Пол Остър
Лунен дворец (2)

2

Оттук нататък историята става по-сложна. Мога да опиша какво ми се случи, но независимо колко точно и прецизно го направя, то няма да е нищо повече от частичен поглед върху нещата, които се опитвам да разкажа. Намесиха се и други хора и в крайна сметка се превърнаха в толкова важни фактори в моя живот, колкото бях и аз самият. Мисля си най-вече за Кити Лу, за Цимър и за други, които по това време все още не познавах. Много по-късно например научих, че именно Кити е била тази, която е дошла до апартамента ми и е чукала на вратата. Обезпокоила се от чудатото ми поведение по време на онази неделна закуска и вместо да стои със скръстени ръце и да се тревожи за мен, решила да дойде на място и да види какво става. Адресът ми обаче се оказал проблем. Потърсила го в телефонния указател още на следващия ден, но тъй като нямах телефон, не фигурирах в него. Това я разтревожило още повече. Спомнила си обаче, че Цимър е името на човека, когото съм търсел, и започнала да издирва самия Цимър, като смятала, че по всяка вероятност той е единственият човек в Ню Йорк, който може да й каже къде живея. За жалост обаче Цимър се преместил в новия си апартамент чак в края на август, тоест десетина дни по-късно. Точно когато тя успяла да се сдобие с номера му от служба „Телефонни услуги“, аз съм изпускал яйцата си на пода у дома. (Възстановихме случката почти до минутата, когато си преразказахме случилото се и установихме неговата хронология.) Тя веднага се обадила на Цимър, но там давало заето. Минали няколко минути, преди да успее да се свърже с него, а по това време аз вече съм седял в „Лунен дворец“ и съм се гърчел от угризения пред богатото угощение. След това взела метрото до Северозападната част. Пътуването обаче продължило повече от час и когато стигнала до апартамента ми, било вече прекалено късно. Точно тогава бях потънал в мислите си и не благоволих да отворя вратата. Каза ми, че изчакала още пет-десет минути отвън, преди да си тръгне. Чула ме как си говоря на глас (думите били така смотолевени, че нищо не се разбирало), след което съвсем ненадейно съм започнал да пея — налудничаво пеене без никаква мелодия, така ми каза — макар че аз не си спомням нищо подобно. Отново взела да думка по вратата, но аз отново не съм й отворил. Тъй като не искала да ми се натрапва, накрая вдигнала ръце и си тръгнала.

Такъв беше разказът на Кити. Отначало ми прозвуча съвсем правдоподобно, но като се замислих, версията й ми се стори не дотам убедителна.

— Все още не разбирам защо си се надигнала да дойдеш — казах й. — Бяхме се виждали само веднъж и не бих могъл да означавам нещо за теб. Защо ще си правиш целия този труд за човек, когото не познаваш?

Кити извърна поглед и се вторачи в пода.

— Нали беше моят брат — промълви съвсем тихичко.

— Това беше просто една шега. Хората не си дават толкова зор заради една шега.

— Вероятно си прав — каза тя и сви рамене.

Мислех, че ще продължи изречението си, но минаха няколко секунди и тя не продума нищо повече.

— Хайде, де! — подканих я. — Кажи защо го направи.

Тя вдигна очи за миг, после пак сведе поглед и го заби в пода.

— Защото смятах, че си в опасност — рече. — Бях сигурна, че си в опасност и страшно ми домъчня за теб, така, както никога преди не ми е домъчнявало.

Отишла до апартамента ми и на следващия ден, но тогава вече ме нямало. Вратата обаче била открехната, тя я блъснала, прекрачила прага и попаднала на Фернандес, който се въртял из стаята и сърдито тъпчел нещата ми в найлонови боклукчийски чували, като ядно псувал под сурдинка. Кити го оприличи на човек, който панически прочиства стая след умрял от чума: трескаво прибирал всичко с огромна погнуса, като едва се докосвал до вещите ми от страх да не се зарази. Попитала го дали знае накъде съм тръгнал, но той, естествено, нямал никаква представа. Бил съм откачен, мръсен кучи син, така ме нарекъл, и ако питали него, сигурно се влача някъде на четири крака и си търся дупка, в която да пукна. При тези думи Кити си тръгнала, излязла обратно на улицата и се обадила на Цимър от първата телефонна кабина. Новият му апартамент бил на Банк Стрийт в Уест Вилидж, но когато я изслушал, веднага зарязал всичко и тръгнал към центъра да се види с нея. Двамата се заели да ме издирят и така в крайна сметка бях спасен. Тогава нямах представа за всичко това, пък и ми е много трудно да се връщам мислено към онези дни, без да ме обземе носталгия по приятелите ми. В известен смисъл те преобразиха действителността на преживяното от мен. Все едно да скочиш от ръба на пропаст, а после, точно преди да се удариш в дъното, да се случи нещо необикновено: да разбереш, че има хора, които те обичат. А да бъдеш така обичан — това вече променя всичко. То не намалява ужаса от падането, но придава нов смисъл на ужаса. Бях скочил от ръба, ала в последния, ама съвсем в последния миг една ръка се бе протегнала, за да ме хване във въздуха. За мен именно това е любов. Тя е единственото нещо, което може да спре човека от пропадане, единственото достатъчно силно нещо, което да се противопостави на закона на гравитацията.

 

 

Нямах никаква представа какво ще правя оттук нататък. Когато излязох от апартамента през онази първа сутрин, просто тръгнах да вървя, накъдето ме водят краката. Ако в главата ми въобще имаше някаква мисъл, тя бе да оставя всичко на случайността, да следвам пътеката на собствения си инстинкт и произвола на нещата. Първите ми стъпки ме понесоха на юг, затова и продължих да вървя нататък, а след една-две пресечки си дадох сметка, че всъщност наистина е по-добре да се махна от стария си квартал. Забележете как гордостта сломи решението ми да не се впрягам от такива еснафщини като нещастие, достойнство и чувство за срам. Една част от съществото ми беше ужасена от онова, което позволих да се случи с мен, затова не исках да се излагам на риска да срещна някой познат. А отиването на север означаваше Морнингсайд Хайтс, където улиците бяха пълни с познати лица. Ако не на приятели, със сигурност щях да попадна на хора, които ме знаеха по физиономия: старите типове от бара в Уест Енд, съученици, бивши преподаватели. Нямах смелост да срещна погледите им, да видя опулените им очи, озадачените премигвания. Нещо повече, ужасяваше ме мисълта, че някой от тях може да ме заговори.

Затова на юг! До края на уличното ми скиталчество повече не стъпих в Северен Бродуей. В джоба ми се мъдреха нещо като шестнайсет или двайсет долара, заедно с един нож и химикалка; в раницата бях натъпкал пуловер, коженото си яке, четка за зъби, бръснач с три нови ножчета, чифт чорапи, гащи и малко зелено тефтерче със спирала и молив, мушнат в нея. На север от Кълъмбъс Съркъл, по-малко от час след като бях поел на път, се случи нещо невероятно. Стоях пред витрината на магазин за поправка на часовници, загледан в зъбните колелца на някакъв едновремешен механизъм. В един момент се наведох и видях в краката си десет доларова банкнота. Така се стъписах, че не можах веднага да реагирам. В главата ми настъпи истински хаос и вместо да си кажа, че съм извадил луд късмет, аз взех да се навивам, че това е някакъв изключителен знак на съдбата — мистика, магия, знамение. Наведох се да взема банкнотата, видях, че е истинска и се разтреперих от радост. Значи всичко ще се нареди, казах си, всичко ще приключи благополучно. И без дори да се замисля, влязох в един гръцки ресторант и си поръчах „селска“ закуска: сок от грейпфрут, корнфлейкс, шунка с яйца, кафе и каквото друго се полага. След като се нахраних, дори си купих пакетче цигари и останах на бара за още едно кафе. Бях обхванат от непреодолимо усещане за щастие и благоденствие, от непозната любов към света. Всичко в ресторанта ми изглеждаше прекрасно: димящите чаши кафе, въртящите се столчета, тостерите за препечен хляб, сребристите машини за млечен шейк, пресните кифлички, подредени под стъклени похлупаци. Чувствах се като прероден, като човек, на когото му предстои да открие нов континент. Наблюдавах мъжа на бара, който шеташе насам-натам, докато аз си пушех кемъла, след това обърнах очи към чорлавата келнерка с червена перука. И у двамата имаше нещо неизразимо затрогващо. Прииска ми се да им кажа колко много значат за мен, но думите някак не успяха да излязат от устата ми. През следващите няколко минути просто си останах на мястото, потънал в собствената си еуфория, заслушан в себе си. В ума ми бликаха всевъзможни излияния, звучеше разлигавена рапсодия от мисли. Но ето че цигарата ми догоря, събрах сили и потеглих отново.

В по-късния следобед стана задушно. От нямане какво да правя влязох в едно кино на Четирийсет и втора улица, недалеч от Таймс Скуеър, където даваха по три филма наведнъж. Привлече ме единствено мисълта за климатика. Влязох слепешката, без дори да си дам труд да погледна какво прожектират в залата, която си бях избрал. За деветдесет и девет цента можех да изтърпя всичко. Седнах на едно от местата за пушачи на горния етаж, след което бавно изпуших десет-дванайсет кемъла, докато изгледах първите два филма, чиито заглавия вече съм забравил. Киносалонът беше един от онези пищни дворци на мечтите, построени по време на Голямата депресия — във фоайето полилеи, мраморни стълби и стени, декорирани в стил рококо. По-скоро светилище, отколкото киносалон, храм, построен в чест на великата илюзия. Поради температурите отвън, през този ден голяма част от скитниците на Ню Йорк бяха решили да отидат на кино. Имаше пияници и наркомани, мъже със струпеи по лицето, мъже, които ту говореха на себе си, ту на актьорите от екрана, мъже, които хъркаха или пърдяха, мъже, които се напикаваха в панталоните си. Цяла гвардия разпоредители патрулираше между редовете с фенерчета, проверявайки дали някой не е заспал. В този киносалон шумът очевидно се толерираше, но изглежда беше противозаконно да изпадаш в несвяст. Щом някой от разпоредителите попаднеше на заспал човек, светваше фенерчето право в лицето му и му заповядваше да отвори очи. Ако човекът не реагираше, разпоредителят отиваше до мястото му и го разтърсваше. Непокорните ги изхвърляха навън сред собствените им гръмогласни възгласи на възмущение. Това се случи пет-шест пъти през въпросния следобед. Тогава не се сетих, но по всяка вероятност разпоредителите са се оглеждали най-вече за мъртъвци.

Аз обаче останах невъзмутим. Вътре беше прохладно, чувствах се успокоен и доволен. Колкото и странно да изглежда, имайки предвид безбройните неизвестности, които ме грозяха навън, добих някакво усещане, че държа нещата под контрол. Когато започна третият филм, най-неочаквано усетих трепет в душата си. Филмът беше „Осемдесет дни около света“, същият, който бях гледал с вуйчо Виктор в Чикаго преди единайсет години. Смятах, че ще ми достави удоволствие да го видя отново и дори реших, че съм извадил голям късмет, дето съм влязъл в този киносалон и то в деня, когато прожектират този филм — точно него от всички филми на света. Сякаш съдбата бдеше над мен, сякаш животът ми бе покровителстван от доброжелателни духове. Много скоро обаче, необяснимо защо, очите ми се напълниха със сълзи. В момента, когато Филеас Фог и Паспарту се качиха на балона с горещ въздух (още в първия половин час на филма), очните ми канали се отпушиха и по страните ми се застичаха потоци от горещи солени сълзи. Връхлетяха ме хилядите стари неволи от детството и бях напълно безсилен да им се опълча. Помислих си, че ако вуйчо Виктор можеше да ме види отнякъде, гледката щеше да разбие сърцето му. Бях се превърнал в нищожество, в смъртник, който стремглаво се сгромолясва в ада. Дейвид Нивън и Кантинфлас ме зяпаха от кошницата на балона, който се носеше над пищния френски пейзаж, а аз се гушех в мрака с цяла банда пияници и така оплаквах проваления си живот, че чак дъх не можех да си поема от хълцания и ридания. Изправих се и тръгнах към изхода на долния етаж. Отвън ранната вечер ме посрещна със светлини, обви ме в приятната си топлина. Това е, което заслужавам, казах си аз. Съградих собствената си нищожност и сега трябваше да живея в нея.

Така минаха и следващите няколко дни. Настроението ми се променяше безпричинно от едната крайност в другата, като прескачаше между радостта и отчаянието толкова често, че от това сноване напред-назад умът ми помътня. Почти всичко беше в състояние да задейства машинката: внезапна среща с миналото, случайна усмивка на непознат, дори ъгълът, под който падаше светлината в даден час на деня. Мъчех се да постигна някакво равновесие вътре в себе си, но напразно: в мен царяха неустойчивост, слабост, хаос и ексцентрични прищевки. В един миг потъвах във философски размисъл, напълно убеден, че съм един от избраните светли умове на човечеството, в следващия се разридавах, смазан от тежестта на собствените си терзания. Живеех в такова самовглъбение, че престанах да възприемам нещата такива, каквито са — предметите станаха мисли и всяка мисъл беше част от драмата, която се разиграваше в мен.

Едно е да седиш в стаята си и да чакаш небето да падне отгоре ти, съвсем друго — да се бориш с живота навън. Десет минути след като бях излязъл от киносалона, проумях пред какво съм изправен. Нощта се спускаше и само след броени часове трябваше да си намеря място, където да преспя. Колкото и странно да ми изглежда сега, не се бях замислял сериозно върху този проблем. Бях решил, че нещата все някак ще се разрешат от само себе си, а аз трябва да се осланям единствено на тъпия си, сляп късмет. Щом обаче започнах да премислям възможностите, видях, че нищо добро не ме чака. Нямам никакво намерение да се просна на тротоара като някакъв нещастен пройдоха, казах си аз, и да прекарам цялата нощ, обвит във вестници. Защото в такъв случай можех да стана жертва на всеки откачен, все едно сам да протегна шия, за да ми прережат гърлото. Но дори и да не ме нападнат, със сигурност щяха да ме арестуват за скитничество. От друга страна, къде можех да пренощувам? Мисълта да се подслоня в приют за бездомници ме отвращаваше. Не можех да си представя, че ще легна в една стая със стотици несретници, ще вдишвам миризмите им и ще слушам грухтенето на стари педерасти, които се чукат един друг. Не исках да се мотая из подобни места, дори да ми ги предлагат безплатно. Разбира се, можех да полегна в метрото, но предварително знаех, че там нито за миг няма да затворя очи — заради крадците на дребно, шума и флуоресцентното осветление и защото щях да си мисля как всеки момент ще се появи някое патрулиращо ченге и ще ме фрасне по подметките с полицейската си палка. Продължих да се шляя още няколко часа, обзет от паника, опитвайки се да намеря някакво решение. В крайна сметка избрах Сентръл Парк само защото бях прекалено изтощен, за да се сетя за нещо друго. Около единайсет часа вече крачех по Пето Авеню, като разсеяно прокарвах ръка по каменната ограда, която разделя парка от улицата. Надникнах през оградата, зърнах огромния пуст парк и си дадох сметка, че в този част на деня е късно да намеря нещо по-добро. Там земята поне щеше да е мека. Зарадвах се при мисълта как ще полегна върху тревата и ще си направя легло там, където никой няма да ме види. Влязох в онази част на парка, която е по-близо до музея Метрополитън, отправих се към вътрешността му, повървях няколко минути, след което пропълзях под един храст. Не си дадох труд да проявя повече бдителност. Бях чувал какви ли не ужасии за Сентръл Парк, но в този момент умората ми беше много по-силна от страха. Помислих си, че ако храстът се окаже недостатъчно прикритие, ножът ми е винаги подръка. Свих коженото си яке на възглавница и се повъртях известно време, докато се наместя по-удобно. Щом спрях да шавам, чух щурец, който пееше в съседния храст. Миг след това лекият ветрец разшумя вейките над главата ми. Вече не знаех какво да мисля. Нощта беше черна — не се виждаше ни луна, ни пукната звезда. Преди още да успея да извадя ножа си от джоба, вече бях дълбоко заспал.

Събудих се като разглобен. Току-що бе съмнало, цялото тяло ме болеше, мускулите ми се бяха схванали. Измъкнах се енергично от храста с псувни и пъшкания, после огледах пейзажа. Бях прекарал нощта край игрище за софтбол, проснат в храстите точно зад мястото на батсмана. Игрището се намираше в една падинка и в този ранен час тънка сива мъглица се стелеше над тревата. Наоколо не се виждаше жива душа. Няколко врабчета се боричкаха шумно някъде около втора база, а една сойка се дереше в клоните над мен. Това беше Ню Йорк, но той нямаше нищо общо с онзи Ню Йорк, който винаги съм познавал. Лишен от асоциации, той приличаше на място, което можеше да бъде навсякъде. Докато си играех с тази мисъл, изведнъж се сетих, че всъщност съм изкарал успешно първата си нощ на открито. Не че това завоевание бе повод за ликуване — тялото така ме болеше, че никак не ми беше до възторзи — но знаех, че нещо важно е вече зад гърба ми. Бях преживял първата си нощ на открито, а щом съм успял веднъж, значи можех да успея пак.

Започнах всяка нощ да преспивам в парка. Той се превърна в мое светилище, в убежище на вътрешния ми живот, което ме пазеше от угнетителните претенции на улицата. Имах на разположение осемстотин и четирийсет акра земя, в които да се разхождам, и за разлика от масивната плетеница от сгради, кули и небостъргачи наоколо паркът ми предлагаше прекрасна възможност да се усамотя, да се откъсна от останалия свят. На улицата всичко се свежда до крачещи тела и суматоха; независимо дали ти харесва или не, не можеш да излезеш на улицата, без да се придържаш към строг протокол на поведение. Да вървиш редом с тълпата означава никога да не избързваш, нито да изоставаш от този до теб, никога и с нищо да не нарушаваш ритъма на човешкия поток. Ако играеш по правилата на тази игра, никой няма да ти обръща внимание. Има нещо крайно особено в безжизнено изцъкления поглед на нюйоркчани, когато крачат по улиците на града — някакво естествено, а може би и необходимо безразличие към останалите. Към това как изглеждат, например. Предизвикателно облекло, чудати прически, тениски с най-цинични надписи по тях — никой не обръща внимание на такива неща. От друга страна обаче, начинът, по който се държиш вътре в тези дрехи, е от съществено значение. Всякакви непривични жестове се възприемат автоматично като заплаха. Да си говориш на глас, да се чешеш, да поглеждаш хората право в очите — това са отклонения, които могат да породят враждебност, дори насилие от страна на околните. Никога не трябва да залиташ, още по-малко да припадаш, не трябва да се облягаш по стените, не бива да пееш, защото проявите на спонтанно или непринудено веселие предизвикват сърдити погледи, злъчни подмятания, дори сритвания по кокалчетата на краката. Не бях стигнал чак дотам, но бях виждал подобно отношение към много други, пък и нищо чудно самият аз един ден да се озова в положение, когато вече няма да мога да се контролирам. За разлика от улицата, животът в Сентръл Парк търпеше далеч по-големи отклонения от нормата. Никой няма да ти обърне внимание, ако се проснеш на тревата и заспиш посред бял ден. На никого няма да му пука, ако седиш и бездействаш под някое дърво, ако свириш на кларнет, ако се разкрещиш колкото ти глас държи. Изключение правеха държавните чиновници, излезли в обедна почивка, които кръжаха боязливо в периферията, докато повечето хора във вътрешността на парка се държаха сякаш са във ваканция. Същите онези неща, които биха ги възмутили на улицата, в парка се възприемаха като невинни забавления. Хората се усмихваха един на друг, ходеха хванати за ръце, излягаха се в странни пози, целуваха се. С една дума — да живее животът! И стига да не се пречкаш на останалите, можеш да си правиш, каквото ти скимне.

Няма никакво съмнение, че животът в парка ми подейства благотворно. Даде ми уединение и не само това — в него можех да се преструвам, че не съм толкова зле, колкото бях. И тревата, и дърветата бяха демократично настроени и аз се шляех в слънчевите следобеди, привечер тръгвах да се катеря по скалите и да си търся място за пренощуване, като по този начин дотолкова се сливах с околната среда, че дори за опитното око можех да мина за някой от обичайните посетители, дошли на пикник или разходка в парка. Улицата не допускаше подобно заблуждение. Щом тръгнех редом с тълпата, веднага си давах сметка докъде съм стигнал и потъвах в земята от срам. Бях нищожество, бродяга, пропаднал пройдоха — с една дума, едра шарка върху чистата кожа на човечеството. С всеки изминал ден ставах по-мръсен, по-дрипав, по-объркан и по-различен от останалите. Вътре в парка обаче ми олекваше, защото захвърлях бремето на смутеното си самосъзнание. Тук разполагах с праг, с граница, която отделяше вътрешното от външното. Улицата ме караше да гледам на себе си по начина, по който другите ме виждат, докато паркът ми даваше възможност да се върна към моя вътрешен аз, да съществувам единствено в рамките на онова, което се случваше вътре в мен. Разбрах, че е напълно възможно да живееш без покрив над главата си, но не можеш да живееш, без да постигнеш равновесие между вътрешното и външното. Постигнах това равновесие благодарение на парка. Не бих могъл да кажа, че той беше мой дом, но при липсата на друг подслон — да, нещо много подобно на дом.

В парка непрекъснато ми се случваха неочаквани неща, които сега, като си мисля за тях, ми изглеждат направо невъзможни. Веднъж например млада жена с яркочервена коса се приближи до мен и пъхна петдоларова банкнота в ръката ми — ей така, без никакво обяснение. Друг път една компания ме покани да седна да обядвам с тях на тревата. Няколко дни по-късно цял следобед играх софтбол с друга компания. Като се има предвид физическото ми състояние, представих се много добре (два-три сполучливи удара и една спасена топка в лявото крило), а когато моят отбор беше в почивка, останалите непрекъснато ми предлагаха да ям, да пия и да пуша: сандвичи, кифлички, кутии бира, пури, цигари. Тези щастливи мигове ми помагаха да преживея по-мрачните моменти, когато късметът ми изневеряваше. Може би именно това исках да докажа на първо време: че пуснеш ли му края, загърбиш ли всяко благоразумие, откриваш неща, за които не си и подозирал преди, неща, които не могат да се научат при други обстоятелства. Живеех в постоянен глад, но щом ми се случеше нещо хубаво, отдавах го не толкова на случайността, колкото на това мое специално състояние на духа. Като поддържах баланса между желание и безразличие, аз някак карах вселената да ми обърне внимание. Как иначе да окачествя необикновената щедрост, на която се радвах в Сентръл Парк? Никога нищо не съм искал от никого, никога пръста си не помръднах, ала въпреки това при мен непрекъснато идваха непознати и ми помагаха. Значи съм излъчвал нещо, така си мислех, нещо, което не може да се изкаже с думи, но което хората са усещали. Времето минаваше и започнах да забелязвам, че хубавите неща ми се случват само когато престана да ги искам. Ако това наистина е вярно, казах си, тогава и обратното би трябвало да е вярно, тоест когато прекалено много искаш нещо, то би трябвало да не се осъществи. Така повеляваше логиката на моята теория, защото щом вече бях доказал, че съм в състояние да привлека света, значи по същата логика бих могъл и да го отблъсна от себе си. С други думи, човек получава онова, което иска, но след като вече не го иска. Това, разбира се, нямаше никакъв смисъл, но именно тази непонятност на разсъждението ме привличаше. Щом на желанията ми можеше да се отвърне само след като престана да мисля за тях, тогава всички терзания за състоянието ми ставаха безсмислени. Прегърнах тази идея и веднага взех да залитам по опънатото въже на съзнаваното. Защото как да не мислиш за собствения си глад, когато си винаги гладен? Как да залъжеш стомаха си, когато той непрекъснато се обажда и иска да бъде напълнен? Просто невъзможно е да пренебрегнеш тези неща. Отново и отново им се поддавах, макар и да съзнавах, че по този начин сам вредя на шанса си да ми се помогне. Резултатът беше неизбежен, точен и ясен като математическа формула. Докато се тревожех за себе си и своите проблеми, светът ми обръщаше гръб. При това положение нямах никакъв друг избор, освен сам да се погрижа за себе си, да прося, да тършувам, да отмъквам, въобще да се справям със собствени сили. Времето минава, мислех си, след ден, два, може би три или четири полека-лека ще освободя ума си от всички мисли за спасение, ще вдигна ръце и ще се предам. Тогава вече ще дойде ред на чудесата. Те винаги те спохождат като гръм от ясно небе. Никой не може да ги предскаже, а случат ли се веднъж, не разчитай на повторен шанс. Всяко чудо е последно. И тъй като е последно, непрекъснато се връщаш към началото и непрекъснато започваш битката отначало.

Прекарвах част от деня в търсене на храна из парка. Така успявах да сведа разноските си до минимум, а и отдалечавах момента, когато щеше да се наложи да изляза на улицата. С течение на времето улиците се превърнаха в онова, от което най-много се страхувах. Бях готов на всичко, само и само да мина без тях. Почивните дни в края на седмицата бяха особено благотворни в това отношение. Когато времето се случеше хубаво, паркът се изпълваше с хора и, както се оказа, всички си носеха по нещо за хапване: всевъзможни обеди и закуски, с които не спираха да се тъпчат през целия ден. Това неизменно водеше до огромни излишъци от изхвърлена, но годна за ядене храна. Трябваше ми известно време да свикна, но след като веднъж се примирих с мисълта, че мога да сложа в устата си храна, докосвала се до други устни, се отдадох на безкрайни угощения. Корички от пица, остатъци от хотдог и сандвичи, недоизпити кутии сода — ливадите и скалите на Сентръл Парк бяха осеяни с тях, а боклукчийските кофи преливаха от изобилие. За да преодолея гнусливостта си, започнах да кръщавам боклукчийските кофи с най-различни имена. Наричах ги цилиндрични ресторанти, закусвални „Каквото дал Господ“, похапвални „Социални грижи“ — всичко, което можеше да излъже ума ми относно истинското им предназначение. Веднъж, точно когато се бях заровил в една кофа, към мен се приближи полицай и ме попита какво правя. Запелтечих, защото ме хвана на тясно, и набързо избълвах, че съм студент, че работя върху проект „Урбанистика“, така му казах, и че цяло лято съм се занимавал със статистически и социологически изследвания върху съдържанието на градските боклукчийски кофи. За да подкрепя думите си, бръкнах в джоба и извадих студентската си карта от Колумбийския университет с надеждата, че няма да забележи изтеклия й още през юни срок. Полицаят погледна снимката за миг, после — лицето ми, после отново се вторачи в снимката, за да направи сравнение и най-накрая сви рамене. Гледай да не паднеш в някоя кофа, подхвърли ми той. Ако не внимаваш, може да се заклещиш вътре.

Не искам да кажа, че ровенето из кофите ми беше приятно. Няма нищо романтично в това да тършуваш за недоядени остатъци и макар че в началото имаше някаква тръпка, интересът ми бързо се изпари. Спомних си сцена от книга, която бях чел навремето — „Лазарио де Тормес“. В нея един прегладнял идалго се разхождаше с клечка за зъби в устата си, за да си помислят хората, че току-що е станал от богата трапеза. И аз взех да разигравам номера с клечките за зъби, затова щом хлътнех в някое заведение за чаша кафе, гледах да си набавя по една шепа от тях. За да имам нещо за дъвчене в свободното си време между яденетата, но главно защото клечката между зъбите, поне така си мислех, ме правеше някак по-весел и безгрижен, придаваше ми някаква самонадеяност и непукизъм. Не че е кой знае какво, но имах нужда от подобни маскировки. Най-трудно ми беше самото приближаване към боклукчийската кофа, когато усещах хорските погледи върху себе си, и затова гледах да съм колкото е възможно по-незабележим. Лошото е, че гладът обикновено надвиваше задръжките ми — просто беше по-силен от тях. На няколко пъти наистина чух да се изсмиват зад гърба ми, веднъж-дваж видях как дребни хлапета ме сочат с пръст и сбутват майките си да погледнат към онзи чичко, дето яде боклуци. Това са неща, които никога не се забравят, независимо колко време е минало. Гледах да не се ядосвам, да не избухвам, но веднъж си спомням, че така свирепо изръмжах в лицето на едно малко момченце, че то се разплака. Общо взето обаче се научих да възприемам тези унижения като неизменна част от живота, който водех. Когато бях във форма, ги тълкувах като изпитания на духа, като препятствия, издигнати пред мен, за да проверят вярата ми в себе си. Смятах, че ако се науча да ги преодолявам, ще достигна по-висша степен на съзнание. В моменти на униние обаче предпочитах да се разглеждам от политическа гледна точка и да си представям положението си като предизвикателство към американския начин на живот. Аз съм инструмент за саботаж, така си казвах, ненужно винтче в националната машина, неудачник, чиято главна задача е да й пречи да функционира нормално. Никой не можеше да ме погледне, без да изпита срам, гняв и покаяние. Бях живото доказателство, че системата се е провалила, че тази самодоволна, прехранена земя на изобилието най-накрая се е пропукала.

Такива мисли ме занимаваха през по-голямата част от деня. Много ясно си давах сметка какво става с мен и умът ми реагираше бурно, направо се възпламеняваше при всяко ново развитие на нещата. Главата ми гъмжеше от книжни теории, от спорещи гласове и сложни вътрешни монолози. По-късно, когато вече бях спасен, Цимър и Кити непрекъснато ме питаха как съм издържал да бездействам толкова дълго време. Чудеха се как така не съм се отегчил, не ми ли е било скучно. Съвсем логични въпроси, но истината е, че нито за миг не съм чувствал досада. Тогава, в парка, бях жертва на всевъзможни настроения и емоции, но скуката не беше сред тях. Когато не вършех съвсем конкретни неща (да търся място за пренощуване или да се грижа за стомаха си), се отдавах на куп други дейности. Някъде докъм обяд винаги успявах да намеря поне един вестник в някоя от кофите и през следващия половин час и повече щателно изчитах страниците му, за да съм в течение на световните събития. Войната, разбира се, продължаваше, но се случваха и други неща, които трябваше да проследя: Чапакуидик, Чикагската осморка, процесът срещу Черните пантери, повторното кацане на Луната, нюйоркските „Мете“. Не пропуснах и сензационното падение на „Чикаго Къбс“, просто не можех да се начудя на това пълно разпадане на отбора. Лесно ми беше да направя връзка между тяхното сгромолясване от върха до дъното и моето собствено, но не го приех като лична обида. Малкото ми удовлетворение идваше от лудия късмет на нюйоркските „Мете“. Тяхната история беше по-необяснима и от тази на „Къбс“, а неочакваният им, направо невероятен възход от дъното до върха идеше да докаже само, че на този свят всичко е възможно. Крайно утешителна мисъл. Значи причинността вече не беше тайнственият демиург, който управлява вселената — падналите се изкачваха, последните ставаха първи, краят слагаше началото. Захвърленият на бунището Хераклит бе възкресен, а тъкмо той ни бе разкрил най-простичката истина: действителността е като йо-йо^[1], единствено постоянна е промяната.

След като изчетях новините, прекарвах известно време в шляене из парка, проучвайки онези места, които бяха още нови за мен. Особено удоволствие ми доставяше парадоксът да живея в сътворена от човека естествена среда. Всъщност паркът представяше природата така да се каже накуп. Предлагаше най-различни гледки и пейзажи — нещо, което в истинската природа рядко се среща на такова ограничено пространство. Имаше хълмчета и полета, оголени скали, избуяли джунгли, гладки пасбища и плетеници от пещери. Обичах да се скитам напред-назад из тези съвършено различни части на парка, защото можех да си въобразявам, че преминавам огромни разстояния, без да излизам извън границите на миниатюрния си свят. Разбира се, в единия край на парка имаше и зоологическа градина, както и езеро, където хората наемаха „лодка за разходка“, освен това един водоем и детско игрище. Голяма част от времето си прекарвах в съзерцание на хората — изучавах жестовете и походките им, измислях си случки, свързани с тях, опитвах напълно да се откъсна от това, което виждах. Често пъти, когато умът ми се изпразваше от всяка мисъл, започвах маниакално да си играя на тъпи игрички: например броях хората, които минават през определено място, или пък оприличавах лицата им на някакво животно — прасе, кон, гризач, птица, охлюв, двуутробно, котка. Понякога записвах наблюденията си в тефтерчето, но, общо взето, нямах желание да пиша, не исках да се откъсвам от средата си чрез някое сериозно занимание. Добре разбирах, че вече съм прекарал твърде голяма част от живота си сред думи и че ако искам тези мигове да имат някакъв смисъл за мен, трябва да ги изживея колкото е възможно по-пълно, като загърбя всичко друго, освен настоящето „тук и сега“, освен вещественото, осезаемото, което прониква през кожата ми.

Паркът криеше и опасности, но нищо истински страшно, нищо, от което в крайна сметка да не можеш да се спасиш. Една сутрин някакъв старец седна на пейката до мен, протегна ръка и ми се представи като Франк.

— Ако искаш, можеш да ме наричаш и Боб — каза той, — не съм придирчив. Ще се разберем, стига да не ме наричаш Бил.

След което, без дори да си поеме дъх, ми заразправя в най-големи подробности заплетена комарджийска история с облог за хиляда долара през 1936-а, в която участваха кон на име Сигарильо, гангстер на име Дюк и жокей на име Текс. След третото изречение изпуснах нишката, но въпреки това имаше нещо много приятно в разпокъсания му, несвързан разказ и тъй като ми изглеждаше съвсем безобиден, не си тръгнах, а останах да го слушам. Ала след десет минути чист монолог той ненадейно скочи на крака, грабна калъфа на кларнета, който държах в скута си, и хукна по чакълената настилка. Приличаше на инвалид, който се опитва да бяга за здраве, влачеше ходила и ситнеше, размахваше ръце и крака във всички посоки. Не ми беше трудно да го настигна. Грубо го сграбчих отзад за ръката, завъртях го към себе си и му измъкнах кларнета. Той като че се изненада, дето си дадох труд да го догоня.

— Така ли са те учили да се отнасяш с възрастните хора — изрепчи ми се без следа от угризение за това, което се бе опитал да направи.

Едва се сдържах да не му фрасна един по мутрата, но като видях, че се е разтреперил от страх, го оставих на мира. Преди да си тръгна, той ме изгледа уплашено и злобно, после изстреля тлъста храчка към мен. Половината се проточи по брадичката му, но другата половина се лепна върху ризата ми. Само за миг извърнах очи от него, колкото да видя нанесените поражения и в тази част от секундата той успя да офейка, като само веднъж се обърна назад, за да провери дали не съм го погнал. Реших, че вече се е отказал, но когато се отдалечи на безопасно разстояние, спря, обърна се, закани ми се с юмрук и взе ядосано да боксира въздуха.

— Гаден комунист! — изкрещя. — Гаден комунистически агитатор! Що не си ходиш в Русия, където ти е мястото!

Предизвикваше ме да го подгоня, очевидно му се искаше да продължим игричката, но този път не се хванах на въдицата. Не казах нищо повече, просто се обърнах и го зарязах.

Това, разбира се, е доста банална случка, но имаше и други, далеч по-страшни. Една нощ банда хлапета ме подгони по Шийпс Медоу и единственото нещо, което ме спаси, бе, че едно от тях падна и си навехна глезена. Веднъж пък войнствено настроен пияница тръгна срещу мен със счупена бирена бутилка. Все инциденти, в които успявах да се спася като по чудо в последния момент, но най-страшният от тях се случи през една облачна нощ, когато най-ненадейно се препънах в храст, под който се любеха трима души — двама мъже и една жена. Почти нищо не се виждаше, но останах с впечатление, че и тримата са голи, а от интонацията на гласовете им, когато откриха, че има и друг човек, разбрах, че са и пияни. Някакво клонче изпращя под лявото ми стъпало, после се обади женски глас, а след него се разшумяха листа и клони.

— Джак — каза тя, — тук се мотае някакъв нещастник.

Отговориха й два гласа вместо един, като и двата изгрухтяха враждебно и настървено. После се надигна мъжки силует и насочи към мен нещо, което приличаше на пистолет.

— Само една думичка и с теб е свършено — рече. — Шесторно ще ти го върна.

Предположих, че има предвид броя на куршумите в пистолета. Дано да не преувеличавам случилото се от страх, но май точно в този миг чух как ударникът изщрака. Без много да му мисля, си плюх на петите. Ако въздухът в дробовете ми бе стигнал, сигурно щях да бягам до сутринта.

Невъзможно е да се каже колко дълго щях да издържа в парка. Не ме ли убиеше някой, сигурно щях да изкарам до зимата. С малки изключения, нещата бяха кажи-речи под контрол. Харчех парите си изключително внимателно, никога повече от долар — долар и нещо на ден и самата тази пестеливост отсрочваше момента на истината. Дори когато резервът ми докосваше дъното, винаги успявах да се измъкна в последния момент — намирах пари на земята или пък някой непознат се явяваше с чудесата, за които вече споменах. Разбира се, че не се хранех добре, но май е нямало ден, в който да не съм хапвал нещичко. Истината е, че към края вече бях ужасно отслабнал — някъде към петдесет и шест килограма, но най-много се стопих през последните дни, които прекарах в парка. И то, защото се разболях — настинка ли беше или вирус, един Бог знае — но тогава съвсем престанах да се храня. Бях прекалено слаб и щом сложех нещо в устата, веднага повръщах. Ако моите приятели не ме бяха намерили или просто ако се бяха забавили, със сигурност щях да умра. Вече нямах никакви запаси и никакви съпротивителни сили.

От самото начало времето беше на моя страна и то до такава степен, че съвсем бях престанал да мисля за него. Почти всеки ден беше повторение на предишния: прекрасни летни небеса, горещо слънце, топла земя, прохладни вечери и нощи, изпълнени с песента на щурците. През първите две седмици почти не валя, само на няколко пъти припръска, но аз наистина взех да предизвиквам съдбата и да преспивам все по-често на открито, убеден, че нищо лошо не може да ми се случи. Една нощ се бях проснал насред тревата и вече спях ей така, съвсем неприкрит, когато се изсипа страхотен порой. Истински катаклизъм — небето буквално се продъни, разпори се надве и дъждът ливна като из ведро с оглушителен трясък. Още преди да успея да се събудя, бях прогизнал и тялото ме болеше от едрите капки, които отскачаха от мен като сачми. Затичах се в мрака, панически затърсих къде да се подслоня, но мина известно време, преди да намеря сушинка под козирката на една гранитна скала. Впрочем вече нямаше значение къде ще бъда. От мен и без това се стичаше вода, сякаш току-що бях преплувал океана.

Дъждът не спря до сутринта, на моменти затихваше, на моменти се усилваше, лееше се като водопад, самият гръмовержец бълваше гнева си от облаците. Поривите бяха непредвидими и аз не исках пак да рискувам, затова си останах на мястото като истукан, с подгизнали обуща, залепнала на гърба риза и измокрено кожено яке. И раницата ми, като всичко останало, беше вир-вода, което означаваше, че нямах сухи дрехи да се преоблека. Нищо не можех да направя, освен да зъзна в тъмнината като бездомно псе. През първите час-два все още удържах фронта и гледах да не изпадам в самосъжаление, но след това вдигнах ръце, взех да проклинам всичко живо, изразходвайки цялата си енергия в най-злостните анатеми, които можех да измисля — отвратителни, гадни хули и псувни, бомбастични ругатни срещу Бог и родина. След известно време така се изтощих, че всъщност вече не пустосвах, а хленчех, хълцах и декламирах едновременно, но въпреки всичко успявах да скалъпя такива многословни и художествено изискани фрази, че дори и някой турски главорез би се смилил над мен. Това представление продължи близо половин час. След това, напълно грохнал, заспах прав на мястото си. Придремах няколко минути, но дъждът отново заплющя. Сепнах се. Понечих да подновя атаката си от ругателства, но бях капнал от умора, а и бях така прегракнал, че вече не можех да крещя. Прекарах остатъка от нощта в транс от самосъжаление, очаквайки да съмне.

В шест часа сутринта влязох в една мръсна закусвалня на Четирийсет и осма улица и си поръчах супа. Мисля, че беше зеленчукова, защото в жълтеникавата й течност плуваха мазни парченца целина и моркови. Постоплих се, но през мокрите, прилепнали към тялото ми дрехи влагата проникваше толкова надълбоко, че супата не можеше да има траен ефект. Слязох до мъжката тоалетна и си заврях главата под електрическия сешоар. За мой ужас топлата струя изсуши косата ми под странен ъгъл и заприличах на озъбен дявол, досущ водоливник от камбанарията на готическа катедрала. В желанието да оправя щръкналата си прическа сложих ново ножче на бръснача си — последното, останало в раницата — и започнах да кося змиеобразните си кичури. Като свърших, косата ми беше толкова къса, че вече не приличах на себе си. Така офъкан, изглеждах ужасяващо слаб. Ушите ми изведнъж щръкнаха, адамовата ми ябълка изпъкна още повече, а главата ми заприлича на топлийка. Започвам да се смалявам, помислих си, и чух как сам си говоря на глас с лицето в огледалото.

— Не се бой! — каза моят глас. — Човек умира само веднъж. Комедията скоро ще свърши и тогава няма да ти се налага да минаваш отново през тези изпитания.

По-късно същата сутрин прекарах два-три часа в читалнята на градската библиотека с надеждата, че топлият въздух ще изсуши дрехите ми. За жалост обаче, щом наистина взеха да съхнат, дрехите ми се размирисаха. Сякаш всички гънки и процепи на облеклото ми изведнъж решиха да разкрият тайните си пред света. Не ми се беше случвало преди това и бях направо шокиран, че от собствената ми персона може да се носи такава смрад. Изглежда смесицата от стара пот и дъжд бе предизвикала странна химическа реакция и колкото повече съхнеха дрехите ми, толкова по-гадна и силна ставаше миризмата. Накрая взех да подушвам и смрадта на краката си — невероятно зловоние, което излизаше направо през кожата на обувките и нахълтваше в ноздрите ми като отровен газ. Не можех да повярвам, че това съм аз. Продължих да прелиствам страниците на енциклопедия „Британика“, като се молех другите да не усетят въпросното ухание, ала молитвите ми не се сбъднаха. Възрастен мъж, който седеше на масата срещу мен, вдигна глава от вестника и взе да души въздуха, после ме изгледа с погнуса. Бях готов да скоча на крака и да го обвиня в липса на възпитание, но бързо си дадох сметка, че нямам сили да се разправям. Още преди да успее да каже нещо, се ометох.

Навън беше мрачно — начумерен суров ден, обвит в мъгла и безнадеждност. Усещах как постепенно главата ми се изпразва. Странна слабост пролази в кокалите ми и само гледах да не се спъна някъде. Купих си сандвич от една будка до Колизеума, но установих, че въобще не ми се яде. Отхапах два-три залъка, после го завих и го прибрах в раницата си за по-късно. Гърлото ме болеше и започнах да се обливам в пот. Прекосих улицата при „Кълъмбъс Съркъл“, върнах се отново в парка и взех да си търся сушинка да полегна. Никога преди това не бях спал денем и сега за пръв път установих, че всичките ми предишни скривалища са доста несигурни, опасни и направо неизползваеми без прикритието на нощта. Продължих да вървя на север с надеждата, че все нещо ще открия, преди да се строполя. Треската се засилваше и някакво дълбоко вцепенение подяждаше мозъка ми. В парка нямаше жива душа. И тъкмо да се запитам защо, отново заваля. Ако гърлото не ме болеше толкова много, сигурно щях да се изсмея на глас. Но ето че точно в този миг изведнъж започнах да повръщам. Избълвах няколко парчета от зеленчуковата супа и от сандвича и оплесках всичко наоколо. Наведох се, хванах коленете си и зачаках спазъмът да попремине. Това е то човешката самота, казах си. Така е, когато си нямаш никого. Но вече не усещах предишния гняв и разсъждавах с някаква жестока прямота, с абсолютна обективност. Само след минута-две случката ми изглеждаше далечна, сякаш бе станала преди месеци. Продължих да вървя, не исках да се отказвам от търсенето. Ако точно тогава отнякъде се бе появил човек, сигурно щях да го помоля да ме заведе в първата болница. Но никой не се появи. Не знам точно колко бях вървял, когато в един момент зърнах скали, заобиколени от шубраци и дървета. Скалите образуваха естествена пещера и без дори да се замисля, пропълзях в плитката вдлъбнатина, издърпах няколко отчупени клона, за да запуша отвора й, и веднага заспах.

Нямам представа колко време съм прекарал там. Може би два-три дни — сега вече това няма значение. Когато Цимър и Кити ме попитаха, казах им три дни, но само защото три е литературно число, нали точно толкова време е прекарал и Йона в търбуха на кита. Повечето време бях в несвяст и дори когато ми се струваше, че съм на себе си, бях така вглъбен в страданията на тялото си, че губех представа за време и място. Спомням си пристъпите на повръщане, моментите, когато ме втрисаше, дългите часове, когато единственият звук наоколо бе тракането на зъбите ми. Изглежда съм имал много висока температура и тя ме дари със страшни сънища — безкрайни, изменящи се видения, които изникваха направо от пламналата ми плът. Нищо в мен не запазваше формата си. Веднъж, спомням си добре, видях пред себе си надписа „Лунен дворец“ по-ясно отколкото някога съм го виждал на живо. Розовите и сини неонови букви бяха толкова големи, че сиянието им изпълваше цялото небе. След това обаче, буквите изведнъж изчезнаха и останаха само двете о-та на думата „moon“^[2]. Видях се как вися от едното и се опитвам да се задържа, също като акробат, който е паднал по време на номера си и едва се е уловил за нещо в последния момент. После запълзях по него като малък червей и най-накрая изчезнах. Двете о-та се превърнаха в очи — огромни човешки очи, които ме гледаха с презрение и досада. Не се откъсваха от мен и след време вече бях напълно убеден, че това са очите на Бог.

През последния ден изгря слънце. Не си спомням нищо, но по всяка вероятност съм изпълзял от бърлогата си и съм се проснал отвън на тревата. Умът ми беше като упоен и затова си помислих, че от топлината треската ми ще се изпари, че слънцето направо ще изсмуче болестта от костите ми. Спомням си, че взех да си произнасям думите циганско лято отново и отново, казах ги толкова пъти, че в крайна сметка изгубиха смисъла си. Небето над мен беше необятно — безкрайна ослепителна бистрота. Почувствах, че ако продължа да го гледам, ще се разтворя в светлината му. След това, без да имам усещането, че заспивам, започнах да сънувам индианци. Видях себе си как крача някъде преди триста и петдесет години подир група полуголи мъже през горите на Манхатън. Странно жив сън, неумолимо ясен, изпълнен с тела, които се мяркаха между огрени от слънцето листа и клони. Нежен полъх галеше листака, чувах приглушени стъпки на мъже, които следвах в пълно мълчание с пъргавина, равна на тяхната. Усещах как с всяка измината крачка проумявам духа на гората. Може би си спомням тези образи така добре, защото точно тогава Цимър и Кити ме намериха — легнал на тревата, потънал в този странен и много приятен сън, който витаеше из главата ми. Първо видях Кити, но не я познах, макар че ми заприлича на някого. На главата си носеше лента тип „навахо“ и първата ми мисъл бе, че тя е някакъв остатък от съня ми, сянка, изникнала от мрака на собствените ми видения. По-късно обаче тя ми каза, че съм й се усмихнал, а когато се навела да ме погледне отблизо, съм я нарекъл Покахонтас. Спомням си, че слънцето ми пречеше да я видя добре, но въпреки това знам, че когато се наведе над мен, видях сълзи в очите й — макар след това тя категорично да отрече този факт. След миг и Цимър се появи в полезрението ми и го чух да казва: „Ти, тъпо копеле!“ Последва кратка пауза, след което, за да не ме обърква с прекалено дълги речи, повтори отново: „Ти, тъпо копеле. Нещастно тъпо копеле.“