Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (5)

Пленник

Изминахме може би около десет мили, когато равният терен започна бързо да се издига. Приближавахме, както по-късно разбрах, към брега на пресъхнало море, а моят първи контакт с марсианците се осъществи на неговото дъно.

Малко след това стигнахме до подножието на планините и след преминаването през тесния овраг се озовахме в обширна долина. Далече някъде напред тя завършваше с плато, на което беше разположен огромен град. Препуснахме в посока към него. Скоро стигнахме до необикновено широки стълби, водещи до върха на платото, и след изкачването им тръгнахме по нещо, което приличаше на разрушено и изоставено шосе.

Оглеждайки отблизо постройките, край които минавахме, забелязах, че са празни и макар не твърде повредени, изглеждаха така, като че ли не бяха обитавани от години, а може би и от векове.

В центъра на града се намираше голям площад. Там и в сградите, които се издигаха край него, забелязах няколкостотин марсианци, принадлежащи към същата раса като тези, които ме бяха пленили. Нямаше съмнение, че съм пленник, въпреки учтивостта на водача.

Всички бяха голи, носеха само накити. Жените не се различаваха много от мъжете, само дето кучешките им зъби бяха по-дълги и в някои случаи достигаха до ушите им. Имаха по-дребни тела с по-светла кожа, а пръстите на ръцете и краката им имаха зачатъци от нокти, които у мъжете напълно липсваха. Възрастните жени бяха високи от десет до дванадесет фута.

Децата имаха светла кожа, по-светла дори от тази на жените. Струваше ми се, че всички са съвършено еднакви и се различаваха единствено по ръста си. Не забелязах нито един индивид, за когото бих могъл да кажа определено, че е стар. Марсианците почти не се променят външно от момента, в който достигнат своята зрялост, т.е. на възраст около четиридесет години до дълбока старост — или 1000 години, когато доброволно се отправят в своето последно, странно пътуване край река Исс. Никой от живите марсианци не знае къде води тя, а никой от онези, които са тръгнали по нея, не се е върнал. Нещо повече, на такъв, който би успял да се върне, след като се е отправил по тъмните, студени води на реката, не му е позволено да продължи живота си.

Само един на хиляда марсианци умира от болести, а може би около двадесет предприемат доброволното пътуване по река Исс. Останалите деветстотин деветдесет и девет загиват от насилствена смърт в двубои, по време на лов, на въздухоплаване и на война. Но досега най-голям урожай смъртта събира между децата, тъй като неизброимо количество малки марсианци стават жертва на големите бели маймуни.

Обикновеният марсианец се надява след достигането на зрелостта си да поживее поне още триста години. Вероятно повечето от тях биха доживели до хиляда, ако не е насилствената смърт, която ги прибира твърде млади. Постоянно намаляващите запаси на планетата са станали причина да се породи противодействие на дълголетието, постигнато благодарение на забележителните успехи на медицината на Марс. В резултат на това човешкият живот на Марс е твърде евтин, доказателство за което са изпълнените с многобройни опасности спортни състезания, а също така непрекъснатите войни между различни племена.

Има множество естествени причини, предизвикващи намаляването на марсианската популация, но главната е фактът, че всички, както мъжете, така и жените, непрекъснато носят със себе си оръжие.

Веднага щом забелязаха моето присъствие в групата, пристигнала на площада, стотици марсианци ни заобиколиха, явно възнамеряващи да ме смъкнат от гърба на моя „кон“. Водачът на нашата група обаче бързо охлади разпалеността им с няколко думи и ние спокойно прекосихме площада, отправяйки се към входа на красива постройка, каквато никой смъртен не беше виждал на Земята.

Тя беше ниска, но се разпростираше доста нашироко. Изградена от блестящ бял мрамор, инкрустиран със злато и скъпоценни камъни, сградата блестеше и разпиляваше снопове от искри под слънчевите лъчи. Главният вход беше около сто стъпки широк, а над него стоеше опънат огромен балдахин, който хвърляше широка, дебела сянка. Вместо стълби имаше леко наклонена плоскост, водеща към партера и свързана с пода на огромна, заобиколена от галерии зала. Вътрешността й изпълваха множество украсени с великолепна резба бюра и кресла, а в центъра се издигаше широк подиум, около който се тълпяха 40–50 марсианци от мъжки пол. Там с достойнство седеше огромен воин, отрупан с метални накити и разноцветни пера, облечен в красиво кожено облекло, обшито със скъпоценни камъни. На раменете си имаше късо наметало от бяла кожа, подшито с лъскав пурпурен плат.

Изненада ме фактът, че цялата зала и събраните в нея марсианци бяха в крещяща диспропорция с бюрата, креслата и другите мебели, с размери, пригодени към ръста на такива като мен, докато марсианците с огромни усилия биха могли да седнат в креслата или да пъхнат дългите си крака под бюрата. Явно на Марс имаше и други разумни същества, освен тези диви и гротескни фигури, в лапите на които попаднах. Покриващата всичко наоколо патина на неизброимите столетия свидетелстваше, че строителите на тези сгради принадлежат към някоя измряла и загубена в мрака на историята раса.

Нашата група се спря на входа. По знак на водача ме поставиха на пода. Един от воините ме хвана за рамото и ме насочи към дъното на залата за аудиенции, по посока на подиума. Марсианците отстъпваха пред нас, правейки пътека. Вождът стана и произнесе името на моя пазач. Той се спря и в отговор изрече името на вожда с всички титли, които му се полагаха.

Цялата тази церемония и изричаните в нея думи по онова време не означаваха за мен нищо, но по-късно разбрах, че това бил обичайният начин да приветстваме на зелените марсианци. Ако мъжете са непознати един на друг и не могат да се поздравят с имената си, те мълчаливо си разменят накити, когато намеренията им са мирни, или си разменят изстрели от пушките, когато намеренията им са други.

Марсианецът, който ме залови, се казваше Тарс Таркас, втората по ранг личност в това племе. Отличаваше се с големи способности на воин и дипломат. После, както предполагах, той разказа накратко за събитията, които се случиха по време на току-що завършилото пътуване. Когато Тарс Таркас приключи, вождът се обърна към мен с доста дълга реч.

Отговорих му на нашия стар английски език, за да му докажа, че никой от нас не е в състояние да разбере другия. Забелязах, че когато в края леко се усмихнах, той направи същото. Този факт, а и същата случка по време на първия ми разговор с Тарс Таркас ме убедиха, че общото между нас е поне това, че умеем да се усмихваме, следователно и да се смеем, с други думи, не сме лишени от чувство за хумор. Но по-късно имах възможността да се убедя, че усмивката им е само илюзии, а смехът им е в състояние да накара и най-смелия мъж да се разтрепери от ужас.

Чувството за хумор на зелените марсианци също значително се различава от нашето. Агонията на някой техен съплеменник е за тези странни същества повод за дивашка веселба, а любимото развлечение на вожда им е причиняването на смъртта на военнопленниците чрез изтезаване по най-фантастични начини.

Събраните в залата вождове и воини внимателно се взряха в мен, опипвайки мускулите ми и докосвайки кожата ми. След това върховният вожд изрази желание да се убеди в моите способности и подканвайки ме с ръка да го последвам, се отправи заедно с Тарс Таркас към изхода.

От момента на първия ми неуспешен опит не се опитвах да ходя с изключение на отсечките, които преодолявах, придържан за рамото от Тарс Таркас. И сега, когато понечих да тръгна, вместо това започнах да подскачам между бюрата и креслата като огромен скакалец. Ударих се доста болезнено, което предизвика сред марсианците весело оживление и затова реших отново да прибягна към пълзенето. Но на марсианците това никак не им хареса, затова бях изправен на крака доста брутално от един от ония, които се смееха на моите неуспешни опити най-гръмогласно.

Когато ме спускаше надолу, за да стъпя на краката си, в един момент се озовах лице в лице с него и тогава се реших на единственото нещо, което може да направи уважаващият себе си джентълмен, сблъсквайки се с бруталността, грубиянството и липсата на уважение спрямо правата на другите. Цапнах му един по мутрата и той рухна като зашеметен бик. Докато той идваше на себе си, гърчейки се на пода аз се отблъснах от него с крака и направих задно салто към най-близкото бюро, очаквайки, че другарите на ударения марсианец ще поискат веднага да си отмъстят. Бях решен преди да се разделя с живота си, да се бия доколкото ми позволява неравното съотношение на силите.

Моите опасения се оказаха безпочвени, тъй като другите марсианци, в първия момент ужасно изненадани, в следващия избухнаха в луд смях, от време на време подвиквайки нещо. Разбира се, тогава още не знаех, че виковете означаваха аплодисменти, но по-късно, когато се запознах с техните обичаи, разбрах, че реакцията им е означавала нещо, което при тях се среща твърде рядко — израз на искрено одобрение.

Марсианецът лежеше там, където бе паднал, и никой не се приближаваше към него. Тарс Таркас дойде при мен, хвана ме за рамото и така, без по-нататъшни произшествия, излязохме на площада. Естествено, не знаех защо излязохме навън, но скоро щеше да ми стане ясно. Най-напред няколко пъти повториха думата „сак“, после Тарс Таркас направи няколко скока, изричайки тази дума пред всеки от тях. Когато най-после се обърна към мен, разбрах за какво става дума и „сакнах“ така майсторски, че прелетях най-малко сто и петдесет фута. Този път не изгубих равновесие, а уверено стъпих на краката си. После с къси 25-30-футови скокове се завърнах при групата.

Моят скок беше наблюдаван от няколкостотин по-дребни сановници, които веднага започнаха да настояват за неговото повторение. Вождът заповяда да го направя. Но вече изпитвах глад и жажда. Реших да изискам от тези същества да изпълнят желанията на моя стомах, защото доброволно сигурно нямаше да го направят. Затова пренебрегнах заповедта „Сак!“ и всеки път, когато я повтаряха, насочвах събраните си пръсти към устата си и се гладех по корема.

Тарс Таркас и вождът размениха няколко думи, после извикаха от тълпата една млада жена, дадоха й някакви нареждания и ме подканиха да тръгна след нея. Хванах я за протегнатата ръка и ние преминахме заедно през площада към сградата на противоположната му страна.

Моята придружителка висока около осем стъпки приближаваше вече към зрелостта си. Кожата й, лъскава и гладка, имаше светъл маслиненозелен цвят. Както по-късно разбрах, казваше се Сола и беше от свитата на Тарс Таркас.

Марсианката ме въведе в едно доста широко помещение, което съдейки по постланата на пода коприна и кожи, служеше за спалня.

Помещението, добре осветено от няколко прозорци и украсено с великолепни фрески и стенни мозайки изглеждаше като покрито с патината на вековете и това подсказваше, че архитектите и строителите на тези прекрасни постройки нямат нищо общо с жестоките полуживотни, които ги обитаваха сега.

Сола ме покани да седна на купчина копринени възглавници в средата, и като се обърна, издаде особен, съскащ звук, сякаш сигнализираше нещо на някого в съседното помещение. И само след миг видях едно от поредните чудеса на Марс. В стаята влезе същество с десет къси крачета и приклекна пред момичето като послушно паленце. Беше с големината на шотландско пони, главата му донякъде приличаше на жабешка. В отворената му уста се виждаха три реда дълги, остри зъби.