, може би щели да се успокоят. Поне така се надявал Ефинг. Но като се имат предвид хилядите непредвидени неща, които можело да се случат, решил да не таи излишни надежди.

Изкарал още цял месец в същински ад, преди онези да се появят. Било в средата на май, тоест малко повече от година, откакто бил тръгнал от Ню Йорк с Бърн. Братята Грешам пристигнали по здрач с шум, който отеквал сред скалите — подвиквали си, кикотели се, пеели с дрезгав глас. Ефинг разполагал с предостатъчно време да се подготви за тях, ала въпреки това сърцето му така се разтупкало, сякаш всеки миг ще изхвръкне. Взел да се самоуспокоява и да си вдъхва кураж, но разбрал, че трябва да сложи край на тази история още същата нощ. Иначе нямало да издържи дълго.

Клекнал на тясната, щръкнала напред скала зад пещерата в очакване да се спусне мрак и да настъпи неговият час. Чул как братята приближават, доловил откъслечните им подмятания, говорели си за неща, които не разбирал, но после един от тях се провикнал: „Май ще се наложи да проветрим бърлогата, след като изхвърлим стария Том оттам.“ Другите двама се изсмели и веднага след това гласовете заглъхнали. Значи били вече в пещерата. След половин час от ламаринения отвор на покрива започнал да се вие дим и се разнесла миризмата на печено месо. През следващите два часа не се случило нищо. Само конете пръхтели и риели земята с копита някъде близо до пещерата. Полека-лека тъмно синята вечер станала катранено черна. Нямало луна, но небето било осеяно със звезди. От време на време до Ефинг долитал откъслечен смях и толкоз. След това, на равни интервали, братята започнали да излизат един подир друг да пикаят. Ефинг решил, че сигурно играят карти и пият, но в нищо не можел да бъде сигурен. Трябвало да изчака, докато и последният изпразнел мехура си, после щял да им даде още час — час и половина, за да заспят дълбоко. След това щял да влезе на пръсти. Междувременно обаче се сетил, че ще му се наложи да използва пушката си с една ръка. Ако в пещерата няма светлина, ще трябва да си носи запалена свещ, за да може да улучи трите си цели, а никога преди това не бил стрелял с една ръка. Пушката му била „Уинчестър“ и трябвало да се зарежда след всеки изстрел — нещо, което правел с лявата ръка. Можел, разбира се, да захапе свещта, но се опасявал, че тогава пламъкът ще бъде прекалено близко до очите му, а и не дай Боже да подпали брадата му. Налагало се значи да стисне свещта като цигара между показалеца и средния пръст с надеждата, че с останалите три пръста ще успее да обхване дулото. Ако опре приклада в стомаха си, а не в рамото, може би ще съумее да презареди достатъчно бързо с дясната си ръка, след като вече е натиснал спусъка. Но пак не можел да бъде сигурен в нищо. Такива били отчаяните му терзания в последната минута, докато все още изчаквал в мрака и се псувал за собствената си небрежност и недосетливост.

Впоследствие въпросът за светлината отпаднал от само себе си. Когато изпълзял от скривалището си и приближил пещерата, видял, че вътре гори свещ. Спрял от едната страна на входа и затаил дъх, заслушан в идващите отвътре звуци, готов всеки миг да хукне обратно, ако установи, че братята още не са заспали. След малко чул нещо като хъркане, което обаче било последвано от серия звуци някъде около масата: въздишка, тишина, леко почукване, като поставяне на чаша върху дърво. Значи поне един от тях е буден, помислил си Ефинг, но как да разбере, че е само един? След това доловил шум от размесване на тесте и седем кратки изплясквания, като от хвърлени карти, после пауза. После шест прошумолявания и пак пауза. После пет. После четири, после три, после две, после едно. Пасианс, сетил се Ефинг, няма съмнение, че оня си реди пасианс. Значи един от тях бил буден, а другите двама — заспали. Така би трябвало да бъде, защото в противен случай онзи, който бил с картите, щял да разговаря с някого. Но той не разговарял с никого, значи нямало с кого да разговаря.

Ефинг насочил пушката напред, готов за стрелба, и прекрачил прага на пещерата. Открил, че би могъл да държи и свещ в лявата си ръка, значи паниката му била напразно. Щом Ефинг се появил, онзи до масата рязко вдигнал глава и го зяпнал ужасен. „Боже Господи — прошепнал. — Нали беше мъртъв?“

„Обратното, господине — отвърнал му Ефинг, — не аз, ти си мъртъв.“

 

 

Натиснал спусъка и след миг човекът полетял назад заедно със стола си, изкрещял, когато куршумът го улучил право в гърдите, след което повече не шукнал. Ефинг презаредил и насочил пушката към втория брат, който вече се мъчел да стане от постелята си върху пода. И него убил с един изстрел, улучил го в лицето с куршум, който излязъл отзад през тила му, опръсквайки стаята със струя от мозък и разтрошени кости. Но нещата се закучили с третия брат Грешам. Неговото легло било в дъното на пещерата и докато Ефинг приключвал с първите двама, номер трети вече грабнал пушката си, готов за стрелба. Един куршум профучал покрай главата на Ефинг, ударил ламариненото кюмбе зад него и рикоширал. Братът успял да презареди пушката си, хвърлил се напред и с един скок се скрил зад масата вляво, но при това движение неволно угасил и двете свещи. Пещерата потънала в пълен мрак, а оня в дъното ненадейно се разхълцал истерично, взел да плямпа налудничави глупости за убития отшелник и да стреля, накъдето му видят очите, но общо взето по посока на Ефинг. Ефинг обаче познавал много добре всяка извивка на пещерата и дори в мрака можел да каже точно къде се намира мъжът. Преброил шест изстрела, след което преценил, че разяреният брат няма да успее да зареди пълнителя си на тъмно, изправил се и тръгнал към леглото. Натиснал спусъка, мъжът изкрещял, когато куршумът влязъл в тялото му, после пак презаредил и стрелял отново. Изведнъж всичко утихнало. Ефинг вдъхнал миризмата на барут, която се носела във въздуха, и изведнъж усетил, че тялото му се тресе. Олюлял се, едва смогнал да излезе от пещерата, паднал на колене и повърнал.

Останал да спи там, пред входа на пещерата. Когато се събудил на следващата сутрин, веднага се заел с телата. С учудване открил, че не страда от никакви угризения на съвестта, че може да гледа труповете, без да му мигне окото. Извлачил ги един по един от стаята, после надолу по склона и ги заровил до отшелника под канадската топола. Когато свършил и с последния труп, вече преваляло пладне. Изтощен от свършената работа, се върнал в пещерата да похапне нещо и точно тогава, докато си седял на масата и понечил да си налее чаша от уискито на братята Грешам, видял скритите под леглото дисаги. Както ми каза Ефинг, точно в този момент съдбата му отново се извъртяла на сто и осемдесет градуса и кривнала в съвършено нова посока. Дисагите били шест на брой и когато изпразнил съдържанието на първата върху масата, разбрал, че животът му в пещерата е приключил — ей тъй, от раз, както се затваря книга. Върху масата се изсипали пари и след всяка нова торба купчината продължавала да расте. Когато най-накрая ги преброил, само банкнотите били повече от двайсет хиляди долара. Но сред тях имало и много часовници, гривни, огърлици, а в последната торба и стегнато навити на руло облигации за инвестиции на стойност още десет хиляди долара в такива обекти като сребърните мини в Колорадо, компаниите „Уестингхаус“ и „Форд“. Ефинг ми каза, че по онова време това била невероятна сума пари, баснословно богатство. При по-разумно управление на средствата, с тях можел да си изкара цял живот.

И през ум не му минало да върне откраднатите пари, така ми каза, нито за миг не си помислил да отиде при властите и да съобщи какво се е случило. Не защото се страхувал, че ще бъде разкрит, когато разкаже всичко, а просто защото искал да задържи парите за себе си. Това желание така силно го обсебило, че дори не се замислил над онова, което правел. Взел парите, защото били там, защото в известен смисъл чувствал, че му се полагат — и толкоз. Дилемата за добро и зло въобще не стояла пред него. Бил застрелял трима души най-хладнокръвно, което автоматично го отвеждало извън пределите на такива щекотливи въпроси. Така или иначе, съмнявал се, че много хора ще оплакват загубата на братята Грешам. Скоро след изчезването им светът щял да се примири с факта, че тях просто ги няма. Да, светът ще свикне с това, както свикнал да живее и без Джулиан Барбър.

Целият следващ ден прекарал в подготовка за пътуването. Подредил разместените мебели, измил петната от кръв, доколкото ги имало, и складирал записките си в кухненския бюфет. Мъчно му било за картините, но нищо не можело да се направи, затова ги наредил до леглото, всичките обърнати с лице към стената. Минали два-три часа, докато приключи с подредбата, след което излязъл на слънце и използвал остатъка от сутринта и целия следобед да събира камъни и клони, с които да запуши входа на пещерата. Много се съмнявал, че някога ще се върне отново тук, но въпреки това искал да прикрие мястото. То било неговият личен паметник, гробницата, в която заровил миналото си, и в бъдеще, когато спомените го върнат назад, искал да е сигурен, че то още съществува такова, каквото е било навремето. Само по този начин пещерата можела да продължи да му бъде нещо като духовно убежище, дори и кракът му никога повече да не стъпи там.

Същата нощ спал на открито, а на следващата сутрин се подготвил за дългия път. Стегнал дисагите, взел храна и вода и натоварил всичко на трите коня, останали от братята Грешам. После се метнал на единия и докато яздел, се мъчел да измисли какво ще прави оттук нататък.

 

 

Минаха цели две седмици, докато ми издиктува всичко това. Коледа отдавна бе дошла и отминала, седмица по-късно приключи и десетилетието. Ефинг обаче не обръщаше внимание на тези важни събития. Мисълта му бе изцяло обсебена от онези времена и той като къртица дълбаеше в собствената си история с неизтощима педантичност, гледаше нищичко да не изпусне, от време на време се връщаше да добави някои съвсем незначителни детайли, спираше се и на най-дребните нюанси в стремежа си да пресъздаде своето минало съвсем достоверно. След известно време престанах да се чудя дали ми казва истината или лъже. Разказът му беше станал доста фантасмагоричен. На моменти Ефинг сякаш не описваше външните обстоятелства, а си измисляше притча, с помощта на която да обясни смисъла на вътрешния си живот. Пещерата на отшелника, пълните с пари дисаги, престрелката в Дивия запад — всичко това изглеждаше някак пресилено, като изсмукано от пръстите, и в същото време самата невероятност на историята бе нейният най-убедителен елемент. Защото подобно нещо просто не можеше да се измисли, а и Ефинг наистина разказваше убедително, с такава очевидна искреност, че се оставих да бъда запленен от думите му и отказах да си задавам въпроса дали всичко това се е случило или не. Въпреки отвращението, което понякога будеше у мен, не можех да не мисля за него като за сродна душа. Това се случи за пръв път, когато стигнахме до епизода с пещерата. В края на краищата самият аз бях живял в пещера и още помнех това странно усещане, а когато взе да ми описва тогавашната си самота, имах чувството, че говори за нещата, които самият аз бях преживял. Собствената ми история беше точно толкова абсурдна, колкото и тази на Ефинг, но бях сигурен, че ако реша да му я разкажа, той ще повярва на всяка моя дума.

Дните минаваха и атмосферата в къщата ставаше все по-клаустрофобична. Времето беше ужасно — студени дъждове, покрити с лед улици, виелици, които пронизват тялото, — затова бяхме преустановили следобедните си разходки. Ефинг удвои времето за предсмъртни излияния, оттегляше се в стаята си за кратка дрямка след обяда, а после, към два и половина — три, нахълтваше въодушевено в гостната, готов да говори без прекъсване още няколко часа. Не знам откъде взимаше енергията, за да продължава с такова темпо, но с изключение на по-честите умълчавания между изреченията, гласът с нищо не му изневери. Започнах да живея вътре в този глас, като че той беше стая, стая без прозорци, която се смаляваше с всеки изминал ден. Сега Ефинг почти не сваляше черните превръзки от очите си и нямаше начин да си въобразя, че между двама ни има някаква връзка. Той бе сам с историята в главата си, а аз бях сам с думите, които се лееха от устата му. Те изпълваха всеки инч от въздуха край мен, така че в крайна сметка нямах какво друго да дишам, освен тях. Ако не беше Кити, сигурно щяха да ме задушат. След като приключех с Ефинг, обикновено успявах да я видя за няколко часа и прекарвах колкото е възможно повече време от нощта с нея. На няколко пъти се случи така, че се прибрах чак на сутринта. Госпожа Хюм знаеше за моите похождения, докато Ефинг, дори да е знаел, с нищо не се издаде. Единственото нещо, на което държеше, бе да се явявам на закуска всяка сутрин точно в осем, а аз нито веднъж не закъснях.

Щом напуснал пещерата, каза ми Ефинг, пътувал няколко дни през пустошта, преди да стигне град Блъф. Оттам нататък нещата тръгнали по-лесно. Поел на север, придвижвал се бавно от град на град, докато в края на юни стигнал до Солт Лейк Сити, където се качил на влака с билет за Сан Франциско. Именно в Калифорния измислил и новото си име, записвайки се като Томас Ефинг в хотелската книга през първата си нощ там. Искал името Томас да се свързва с Моран, но чак след като оставил писалката си дал сметка, че името на отшелника също било Том — името, което тайно му принадлежало повече от година. Приел съвпадението за добро знамение, сякаш то затвърждавало избора му като нещо неизбежно. Що се отнася до фамилията, каза ми той, не било нужно да ми подсказва. Вече бе споменал, че Ефинг е просто каламбур и ако не бях разтълкувал човека погрешно, мисля, че се досещах откъде идва. Изписвайки Томас, той най-вероятно се е сетил за Тома Неверни. Това, изглежда, го е подтикнало да си каже наум: не Тома Неверни, а Тома Преебани. Ала чувството му за благоприличие го накарало да замени б-то с ф. Така станал Томас Ефинг, човекът, който преебал собствения си живот. Вече знаех вкуса му към груби шегички и веднага си представих колко доволен е останал от това свое хрумване.

Още от самото начало на историята трепетно очаквах да спомене нещо за краката си. Скалите на Юта ми се струваха доста подходящи за злополука, ала разказът му продължаваше да се лее, без да стане ясно какво го е осакатило. Преходът със Скорсби и Бърн, срещата му с Джордж Грозната уста, престрелката с братята Грешам — епизодите отминаваха един подир друг и след всички тях той си оставаше невредим. Накрая се озова в Сан Франциско и аз започнах да се съмнявам, че изобщо ще науча нещо по въпроса. Пропиля цяла седмица да ми описва в най-големи подробности как вложил парите си, изброи ми всички инвестиции, които направил, финансовите сделки, които сключил, безумните залагания, с които рискувал на борсата. След девет месеца отново се замогнал, станал толкова богат, колкото бил и преди — купил къща с цяла армия прислужници на Ръшан Хил, разполагал с жени по всяко време, движел се в най-модните кръгове на обществото. Би могъл, разбира се, да продължи да живее така (всъщност познавал този живот от дете), ако около година след пристигането му не го сполетяло нещо непредвидено. Бил поканен на вечеря, на която присъствали двайсетина души, и там съвсем ненадейно срещнал една личност от миналото си — колега на баща му, с когото били работили заедно в Ню Йорк повече от десет години. По това време Алонсо Ридъл бил вече грохнал старец, ала когато го представили на Ефинг и двамата се здрависали, мигом го разпознал, и то без следа от съмнение. В изумлението си дори изтърсил, че Ефинг бил одрал кожата на човек, когото познавал навремето. Ефинг махнал пренебрежително с ръка, пошегувал се, подхвърлил, че всеки човек си има двойник някъде в света, ала Ридъл бил прекалено смаян, за да отмине случката с лека ръка, затова взел да разказва на всички гости историята за мистериозното изчезване на Джулиан Барбър. Ефинг се почувствал ужасно и до края на вечерта се гърчил в паника, докато недоумяващите, пълни с подозрение очи на Ридъл го преследвали навсякъде.

След това преживяване разбрал колко опасности крие положението му. Рано или късно щял да налети на друг човек от миналото и нямало никаква гаранция, че ще се отърве така лесно, както в случая с Ридъл. Нищо чудно следващият да се окаже по-уверен в това, което вижда, по-нападателен в обвиненията си и още преди Ефинг да успее да реагира, оня да плесне истината право в лицето му. На първо време като предохранителна мярка престанал да дава приеми и да приема покани, но много добре знаел, че в крайна сметка това няма да му помогне. Много скоро хората ще забележат, че се е отдръпнал от тях, което на свой ред ще възбуди любопитството им и ще даде път на всевъзможни клюки, а това пък ще му докара нови неприятности. Било месец ноември 1918 г., току след подписването на примирието, и Ефинг знаел, че дните му в Америка са преброени. Бил наясно, ала също така открил, че не е в състояние да направи каквото и да било. Изпаднал в пълна летаргия, не можел нищо да планира, нито дори да помисли върху съществуващите възможности. Обсебен от чувство за вина и от съзнанието за ужасния начин, по който бил проиграл живота си, взел да си фантазира как ще се върне в Лонг Айланд с някаква колосална лъжа за случилото се. Разбира се, и дума не можело да става за подобно нещо, но продължавал да се държи за тази мисъл като удавник за сламка с идеята, че това ще бъде изкуплението му.

С тъпа упоритост си измислял най-различни и съвършено невъзможни изходи от положението, но бил неспособен да предприеме каквото и да било. За няколко месеца се затворил и изчезнал от очите на света, спял денем в затъмнената си стая, а вечер излизал да се шляе из Китайския квартал. Само и винаги в Китайския квартал. Не че много искал да ходи там, но не намерил сили да се откаже. Против волята си тръгнал да посещава публичните домове, вертепите, в които предлагали опиум, и хазартните зали, скрити из лабиринта от тесни улички. Търсел забвение, така ми каза, искал да потъне в падение, равно на омразата, която питаел към себе си. Нощите му се превърнали в миазма от потракващи рулетки, дим и опиум, беззъби китайки със сипаничави лица, задушни бърлоги и неизлечима погнуса. До месец август успял да пропилее една трета от богатството си в подобни похождения и със сигурност щял да продължи така до края, каза ми той, докато парите свършат или докато се самоунищожи, ала в един момент съдбата го докопала и го прекършила надве. Сполетялото го нещастие наистина било внезапно и разтърсващо и му причинило ужасни мъки, но истината е, че нищо друго, освен катастрофална беда не можело да го измъкне от ямата и да го спаси.

През въпросната нощ валяло, така каза Ефинг. Бил прекарал няколко часа в Китайския квартал и вече се връщал към къщи, едва се държал на краката си, натъпкан до козирката с дрога, дори не знаел къде се намира. Било някъде три-четири сутринта, когато взел да изкачва стръмната уличка, водеща към неговия квартал. Спирал за малко до всеки уличен стълб да си почине и да си поеме дъх. Още в началото на пътя си изгубил чадъра и когато стигнал върха, вече бил вир-вода. Дъждът плющял по плочника, а главата му се въртяла в опиумно замъгление, затова дори не чул приближаването на човека, който го изненадал отзад. Както си крачел бавно и тежко, изведнъж усетил като че сграда рухнала отгоре му. Въобще не разбрал какво е — бухалка, тухла или приклад, би могло да бъде всичко. Почувствал само неимоверната сила на удара в основата на черепа, след което се строполил на тротоара. Останал в безсъзнание една-две секунди, а като отворил очи, усетил струя вода в лицето си. Пързалял се надолу по хлъзгавите плочи със страшна скорост, която не можел да намали — с главата напред, по корем, с разперени ръце и крака. Опитвал да се улови за нещо и да спре стремглавото си спускане. Опитвал се, но безуспешно, а и нямало как да се изправи, нито да направи нещо друго, освен да се носи надолу безпомощно. По едно време почувствал, че траекторията му се е променила, че тялото му се е извило под ъгъл спрямо тротоара и всеки момент ще изхвърчи на платното. Стегнал се за предстоящия отскок, но точно когато стигнал ръба на бордюра, неизвестно защо се завъртял на осемдесет или деветдесет градуса и се забил право в уличния стълб. В мига, когато гръбнакът му поел удара от сблъсъка с непоклатимото желязо, чул как нещо прещракало в него и усетил болка, пред която всички други болки бледнеели, толкова гротескна и силна, че тялото му буквално експлодирало.

Така и не ме посвети в медицинските подробности на травмата си. Задоволи се с диагнозата, само тя била важна. Много скоро докторите стигнали до единодушното заключение, че с краката му е свършено и каквито и терапии да се прилагат, никога няма да проходи отново. Странно, каза ми той, но след тази новина си отдъхнал с облекчение. Бил наказан и възмездието било толкова ужасно, че вече нямало нужда да продължава да се самонаказва. След като изплатил цената на престъплението си, отново се почувствал кух, празен и ненужен — без вина, без страх от изобличение, без опасения. Ако сполетялото го нещастие било от друго естество, може би нямало да има същия ефект върху него, но тъй като нито видял нападателя си, нито дори разбрал причината за атаката, не можел да тълкува случилото се другояче, освен като въздаяние свише. Според него така се раздавало най-чистият вид правосъдие — безмилостен анонимен удар, който се стоварва от небето, за да те премаже, привидно случаен и неумолим. Нямал време да се защити, нито да пледира, излагайки случая си. Още преди да разбере, че е започнало, делото приключило, присъдата била произнесена и съдията напуснал съдебната зала.

Минали девет месеца преди да се съвземе (до степента, до която това въобще било възможно), след което започнал да се готви да напусне страната. Продал къщата си, прехвърлил всичките си активи на сметка в швейцарска банка и си купил фалшив паспорт под името Томас Ефинг от някакъв мъж, свързан с емигрантските анархистки среди. По това време Палмърските нападения били във вихъра си, линчували така наречените уоблис^[1] под път и над път. Сако и Ванцети били вече арестувани и повечето членове на радикални групи се изпокрили вдън земя. Фалшификаторът на паспорти бил унгарски емигрант, който работел в затънтено мазе на Мисията и Ефинг си спомняше, че платил скъпо и прескъпо за въпросния документ. Мъжът бил на ръба на нервна криза, защото подозирал, че Ефинг е таен агент и ще го арестува, щом свърши работата, затова в продължение на няколко седмици го залъгвал с изсмукани от пръстите извинения при всяко поредно отлагане на крайния срок. Цената също продължавала да расте, но тъй като в момента парите не били проблем за Ефинг, той най-накрая намерил изход от положението, като казал на унгареца, че ще му даде два пъти повече от най-високата цена, ако паспортът бъде готов точно в девет часа на следващата сутрин. Предложението било толкова съблазнително, че си струвало риска — ставало дума за над осемстотин долара, — и когато на следващия ден анархистът получил парите и никой не го арестувал, той паднал на колене, разплакал се и от благодарност истерично зацелувал ръцете на Ефинг. Това била последната среща на моя работодател с жив човек в Америка и през следващите двайсет години така и не успял да заличи спомена за този разтреперан мъж. Цялата страна била обезумяла, така смяташе Ефинг, и затова се сбогувал с нея без съжаление.

През септември 1920-а се качил на кораба „Декарт“ и отплавал за Франция през Панамския канал. Нямало специална причина да предпочете Франция, но и обратното било в сила. Известно време мислел да се оттегли в затънено колониално местенце — в Централна Америка, например, или на някой тихоокеански остров, — но мисълта да прекара остатъка от живота си в джунгла, макар и в ролята на нещо като крал сред простодушните и вдетинени туземци, не възбуждала въображението му. Не търсел рая, просто искал да отиде в страна, където няма да се отегчава. За Англия и дума не можело да става (презирал англичаните) и макар французите да не били по-свестни от тях, още пазел топли спомени от годината, прекарана в Париж на младини. Италия също го привличала, но фактът, че френският бил единственият чужд език, който можел да говори горе-долу добре, наклонил везните в полза на Франция. Поне щял да яде хубава храна и да пие хубаво вино. Вярно, Париж бил градът, където имало най-голяма вероятност да срещне някой от старите си нюйоркски познайници, но възможността за такива срещи вече не го плашела. Премеждието променило всичко това. Джулиан Барбър бил мъртъв. Той вече не бил художник, не бил никакъв. Бил Томас Ефинг, сакат изгнаник, прикован в инвалидна количка, и ако някой дръзнел да оспорва личността му, щял да го изпрати по дяволите и толкоз. Проста работа. Вече не му пукало кой какво ще си помисли, но ако се наложело да поизлъже тук-таме относно собствената си персона — добре, щял да излъже. И без това целият му живот бил една фалшификация, така че нямало никакво значение какво прави.

Продължи да разказва историята си още две-три седмици, но тя вече не приковаваше вниманието ми както преди. Основните моменти в нея ми бяха малко или повече известни — вече нямаше нито тъмни тайни, нито неразкрити истини. Големият поврат в живота на Ефинг бе настъпил в Америка, в годините между заминаването му за Юта и злополуката в Сан Франциско, а след пристигането в Европа историята му се превърна в нещо най-обикновено — хронология на факти и събития, разказ за отминаващото време. Усетих, че и той си дава сметка за това и макар да не го каза направо, стилът на описанията му взе да се променя, изгуби онази прецизност и искреност, която ме завладяваше в по-ранните епизоди. Ефинг започна да се отклонява от темата, да си измисля, често изпускаше нишката на мисълта си и дори изпадаше в явни противоречия. Веднъж твърдеше, че през тези години бездействал — четене на книги, игра на шах, дълги часове в парижките бистра, — а после се отмяташе и ми разказваше за заплетени търговски сделки, за това, че рисувал картини, които впоследствие унищожил, че станал собственик на книжарница, че работел като шпионин, че набирал средства за републиканската армия в Испания. Беше ясно, че лъже, но го правеше по-скоро механично, отколкото от желание да ме заблуди. Към края с най-топли чувства ми описа приятелството си с Павел Шум, после взе да ми разправя в страхотни подробности как продължавал да води полов живот въпреки състоянието си, впусна се в няколко отегчително дълги тиради, в които ми изложи схващанията си за вселената — енергията на мисълта, общия произход на материята, прераждането на душите. През последния ден ми разказа как двамата с Павел успели да се измъкнат от Париж преди германците да нахлуят, продължи с историята за срещата с Тесла в Брайънт Парк и най-ненадейно млъкна.

— Стига толкова — рече. — Спираме дотук.

— Остава ни повече от час до обяда — подхвърлих и погледнах часовника над камината. — Ще имаме време да започнем следващия епизод.

— Не ми противоречи, младежо. Щом аз казвам, че сме свършили, значи сме свършили.

— Стигнали сме едва до 1939-а. Остават още трийсет години.

— Те не са важни. Можеш да ги опишеш в едно-две изречения. „След напускането на Европа в началото на Втората световна война, господин Ефинг се върнал в Ню Йорк, където прекарал останалите трийсет години от живота си.“ Нещо от този род. Няма да ти е трудно, нали?

— Значи не става въпрос само за днес. Искаш да кажеш, че с това приключваме цялата ти история, че това е краят, така ли?

— Мисля, че се изразих съвсем ясно.

— Добре, разбирам. За мен нещата остават недоизяснени, но разбирам.

— Нямаме време, глупако, затова. Ако не започнем да пишем този проклет некролог още сега, никога няма да види бял свят.

 

 

През следващите двайсет дни прекарвах цяла сутрин в стаята си и съчинявах на стария „Ъндъруд“ различни версии за живота на Ефинг. Имаше кратка версия, предназначена за вестниците, от петстотин скучни думи, които представяха само голите факти; имаше и една по-обширна версия, озаглавена „Загадъчният живот на Джулиан Барбър“, която представляваше сензационно описание от около три хиляди думи, което Ефинг държеше да бъде изпратено след смъртта му до някое илюстровано списание; най-накрая имаше и редактирана версия на пълния запис, историята на Ефинг, разказана от самия него. Тя възлизаше на повече от сто страници и върху нея хвърлих най-много усилия, внимателно премахнах повторенията и грубите изрази, придадох повече острота на изреченията, като се мъчех да използвам разговорните думи така, че да не отнема от силата им, изписвайки ги върху белия лист. Разбрах колко трудна и сложна може да бъде тази работа и в много случаи трябваше буквално да преразказвам цели абзаци, за да остана верен на първоначалния замисъл. Нямах представа с каква цел Ефинг подготвя тази своя автобиография (тя вече не беше некролог в истинския смисъл на думата), но очевидно много държеше на нея и ме притискаше да бързам с поправките, сърдеше се и ми крещеше, когато някое изречение не му харесваше. Всеки следобед, докато редактирах текста, двамата не спирахме да спорим, разменяхме си гръмки фрази и невъздържани обиди по повод на най-дребните стилистични разногласия. Тази работа се оказа изтощителна и за двама ни (два ината, вкопчени в предсмъртна битка), но едно по едно разрешихме различията си и в началото на март приключихме.

На следващия ден върху леглото си намерих три книги. Всичките бяха написани от човек на име Соломон Барбър и макар че когато се видяхме на закуска Ефинг, не спомена нищо за тях, бях сигурен, че именно той ги е оставил. Това беше стилът на Ефинг — заобиколен, неясен, привидно немотивиран, — но вече го познавах достатъчно добре, за да се досетя, че по този начин ми намеква да прочета книгите. Имайки предвид името на автора, очевидно желанието му не беше случайно. Няколко месеца преди това старецът бе използвал думата „последици“ и аз си помислих, че може би вече е готов да говори за тях.

Всичките книги бяха на тема американска история и всяка беше публикувана от различно университетско издателство: „Епископ Бъркли и индианците“ (1947), „Изгубената колония Роуаноук“(1955) и „Дивата американска пустош“(1963). Биографичните данни върху обложките бяха оскъдни, но като събрах различните парченца информация, научих, че Соломон Барбър е получил докторска степен по история през 1944-а, че е сътрудник на много научни списания и че е преподавал в няколко колежа в Средния запад. Споменаването на годината 1944 беше най-същественото. Защото ако Ефинг е спал с жена си точно преди заминаването си през 1916-а, тогава неговият син би трябвало да се роди на следващата година, а това означаваше, че през 1944-а трябва да е бил на двайсет и седем години, тоест възрастта, на която е нормално да вземеш докторска степен. Всичко май съвпадаше, но вече бях нахитрял и не бързах да се обаждам. Трябваше да чакам цели три дни, преди Ефинг да подхване темата и чак тогава разбрах, че подозренията ми са верни.

— Предполагам, че не си успял да хвърлиш поглед на книгите, които ти оставих във вторник — започна той с напълно спокоен тон, сякаш ме молеше да му подам още една бучка захар за чая.

— Хвърлих им — отговорих. — Дори целите ги изчетох.

— Учудваш ме, младежо. Като знам на колко си години, започвам да си мисля, че има надежда за теб.

— Надежда има за всекиго, сър. Нали това движи света.

— Спести ми афоризмите си, Фог. Какво мислиш за книгите?

— Смятам, че са прекрасни. Добре написани, добре аргументирани и пълни със съвършено нови за мен факти.

— Например?

— Например, никога преди това не съм знаел за намеренията на Бъркли да ограмоти индианците от остров Бермуда, нито пък за годините му, прекарани на Роуд Айланд. Бях изненадан, но най-много ми хареса онази част от книгата, в която Барбър свързва преживяванията на Бъркли с философските му съчинения върху перцепцията. Стори ми се много майсторски написано, много оригинално и задълбочено.

— Какво ще кажеш за другите книги?

— Същото нещо. Не знаех много и за Роуаноук. Според мен Барбър много ловко разбулва мистерията и съм склонен да се съглася с него, че изчезналите заселници са оцелели, като са се присъединили към кроатанските индианци. Харесаха ми и материалите за Роли и Томас Хариът. Ти знаеше ли, че Хариът е бил първият човек, видял луната с телескоп? Мислех, че е Галилей, но Хариът го бил изпреварил с няколко месеца.

— Да, знаех. Недей да ме поучаваш.

— Само отговарям на въпроса ти. Попита ме какво съм научил и аз ти казвам.

— Не ми отговаряй! В тази къща аз задавам въпросите! Ясно ли е?

— Ясно. Можеш да ми задаваш всякакви въпроси, но не е нужно да го усукваш чак толкова.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че няма нужда да си хабим времето в празни приказки. Сложил си тези книги в стаята ми, защото си искал да ми кажеш нещо и не виждам защо не изплюеш камъчето.

— Бре, бре, днес сме много умни.

— Не е трудно да се досетиш.

— Не, предполагам, че не е. Малко или много аз вече ти го казах, така ли е?

— Соломон Барбър е твой син.

Ефинг млъкна, сякаш още не смееше да признае заключението, до което и двамата бяхме стигнали. Стоеше зазяпан в празното пространство, после свали очилата си и взе да бърше стъклата им с кърпичка — ненужен, дори смешен жест за един слепец, — след това изсумтя дълбоко и гърлено.

— Соломон — промълви. — Наистина ужасно име. Но, разбира се, аз нямам нищо общо с това. Не можеш да кръстиш човек, щом не знаеш за съществуването му, нали така?

— Виждал ли си го?

— Никога. Той мене също. Знае само, че баща му е умрял в Юта през 1916-а.

— Кога научи за него?

— През 1947-а. Причината беше Павел Шум, той ми отвори очите. Един ден се върна с въпросната книга за епископ Бъркли. Този Павел много обичаше да чете, май вече ти го казах, след което взе да ми разправя за младия историк на име Барбър и аз, естествено, наострих уши. Павел не знаеше нищо за предишния ми живот, затова се наложи да се преструвам, че ме интересува книгата, за да открие нещо повече за нейния автор. На този етап още нямаше нищо сигурно. В края на краищата Барбър е име, което се среща доста често и нямаше никаква причина да мисля, че този Соломон може да е свързан с мен по някакъв начин. Въпреки това имах някакво предчувствие, а в моята дълга и глупава кариера на човек едно съм научил, и то е да се вслушвам в предчувствията си. Измислих нещо за пред Павел, въпреки че не беше необходимо. За мен той би направил всичко. Ако му кажех да отиде на Северния полюс, щеше да потегли на минутата. Нуждаех се само от малко повече информация, но реших, че ще е опасно да тръгна с рогата напред, затова му казах, че възнамерявам да основа фондация, която ще присъжда годишна награда на обещаващ млад автор. Този Барбър ми изглежда обещаващ, казах му аз, затова дай да го проучим, може пък да се нуждае от пари. Павел се ентусиазира. Той смяташе, че няма нищо по-хубаво от това да поощряваш живота на ума.

— А какво бе станало с жена ти? Не разбра ли поне с нея какво се е случило? Не би било много трудно да научиш дали е родила син или не. Сигурно има стотици начини да се добереш до такава информация.

— Така е. Но си бях обещал да не разпитвам за Елизабет. Бях любопитен, разбира се, но в същото време не исках отново да отварям старата кутия с червеи. Миналото си е минало и тази врата я бях тръшнал завинаги. Дали бе жива или мъртва, дали се бе омъжила повторно или не — какво щеше да ми помогне всичко това? Бях си наложил да стоя в сянка. Този подход ми причиняваше голямо напрежение, но и непрекъснато ми напомняше кой съм, помагаше ми да не забравям, че сега съм вече друг. Да няма връщане назад — това беше най-важното. Без да съжалявам, без да се вайкам, без сълзливи сантименталности. Като отказвах да науча нещо повече за Елизабет, аз всъщност укрепвах собствената си воля.

— Но си искал да научиш нещо повече за сина си.

— Това е друго нещо. Ако съм бил отговорен за създаването на човешко същество, мое право е да знам за това. Просто исках да съм наясно с фактите, нищо повече.

— Павел успя ли бързо да събере информация?

— Много бързо. Откри къде се намира Соломон Барбър, а именно в някакъв забравен и от Бога колеж в Средния запад — Айова ли беше, Небраска ли, вече не помня. Павел му написа писмо във връзка е неговите книги, писмо на почитател, така да се каже. След което всичко стана съвсем лесно. Барбър изпрати много мил отговор, Павел пак му писа да каже, че има път през Айова или Небраска и би било чудесно да се видят. Минавал уж случайно, разбира се. Ха-ха! Сякаш има такова нещо като случайност. Барбър отговори, че с удоволствие ще го посрещне и така стана работата. Павел взе влака за Айова или Небраска и се върна с всичко онова, което исках да зная.

— А именно?

— А именно, че Соломон Барбър е роден в Шорам, Лонг Айланд през 1917-а. Че баща му е бил художник и е умрял отдавна в Юга. Че майка му също е починала през 1939-а.

— Същата година, когато си се върнал в Америка.

— Точно така.

— И после?

— И после какво?

— Какво стана после?

— Нищо. Казах на Павел, че съм променил решението си и няма да основавам фондация, с което въпросът приключи.

— И никога не си изпитвал желание да го видиш? Трудно ми е да повярвам, че си махнал с ръка и толкоз.

— Имах си причини, младежо. Не си мисли, че ми е било лесно, но издържах. Издържах въпреки всичко.

— Колко благородно.

— Да, много благородно. Като същински принц.

— И сега?

— Въпреки всичко, успях да го „държа под око“, така да се каже. Павел продължи да си пише с него и редовно ме осведомяваше с какво се занимава и къде се намира. Затова ти разказвам всичко това. Има нещо, което искам да направиш, след като умра. Адвокатите, разбира се, могат да уредят нещата, но аз държа ти да свършиш тази работа. Ти ще се справиш по-добре от тях.

— Какво си намислил?

— Ще му оставя пари. Разбира се, ще има нещо и за госпожа Хюм, но останалото е за сина ми. Клетият мухльо така е оплескал живота си, че дано парите му помогнат поне от малко. Дебел, бездетен, без жена, съсипан нещастник, крачеща развалина. Надарен е с акъл, не му липсват и способности, но кариерата му представлява низ от мъчителни провали. Изхвърлили го от първата му работа, говоря ти някъде между четирийсетте и петдесетте години, след шумен скандал — забъркал се в някакво прелюбодеяние с една от студентките си, — след което, тъкмо вече се поизправил на крака, ударила го кампанията на Маккарти и рухнал до дъното. Цял живот преподава в най-затънтените колежи, които можеш да си представиш, в градчета, за които никой никога не е чувал.

— Звучи доста патетично.

— Точно така. Патетично. Стопроцентова жалка патетика.

— Но какво мога да направя аз? Ти му оставяш парите в своето завещание и адвокатите му ги предават. Всичко е пределно ясно.

— Искам да му изпратиш моята автобиография. Защо мислиш, че работихме така усилено над нея? Не за да убиваме времето, момче, а с определена цел. Когато върша нещо, аз винаги имам цел, запомни това добре! Като умра, ще му я изпратиш заедно с придружително писмо, в което ще му обясниш как е била написана. Ясно ли е?

— Не съвсем. След като най-старателно си го избягвал от 1947-а насам, не разбирам защо сега изведнъж толкова ти е домилял. Наистина не виждам много смисъл в това.

— Всеки има право да знае миналото си. Не мога да направя много за него, но толкоз мога.

— Дори ако той предпочита да не го знае?

— Да, дори ако предпочита да не го знае.

— Не ми изглежда честно.

— Кой ти говори за честност. Не става дума за това. Стоял съм настрана, докато бях жив, но скоро ще бъда мъртъв, така че е време да изплюя камъчето.

— Не ми приличаш на мъртъв.

— Ще умра, обещавам ти. Много скоро.

— Повтаряш го от месеци и продължаваш да си си все така здрав.

— Коя дата сме днес?

— Дванайсети март.

— Значи ми остават още два месеца. Ще умра на дванайсети май, тоест точно след два месеца, считано от днес.

— Откъде знаеш? Никой не знае кога ще умре.

— Аз обаче знам. Слушай, Фог, повярвай на думите ми. Казвам ти: точно два месеца и съм мъртъв.

 

 

След този странен разговор отново подхванахме предишния си дневен режим. Сутрин му четях, а следобед излизахме на разходка. Режимът беше същият, но нещо в него се беше променило. Преди Ефинг си имаше програма за книгите, докато сега подборът ми се струваше съвсем случаен, напълно лишен от последователност. Един ден настояваше да му чета от „Декамерон“ или „Хиляда и една нощ“, а на следващия от „Комедия от грешки“, след което зарязваше книгите и настояваше да знае новините от тренировъчните бейзболни лагери във Флорида. Или пък просто бе решил отсега нататък да избира четивата си безразборно, да се плъзга леко по повърхността на колкото е възможно повече неща, за да се сбогува с тях, сякаш по този начин искаше да каже „довиждане“ на целия свят. В продължение на три или четири поредни дни ме караше да му чета порнографски романи (които бяха скрити в един шкаф под библиотеката), но дори и те не успяха да възбудят интереса му или, ако са успели, не си пролича. От време на време се изсмиваше, явно развеселен, но по-често се случваше да заспи насред най-похотливите описания. Аз не спирах да чета въпреки дрямката му, а когато се разсънваше след около половин час, да речем, побързваше да се оправдае, че всъщност репетирал ролята на мъртвец.

— Искам да умра, мислейки за секс — измънкваше той. — Няма по-добър начин да си отидеш от този свят.

Никога преди това не бях чел порнография и открих, че книгите са едновременно тъпи и възбуждащи. Един ден запомних няколко от най-добрите абзаци и ги издекламирах пред Кити, като се видяхме вечерта. И на нея като че й подействаха по същия начин. Тя се изсмя пренебрежително, ала побърза да се съблече и да скочи в леглото.

И разходките ни станаха някак доста по-различни от това, което бяха. Ефинг вече не се въодушевяваше при всяко излизане и вместо да ме тормози да му описвам всичко, покрай което минавахме, седеше умълчан, умислен и затворен в себе си. По навик продължавах да коментирам видяното, но той като че не слушаше, а без неговите заядливи забележки и критики, които да ме нахъсват, моето желание също се изпари. За пръв път откакто го познавах, Ефинг като че не беше на себе си, толкова отнесен ми изглеждаше, сякаш бе изключил всичко наоколо и седеше напълно притихнал. Споменах за това пред госпожа Хюм и тя ми призна, че също се е разтревожила, физически обаче никой от нас двамата не беше забелязал някакви съществени промени у него. Ядеше колкото преди, стомахът му беше редовен, не се оплакваше от болки или неразположение. Този странен летаргичен период продължи около три седмици. И точно когато вече си мислех, че Ефинг наистина си отива, една сутрин се появи на закуска кипящ от енергия, в добро разположение на духа, изцяло в предишната си форма, смееше се сърдечно и изглеждаше толкова щастлив, колкото никога не бях го виждал.

— Решено! — обяви той и удари с юмрук по масата. Юмрукът му се стовари с такава сила, че сребърните прибори подскочиха и издрънчаха. — Ден след ден умувах върху това, премислях го отвсякъде, опитвах се да съставя съвършен план. И ето че след дълъг умствен труд имам удоволствието да ви съобщя, че резултатите са налице. Решено е! Бог ми е свидетел, това е най-доброто ми хрумване! Истински шедьовър, истински! Младежо, готов ли си да се позабавляваш?

— Винаги — отговорих, смятайки, че шегата е моето спасение. — Винаги съм готов за забавление.

— Прекрасно, така те искам! — рече той и потри ръце. — Обещавам ви деца, че това ще бъде най-великолепната лебедова песен, последен реверанс, какъвто не сте виждали! Какви са днес метеорологичните условия навън?

— Ясно и студено — обади се госпожа Хюм. — По радиото съобщиха, че следобеда температурите може да паднат до десет градуса.

— Ясно и студено — повтори той. — Десет градуса. По-добре от това, здраве му кажи! А датата, Фог, къде се намираме на календара?

— Първи април, началото на нов месец.

— Първи април! Денят на шегите. Навремето във Франция са го наричали денят на рибата. Е, добре, тогава нека им замирише на риба, нали, Фог? Цяла кошница, пълна догоре с риба!

— Точно така — казах. — Ще им дадем да разберат!

Ефинг продължи да плещи превъзбудено по време на закуската, като почти не му оставаше време да глътне и една лъжица от овесената си каша. Госпожа Хюм ми се стори разтревожена, но аз се заразих от този прилив на налудничава енергия. До каквото и да водеше, със сигурност беше по-добър от току-що отминалите мрачни седмици на униние. Очевидно на Ефинг не му беше отредено да играе ролята на навъсен старец и лично аз предпочитах да го видя умрял от собствения си ентусиазъм, отколкото жив и потънал в сърдита необщителност.

След закуската се разпореди да му донесем нещата и да го приготвим за излизане. Затрупахме го с обичайната камара от одеяло, шал, балтон, шапка, ръкавици, след което ми каза да отворя гардеробчето в антрето и да извадя оттам малка торбичка от шотландско каре, която се намирала под купчината обувки и шушони.

— Какво ще кажеш, Фог? — попита. — Как мислиш, дали е достатъчно голяма?

— Зависи за какво ще я използваш.

— За пари, Фог. Ще натъпчем в нея двайсет хиляди долара в брой.

Още преди да успея да си отворя устата, госпожа Хюм се намеси:

— Няма да направиш нищо такова, господин Томас. Няма да разреша. Слепец да се шляе из улиците с двайсет хиляди долара в себе си. Просто си го избий от главата.

— Млъкни, кучко! — сряза я Ефинг. — Млъкни или ще те цапардосам. Това са си мои пари и ще си правя с тях каквото пожелая. Имам си и бодигард да ме пази, така че нищо лошо няма да се случи. А и да се случи, не ти влиза в работата. Ясно ли е, дебела краво? Още една дума и те изхвърлям навън като кирливо коте.

— Тя просто си гледа работата — опитах се да защитя госпожа Хюм от разярената му атака. — Какво толкова е станало?

— Същото се отнася и за теб, келеш — изкрещя ми. — Прави каквото ти казвам или си търси друга работа. Ще броя до три. Ако не ми вярваш, може да опиташ.

— Мътните да те вземат, Томас Ефинг — обади се госпожа Хюм. — Ти си просто едно тъпо упорито магаре. Дано изгубиш всичките си пари. Да излетят от торбичката ти и повече да не ги видиш!

— Ха-ха! — беше неговият отговор. — Ха-ха-ха! Че какво друго смяташ, че възнамерявам да направя с тях, стара краво? Да ги изхарча ли? Наистина ли смяташ, че Томас Ефинг може да извърши нещо толкова банално? Имам страхотен план за тези пари, невероятен план, който никой никога не е и сънувал!

— Дрън-дрън — скастри го госпожа Хюм. — Ако щеш и един милион изхарчи, какво ми пука? Това въобще не ме интересува. Ето, измивам си ръцете и не нося никаква отговорност за теб — за теб и твоите щуротии.

— Стига, стига — промени тона Ефинг и изведнъж стана мазен, угодлив и очарователен. — Недей да се цупиш, патенце.

Взе ръката й и най-искрено залепи няколко целувки от китката до лакътя и обратно.

— Фог ще се грижи за мен. Той е якичък и нищо няма да ни се случи. Имай ми доверие, премислил съм всичко до най-дребната подробност.

— Не ми се подмазвай — отвърна му тя и раздразнено отдръпна ръката си. — Пак си си наумил някаква глупост, усещам го. Знай, че съм те предупредила. После да не дойдеш да ми хленчиш и да се извиняваш. Вече ще е късно. Глупакът си е глупак. Така викаше майка ми и сега знам, че е била права.

— Ако можех, щях да седна да ти обясня всичко — отговори Ефинг, — но сега нямаме време. Освен това, ако Фог не ме изведе оттук на секундата, ще се сваря в тези одеяла.

— Много ти здраве! — каза госпожа Хюм. — Хич не ме интересувате.

Ефинг се ухили, после изпъна снага и се обърна към мен:

— Готов ли си, младежо? — излая насреща ми като морски капитан.

— Тъй вярно, сър!

— Добре. Тогава напред!

Първата ни спирка беше в Чейс Манхатън Банк на Бродуей, където Ефинг изтегли двайсет хиляди долара. Поради големия размер на сумата мина почти цял час, докато операцията приключи. Оказа се, че ни трябва одобрението на един от висшите банкови чиновници, след това чакахме дълго, докато касиерите изброят сумата само по петдесетдоларови банкноти, тъй като Ефинг не признаваше друга парична единица. Той беше стар клиент на банката, „важен клиент“, както сам повтори няколко пъти пред управителя, който очевидно надуши опасност от скандал, затова побърза да задоволи капризите му. Ефинг обаче продължи да играе по нервите ни. Не ми разреши да му помогна, а когато извади банковата книжка от джоба си, специално се постара да я скрие от погледа ми, сякаш се боеше, че мога да видя колко пари има в сметката му. Аз вече не се обиждах от такива детинщини, бях свикнал, но истината е, че въпросната цифра въобще не ме интересуваше. Най-накрая ни приготвиха парите — касиерът ги преброи два пъти пред нас, след което Ефинг ме накара и аз да ги преброя за всеки случай. Никога не бях виждал толкова много пари накуп, но към края на броенето магията се изпари и парите се превърнаха в онова, което бяха: четиристотин парчета зелена хартия. Когато му казах, че сумата е точна, Ефинг се усмихна доволно, каза ми да прибера пачките в торбичката, която се оказа достатъчно голяма и побра цялата купчина. Дръпнах й ципа, поставих я внимателно в скута на Ефинг и го изведох от банката. Докато го бутах към изхода, той вдигна страхотна врява, размаха бастуна си във въздуха и се раздюдюка, сякаш беше настъпил краят на света.

Щом излязохме навън, накара ме да го заведа на едно от уличните островчета по средата на платното на Бродуей. Възможно най-шумното място, и от двете ни страни фучаха коли и камиони, но този грохот изглежда не смущаваше Ефинг. Попита ме дали има някой на пейката и когато го уверих, че няма никой, ми каза да седна. Този ден носеше тъмните си очила, а торбичката притискаше към гърдите си с две ръце, от което изглеждаше още по-неестествен, не приличаше на човек, а на някакво гигантско колибри, току-що довтасало от космоса.

— Преди да започнем, искам да обсъдя плана си с теб — рече той. — В банката не беше удобно да разговаряме, а пък в апартамента се опасявам, че онази досадна жена може да ни подслушва. Ти сигурно се чудиш какво става, но тъй като ще бъдеш мой помощник и съучастник, време е да ти кажа.

— Знаех си, че рано или късно ще стигнем дотук.

— Ето как стоят нещата, младежо. Моята песен е почти изпята и затова през последните няколко месеца гледам да сложа нещата си в ред. Съставих завещанието си, написах некролога си, въобще завързах всички свободни краища — нито един да не виси. Но има нещо, което все още не ми дава мира — бих го нарекъл един голям дълг, — обаче, след като в продължение на седмица-две само за това мислих, решението ми хрумна от само себе си. Преди петдесет и две години, нали си спомняш, намерих торба пари. Взех парите и ги използвах, за да спечеля с тях още пари и от тях живея до ден-днешен. Сега, когато ми остават броени дни, тези пари вече не ми трябват. Какво да правя с тях? Единственият смисъл е да ги върна обратно.

— Да ги върнеш обратно ли? И на кого ще ги върнеш? Братята Грешам са мъртви, а и поначало не са били техни. Откраднали са ги от хора, които никога не си познавал, от напълно непознати. Дори да ги откриеш, по всяка вероятност те всички са вече мъртви.

— Точно така. По всяка вероятност те всички са вече мъртви и не е възможно да открием техните наследници, нали така?

— Нали това ти казвам и аз.

— Каза още, че тези хора са ни напълно непознати. Я помисли за момент. Ако има нещо, което този забравен от Бога град да притежава в изобилие, то това са напълно непознатите. Улиците гъмжат от тях. Накъдето се обърнеш, все непознати. Милиони.

— Не говориш сериозно.

— Разбира се, че говоря сериозно. Аз винаги говоря сериозно. Би трябвало вече да го знаеш.

— Искаш да кажеш, че ще тръгнем из улиците и ще раздаваме петдесетдоларови банкноти на непознати хора, така ли? Ще стане меле. Хората ще полудеят, ще ни разкъсат.

— Не и ако го направим както трябва. Всичко зависи от добрия план, а аз съм го измислил. Имай ми доверие, Фог. Това ще бъде най-великото нещо в моя живот, върхът на моите постижения!

Планът му беше много прост. Вместо да вървим посред бял ден и да раздаваме пари на всеки минувач (което би означавало да се озовем насред огромна неуправляема тълпа), щяхме да провеждаме светкавични партизански нападения в някои предварително и много внимателно подбрани райони. Цялата операция трябваше да приключи за период от десет дни, не повече от четирийсет души щяха да получат пари на едно излизане, което би трябвало да намали риска от злополуки до минимум. Аз щях да нося парите в джобовете си и ако някой се опита да ни ограби, най-многото, което би могъл да задигне, щеше да бъде две хиляди долара. Междувременно останалата част от парите щяха да бъдат вкъщи, на сигурно място. Щяхме да кръстосаме целия град, така рече Ефинг, но никога нямаше да се появяваме в съседни квартали в два поредни дни. Единият ден в северната част на града, на другия — в южната; Ист Сайд в понеделник, Уест сайд във вторник. Никъде не трябваше да се задържаме дълго, за да не могат хората да научат какво правим. А що се отнася до квартала, в който живеехме — в него въобще нямаше да действаме. Значи ставаше дума за проект от типа „случва се веднъж в живота“ и цялата акция трябваше да приключи, преди някой да се е усетил.

Веднага разбрах, че нищо не мога да направя, за да го спра. Беше твърдо решен да изпълни намерението си и затова вместо да го разубеждавам, се заех да обезопася плана колкото е възможно по-добре. Казах, че хрумването му не е лошо, но всичко ще зависи от времето на деня, което ще изберем за нашите набези. Следобедите, например, не са най-добрият избор. Тогава има твърде много хора по улиците, а най-същественото е да връчим парите на всеки поотделно, без другите да забележат какво правим. Само по този начин ще можем да предотвратим евентуални сблъсъци и злополуки.

— Хм — току изсумтяваше Ефинг, докато ме слушаше с най-голямо внимание. — Какъв час предлагаш тогава?

— Привечер. След като работният ден е приключил, но още не е много късно, за да не се окажем сами в някоя безлюдна улица. Да речем между седем и половина и десет.

— С други думи, след като сме яли. Нещо като след вечерна разходка.

— Точно така.

— Добре, Фог, съгласен съм. Значи ще се скитаме по здрач, двама Робин Худовци, излезли на лов, готови щедро да възнаградят всеки случайно срещнат несретник.

— Трябва да помислиш и за транспорта. Това е огромен град и понякога ще се отдалечаваме на километри от дома. Ако сме пеш, ще стане ужасно късно, докато се приберем. А ако ни се наложи да изчезнем много бързо, може и да закъсаме.

— Това са глупости, Фог. Нищо не може да ни се случи. Ако се умориш, ще махнем на първото такси и толкоз. Ако ти се върви, ще вървим.

— Нямах предвид себе си. Просто искам да се уверя, че знаеш какво правиш. Мислил ли си за това да наемеш кола? Тогава бихме могли да изфирясаме на секундата, ако се наложи. Само скачаме в колата и шофьорът потегля.

— Шофьор ли? Това е абсурдно! Цялата идея си губи смисъла.

— Не виждам защо. Целта ни е да раздадем парите, но това не означава, че трябва да се шляем по студа. Ще бъде глупаво да се разболеем заради щедростта си.

— Аз пък предпочитам да се шляя, да участвам в ситуациите, които ще възникнат. Това няма как да стане, докато се возя в кола. Човек трябва да е навън, на улицата, да диша въздуха като останалите.

— Беше само едно предложение.

— Запази предложенията за себе си. От нищо не се страхувам, Фог, твърде стар съм за това и колкото по-малко се боиш за мен, толкова по-добре. Ако си с мен, хубаво, ако ли не — прав ти път! Но щом веднъж кажеш, че си с мен, значи ще ме слушаш и ще мълчиш. Тая работа ще я свършим, както аз кажа, пък да става каквото ще.

 

 

Първите осем вечери всичко мина гладко. Двамата решихме единодушно, че трябва да се спазва йерархия в благодеянието и той ми даде свобода да действам по свое усмотрение. Идеята беше не да се дават пари на всеки, който се случи да мине покрай нас, а да се подходи съвестно и избирателно, да се подпомогнат онези, които най-много заслужават, тоест да се прицелим в най-нуждаещите се. Значи бедните са за предпочитане пред богатите, сакатите са пред здравите, лудите пред нормалните. Установихме тези правила още в началото и като се има предвид естеството на нюйоркските улици, не ни беше никак трудно да ги следваме.

Когато им давахме пари, някои хора направо падаха на колене и започваха да плачат, други избухваха в истеричен смях, трети не казваха нищо. Беше невъзможно да се предвиди реакцията им, затова много скоро си наложих да нямам никакви очаквания по отношение на поведението им. Имаше и подозрителни, които смятаха, че се опитваме да ги измамим — един от тях стигна дотам, че скъса парите, а неколцина други ни обвиниха, че сме фалшификатори; имаше и алчни, които смятаха, че петдесет долара не стигат, трябвало повече да им дадем, имаше и самотници, които се лепваха за нас и не искаха да си тръгнат, имаше и веселяци, които веднага ни предлагаха да ни почерпят с парите, и отчаяни, които пък настояваха да ни разкажат историята на живота си, и артистични, които тутакси започваха да пеят и танцуват от благодарност. За най-голямо мое учудване нито един от тях не се опита да ни ограби. Най-вероятно просто сме имали късмет, въпреки че трябва да кажа и нещо друго — винаги се движехме много бързо, никъде не се помайвахме, не се застоявахме. Почти през цялото време раздавах парите на улицата, но на няколко пъти влязохме в долнопробни кръчми и кафенета — Бларни Стоунс, Бикфордс, Чок Фул О’Нътс — където плеснах по една банкнота пред всеки от насядалите на бара. „Раздаваме усмивки!“ — виках през цялото време, докато теглех парите от пачката, колкото е възможно по-бързо, и още преди смаяните клиенти да проумеят какво става, изхвърчавах обратно на улицата. Давах пари на пачаври и проститутки, на пияници, скитници и хипита, на безпризорни деца, просяци и хроми — цялата паплач, която изпълзява и задръства булевардите след залез-слънце. Четирийсет подаръка се връчваха всяка вечер и това не ни отнемаше повече от час и половина.

На деветата вечер валеше и двамата с госпожа Хюм успяхме да убедим Ефинг да си остане вкъщи. Продължи да вали и на следващата вечер, но вече нищо не бе в състояние да го задържи у дома. Не го интересуваше дали ще хване пневмония или не, каза, че го чакала работа и, за Бога, той щял да си я свърши. Предложих му да изляза сам, без него, след което да му дам пълен отчет за случилото се — така красноречив, че да се почувства сякаш е бил с мен. Невъзможно, отсече той, трябвало да присъства лично. Освен това откъде да е сигурен, че няма да задигна парите? Какво ми пречело да се помотая навън, после да се прибера и да му пробутам няколко вълнуващи историйки. Нямало как да установи дали казвам истината.

— Ако наистина мислиш така — отговорих му, като едва сдържах гнева си, — вземи си парите и си ги набутай отзад. Аз напускам.

За пръв път откакто го познавах, видях как Ефинг направо рухна пред очите ми и взе да се извинява. Беше ужасно драматичен момент, защото, докато ми се оправдаваше и разкайваше, изведнъж ме обзе съчувствие към него. Тялото му трепереше, от устните му се проточи лига, сякаш цялото му същество щеше да се разпадне. Той много добре знаеше, че говоря сериозно, а за него подобна заплаха означаваше край. Молеше ме да му простя, каза ми, че съм добро момче, всъщност най-доброто, което познавал, и че докато е жив, никога повече нямало да ме нагруби.

— Ще ти се отплатя — рече той. — Обещавам да ти се отплатя.

След което, обзет от отчаяние, бръкна в торбичката, извади цяла шепа петдесетдоларови банкноти и ги вдигна във въздуха.

— Ето — каза, — всичките са за теб, Фог. Искам да те възнаградя. Бог ми е свидетел, заслужаваш го.

— Не е нужно да ме подкупваш, Ефинг. Достатъчно добре съм платен.

— Не, моля те, държа да ги вземеш. Приеми ги като премия. Като награда за изключителни заслуги.

— Върни парите в торбата, Ефинг. Всичко е наред. По-скоро бих ги дал на хората, които наистина се нуждаят от тях.

— Но ще останеш, нали?

— Да, ще остана. Приемам извинението ти. Но повече не се опитвай да ми играеш такива номера.

Същата вечер не излязохме — ясно защо. На следващата вечер обаче времето беше ясно и в осем часа се озовахме на Таймс Скуеър, където приключихме с работата си за рекордните двайсет или трийсет минути. Но тъй като беше още рано и защото се намирахме сравнително близо до дома, Ефинг настоя да се върнем пеш. Не бих споменавал тази подробност, ако не беше едно прелюбопитно нещо, което ни се случи по пътя. Южно от Кълъмбъс Съркъл видях млад чернокож мъж, горе-долу на моята възраст, който крачеше успоредно с нас, но по отсрещната страна на улицата. Доколкото можех да преценя, в него нямаше нищо необичайно. Беше прилично облечен и по никакъв начин не си личеше да е луд или пиян. Но в тази напълно безоблачна пролетна нощ вървеше с отворен чадър над главата си. Това само по себе си беше достатъчно нелепо, но миг след това забелязах, че на всичкото отгоре и чадърът му не е в ред — платът бе откъснат от металната рамка и голите спици стърчаха ненужно разперени във въздуха, сякаш носеше огромно, безподобно метално цвете в ръка. При тази гледка не успях да сдържа смеха си. Когато го описах на Ефинг, той също се разсмя. Смехът му беше по-гръмогласен от моя и привлече вниманието на мъжа отсреща. Лицето му веднага разцъфна в широка усмивка и той ни махна да отидем при него под чадъра.

— За какво да стоите под дъжда? — провикна се развеселен. — Елате тук да не се измокрите.

Имаше нещо ексцентрично, но и толкова дружелюбно в предложението му, че сърце не ти даваше да му откажеш. Преминахме на отсрещния тротоар и поне трийсет преки вървяхме заедно по Бродуей под счупения чадър. С удоволствие забелязах колко леко и естествено Ефинг се вписа в разиграваната шега. Включи се, без да задава въпроси, разбра интуитивно, че подобни измислици са възможни само ако всички се преструват, че вярват в тях. Името на нашия домакин беше Орландо, оказа се, че е талантлив комик, който внимателно заобикаляше на пръсти въображаемите локви, пазеше ни от дъждовните пръски, като наклоняваше чадъра под различен ъгъл и през цялото време ломотеше като в скоропоговорка, все монолози, пълни със смешни асоциации и игрословици. Това бе игра на въображението в най-чистия й вид — да си представяш несъществуващи неща и да убеждаваш останалите, че ги има. Появата му точно в тази нощ като че допълни с духа си смисъла на онова, което двамата с Ефинг вършехме по Четирийсет и втора улица. Някаква налудничавост беше обхванала града. Нашите петдесетдоларови банкноти се разхождаха наоколо в джобовете на непознати хора, уж валеше, но всъщност не капваше и капка, а внезапният порой, който се изля, въобще не ни намокри.

Сбогувахме се с Орландо на ъгъла на Бродуей и Осемдесет и четвърта улица, тримата раздрусахме ръцете си с обещанието да си останем приятели за цял живот. Преди да се отдалечи, Орландо протегна ръка да провери дали вали, замисли се и заяви, че дъждът е спрял. Без колебание затвори чадъра и ми го подари за спомен.

— Вземи, човече — рече той. — Не е зле да го имаш. Не знаеш кога ще ливне отново, а пък аз не искам да се намокрите. Така е с времето, непрекъснато се променя. Ако не си готов за всичко, значи не си готов за нищо.

— То е като белите пари — обади се Ефинг.

— Точно така, Том — кимна Орландо. — Трябва да ги мушнеш под дюшека за черни дни.

Вдигна черния си заканителен юмрук за сбогом и си тръгна, изчезна в тълпата още при първата пресечка.

Странен малък епизод наистина, но такива неща се случват непрекъснато в Ню Йорк, особено ако човек е готов да ги приеме. Но онова, което поне в моите очи отличаваше въпросната среща от други подобни, бе не толкова нейното весело безгрижие, колкото загадъчният начин, по който повлия на следващите събития. Сякаш срещата ни с Орландо беше поличба за предстоящи неща, предсказание за съдбата на Ефинг. Обсебиха ни нови образи и ние попаднахме под тяхната магия. Имам предвид дъждовни бури и чадъри, но също така и промяната — как всичко може да се промени в един-единствен миг внезапно и завинаги.

На следващата вечер беше последното ни излизане. През деня Ефинг бе по-неспокоен от всякога, отказа да поспи, отказа да му почета, отказа всяко забавление, което се постарах да му измисля. В ранния следобед постояхме доста в парка, ала въздухът беше мъглив и студен и най-накрая успях да го убедя да се приберем у дома по-скоро, отколкото възнамерявахме. До вечерта над града се спусна гъста мъгла. Светът посивя, а светлините на сградите заблестяха във влагата, сякаш обвити в бинт. Условията бяха лоши, но тъй като не валеше дъжд, нямаше смисъл да се опитвам да разубеждавам Ефинг и то пред последната ни експедиция. Мислех си да раздам парите на бърза ръка и да прибера стареца обратно колкото е възможно по-бързо, за да не се разболее. Госпожа Хюм беше против излизането, но отстъпи, като я уверих, че Ефинг ще вземе със себе си чадър. Ефинг веднага се съгласи с това условие и когато в осем часа излязохме през външната врата, имах усещането, че нещата са под контрол. Може би защото не знаех, че Ефинг беше успял да смени собствения си чадър с онзи, който Орландо ни бе подарил предишната вечер. Когато открих това, вече бяхме на пет-шест преки от къщи. Като се подхилкваше на себе си с някакво мрачно инфантилно задоволство, Ефинг измъкна счупения чадър изпод одеялото и го отвори. Дръжката му беше същата като на чадъра, който бе оставил у дома, и това ме бе заблудило. Изкрещях му: „Виж какво си направил!“, той ми отвърна да си гледам работата.

— Не ставай глупав — продължи. — Нарочно го взех. Това е вълшебен чадър, вижда се с просто око. Щом го отвориш, ставаш невидим.

Канех се да му отвърна, но премислих и си замълчах. Истината е, че не валеше, а аз нямах никакво желание да се забърквам в хипотетичен спор с Ефинг. Исках само да си свърша работата, а пък той нека си държи това смешно нещо над главата, щом така предпочита и щом не вали. Минахме още няколко преки, аз раздавах петдесетдоларовите банкноти на всички отговарящи на условията кандидати, а когато половината партида се свърши, прекосихме на отсрещния тротоар и аз обърнах инвалидната количка в обратната посока към къщи. Точно тогава заваля — сякаш това беше неизбежно, сякаш самият Ефинг го бе предизвикал със силата на волята си. Отначало само ръмеше, ситните капчици почти не се различаваха от влажната мъгла, но след още една пряка дъждецът се превърна в нещо далеч по-сериозно. Закарах Ефинг в един вход с намерението да останем там, докато дъждът премине, но щом спряхме, старецът взе да мрънка:

— Какво правиш? — попита. — Сега не е време за почивки. Още не сме раздали парите. Давай да вървим, момче. Чуваш ли? Това е заповед!

— Ако случайно не си забелязал — отговорих, — в момента вали. И не ръси роса от небето, а плющи с все сила. Капките са като камъни, отскачат от тротоара на половин метър.

— Дъжд ли? — рече той. — Какъв дъжд? Не усещам никакви капки. След което внезапно се оттласна, отскубна се от мен и се спусна по тротоара. Отново стисна счупения чадър, вдигна го с две ръка над главата си и закрещя срещу бурята:

— Не вали, въобще не вали!

Гласът му гърмеше, а дъждът плющеше отвред, шибаше лицето му, измокри го до кости.

— Теб може да те вали, момче, но не и мен! Сух съм като кокал. Имам готин чадър и обичам света! Ха-ха! Нека ме шиба, нека ме мокри, аз нищо не усещам!

В този миг разбрах, че Ефинг иска да умре. Беше планирал малкия си спектакъл с единствената цел да се разболее, разиграваше го с безразсъдство и веселие, които ме смаяха. Размахваше чадъра напред-назад, заканваше се на потопа през смях и въпреки отвращението, което изпитвах към него в този миг, не можех да не се възхищавам на куража му. Като някакъв миниатюрен крал Лир, възкръснал в тялото на Глостър. Това беше последната му нощ и той искаше да я използва докрай, да лудее и сам да докара собствената си смърт като акт на прощална прослава. Първата ми мисъл беше да го издърпам обратно на сушина, но когато отново го погледнах, разбрах, че е твърде късно. Вече беше вир-вода, а с неговото крехко здраве това вероятно означаваше, че непоправимото е сторено. Щеше да настине, да се разболее от пневмония и не след дълго да умре. Всичко това ми се струваше така неизбежно, че изведнъж отпуснах отчаяно ръце, спрях да се съпротивлявам. В момента гледам труп, така си казах, и няма никакво значение дали ще предприема нещо или не. Оттогава не е минал и ден, без да съжалявам за решението, което взех през онази нощ, но за момента то ми се струваше съвсем смислено, сякаш от морална гледна точка би било несправедливо да се изпреча на пътя на Ефинг. След като той и без това вече е мъртъв, какво право имах аз да му развалям удоволствието? Човекът беше твърдо решен да се самоунищожи и тъй като бе успял да ме всмуче във вихъра на собствената си лудост, аз пръста си не помръднах да го спра. Стоях, оставяйки всичко това да се случи, доброволен съучастник в самоубийството му.

Излязох от прикритието си във входа, сграбчих инвалидната количка на Ефинг и замигах срещу дъжда, който влизаше в очите ми на пориви.

— Май си прав — извиках му. — И мен не ме мокри, изобщо не вали.

Още докато казвах това, светкавица проряза небето. Последва оглушителна гръмотевица. Дъждът най-безмилостно се изливаше върху нас, пердашеше по незащитените ни тела и ни обстрелваше с водни куршуми. Следващият порив на вятъра отнесе очилата на Ефинг, но той само се изсмя, щастлив от неимоверната сила на бурята, и се опита да надвика шума:

— Страхотно е, нали? Май се кани да завали. Надушвам го. Дори вкусвам дъжд. И въпреки това сме съвършено сухи. Това е самото тържество на духа над материята, Фог. Най-накрая го постигнахме! Разкрихме тайната на вселената!

Дълбоко в себе си като че прекрачих загадъчна граница, сякаш пропълзях през люк, който отвеждаше до най-вътрешните и съкровени камери на сърцето на Ефинг. Не ставаше дума просто за това, че съм се хванал на въдицата на хитрите му ходове, по-скоро успях да потвърдя правото му на свободен избор и по този начин да се докажа пред него. Старецът щеше да умре, но докато е жив, щеше да ме обича.

Препуснахме заедно и в продължение на следващите седем-осем преки Ефинг не спря да крещи в екстаз:

— Чудо! — дереше си гърлото. — Невероятно чудо, дявол да го вземе! Пари се сипят от небето, грабете, сега е моментът! Безплатни пари! Пари за всички!

Никой не го чуваше, защото, разбира се, улиците бяха съвършено пусти. Ние бяхме единствените неукрили се на сушина глупаци и за да мога да се отърва от останалите банкноти, набързо притичвах до близките барове и кафенета. Обикновено паркирах Ефинг пред входа, влизах вътре запъхтян и докато раздавах парите, продължавах да чувам дивашкия му смях. Ушите ми пищяха от този звук — налудничав музикален финал на безумната ни клоунада. Дотогава вече всичко бе излязло от контрол. Самите ние се бяхме превърнали в природно бедствие, в тайфун, който посичаше невинни жертви по пътя си.

— Пари! — виках аз, като се смеех и плачех едновременно. — За всекиго по петдесетачка!

Бях така подгизнал, че от обувките ми се изплискваха цели локви, от мен шуртеше вода като през голяма колкото човек пробойна, и, разбира се, успявах да намокря всички. Добре поне, че това беше краят на мисията ни. Ако трябваше да продължим, сигурно щяха да ни арестуват за безотговорно поведение и нарушаване на обществения ред.

Последното място, което ни оставаше да посетим, беше кафенето Чайлдс — долнопробна запушена дупка в стената, украсена с облещени флуоресцентни светлини. Имаше най-много петнайсетина клиенти, оклюмали на бара, като всеки следващ изглеждаше по-нещастен и по-отчаян от съседа си. В джоба ми се мъдреха само пет-шест банкноти и изведнъж реших, че не знам как да постъпя. Не успях да измисля нищо, затова смачках банкнотите на топка в шепата си, засилих се и ги хвърлих във въздуха.

— Който ги хване, негови са! — извиках, изтичах навън и избутах количката на Ефинг обратно в бурята.

След тази нощ той никога повече не излезе от къщата. Още рано-рано на следващия ден започна да кашля, а в края на седмицата мократа му, пълна с храчки кашлица слезе от бронхите в дробовете му. Извикахме лекар и той потвърди диагнозата: пневмония. Настояваше Ефинг веднага да постъпи в болница, но старецът отказа, като му заяви, че има право да умре в собственото си легло и ако някой се опита да го изведе насила от апартамента, ще се самоубие.

— Ще си прережа гърлото с бръснач — отсече той. — И тогава ще ти тежа на съвестта до края на живота ти.

Докторът беше лекувал Ефинг и преди, познаваше го и затова беше дошъл с готов списък на агенции, предлагащи медицински сестри за гледане на болен. Ние с госпожа Хюм се заехме с необходимите приготовления и през следващата седмица потънахме до гуша в работа — адвокати, банкови сметки, пълномощия и така нататък. Безкрайни телефонни разговори, безброй документи за подписване, но сега не си струва да навлизам в подробности. Важното е, че в крайна сметка успях да се сдобря с госпожа Хюм. След като се върнахме в апартамента през онази бурна нощ, тя така ми се разсърди, че думичка не ми проговори цели два дни. Смяташе, че аз съм го разболял и тъй като и аз мислех така, дори не направих опит да се оправдая. Тежеше ми сърдитото й мълчание и точно когато реших, че влошените ни отношения никога няма да се оправят, положението изведнъж се промени. Не знам защо, но сигурно е подхвърлила нещо на Ефинг и той я е убедил, че вината не е моя. Така че при следващото ни виждане ме прегърна и ми се извини, като едва сдържаше сълзите си от вълнение.

— Той си отива — рече тя тържествено. — Готов е да напусне този свят и ние с нищо не можем да му попречим.

Сестрите работеха на смени по осем часа и именно те му даваха лекарствата и подлогите, следяха интравенозната система, която бе забита в ръката му. С едно-две изключения всички бяха груби и безсърдечни кучки, затова и Ефинг не ги понасяше. Беше им наредил да се мотаят край него колкото е възможно по-малко. И не промени заповедта си до последния ден, когато бе толкова слаб, че не забелязваше никого. Влизаха в стаята му само с конкретна задача, иначе трябваше да стоят отпред, което означаваше, че се излежаваха на канапето, прелистваха списания и пушеха цигари, вечно намусени и потънали в мрачно презрение. Една-две напуснаха демонстративно, други две бяха уволнени. Но като изключим твърдото му поведение спрямо сестрите, Ефинг се беше разнежил до неузнаваемост. От мига, в който се залежа, стана друг човек, напълно незлоблив, сякаш приближаващата смърт го бе прочистила от злъч и отрова. Почти нищо не го болеше и макар да имаше своите добри и лоши дни (в един момент дори изглеждаше като че напълно ще се възстанови, но след седемдесет и два часа състоянието му рязко се влоши), с напредването на болестта постепенно отпадаше, бавно, но неизбежно губеше сили и това продължи, докато сърцето му окончателно спря.

Всеки ден прекарвах часове край леглото му по негово настояване. От нощта на бурята отношенията ни се бяха променили до такава степен, че сега демонстрираше сляпа привързаност към мен, сякаш му бях кръвен роднина. Стискаше ръката ми и шептеше, че съм истинска утеха за него, че много ми се радва. Отначало бях доста скептичен към тези сантиментални излияния, но доказателствата за новооткритата му любов продължаваха да се трупат, затова най-накрая приех, че е истинска. В началото, когато все още имаше сили да води разговор, взе да ме разпитва за моя живот и тогава му разказах за майка ми и вуйчо Виктор, за колежа, за ужасния период, който доведе до пълното ми падение, и как после ме спаси Кити Лу. Ефинг все повтаряше, че се тревожи какво ще стане с мен, след като пукне (изразът е негов), а аз се опитвах да го успокоя, че съм напълно способен да се оправям сам.

— Ти си мечтател, момчето ми — рече. — Акълът ти витае в облаците и като гледам, там ще си остане. Нямаш амбиции, не ламтиш за пари и си повече философ, което значи, че нямаш усет към изкуството. Какво да правя, и аз не знам. Имаш нужда някой да се грижи за теб, да имаш топла храна в корема и малко пари в джоба. А като си отида от този свят, ти пак ще изпаднеш в беда.

— Не, имам някакви планове — излъгах го, за да сменя темата на разговора. — Миналата зима кандидатствах в библиотекарския факултет на Колумбийския университет и ме приеха. Мислех, че съм ти казал. Учебните занимания започват през есента.

— А как възнамеряваш да си платиш таксата?

— Дават ми стипендия, която ще покрива всичките ми разходи. Парите са достатъчно, пък и това е страхотна възможност за мен. Програмата е две години, след което все ще намеря с какво да си изкарвам хляба.

— Фог, не те виждам като библиотекар.

— Може и да изглежда странно, но сигурно от мен ще излезе добър библиотекар. В края на краищата библиотеките имат малко общо с истинския свят. Те са откъснати от него светилища на духовността. В тях ще мога да продължа да си витая из облаците до края на живота.

Знаех, че Ефинг не ми вярва, но в името на нашата новооткрита идилия не каза нищо, не искаше да нарушава крехкия мир помежду ни. И това беше нещо типично за характера му от последните няколко седмици. Мисля, че много се гордееше със себе си, задето можеше да умре по този начин, и сякаш нежността, която беше започнал да показва към мен, идеше да докаже, че все още е в състояние да постигне всичко, което си науми. Въпреки че силите го напускаха с всеки изминал ден, все още вярваше, че контролира съдбата си и не се отказа от тази илюзия докрай — сам беше организирал собствената си смърт и смяташе, че всичко върви по план. Беше обявил, че фаталният ден ще бъде дванайсети май и сега единственото нещо, което имаше значение за него, бе да удържи на думата си. Беше вдигнал ръце пред смъртта и в същото време я бе отхвърлил, с последни сили се мъчеше да я покори, да отсрочи края си така, че да стане неговото. Дори когато вече почти не можеше да говори, когато и най-малкият клокочещ звук в гърлото му изискваше огромни усилия, първото нещо, за което питаше сутрин, щом вляза в стаята, беше коя дата е. Тъй като вече не можеше да следи хода на дните, повтаряше въпроса си през час, през два и така целия ден. На трето или четвърто число от месеца положението му рязко се влоши и по всичко личеше, че няма да изкара до дванайсети. Започнах да го лъжа с датите, за да си мисли, че е в график, като при всеки негов въпрос прескачах с дните напред. Един следобед, когато се чувстваше много зле, за няколко часа смених датата три пъти. Първо му казах, че е седми, после, че е осми и най-накрая, че е девети, но той беше толкова отпаднал и отнесен, че не забеляза разликата. Когато в края на същата седмица състоянието му се стабилизира, аз все още бях напред с датите, затова през следващите два дни нямах друг избор, освен да му повтарям, че е девети. Смятах, че това е най-малкото, което мога да направя за него — да му доставя удоволствието да смята, че е победил със силата на волята си. Каквото и да станеше, щях да го уверя, че животът му е свършил на дванайсети.

Звукът на моя глас го успокоявал, така твърдеше, и дори когато нямаше сили и една дума да отрони, искаше аз да продължавам да му говоря. Не го интересувало какво казвам, стигало му да чува гласа ми и да знае, че съм до него. Плещех каквото ми падне, като прескачах от тема на тема. Не е много лесно да поддържаш този вид монолог и когато вдъхновението ме напускаше, прибягвах до няколко прийома, за да продължа: започвах да преразказвам романи и филми, рецитирах стихотворения по памет — Ефинг обичаше най-много сър Томас Уайът^[2] и Фулк Гревил^[3] — или повтарях новините от сутрешния вестник. Странно, но все още помня някои от тези дописки и винаги, когато се сетя за тях (войната в Камбоджа, убийствата в Кент), се виждам как седя в онази стая до леглото на Ефинг и го гледам. И досега беззъбата му отворена уста е пред очите ми; чувам задръстените му дробове и задъханото му дишане, виждам слепите му воднисти очи, загледани в тавана, тънките му сгърчени ръце, стиснали одеялото, и невероятната бледност на покритата му с бръчки кожа. Асоциацията е неизбежна. По силата на някакъв тъмен и неволен рефлекс тези събития се вместваха в очертанията на неговото лице и не можех да мисля за тях, без да виждам Ефинг пред себе си.

Понякога просто описвах стаята, в която се намирахме. Използвах същия метод като при следобедните ни разходки. Избирах си един предмет и започвах да говоря за него. Десенът на кувертюрата, бюрото в ъгъла, поставената в рамка карта на Париж, окачена на стената до прозореца. Доколкото можеше да следи думите ми, виждаше се, че тези описания му доставят голямо удоволствие. Сега, когато се беше освободил от толкова много неща, непосредственото физическо присъствие на предметите съществуваше някъде в периферията на съзнанието му под формата на рай, недостижимо царство от най-обикновени чудеса — осезаемото, видимото, доловимото поле, което обгражда живота. Като обличах в думи всичко това, аз давах възможност на Ефинг да го изживее отново, сякаш връщането към света на предметите е несравнимо благо. В известен смисъл, седейки в тази стая, аз се трудех повече за него, отколкото когато и да било преди, като се съсредоточавах в най-малките подробности на изработката и материалите — вълна и памук, сребро и калай, жилките на дървото и гипсовите орнаменти, — взирах се във всеки процеп, изброявах цветове и форми, изследвах и най-микроскопичните разчертания на описвания предмет. И колкото повече отпадаше Ефинг, толкова по-старателно се вглеждах в нещата, удвоявах усилията си, за да преодолея растящото разстояние между нас. В крайна сметка постигнах такава прецизност, че описанието на стаята ми отнемаше часове изнурителен труд. Напредвах инч по инч, не оставях нищо да убегне от погледа ми, нито дори прашинките във въздуха. Подкопах границите на това затворено пространство и то стана неизчерпаемо, изобилие от вместени един в друг светове. В един момент си дадох сметка, че говоря на празното пространство, но въпреки това продължих, хипнотизиран от мисълта, че ако не е моят глас да поддържа живота на Ефинг, той ще умре. Разбира се, това беше глупост. Ефинг си отиваше и аз съм абсолютно сигурен, че през последните два дни, които прекарах до него, не е чул и една дума от моите излияния.

Не бях вкъщи, когато умря. След като на единайсети бях стоял край него до осем часа вечерта, госпожа Хюм влезе да ме смени и ме посъветва да си почина през нощта.

— Вече с нищо не можем да му помогнем — рече тя. — От сутринта стоиш при него, време е да глътнеш малко свеж въздух. Ако изкара нощта, поне ще бъдеш бодър за сутрешното дежурство.

— Няма да има сутрешно дежурство — казах.

— Може и да няма, но нали и вчера си казахме същото, а той все още се крепи.

Излязох с Кити, вечеряхме в „Лунен дворец“, след това отидохме на кино (май гледахме „Пепел и диаманти“, дано не бъркам). Обикновено след това изпращах Кити до общежитието, но тази вечер имах лошо предчувствие и след прожекцията тръгнахме по Уест Енд Авеню, за да се обадя първо на госпожа Хюм. Когато пристигнахме в апартамента, наближаваше един през нощта. Рита ни отвори вратата цялата обляна в сълзи и аз веднага разбрах какво е станало. Ефинг беше починал по-малко от час преди пристигането ни. Когато попитах сестрата за точния час на смъртта, тя ми отвърна 12:02, тоест две минути след полунощ. Значи Ефинг все пак беше успял да удържи на думата си, бе издържал до дванайсети. Това ми се стори така нелепо, че не знаех как да реагирам. В главата ми нещо взе да бучи, усетих, че жиците в мозъка ми се преплетоха. Знаех, че трябва да заплача, затова се уединих в един ъгъл на стаята и покрих лицето си с ръце. Чаках да ми потекат сълзи, ала нищо не се получи. Постоях още малко и в гърлото ми избълбука странен сгърчен звук. Минаха още миг-два, преди да осъзная, че се смея.

Ефинг ни бе инструктирал да кремираме тялото му — без опело, без погребение. Особено държеше при разпръсването на праха му да няма представители на никаква религия. Церемонията трябваше да бъде съвсем простичка — двамата с госпожа Хюм се качваме на ферибота за Стейтън Айланд и щом стигнем средата на пътя от Манхатън (и Статуята на свободата ни остане вдясно), изсипваме урната във водите на нюйоркското пристанище.

Опитах да се свържа по телефона със Соломон Барбър в Нортфийлд, Минесота, смятайки, че и той трябва да присъства, но в къщата му никой не отговаряше, затова звъннах във факултета по история в колежа Магнус, откъдето ми отговориха, че професор Барбър е в пролетна ваканция. Секретарката очевидно не желаеше да ми даде повече информация, но след като й обясних целта на обаждането, тя омекна и додаде, че професорът е в научна командировка в Англия. Попитах възможно ли е да се свържа с него там. Не, отвърна ми тя, тъй като не е оставил адреса си. Ами пощата му, продължих, би трябвало да му я препращат на някакъв адрес. Не, отговори тя, всъщност не я препращали. Помолил ги да му я събират, докато се върне. А кога ще бъде това? О, не преди август, рече, извини се, че не може да помогне повече, а нещо в гласа й ме накара да повярвам, че казва истината. По-късно същия ден седнах да напиша едно дълго писмо до Барбър, в което му описах ситуацията колкото е възможно по-ясно. Не беше никак лесно да съчиниш такова нещо и се мъчих над него два-три часа. Щом го свърших, го преписах на машина и го изпратих в пакет заедно с редактирания препис от автобиографията на Ефинг. С това задълженията ми приключиха. Бях направих това, което Ефинг ме беше помолил, и отсега нататък всичко преминаваше в ръцете на адвокатите, които трябваше своевременно да се свържат с Барбър.

След два дни госпожа Хюм и аз прибрахме праха на Ефинг от крематориума. Беше в сива метална урна колкото филия хляб, затова ми беше трудно да си представя, че Ефинг се е събрал вътре. Толкова много от него вече липсваше, че човек се чудеше какво ли е останало. Госпожа Хюм, която несъмнено беше по-земна личност от мен, като че се уплаши от урната и по целия път към къщи стоеше на една ръка разстояние от нея, сякаш съдържаше отрова или радиоактивен материал. Решихме, че каквото и да е времето, на следващия ден се качваме на ферибота, за да изпълним задължението си към Ефинг. Случи се така, че въпросният ден беше и приемният в болницата за ветерани от войната и вместо да пропусне да види брат си, госпожа Хюм реши да го вземе с нас. Докато говореше, й хрумна, че може би и Кити ще ни придружи. Струваше ми се ненужно, но когато й съобщих желанието на госпожа Хюм, Кити веднага прие поканата. Събитието е важно, каза тя, пък и харесвала госпожа Хюм, затова с удоволствие би й дала своята морална подкрепа в такъв момент. Така вместо двама станахме четирима. Ню Йорк една ли е виждал по-шарена група от опечалени.

Госпожа Хюм излезе рано на следващата сутрин, за да доведе брат си от болницата. Докато я нямаше, Кити пристигна в апартамента, облечена с най-късата си минипола, а гладките й крака с бакърен тен изглеждаха прекрасно на високите токове, които беше обула специално за случая. Обясних й, че братът на госпожа Хюм май не е с всичкия си, но тъй като самият аз никога не го бях виждал, не бях сигурен какво точно означава това. Чарли Бейкън се оказа едър кръглолик мъжага на петдесет и малко години с пооредяла рижава коса и наблюдателни неспокойни очи. Появи се със сестра си. Беше някак едновременно отнесен и превъзбуден (излизаше за пръв път от почти цяла година) и отначало само се усмихваше и здрависваше. Носеше синьо яке с вдигнат догоре цип, току-що изгладени сиво-кафяви униформени панталони, лъснати до блясък черни обувки и бели чорапи. В джоба на якето си държеше малък транзистор, а в едното си ухо беше пъхнал слушалка, която непрекъснато попипваше. От време на време мушваше ръка в джоба и започваше да върти копчетата на транзистора. В такива моменти затваряше очи и се съсредоточаваше, сякаш приемаше сигнали от космоса. Като го попитах коя е любимата му станция, той ми отвърна, че всички са еднакви.

— Не слушам радио за удоволствие — рече. — Това ми е работата. И ако си я върша както трябва, ще знам какво става с големите туловища под града.

— Големите туловища ли?

— Водородните бомби. Складирани са в тунели под земята и непрекъснато ги местят, за да не могат руснаците да разберат местонахождението им. Разполагат с около стотина скривалища — долу под града, надълбоко, под метрото дори.

— Какво общо има това с радиото?

— Подават си кодирана информация. Когато някоя от станциите предава на живо, това значи, че преместват туловищата. Най-добрият указател са бейзболните мачове. Ако „Мете“ печелят с пет на две, значи туловищата отиват в петдесет и втори склад. Ако изгубят с шест на едно, значи отиват в шестнайсети склад. Хванеш ли му цаката веднъж, после е много просто.

— Ами какво ще кажеш за „Янките“?

— Който и отбор да играе в Ню Йорк, важно е да следиш резултата. Никога не са в града в един и същи ден. Когато „Мете“ играят в Ню Йорк, „Янките“ пътуват нанякъде и обратно.

— Но за какво ни е да знаем къде са бомбите?

— За да се защитим. Нямам представа какво ти мислиш по въпроса, но идеята да ме вдигнат във въздуха никак не ми допада. Някой трябва да следи какво става и щом няма други кандидати, този някой ще бъда аз.

Госпожа Хюм се преобличаше, докато аз водех този разговор с брат й. Щом се приготви, всички излязохме заедно и взехме такси до спирката на ферибота в центъра на града. Денят беше прекрасен — синьо небе и свеж, прохладен ветрец. Спомням си, че седнах отзад в таксито с урната в скута и слушах разказа на Чарли за Ефинг, докато колата се носеше по главната магистрала на Уест Сайд. Двамата се бяха виждали няколко пъти, но след като изчерпа единствената обща тема, която ги свързвала (Юта), той продължи да говори, но вече неясно и разпокъсано, за времето, което сам беше прекарал във въпросния щат. Минал курса си на обучение в Уендоувър по време на войната, така каза, насред пустинята, където разрушавали миниатюрни градове от сол. Беше навъртял около четирийсет излитания над Германия, а след това, в края на войната, го бяха изпратили обратно в Юта във връзка с програмата по атомната бомба.

— Не трябваше да знаем за какво става дума — рече той, — но аз веднага разбрах. Дай ми на мене информацийки да надушвам. Първо беше Големият и него го пуснаха над Хирошима с помощта на полковник Тибетс. Трябваше да бъда в екипажа на втория самолет след три дни — онзи, дето се прицели в Нагасаки. Бях решил обаче да не им се давам. Разрушение в такива мащаби е Божия работа. Хората нямат право да се бъркат. Изиграх ги, като се престорих на луд. Един следобед просто тръгнах из пустинята, ей така както си бях и то в най-голямата жега. Не ми пукаше дали ще ме застрелят или не. Бях се нагледал на развалини в Германия и нямах никакво намерение да се превърна в оръдие на опустошението. Не, сър, благодаря, по-скоро ще си ходя луд, отколкото такова нещо да тежи на съвестта ми. Ако питаш мен, нямаше да го направят, ако тези японци бяха бели. Не им пука за жълтите, казвам ти. Никого не искам да обидя — додаде той и се обърна към Кити, — но ако тях ги питаш, жълтите са бетер кучетата. Какво дирим ние сега в Югоизточна Азия, а? Същата работа — избиваме жълтите. Също както навремето избивахме индианците. Сега обаче имаме бомби — атомни, водородни, всякакви. Генералите продължават да разработват нови оръжия в Юта, далеч от всекиго, където никой не може да ги види. Спомняш ли си овцете, дето измряха миналата година? Шест хиляди. Пуснали някакъв нов отровен газ във въздуха и на километри наоколо всичко живо измряло. Не, сър, аз няма да си цапам ръцете с невинна кръв. Жълти, бели, каква е разликата? Нали сме все хора, така ли е? Не, сър, Чарли Бейкън няма да им върши мръсната работа. По-скоро ще си ходя луд, отколкото да се набърквам в тези окръглени туловища.

Таксито спря и прекъсна монолога му. През останалото време от деня Чарли се забули в загадъчност, напрегнато заслушан в посланията на транзистора си. Пътуването с ферибота обаче му достави удоволствие. Аз също, макар и да не исках, бях в повишено настроение. Имаше нещо много странно в нашата мисия, което сякаш изключваше възможността за лоши мисли, и дори госпожа Хюм не се разплака нито веднъж през цялото време. Но най-добре си спомням колко красива изглеждаше Кити с късата пола, с дългата си черна разрошена от вятъра коса, сгушила изящната си длан в моята. По това време на деня на ферибота почти нямаше хора, всъщност на палубата чайките бяха повече от пасажерите. Щом пред погледа ни изплува Статуята на свободата, отворих урната и разпилях праха на вятъра. Вътре имаше сиви, бели и черни прашинки, които изчезнаха за броени секунди. Чарли стоеше от дясната ми страна, Кити — от лявата, прегърнала госпожа Хюм. Всички проследихме с поглед краткия, хаотичен полет на праха, докато напълно се разтвори във въздуха. Тогава Чарли се обърна към сестра си и каза:

— Така искам да направиш и с мен, Рита. След като умра, искам да ме изгориш и да ме хвърлиш на вятъра. Страхотна гледка, да се разпилея във всички посоки едновременно, това е най-прекрасното нещо в света.

Щом фериботът спря на Стейтън Айланд, ние просто се обърнахме и взехме следващия към града. Госпожа Хюм ни беше приготвила обилен обяд и по-малко от час след завръщането ни в апартамента се настанихме около масата да хапнем. Вече всичко беше приключило. Багажът ми бе стегнат и веднага след обяда щях да потегля, за последен път щях да прекрача прага на дома на Ефинг. Госпожа Хюм възнамеряваше да остане, докато се реши въпроса с имота, и ако всичко мине гладко, така ми каза (имайки предвид завещанието и по-точно наследството, което очакваше да получи), двамата с Чарли щели да заминат за Флорида и там да започнат нов живот. За не знам кой път ме покани да остана в апартамента колкото искам и за не знам кой път й отговорих, че имам къде да живея — у един приятел на Кити. После ме попита какви са ми плановете оттук нататък, какво съм щял да правя със себе си. Нямаше смисъл да я лъжа:

— Не съм сигурен — казах й. — Тепърва ще мисля по въпроса. Но все нещо ще изникне, надявам се скоро.

Последваха силни прегръдки и сълзи на сбогуване. Обещахме си да си пишем, но, разбира се, никой на никого повече не се обади и тогава я видях за последен път.

— Ти си добро момче — каза ми тя на прага, — и аз никога няма да забравя колко мило се държа с господин Томас. През повечето време той не заслужаваше такава снизходителност.

— Всеки заслужава снизходителност — рекох. — Независимо кой е и какъв е.

Двамата с Кити вече слизахме по стълбите, когато чухме, че госпожа Хюм тича подире ни.

— Щях да забравя — извика тя, — тук вътре има нещо, което трябваше да ти предам.

Върнахме се в апартамента, където госпожа Хюм отвори вратата на малкото килерче и измъкна от най-горния рафт поизмачкан кафяв бакалски плик.

— Господин Томас ми го връчи последния месец — рече тя. — Нареди ми да ти го дам чак на тръгване.

Тъкмо се канех да го пъхна под мишница и да продължа, когато Кити се обади:

— Няма ли да погледнеш какво има вътре?

— Мислех да го отворя на улицата — отговорих. — В случай, че вътре има бомба.

Госпожа Хюм се изсмя.

— Не е изключено, като го знам стария разбойник — рече тя.

— Точно така. И от гроба може номер да ти погоди.

— О, дай на мене тогава — намеси се Кити. — Може пък да е нещо хубаво.

— Виждаш ли я какъв оптимист е — обърнах се към госпожа Хюм. — Все хубави неща си мисли.

— Остави я да го отвори — подкани ме Чарли, да не остане и той встрани от разговора. — Бас държа, че вътре има ценен подарък.

— Добре тогава — казах и подадох плика на Кити. — Щом всички сте против мен, нека бъде вашето.

Кити разтвори смачкания плик много внимателно и надникна вътре. После вдигна очи, изгледа ни озадачено и лицето й разцъфна в широка победоносна усмивка. Без думичка да каже, изсипа съдържанието на плика върху пода. Полетяха пари, дъжд от стари смачкани банкноти. Гледахме занемели, докато летящите листчета от по десет, двайсет и петдесет долара се приземяваха в краката ни. Оказаха се повече от седем хиляди долара.