Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (8)

Възпитанието на децата на Марс

След закуската, съвсем като храната, която ядох предния ден, и като всички следващи ястия, които ядох по време на пребиваването си при зелените марсианци, Сола ме заведе на един площад, на който почти всички жители на града бяха заети с пазенето на някакви слоноподобни животни или със запрягането им в коли с три колела. Преброих около двеста и петдесет коли всяка теглена от едно животно, което, ако се съдеше по външния му вид, можеше без особено усилие да тегли влак с няколко вагона, натоварени догоре. Колите бяха широки, удобни и живописно украсени. Във всяка от тях седеше по една марсианка, обкичена с метални накити и бижута, покрита с кожи и коприна. На гърба на всяко животно, теглещо кола, седеше във високо седло по един млад кочияш. Също както и животните, които воините употребяваха за езда, и тези животни нямаха юзди, а бяха управлявани изключително по телепатичен път.

Марсианците имаха отлично развити телепатични способности, следствие от което е значителната простота (но не и примитивност) на техния език и начина на воденето на дискусии, по време на които се изричат сравнително малко думи, дори когато дискусиите продължават с часове. Телепатията е универсалният език на Марс, с помощта на която населяващите тази планета на парадоксите същества от различен тип могат да се разбират в по-голяма или в по-малка степен, в зависимост от интелектуалното си развитие и индивидуални способности.

Когато кавалкадата се подреди в маршов строй, Сола ме качи на една празна кола и потеглихме към мястото, откъдето вчера бях влязъл в града. Начело яздеха около двеста воини, също толкова завършваха колоната, двадесет или тридесет ни охраняваха от двете страни.

Всички освен мен — мъже, жени и деца, бяха въоръжени до зъби, а след всяка кола тичаше марсианско куче. Моят спасител бягаше след нашата кола и от този момент не ме напусна доброволно нито веднъж през десетте години, които прекарах на Марс. Пътят ни водеше през долина и хълмове на дъното на пресъхнало море по посока към инкубатора, от който бях започнал своето пребиваване на Марс. Целта на пътуването този ден беше, както се оказа, именно инкубаторът и когато го забелязахме, цялото шествие се втурна към него в бесен галоп.

След спирането си марсианците подредиха колите с военна акуратност, заобикаляйки ниската постройка от четирите страни. Половината от воините, в това число Тарс Таркас и няколко по-нисши военачалници, предвождани от огромния вожд, тръгна към нея. Забелязах, че Тарс Таркас обяснява нещо на вожда, чието име звучеше като Лорказ Птомел, Джед — като „Джед“ беше неговата титла.

Скоро разбрах каква е била темата на разговора им, защото Тарс Таркас извика на Сола да ме заведе при тях. Бях овладял вече изкуството на ходене в условията ма марсианската гравитация и, подчинявайки се на неговата заповед, бързо тръгнах към тази страна на инкубатора, край която стоеше групата воини.

Когато бях вече съвсем близо, забелязах, че почти от всички яйца се бяха излюпили стотици малки чудовища. Ръстът им беше около три-четири фута. Кръжаха неуморно из затвореното пространство на инкубатора, сякаш търсейки си храна.

Спрях пред Тарс Таркас, той вдигна ръка и изрече думата „сак“. Разбрах, че иска да повторя пред Лорказ Птомел своите вчерашни изпълнения и тъй като това доставяше удоволствие и на самия мен, аз скочих, прелитайки над подредените покрай стената коли. Когато се върнах, Лорказ Птомел измърмори нещо по мой адрес, а после даде някаква заповед на воините, свързана с инкубатора. Повече не ми обърнаха внимание, затова реших да остана и да наблюдавам техните действия, които имаха за цел пробиването, на дупка в покрива на инкубатора. През нея трябваше да се измъкнат новоизлюпените марсианци.

От двете страни на отвора марсианските жени образуваха с телата си жив шпалир, водещ към пространството между колите. Там позволяваха на малките марсианци да потичат известно време на воля, след което жените и по-големите деца започваха да ги ловят. Последната в редицата марсианка хващаше първото дете, спряло за миг пред нея; застаналата срещу нея — второто, и тъй нататък, докато всичките новоизлюпени най-после биваха заловени от някоя жена или младеж. Жените, заловили някакви деца, се връщаха при колите си. Ако някое дете попаднеше в ръцете на мъж, той го даваше на някоя от жените.

Щом се убедих, че церемонията, ако това, което се случи, можеше да бъде наречено така, приключи, аз също се върнах при моята кола. Заварих там Сола, притиснала към себе си малко марсианче.

Работата по възпитанието на младите марсианци се състои единствено в научаването им да говорят и да си служат с оръжие. Овладяването на тези две умения започва от първия ден на живота им. От яйцата марсианчетата се излюпват след петгодишен период на инкубация изцяло оформени, с изключение на ръста. Напълно непознати за своите истински майки, които на свой ред трудно могат да определят истинския баща на децата си, малките марсианчета всъщност са деца на цялото племе. Затова тяхното възпитание се поверява на жените, които ги заловят при излизането от инкубатора. Възпитателките могат и да нямат свои яйца в инкубатора, какъвто например беше случаят със Сола. Но това е нещо съвсем обикновено сред зелените марсианци. Те не знаят за чувствата на децата към родителите и на родителите към децата, тъй както ние ги познаваме на Земята. Предполагам, че именно тази ужасна система на отглеждане и възпитание на децата, съществуваща от векове, е причината за закърняването на всички чувства и човешки инстинкти от най-висш разред у тези нещастни създания. От самото си раждане те не познават нито майчината, нито бащината любов и не знаят какво означава понятието „бащин дом“. Втълпява им се, че правото на живот придобиват едва тогава, когато чрез степента на физическото си развитие и жестокостта си докажат, че са се приспособили към него. Недъгавите и недостатъчно сръчните деца се убиват безмилостно и никой не проронва дори една сълза за тях.

Не твърдя, че възрастните марсианци се отнасят към малките е преднамерена и излишна жестокост, но на тази умираща планета, чиито естествени ресурси са достигнали такова ниво, при което всеки допълнителен живот означава ограничение за обществото, борбата за оцеляване е сурова и безмилостна. Извършва се старателен подбор и на възпитание подлежат само най-силните индивиди, а количеството на ражданията е регулирано със свръхестествена предвидливост чрез планирано количество умирания. Всяка зряла жена дава обикновено по тринадесет яйца годишно и от тях само тези, които отговарят на изискванията за тегло и размери, се складират в подземни помещения, в които температурата е твърде ниска, за да настъпи инкубация. Всяка година тези яйца старателно се изследват от комисия, съставена от двадесет вождове, и всички, освен сто най-висококачествени, се унищожават. В края на всеки пет години от хилядите яйца, залагани през този период, остават около петстотин. Те се поставят в херметически затворени инкубатори и през следващите пет години лежат там, подложени на въздействието на слънчевите лъчи. Събитието, на което станахме свидетели, беше типично за целия процес — от почти всички заложени яйца се бяха излюпили малки марсианчета. Ако по-късно от останалите яйца се излюпеха други малки — тяхната съдба не интересуваше вече никого. Те бяха нежелани, защото можеха да затвърдят тенденцията към късно излюпване на яйцата, а това би могло да разстрои системата, утвърдена вече векове и позволяваща на зрелите марсианци да определят времето за тръгване към инкубатора с точност до един час — нещо много важно за целия ритуал от залагането на яйцата до излюпването им.

Инкубаторите се строят на изолирани места, защото така съществува малка вероятност да бъдат намерени от други племена. Резултатът от подобно произшествие би била липсата на деца в племето през следващите пет години. По-късно щях да стана свидетел на откриването на чужд инкубатор. Групата марсианци, с които ме свърза съдбата, представляваше част от племе, наброяващо около тридесет хиляди души. Обитаваха огромно пространство от изтощена и полуизтощена земя между четиридесетия и осемдесетия градус южна географска ширина, ограничена от изток и запад от две обширни зони на обработваема земя. Техните главни селища се намираха в югозападния край на тази област, недалеч от пресечната точка на два от т.нар. „марсиански канали“.

Тъй като инкубаторът беше разположен далече на север от мястото, където живееха, в незаселен и вероятно от никого непосещаван район, очакваше ни дълго пътешествие на юг, по време на което не знаех какво още може да ми се случи.

След завръщането си в мъртвия град преживях няколко дни на относително безделие. На следващия ден рано сутринта всички воини потеглиха нанякъде и се върнаха едва привечер. По-късно разбрах, че са ходили до подземните укрития, пренесли всички яйца в инкубатора и го подсигурили за следващите пет години, през които той най-вероятно нямало да бъде посещаван.

Подземните помещения съхраняващи яйцата, са разположени на много мили разстояния от самия инкубатор и се посещават всяка година от комисия, съставена от двадесет вождове и военачалници. Защо не строяха инкубаторите и подземните укрития в близост до своите селища си остана за мен неразгадана тайна с моите земни понятия и обичаи. Както и много други тайни на Марс.

Задълженията на Сола сега се увеличиха двойно, защото освен за мен, трябваше да се грижи и за малкото марсианче, но нито един от нас не изискваше специални грижи и тъй като и двамата бяхме на едно и също ниво по отношение на познанията си за този свят, Сола реши да ни възпитава заедно.

Марсианският възпитаник на Сола беше около четири стъпки висок, отлично развит физически и извънредно силен. Учеше се бързо и ние се забавлявахме, като се съревновавахме в ученето. Както вече отбелязах, марсианският език е извънредно прост и след около една седмица вече можех да кажа почти всичко, което желаех, и също така разбирах всичко, което ми говореха. Под ръководството на Сола започнах да развивам своите телепатични способности и скоро можех да възприемат почти всичко, което ми внушаваха по мисловен път.

Сола беше извънредно учудена от факта, че докато аз можех да приемам от другите телепатични послания, никой при никакви обстоятелства не можеше да разшифрова дори нищожна частица от моите мисли. Отначало това малко ме ядосваше, но скоро бях вече твърде доволен от това обстоятелство, тъй като то ми даваше неоспоримо предимство пред марсианците.