Пол Остър
Лунен дворец (3)

3

Прекарах в апартамента на Цимър повече от месец. Свалих температурата още на втория или третия ден, но дълго време след това чувствах такава слабост, че не можех да стоя на краката си, без да изгубя равновесие. В началото Кити идваше да ме вижда два пъти в седмицата, но не говореше много и обикновено си тръгваше след двайсетина минути. Ако бях по-наблюдателен, може би щях да се запитам какво става тук, особено след като Цимър ми разказа как се е стигнало до моето спасяване. В края на краищата всичко изглеждаше някак странно — защо един човек, който в продължение на цели три седмици беше преобърнал света наопаки, за да ме търси, ще започне да се държи толкова резервирано веднага след това. Но нещата наистина стояха така, а аз не питах. Точно тогава бях толкова изнемощял, че не ми беше до въпроси, и затова гледах на нейните посещения просто като на такива. Естествени явления, заредени със същата сила и неизбежност като времето, движението на планетите и светлината, която всеки ден в три следобед се процежда през прозореца.

Цимър пое грижата за моето възстановяване. Апартаментът му беше на втория етаж в стара сграда в Уест Вилидж — мръсна, неприветлива дупка, натъпкана с книги и грамофонни плочи: две малки стаи без свързваща врата помежду им, нещо като кухня и баня без прозорци. Давах си сметка каква жертва прави за мен, като ме приютява, но при всеки опит да му благодаря той махваше с ръка, сякаш това нямаше никакво значение. Хранеше ме със собствените си пари, беше ме пуснал да спя в собственото му легло, а в замяна не искаше нищо. В същото време беше бесен и хич не си поплюваше в ругатните срещу мен. Непрекъснато ми повтаряше, че е направо отвратен. Не само че съм постъпил като кретен, но и за малко да отида зян. Непростимо било за човек с моята интелигентност да се държи по този начин, така разправяше. Било магарешки тъпа постъпка, издаваща душевно разстройство. Щом съм имал неприятности, защо не съм го помолил за помощ? Нима не съм знаел, че е готов на всичко за мен? Почти нищо не можех да кажа в своя защита. Разбирах много добре, че съм обидил Цимър, и се срамувах от себе си. С течение на времето обаче за мен ставаше все по-трудно да осмисля катастрофата, която бях произвел. Смятах, че съм действал смело, а излезе, че съм проявил най-недостойно малодушие, ликувайки в презрението си към света, отказвайки да погледна истината в очите. Затова вече изпитвах само угризения. Мисълта за собствената ми глупост се загнезди у мен и скова цялото ми същество. Дните се нижеха бързо в апартамента на Цимър и докато се възстановявах, макар и бавно, реших, че трябва да започна живота си наново. Исках да поправя грешките си, някак да се отплатя на хората, които продължаваха да ме обичат. Бях уморен от себе си, от мислите си, от вечното умуване върху собствената ми орисия. Имах желание да се пречистя, да се разкая за извършените глупости и за егоизма си. От пълно себелюбие реших да премина към пълно себеотрицание. Обещах си да мисля повече за другите, отколкото за себе си и така съвсем съзнателно да изкупя греховете си. Чак тогава, може би, мислех си аз, ще успея да постигна нещо в живота. Тази програма, разбира се, беше почти неизпълнима, но аз се вкопчих в нея с религиозен фанатизъм. Исках да се превърна в светец, в безбожен светец, който ще тръгне по света да върши добрини. Няма значение колко абсурдно звучи всичко това сега, навремето наистина го исках. Копнеех за сигурност и бях готов да заплатя всякаква цена.

Ала по пътя ме чакаше още едно препятствие. Бях на косъм да се препъна в него, но с помощта на късмета си успях да го заобиколя. Един ден, когато вече нямах температура, станах от леглото и отидох до тоалетната. Беше късно вечерта и Цимър май работеше на бюрото си в другата стая. Излязох от тоалетната и докато се тътрех обратно към леглото си, забелязах на пода калъфа с кларнета на вуйчо Виктор. Откакто бях отървал кожата, нито веднъж не се бях сещал за него и изведнъж се ужасих от окаяния му вид. Черната кожа се беше обелила, а останалите тук-таме парчета бяха напукани и подпухнали от мехурчета. Проливният дъжд в Сентръл Парк им бе дошъл в повече. Зачудих се дали пък водата не беше проникнала и вътре, за да развали инструмента. Вдигнах калъфа и го занесох в леглото си, готов за най-лошото. Разкопчах го, но още преди да извадя кларнета, един бял плик падна отвътре. Веднага си помислих, че неприятностите ми тепърва започват. Беше писмото с повиквателната. Не само че не помнех датата, на която трябваше да се явя на медицински преглед при военните, но бях забравил и за самото писмо. Светът отново се срути отгоре ми. Сигурно вече съм издирван от закона, помислих си. Щом съм пропуснал прегледа, значи са издали заповед за задържането ми, а това означава, че ще се плащат страхотни глоби и ще има и други, кой знае какви последствия. Отворих плика и вътре, на съответното място, беше напечатана датата за явяването ми: 16 септември. Това, разбира се, нищо не ми говореше. Бях изгубил навика да поглеждам часовници и календари и нямах дори приблизителна представа кой ден сме.

— Може ли да те попитам нещо — провикнах се към Цимър, който продължаваше да стои наведен над бюрото си. — Случайно да знаеш кой сме днес?

— Понеделник — отговори ми той, без да вдига глава.

— Искам да кажа коя дата. Месецът и числото. Годината можеш да ми я спестиш. Мисля, че се сещам.

— Петнайсети септември — каза той, без да вдигне очи.

— Петнайсети септември ли? — повторих. — Сигурен ли си?

— Разбира се. Без сянка от съмнение.

Отпуснах глава на възглавницата и затворих очи.

— Невероятно — промълвих. — Направо невероятно.

Цимър се извърна към мен и ме изгледа озадачено.

— Кое му е толкова невероятното?

— Това, че не съм престъпник.

— Какво?

— Това, че не съм престъпник.

— Чух те много добре. От повторението обаче не ми стана по-ясно.

Вдигнах писмото и го размахах във въздуха.

— Като прочетеш това, ще разбереш какво искам да кажа.

На следващата сутрин трябваше да се явя на Уайтхол Стрийт. Цимър беше минал на същия преглед още през юли (бяха го отложили заради астмата му) и в продължение на няколко часа двамата обсъждахме какво евентуално ме чака. В общи линии разговорът ни не беше по-различен от онези, които по онова време са водили милиони млади момчета из цяла Америка. За разлика от тях обаче, аз с нищо не се бях подготвил за момента на истината. Нямах бележка от доктор, не се бях тъпкал с наркотици, за да разстроя двигателните си реакции, нито бях симулирал нервни припадъци, за да имам медицински картон с регистрирано психическо разстройство. Винаги съм знаел, че никога няма да отида да служа в армията, но веднъж взел това решение, просто престанах да мисля за него. Както често става в живота, инерцията ни завладява и аз напълно бях изключил този въпрос от ума си. Цимър се ужаси, но дори и той се видя принуден да признае, че вече е късно да се направи каквото и да било. Или щях да мина прегледа и да ме одобрят, или щяха да ме освободят. Ако мина, пред мен стояха две възможности: да напусна страната или да отида в затвора. Цимър взе да ми разправя за разни познати, които се чупили в Канада, франция, Швеция, но това никак не ми допадаше. Нямах пари, пък и не бях в настроение да пътешествам.

— Тогава в крайна сметка пак ще трябва да станеш престъпник — заключи той.

— Не престъпник, а затворник — поправих го аз. — Затворник заради убежденията си. Има разлика.

Още бях в етапа на възстановяване и когато на следващата сутрин станах и се облякох — влязох в дрехите на Цимър, който беше с няколко номера по-дребен от мен, — разбрах, че не съм в състояние да ходя където и да било. Нямах никакви сили и само за да прекося стаята, ми бе нужно да събера цялата си енергия. Дотогава бях излизал от леглото само за минута-две, колкото да се добера до тоалетната с треперещи крака. Ако Цимър не беше до мен да ме придържа, сигурно и до вратата нямаше да стигна. Той буквално ме носеше, когато заслизахме надолу по стълбите, като беше обвил и двете си ръце около тялото ми, а после, докато вървяхме към метрото, ме остави да легна с цялата си тежест върху него. Тъжна и страшна гледка сме, така си помислих. Цимър ме заведе до външната врата на сградата на Уайтхол Стрийт и ми посочи отсрещния ресторант, където трябваше да го търся, след като свърша. Стисна ми ръката за кураж.

— Не се тревожи — рече. — От теб, Фог, ще излезе войник и половина. Отдалеч си личи.

— Страшно си прав — отговорих му. — Най-добрият войник в цялата им шибана армия. Вижда се с просто око.

Изпънах снага и козирувах пред Цимър, след което хлътнах в сградата и продължих да се олюлявам от слабост, като едва се придвижвах, подпирайки се на стената.

Нататък ми се губи. Имам някакви откъслечни спомени, от които обаче не мога да скалъпя нищо цялостно, тоест никаква картинка, за която да съм стопроцентово сигурен. Поради ужасното си състояние на пълна изнемощялост бях неспособен да видя какво става наоколо. Цялото ми усилие отиваше в това да се задържа на краката си, да не се строполя, останалото се е изличило от паметта ми. Всъщност мисля, че почти през цялото време очите ми бяха затворени, а когато успявах да ги отворя, то беше за малко и не ми стигаше, за да се ориентирам в обстановката. Бяхме група от около петдесет-сто души, които трябваше да минем наведнъж. Виждам се как седя на чин в просторна зала и някакъв сержант ни чете лекция, само че не си спомням за какво, нито една дума не мога да възстановя. Дадоха ни да попълваме формуляри, после и някакъв писмен тест, но нищо чудно първо да е бил тестът, а после формулярите. Спомням си как трябваше да отметна организациите, в които съм членувал в колежа и гимназията, а след това и да опиша при какви обстоятелства е станало арестуването ми миналата година. Свърших последен. Сержантът се беше изправил зад гърба ми и измрънка нещо за Чичо Хо и американското знаме.

После ни дадоха почивка от няколко минути или може би половин час. Спомням си дълги коридори, флуоресцентно осветление и скупчили се на групички млади момчета по долни гащи. Спомням си и колко уязвим се чувствах тогава, ала безброй други подробности ми се губят. Например кога точно ни казаха да се съблечем и какво сме си подмятали един на друг, докато сме чакали строени в редица. Но най-вече не можех да извикам в паметта си как са изглеждали ходилата ни. Над коленете бяхме по шорти, но какво сме носили надолу и досега си остава загадка за мен. Дали сме били с обувки или по чорапи, или са ни оставили да крачим боси из тези зали? По този въпрос от паметта си не мога да изтръгна нищо друго, освен бели петна, не долавям и следа от проблясък.

Накрая ме повикаха в една стая. Докторът взе да ме почуква по гърдите и гърба, взря се в очите ми, стисна топките ми и ме накара да се изкашлям. Всичко това изискваше известно усилие, но когато дойде време за кръвна проба, прегледът изведнъж стана по-драматичен. Бях толкова анемичен и измършавял, че докторът не успя да напипа вена на ръката ми. Бодна със спринцовката на две-три места, продупчи и насини кожата ми, но не успя да източи и капчица кръв в епруветката. В този миг изглежда съм имал ужасен вид — блед, болнав, сякаш всеки миг ще ми причернее и ще падна в несвяст, — затова след малко той се отказа и ми нареди да седна на пейката. Стори ми се доста любезен или най-малкото безразличен.

— Ако пак ти се завие свят — рече, — просто легни на пода и изчакай да ти мине. Не искаме да тупнеш и да си удариш главата, нали така?

Спомням си много добре как седнах на пейката, но след време се озовах легнал върху една маса в съвсем друга стая. Нямам представа колко време бе минало между тези две събития. Не знам дали съм припаднал, но вероятно не са искали да рискуват, когато са решили, че все пак трябва да ми вземат кръв. Бицепсът ми беше стегнат с гумен каиш, за да изпъкне вената, а когато докторът най-накрая вкара иглата — не си спомням дали беше същият доктор или друг, — изкоментира колко съм слаб и попита дали съм закусвал. В неочаквано моментно просветление — единственото ми през този ден — аз се обърнах към него и най-простичко и чистосърдечно му отговорих:

— Докторе, приличам ли ви на човек, който не закусва?

Имало е и други неща, предполагам много други, но в ума ми е останала само мътилка. Заведоха ни някъде да обядваме (вътре в сградата ли, в ресторант извън сградата ли?), но единственото нещо, което си спомням от този обяд, бе, че никой не искаше да седне до мен. Следобеда пак се озовахме в коридорите на горния етаж и там най-накрая се стигна до мерене и теглене. Успях да наклоня везната до смешно ниската цифра от петдесет и шест килограма — мисля, че беше толкова или най-много петдесет и седем. След което ме отделиха от групата. Изпратиха ме при психиатър — нисък набит мъж с къси дебели пръсти, сякаш върховете им бяха отрязани. Приличаше повече на борец, отколкото на доктор. Не съм си и помислял да го лъжа. Нали вече си бях обещал да стана по-добър и от светец и никак не исках да направя нещо, за което по-късно да съжалявам. Психиатърът само дето въздъхна два-три пъти по време на разговора, иначе посрещна вида ми, както и отговорите ми, съвсем невъзмутимо. Предположих, че е врял и кипял в тези интервюта и затова вече нищо не може да го впечатли. Лично аз бях доста озадачен от неясните му въпроси. Попита ме дали се дрогирам и когато му отговорих „не“, повдигна вежди и повтори въпроса си, пак му отговорих „не“ и тогава не потрети. След което последваха стандартните въпроси: ходя ли редовно по нужда, имам ли нощни полюции, мисля ли за самоубийство и колко често? Отговарях му колкото е възможно по-простичко, без разкрасявания или коментари. Докато говорех, той си отмяташе нещо в квадратчетата на голям разчертан бял лист пред него, без да вдига глава. Имаше нещо успокоително в обсъждането на интимни подробности по този начин — сякаш разговарях със счетоводител или автомонтьор. Когато стигна до края на листа обаче, той вдигна глава и не свали очи от мен в продължение на четири-пет секунди.

— Закъсал си го, младеж — каза най-накрая.

— Знам — отвърнах. — Напоследък не се чувствам добре, но ще се оправя.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Ако настоявате.

— Да започнем от теглото ти.

— Бях настинал. После, преди около седмица или две, пипнах нещо стомашно и оттогава не мога да се храня.

— Колко килограма си отслабнал?

— Не знам точно. Някъде двайсет — двайсет и пет.

— За две седмици?

— Не, това продължи почти две години, но най-много отслабнах през това лято.

— И защо?

— Ами първо, защото нямах пари. Нямах достатъчно пари за храна.

— Нямаш ли работа?

— Не.

— А търсил ли си?

— Не.

— Защо, синко?

— Ами, доста е сложно. Не знам дали ще можете да разберете.

— Остави сам да преценя. Просто ми кажи какво се случи, без да се притесняваш, спокойно. Нямаме бърза работа.

Неизвестно защо почувствах непреодолимо желание да излея душата си пред този непознат. Разбира се, нямаше нищо по-неуместно от това, но още преди да се осъзная, думите вече се лееха от устата ми. Усещах как устните ми се движат и в същото време имах чувството, че слушам изповедта на някой друг. Чувах гласа си как не спира да ломоти за майка ми, за вуйчо Виктор, за Сентръл Парк и Кити Лу. Докторът кимаше любезно, но си личеше, че въобще не разбира за какво говоря. Продължих да му обяснявам живота, който бях водил през последните две години, но той като че ли взе да нервничи. Това още повече ме обезсърчи и колкото по-очевидно ставаше отегчението му, толкова по-отчаяно се мъчех да му изясня нещата от живота. Не знам защо, но някак усещах, че същността ми като човек е поставена на карта. Няма значение, че е армейски доктор, мислех си аз, той също е човек, а за мен най-важното бе да го накарам да ми повярва. „Животът ни се определя от безброй случайности“ — казах му аз, като се опитвах да бъда пределно ясен. — „И всеки ден се борим срещу тези превратности на съдбата, за да запазим своята уравновесеност и нормалност. Преди две години по причини както лични, така и чисто философски, аз реших да се откажа от тази борба. Но не защото исках да се самоубия — това въобще не го мислете, — а защото смятах, че като се оставя да ме повлече хаосът в света, той в крайна сметка ще ми разкрие невидимата си хармония или пък някакъв свой модел, който ще ми помогне да го проумея. Работата беше в това да приема нещата такива каквито са и да се понеса по течението на вселената. Не казвам, че съм успял. Истината е, че се провалих с гръм и трясък. Но провалът още не значи, че опитът ми не е бил искрен. Вярно, така се случи, че за малко не умрях, но въпреки това смятам, че сега съм станал по-добър човек“.

Страхотно се изложих. Речта ми ставаше все по-трудноразбираема и абстрактна, докато най-накрая видях, че докторът спря да ме слуша. Седеше зазяпан в някаква невидима точка над главата ми, очите му бяха замъглени от недоумение и съжаление. Не знам колко минути е продължил този монолог, но изглежда е било достатъчно дълго, за да може той да реши, че съм безнадежден случай — истински безнадежден случай, а не от онези преструванци, които всъщност беше трениран да разобличава.

— Достатъчно, синко — обади се той най-накрая, прекъсвайки ме по средата на изречението. — Мисля, че вече разбрах.

Още минута-две останах безмълвен на стола си, целият треперех, плувнал в пот, докато той написа нещо върху официална бланка. Сгъна листа надве, пресегна се през бюрото и ми го подаде.

— Занеси това на командира долу — каза, — и на излизане кажи на следващия да влезе.

Спомням си как крачех по коридора, стиснал бележката в ръка, и страшно се измъчвах от изкушението да я разгъна. Но имах усещането, че ме наблюдават, че в сградата има хора, които четат мислите ми. Командирът беше едър мъж в стегната униформа с няколко редици медали и отличия на гърдите. Вдигна очи от купчината книжа върху бюрото си и небрежно ми махна да вляза. Подадох му бележката от психиатъра. Прочете я и разцъфна в голяма зъбата усмивка.

— Слава Богу! — рече. — Спести ми работа за няколко дни.

И без повече обяснения взе да къса листовете от бюрото си и да хвърля парчетата в кошчето за боклук. Изглеждаше страшно доволен.

— Фог, радвам се, че се оказа негоден за военна служба. Иначе трябваше да те разследваме до девето коляно, но щом не ставаш, няма какво повече да му мислим.

— Да ме разследвате ли? — учудих се.

— Ами всички тези организации, в които си членувал — продължи той, вече развеселен. — Не можем да допуснем в армията да има червени агитатори и подривна дейност, нали така? Влияят зле на бойния дух.

След това не си спомням точния порядък на събитията, но знам, че се озовах в една стая с останалите негодни. Не бяхме повече от десетина-дванайсет. Никога не съм виждай по-жалка сбирщина накуп. Едно от момчетата с ужасно акне по лицето и гърба седеше, трепереше в ъгъла и си говореше на глас. Друго пък имаше изсъхнала ръка. Трето тежеше поне сто и петдесет килограма, стоеше право до стената, издуваше бузи и издаваше звуци уж пърди, след което се превиваше от смях като седемгодишно кретенче. Беше пълно с уроди, малоумници и млади мъже, които не можеха да си намерят място в живота. Чувствах се напълно изтощен и не се разговорих с никого от тях. Настаних се на един стол до вратата и затворих очи. Отворих ги чак когато един офицер ме раздруса с думите: „Събуди се!“ „Можеш да си вървиш — каза ми той, — всичко свърши“.

Беше късен следобед, слънцето вече бледнееше. Прекосих улицата. Както беше обещал, Цимър ме чакаше в отсрещния ресторант.

 

 

След това взех бързо да наддавам. През следващите десетина дни май сложих отгоре десетина килограма, а в края на месеца вече заприличах на себе си. Цимър пълнеше хладилника с всевъзможни лакомства и прекрасно ме хранеше, а когато се почувствах толкова добре, че да мога да излизам, вечер ме водеше в един местен бар — тихо тъмно местенце без много хора, където пиехме бира и гледахме мачовете по телевизията. Въпросният телевизор имаше странни цветове — тревата беше винаги синя, бейзболните бухалки — искрящо оранжеви, а играчите приличаха на клоуни, но въпреки това беше приятно да се скатаеш в малкото сепаре и с часове да разговаряш за бъдещето, което те очаква. Това бе един изключително спокоен период в живота и на двама ни — кратка пауза на затишие, преди да поемем нататък.

Именно по време на тези разговори научих доста неща за Кити Лу. Цимър смяташе, че тя е забележителна. Още по гласа му се познаваше, че страхотно й се възхищава. Веднъж дори стигна дотам да каже, че ако не ходел с друга, щял да хлътне до уши по нея. Била самото съвършенство, никога не бил срещал такова момиче, така каза, и единственото нещо, което не можел да проумее, било как е възможно да харесва такъв мрачен екземпляр като мен.

— Не мисля, че ме харесва — отговорих му. — Просто има добро сърце, това е всичко. Съжалила ме е и затова се е хванала да направи нещо за мен, също както хората съжаляват пострадали кученца.

— Виждах я всеки ден, Ем Ес. Всеки божи ден в продължение на три седмици. Тя просто не можеше да се спре, само за теб говореше.

— Стига глупости!

— Повярвай ми, знам какво говоря. Момичето е влюбено в теб.

— Тогава защо не идва да ме види?

— Защото е заета. Часовете й в „Джилиард“ вече започнаха, а и работи допълнително.

— Не знаех.

— Разбира се, че няма да знаеш. Ти нищо не знаеш. Излежаваш се по цял ден, правиш екскурзии до хладилника и четеш книгите ми — това е всичко. От време на време позамиваш и някоя чиния. Как тогава да знаеш?

— Нали се възстановявам. Още няколко дни и ще стъпя на крака.

— Физически — да. Но умът ти е далеч от възстановяването.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да си размърдаш мозъка, Ем Ес. Да използваш въображението си.

— Аз пък мислех, че винаги съм прекалявал с въображението си. Сега се опитвам да бъда по-земен, по-практичен.

— Със себе си — да, но не можеш да се държиш така и с другите. Защо мислиш, че Кити се отдръпна? Защо мислиш, че вече не идва да те види?

— Защото е заета, нали току-що го каза.

— Това е само една от причините.

— Стига си шикалкавил, Дейвид!

— Просто се опитвам да ти кажа, че има нещо, което не виждаш.

— Добре, добре, коя е другата причина.

— Притеснителност.

— Това е последното нещо, което бих казал за Кити. Според мен тя е най-отвореното и непринудено същество, което съм срещал.

— Така е, но под всичко това има и нещо друго — изключително фина чувствителност.

— Та тя ме разцелува още преди да ме е видяла, това известно ли ти е? Тъкмо да си тръгвам, тя ми препречи пътя на прага, обви ръце около шията ми и лепна една огромна целувка върху устните ми. На това ли му викаш притеснителност?

— Как беше целувката?

— В интерес на истината страхотна. Една от най-хубавите целувки, която съм имал щастието да опитам.

— Виждаш ли? Това доказва моята теза.

— Не доказва абсолютно нищо, освен че целувката си я биваше — един спонтанен изблик и толкоз.

— Не, не, Кити знае какво прави. Тя, разбира се, е импулсивна личност, но нейната импулсивност е вид познание.

— Ти пък откъде знаеш?

— Постави се на нейно място и ще видиш. Влюбва се в теб, целува те по устните, зарязва всичко и тръгва да те търси, намира те. А ти какво направи за нея? Нищичко. Нито дори един жест. Онова, което я прави по-различна от останалите, е, че е в състояние да го приеме. Размърдай си акъла, Фог, опитай да си го представиш. Спасява ти живота, но въпреки това ти не й дължиш нищо. Тя не очаква благодарност от теб. Не очаква дори приятелство. Може да копнее за тях, но не ги изисква, не ги поставя като условие. Уважава хората, затова не би насилила никого да прави нещо против волята си. Тя е човек открит и спонтанен, но в същото време по-скоро ще умре, отколкото да ти се натрапи. Вече е направила достатъчно по въпроса и от този момент нататък не й остава нищо друго, освен да стои и да чака.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Ти сам си решаваш, Фог. Сега ти си на ход.

Според това, което Кити беше разказала на Цимър, баща й бил китайски генерал от Гоминдана^[1] още в годините преди революцията. Някъде през трийсетте бил кмет или военен губернатор на Пекин. Въпреки че бил човек от най-близкото обкръжение на Чан Кайши, веднъж спасил живота на Джоу Енлай, като му осигурил охрана и го извел от града, докато Чан Кайши се опитвал да го залови, устройвайки капан под предлог, че чрез него иска уреди среща между Гоминдан и комунистите. Въпреки това генералът останал верен на националистическата кауза и след революцията избягал в Тайван заедно с останалите привърженици на Чан Кайши. Родът Лу бил огромен. Състоял се от официалната съпруга, две наложници, пет-шест деца и цяла армия от прислужници. Кити била дете на втората наложница. Родила се през февруари 1950-а, а година и половина след това генералът бил назначен за посланик в Япония и семейства то се преместило в Токио. Това, разбира се, било хитър ход от страна на Чан Кайши — да отдаде дължимото на честния, но раздразнителен генерал, като го назначи на важен пост, и в същото време го елиминира от центъра на властта в Тайпе. Генерал Лу вече наближавал седемдесетте и очевидно дните му като влиятелна личност били преброени.

Кити прекарала детството си в Токио, където учила в американски училища и това обясняваше безупречния й английски. Ползвала се от всички преимущества на привилегированото си положение — уроци по балет. Коледи по американски, коли с шофьор. Въпреки това обаче детството й минало в самота. Била десет години по-малка от най-малката си природена сестра, а един от братята й — банкер, който живеел в Швейцария — бил с цели трийсет години по-голям от нея. Но имало и нещо друго — положението на майка й като втора по ред наложница я нареждало в семейната йерархия почти наравно с прислугата. Шейсет и четиригодишната съпруга и петдесет и две годишната първа наложница ревнували по-младата и привлекателна майка на Кити и правели всичко възможно да я отстранят. Както Кити се опитала да обясни на Цимър, все едно че живеели в китайския императорски двор с неизменните съперничества, интриги, тайни машинации, заговори и фалшиви усмивки. Самият генерал почти не се мяркал. Когато не бил зает с държавни дела, прекарвал времето си в ухажване на млади жени със съмнителна репутация. Токио изобилствал с такива изкушения и възможностите за най-разнообразни флиртове били направо неизчерпаеми. В крайна сметка заживял с една любовница, настанил я в модерен апартамент и пръскал огромни суми, за да й угажда: дрехи, бижута, че най-накрая дори и спортна кола. След време обаче и това взело да й се струва малко, а болезненото и скъпо лечение за потентност, на което се подложил, не било достатъчно, за да промени нещата. Любовницата охладнявала все повече и повече и една нощ, когато генералът се върнал ненадейно, я сварил в обятията на по-млад мъж. Последвала ужасна свада — крясъци, писъци, остри нокти, разкъсана и окървавена риза. Това била последната илюзия на един оглупял старец. Генералът се прибрал у дома, окачил скъсаната си риза насред стаята и прикрепил към нея листче с датата на инцидента: 14 октомври 1959 г. Тя останала там до края на живота му като паметник на сломената му суета.

Минало време и майката на Кити починала, въпреки че Цимър не можа да ми каже нито от какво, нито при какви обстоятелства. По това време генералът, вече със значително влошено здраве, бил минал осемдесетте и в предсмъртен пристъп на загриженост към най-малката си дъщеря уредил изпращането й в пансион в Америка. Кити била само на четиринайсет години, когато пристигнала в Масачузетс, за да постъпи в академията „Филдинг“. Като се има предвид коя е, много скоро и много лесно се приспособила към новата среда. Умеела да играе и танцува, бързо се сприятелявала, залягала над уроците и получила добри оценки. След като минали четирите години на обучение, вече била решила, че няма да се върне в Япония. Нито в Тайван, нито никъде другаде. Америка станала нейната родина и като получила малко наследство след смъртта на баща си, успяла със зверско пестене да отдели за таксите си в „Джулиард“ и да се премести да живее в Ню Йорк. От една година живееше в града и току-що беше започнала втория курс от обучението си.

— Звучи познато, нали? — попита Цимър.

— Познато ли? — отговорих. — Не съм чувал по-невероятна история.

— Само така изглежда. Махни чуждоземните детайли и ще видиш, че всичко се свежда до историята на един друг човек, когото познавам. Плюс-минус някои подробности, разбира се.

— Ммм, може би. Разбирам какво искаш да ми кажеш. Самотни сираци в бурята на живота — нещо от този род, нали?

— Точно така.

Умълчах се, колкото да премисля думите на Цимър.

— Май имаме нещо общо — заключих накрая. — А ти сигурен ли си, че тя казва истината?

— Не мога да бъда сигурен. Но като се има предвид това, което съм видял до този момент, ще бъда много изненадан, ако се окаже, че лъже.

Отпих от бирата и кимнах. Много по-късно, когато вече я бях опознал по-добре, научих, че Кити никога не лъже.

 

 

Колкото повече време минаваше, толкова по-неудобно се чувствах пред Цимър. Той беше поел пълната ми издръжка и никога не се оплакваше. Знаех, че финансите му не са в цветущо състояние и че едва ли щеше да устиска дълго. Цимър получаваше малка помощ от семейството си в Ню Джързи, но в общи линии сам се издържаше. Някъде към двайсети същия месец започна аспирантурата си по сравнително литературознание в Колумбийския университет. Университетът беше успял да го привлече в програмата си с помощта на стипендия, която се изразяваше в безплатно обучение и две хиляди долара на месец. Това наистина беше сносна сума в онези дни, но пак не стигаше. Въпреки това той продължаваше да се грижи за мен, като без да му мигне окото подяждаше мизерните си спестявания. Макар и да беше щедър по душа, имаше и нещо друго, което подсилваше алтруизма му. Връщайки се мислено към първата ни година заедно, когато деляхме една стая, винаги се сещам, че Цимър ме зяпаше в захлас, гледаше с някакво страхопочитание, така да се каже, на всичките налудничави номера, които изпълнявах всеотдайно и необуздано. Сега, когато бях изпаднал в тежко положение, той като че ли съзря възможност да ми покаже своето превъзходство, тоест да килне везната на приятелството ни в своя полза. Съмнявам се, че си даваше сметка за това, но когато ми говореше, в гласа му се долавяше назидателна сприхавост, а и удоволствието, с което се опитваше да ме дразни, се виждаше с просто око. Аз обаче понасях тези прояви на надмощие, без да се обиждам. Точно тогава самочувствието ми беше паднало толкова ниско, че гледах на всички заяждания като на вид справедливост и отдавна заслужено наказание за греховете ми.

Цимър беше дребен и жилав човек с черна къдрава коса и стегната изправена стойка. Носеше очила с метални рамки, по онова време модни сред студентите, и точно тогава беше решил да си пуска брада, от което бе заприличал на млад равин. От всички студенти, които познавах в Колумбийския, той беше най-умният и най-ученолюбивият. Нямаше никакво съмнение, че е роден за научна работа и че ще стане голям учен, стига да не се изкалпазани. И двамата си падахме по стари, отдавна забравени книги („Касандра“ на Ликофрон^[2], философските диалози на Джордано Бруно, дневниците на Жозеф Жубер^[3] — все неща, които открихме заедно), но докато аз ту се палех, ту ги зарязвах, Цимър ги изучаваше съвестно, задълбочено и систематично и успяваше да ги изтълкува до неподозирани за мен дълбини. Въпреки това обаче не се гордееше с критическия си талант, а по-скоро го смяташе за нещо маловажно и второстепенно. Голямата мечта на живота му беше да пише поезия и затова прекарваше дълги мъчителни часове, като се трудеше над всяка дума, сякаш съдбата на света зависеше от нея. Но може би точно така трябва да се пише поезия. В много отношения стихотворенията на Цимър приличаха на него самия — сбити, напрегнати и пълни със задръжки. Идеите му бяха така плътно преплетени в текста, че трудно се разчитаха. Въпреки това се възхищавах на тяхната странност и на твърдия му като кремък език. Цимър се вслушваше в моето мнение, а аз гледах да съм максимално искрен, като ме питаше. Окуражавах го щедро, когато трябва, но и говорех без заобикалки, когато нещо не ми звучеше смислено. Самият аз нямах литературни амбиции и това улесняваше нещата. Когато критикувах стиховете му, той знаеше, че го правя не от завист, а от искреност.

От две или три години ходеше с едно и също момиче на име Ана Блум или Анна Блум — така и не научих как се пише. Беше израсла в един квартал с Цимър — на съседна улица в покрайнините на Ню Джързи, беше учила в един клас със сестра му, което означаваше, че е две години по-малка от него. Бях я виждал само един-два пъти — тъмнокосо миньонче с хубавичко лице и искряща от енергия неспокойна душа, та още навремето си бях помислих, че улегналият и ученолюбив характер на Цимър едва ли ще може да се справи с нея. В началото на това лято тя изведнъж решила да отиде при по-големия си брат Уилям, който работеше като кореспондент в някаква чужда страна, и оттогава Цимър не беше получил от нея ни вест, ни кост. Нито писмо, нито картичка, нищо. Това нейно мълчание го измъчваше и с всяка изминала седмица го отчайваше все повече и повече. Денят му започваше с един и същ ритуал — слизане до пощенската кутия. Всяко излизане или прибиране в сградата се съпровождаше със същото маниакално отваряне и затваряне на празната пощенска кутия. Той правеше това по всяко време на деня или нощта — например в три часа сутринта, когато няма абсолютно никакъв шанс да е пристигнала поща. Просто не можеше да устои на изкушението. Много често, когато полупияни се връщахме от близката бирария, трябваше за кой ли път с болка да съзерцавам как моят приятел изважда ключовете от джоба си и слепешката опипва кутията отвътре за писмото, което го нямаше и което никога нямаше да пристигне. Може би затова Цимър изтърпя присъствието ми толкова дълго. Ако не друго, поне имаше с кого да си говори, пък и аз го откъсвах от мрачните му мисли — нещо като неочаквана, но добре дошла форма на развлечение.

Въпреки това живеех на негов гръб и колкото повече не казваше нищо по въпроса, толкова по-зле се чувствах. Възнамерявах, щом се пооправя, да тръгна да си търся работа (каквато и да е, без значение) и да започна да му изплащам сумата, която беше похарчил за мен. Това, разбира се, нямаше да разреши проблема с квартирата, но поне успях да убедя Цимър да ме остави да спя на пода, а той да се върне в собственото си легло. Ден-два, след като си разменихме стаите, той започна редовните си часове в университета. Една вечер още през първата седмица се прибра с купчина хартии и мрачно заяви, че негова приятелка от френската катедра поела ангажимент за спешен превод, но впоследствие си дала сметка, че не разполага с достатъчно време. Цимър сам си предложил услугите да го направи вместо нея и тя се съгласила да му го преотстъпи. Ето как въпросният ръкопис се озова в къщата — един безкрайно досаден документ от стотина страници относно структурната реформа във френското консулство в Ню Йорк. Още щом Цимър ми спомена за ръкописа, мигом разбрах, че това е моят шанс да му се отплатя за всичко. Побързах да му припомня, че френският ми по нищо не отстъпва на неговия и тъй като в момента не ме притискаха никакви задачи, той можеше да ми даде поне превода да му направя. Отначало Цимър възрази — нещо, което очаквах, но полека-лека успях да сломя съпротивата му. Време е да си оправим сметките, така му казах, а преводът беше най-бързият и най-разумен начин за това. Ще му дам парите — двеста или триста долара, и тогава ще бъдем квит. Този последен аргумент го убеди. Цимър обичаше да се прави на мъченик, но като видя, че тук става дума и за моето психическо здраве, отстъпи.

— Добре — каза той. — Щом преводът е толкова важен за теб, тогава ще си поделим парите.

— Не — отвърнах, — ти като че ли не разбираш. Всичките пари са за теб. Иначе няма смисъл. Всеки цент е за теб.

Получих това, което исках, и за пръв път от месеци насам започнах да усещам, че в живота ми отново има смисъл, има цел. Цимър ставаше рано и поемаше към университета, така че разполагах с цял ден. Настанявах се на бюрото му и работех без прекъсване. Текстът беше ужасен, пълен с бюрократичен жаргон, но колкото по-трудно ми беше, толкова повече се настървявах и не се отказвах, докато поне някакво подобие на смисъл не започнеше да проблясва в тромавите заплетени изречения. Трудността на работата ме мобилизираше. Ако преводът беше по-лесен, нямаше да го възприема като изкупване на миналите ми грешки. В известен смисъл именно пълната безполезност на задачата я правеше толкова ценна. Чувствах се като човек, осъден на каторжен труд. Малко или много работата ми се свеждаше до това да разбивам камъни с чук, а получените късове да раздробявам на още по-малки и по-малки парчета. В тази ангария цел нямаше. Но истината е, че не резултатът ме интересуваше. Трудът беше цел сам на себе си и аз се нахвърлих на работата с ожесточението на образцов затворник.

Понякога, когато времето беше хубаво, излизах да се поразходя из квартала, колкото да ми се проветри главата. Беше октомври — най-хубавият месец в Ню Йорк. С удоволствие наблюдавах как светлината на ранната есен, добила сякаш нова, още по-бистра прозрачност, лягаше косо върху тухлените сгради. Лятото си бе отишло, а зимата бе още далеч и това равновесие между топлото и студеното ми доставяше истинска наслада. Където и да отидех през тези дни, всички говореха само за „Мете“. Един от онези редки моменти на единомислие, когато имаше пълно съвпадение на мненията. Хората ходеха по улиците с транзистори, за да не изпуснат и един ход от мачовете, огромни тълпи се събираха пред магазините за телевизори, за да гледат играта, откъм барове, кафенета, отворени прозорци и панорамни ресторанти току проехтяваха буйни възгласи. Първо беше мачът с Атланта, после с Балтимор. От осем мача през октомври „Мете“ изгубиха само един и когато всичко свърши, улиците на Ню Йорк отново гръмнаха в поредния купон — като онзи, който беше организиран и за космонавтите преди два месеца. Но този път гирляндите и другите хартиени украшения тежаха петстотин тона, събрани от улиците на града за един ден — и досега ненадминат рекорд.

Започнах да обядвам на Абингдън Скуеър — малък парк на пряка и половина източно от апартамента на Цимър, където имаше и детска площадка. Контрастът между сухия език на доклада за консулството и кипящата, безразсъдна енергия на прохождащите малчугани, които се щураха с писъци около мен, ми доставяше удоволствие. Дори ми помагаше да се концентрирам по-добре и на няколко пъти си взимах работата с мен и превеждах насред оглушителната гюрултия. Именно в такъв един следобед в средата на октомври най-накрая отново срещнах Кити. Блъсках си главата над един непреводим абзац и може би затова я забелязах чак когато се настани до мен на пейката. Виждах я за пръв път след онази лекция на Цимър в бара и внезапната й поява ме свари неподготвен. През последните няколко седмици бях репетирал наум всички онези прекрасни неща, които исках да й кажа, но сега, когато застана пред мен от плът и кръв, дума не успях да обеля.

— Ето те и теб, господин писател — рече тя. — Радвам се, че вече си на крака.

Носеше слънчеви очила, а устните й бяха силно начервени. Не можех да видя очите й, защото бяха скрити зад тъмните стъкла, а да се втренча в устните й ми се струваше неприлично.

— Всъщност не пиша — отговорих й аз. — Превеждам. Опитвам се да поспечеля малко пари.

— Знам. Вчера случайно срещнах Дейвид и той ми каза.

Полека-лека се отпуснах и двамата се разприказвахме.

Кити просто умееше да те предразположи, да те накара да си развържеш езика и да се почувстваш приятно в нейната компания. Както вуйчо Виктор ми беше казал веднъж много отдавна, разговорът е като игра с топка. Добрият партньор знае как да хвърли топката така, че да падне право в бейзболната ти ръкавица, та дори и да искаш, да не можеш да я изпуснеш; а когато си срещу него, съумява да улови всичко, запратено в полето му, дори най-лошите и нескопосани топки. Така правеше и Кити. Тя непрекъснато изпращаше топката право в свивката на ръкавицата ми, а когато й я връщах, правеше всевъзможни плонжове наляво и надясно, отскачаше нависоко, премяташе се и изпълняваше какви ли не акробатически номера само и само на свой ред да ми върне топката. Не стига това, ами успяваше да ме убеди, че нарочно подавам несръчно, та да стане играта по-забавна. Така аз изглеждах по-добрият играч и добих самочувствие, след което взех да й хвърлям по-лесни топки, които да ми връща с лекота. С други думи започнах да разговарям с нея, а не, както обикновено, със себе си, получи се диалог и той ми достави удоволствие, каквото отдавна не бях изпитвал.

Докато разговаряхме, стоплени от октомврийското слънце, трескаво се размислих как да удължа момента. Бях толкова развълнуван и щастлив, че ми се щеше той никога да свършва, а това, че Кити беше преметнала през рамо голяма торба, от която се подаваха балетни принадлежности като трико, тениска, пешкир, ме караше да се опасявам, че ей сегичка ще се втурне към поредния си ангажимент. Захладня. Бяхме говорили на пейката около двайсет минути и в този миг забелязах как леко потреперва. Събрах кураж, подхвърлих, че става студено и че няма да е зле да отскочим до апартамента на Цимър за по едно горещо кафе. Не щеш ли, Кити се съгласи.

Захванах се да правя кафе. Спалнята се намираше между гостната и кухнята и вместо да ме изчака в гостната, Кити се настани на леглото, за да можем да си говорим. Откакто бяхме влезли вътре, тонът на разговора ни се промени, и двамата се умълчахме, станахме някак по-неуверени, като че търсехме начин да решим как да се държим оттук нататък. Някакво странно очакване витаеше във въздуха и аз бях благодарен, че поне имах с какво да се занимавам, защото под предлог, че варя кафе, успявах да прикрия внезапно обзелото ме смущение. Предстоеше да се случи нещо, но аз толкова се страхувах да не разваля магията, че не смеех и да си го помисля. Усещах, че започна ли да се надявам истински, нещото ще изфиряса, преди да се е оформило. Кити съвсем млъкна, цели двайсет или трийсет секунди не пророни дума. Аз продължих да се разтакавам из кухнята, отварях и затварях хладилника, изваждах чаши и лъжички, наливах мляко в малки канички и така нататък. В един момент, докато бях с гръб към Кити, усетих, че тя стана и тръгна към кухнята. Без думичка да каже обви ръце около кръста ми и опря глава на гърба ми.

— Кой там? — попитах закачливо.

— Жената дракон — отвърна ми тя. — Дошла е да те отвлече.

Взех ръцете й, усетих гладката й кожа, помъчих се да не издам обзелия ме трепет.

— Мисля, че вече ме е отвлякла.

Настъпи пауза, после Кити ме притисна още по-силно.

— Би трябвало да ме харесваш поне малко.

— Повече от малко. И ти го знаеш. Много, много повече от малко.

— Лъжеш се. Нищо не знам. Чаках прекалено дълго, за да знам каквото и да било.

В цялата сценка имаше нещо нереално. Знаех, че става наистина, ала в същото време беше по-хубаво от действителността и повече приличаше на проекция на собствените ми мечтания, отколкото на каквото и да било, изживяно от мен дотогава. Обзелите ме желания бяха непреодолимо силни, но само Кити можеше да ме накара да ги изразя. Всичко зависеше от нейната реакция, от изкусната подбуда, от познанието, което се криеше в жестовете й, от липсата на колебание. Кити не се боеше от себе си, живееше в тялото си без притеснения, без подмолни мисли. Може би защото беше танцьорка, но по-скоро беше обратното. Умееше да танцува, защото обичаше тялото си и изпитваше удоволствие от него.

Любихме се няколко часа в приглушената следобедна светлина в апартамента на Цимър. Никога няма да го забравя, нищо по-хубаво не ми се беше случвало и в крайна сметка вярвам, че това изживяване ме промени дълбоко. Не говоря само за секса, нито за желанията, които тя възбуждаше у мен, а по-скоро за онова драматично срутване на стените вътре в мен, за земетресението, което разтърси сърцевината на вечната ми самота. Имах навика да живея сам и въобще не вярвах, че това може да се промени.

Бях се оттеглил в някакъв си мой живот, но ето че изведнъж, по напълно необясними причини, това красиво китайско момиче ми се яви изневиделица, спусна се като ангел от друга планета. Нямаше как да не се влюбя в нея, нямаше как да не подлудея от самия факт, че я има.

След това дните ми станаха по-пълни. Продължих да работя върху превода сутрин и следобед, а вечер излизах с Кити. Обикновено кръстосвахме квартала между Колумбийския университет и балетната академия „Джилиард“. Единствената трудност между нас бе, че нямахме възможност да оставаме насаме. Кити живееше в общежитие в стая с още едно момиче, а в апартамента на Цимър нямаше врата, която да отделя спалнята от гостната. А дори и да имаше, би било немислимо да я заведа точно там, предвид обстоятелствата около любовния живот на Цимър в момента. Сърце не би ми дало да го направя — да му натрапвам звуците на нашето любене, да трябва да слуша стенанията ни, докато седи сам в съседната стая. Един-два пъти съквартирантката на Кити бе излязла за вечерта и тогава се възползвахме от нейното отсъствие, както и от тясното легло на Кити. На няколко пъти ходихме в празните апартаменти на познати. Кити уреждаше подробностите около тези срещи, като се свързваше с приятели и приятели на техни приятели, за да ги моли да изчезнат от стаята си за няколко часа. Имаше нещо притеснително в цялата тази история, но трепетът си оставаше, а вълнението от опасността и несигурността само подсилваше страстта ни. Правехме такива глупости, на които сега не бих се решил за нищо на света — поемахме безумни рискове, които много лесно биха могли да ни вкарат в беля и да ни създадат ужасни неприятности. Веднъж например спряхме асансьора в една сграда между етажите и докато разгневените обитатели думкаха по вратата и викаха да не се задържа асансьорът, аз свалих джинсите на Кити и я докарах до оргазъм с езика си. Друг път го направихме върху пода в банята на един купон, като заключихме вратата, без да ни пука, че пред нея се строи дълга опашка от чакащи да използват тоалетната. Това беше някакъв еротичен мистицизъм, практикуван от тайно религиозно общество, състоящо се от двама. През този ранен етап на нашата връзка стигаше само да се погледнем и мигновено се възбуждахме. Щом зърнех Кити да се приближава към мен, веднага започвах да мисля за секс. Не бях в състояние да стоя настрана от нея и колкото повече опознавах тялото й, толкова повече исках да го докосвам. Веднъж стигнахме дотам да се любим след една от балетните репетиции на Кити, насред съблекалнята, след като другите се бяха разотишли. Следващия месец й предстоеше представление и затова при всяка възможност отивах да гледам вечерните й репетиции. Като не се брои сексът, нямаше нищо по-хубаво от това да я наблюдавам как танцува, затова я следях с поглед по сцената, изпаднал в нещо като делириум. Харесваше ми, макар нищо да не разбирах. Танцът бе нещо непонятно за мен — нещо извън обсега на думите. Затова седях притихнал и просто се отдавах на спектакъла от чисто движение.

В края на октомври приключих превода. Цимър получи парите от своята позната след няколко дни и същата вечер тримата отидохме да вечеряме в „Лунен дворец“. Избрах ресторанта повече заради символичното му значение, отколкото заради кухнята, но въпреки това храната беше добра, може би защото Кити се разговори на мандарински^[4] с келнерите и успя да поръча ястия, които не фигурираха в менюто. Тази вече Цимър беше в добра форма, не спря да говори за Троцки и Мао, изложи ни теорията за перманентната революция, а аз си спомням само как от време на време Кити отпускаше глава върху рамото ми и цялата премаляла, се усмихваше замечтано. После и двамата се облягахме назад върху меките възглавнички на сепарето и оставяхме Дейвид да държи речите си, като сегиз-тогиз кимахме отнесено, докато той разрешаваше всички спорни въпроси на човешкото съществуване. За мен това бяха вълшебни мигове, мигове на необяснима радост и пълно равновесие, сякаш приятелите ми се бяха събрали, за да отпразнуват завръщането ми в страната на живите. Щом ометохме чиниите, отворихме листчетата с късметчета и уж на сериозно се заехме да ги обсъждаме. Странно наистина, но така ясно си спомням какво пишеше в моето, сякаш и досега го държа в ръката си: „Слънцето е миналото, Земята е настоящето, Луната е бъдещето.“ Тогава още не знаех, но ми предстоеше нова среща с тази загадъчна фраза, която сега, когато обръщам поглед назад, ми се струва, че макар и случайно да попаднах на нея в „Лунен дворец“, криеше в себе си странна, необяснимо предупреждаваща ме истина. Неизвестно защо, тогава пъхнах листчето в портфейла си и го носих със себе си през следващите девет месеца, като продължавах да го пазя дълго след като бях забравил за него.

Още на следващата сутрин започнах да си търся работа. През първия ден нямах никакъв успех, през втория — също. Дадох си сметка, че вестниците едва ли ще ми помогнат и реших да отида към центъра и там да си опитам късмета в бюрото за студентска работа на парче. Като питомник на университета, имах право да ползвам тази услуга и тъй като не се плащаше нищо в случай, че от бюрото ти осигурят работа, стори ми се много по-разумно да започна именно оттам. Не бяха минали и десет минути след влизането ми в Додж Хол, когато видях разрешението на проблема си, напечатано върху библиотекарско картонче, забодено в долния ляв ъгъл на дъската за съобщения. Описанието на предлаганата работа гласеше: „Възрастен господин в инвалидна количка търси да наеме млад мъж за придружител. Ежедневни разходки и дребни секретарски задължения. 50$ на седмица плюс стая и храна.“ Последната подробност беше решаваща за мен. Не само че щях да припечелвам по нещичко, но най-накрая щях да освободя Цимър от присъствието си в апартамента му. Нещо повече, щях да се преместя да живея на ъгъла на Уест Енд Авеню и Осемдесет и четвърта улица, което пък означаваше, че ще бъда много по-близо до Кити. Всичко ми изглеждаше съвършено. Самата работа не беше нищо особено, но аз и без това нямаше пред кого да се фукам.

От страх някой да не ме изпревари, веднага се обадих да се запиша за интервю. След два часа вече седях в гостната на евентуалния си работодател, а в осем часа същата вечер той лично звънна у Цимър да ми каже, че получавам работата. Спомена, че трудно стигнал до това решение и че всички други кандидати били много свестни, но той се спрял на мен. Ако тогава знаех, че ме лъже, което едва ли щеше да промени нещо, може би щях да се досетя в какво се забърквам. Защото други желаещи е нямало — това беше истината. Аз бях единственият кандидатствал за тази работа.