Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (4)

Пристигане на Марс

Още щом отворих очи, пред погледа ми се разкри странен, неземен пейзаж. Не зная как, но разбрах, че съм на Марс. Не си поставих въпроса дали разсъдъкът ми е в ред, или пък бълнувам. Сигурен бях, че не спя и нямаше нужда да проверявам това чрез щипане. Вътрешното ми чувство недвусмислено говореше, че съм на Марс, тъй както вашето вътрешно чувство не оставя съмнение, че сте на Земята. В същата степен беше и убеждението ми, че не съм другаде, а именно на червената планета.

Лежах върху дебел килим от жълтеникава, приличаща на мъх растителност, простираща се чак до хоризонта. Намирах се на дъното на дълбока, кръгла котловина, по краищата на която се издигаше верига от ниски, неравни възвишения.

Беше някъде по пладне, слънчевите лъчи обилно заливаха голото ми тяло, но горещината не беше по-голяма, отколкото би била при подобни обстоятелства в пустинята на Аризона. Тук-там проблясваха части от кварцоносни скали, които отразяваха слънчевите лъчи. Около сто ярда по-наляво се издигаха някакви стени, затварящи неголяма площ. Не забелязах никъде ни най-малка следа от наличието на вода или някаква растителност и тъй като жаждата започваше все повече да ме измъчва, реших да разгледам околността.

Докато се изправях на крака, преживях първата си изненада на Марс. Усилието на мускулите, което на Земята би ми стигнало колкото да се изправя на крака, тук стана причина да направя скок във въздуха на около три ярда височина. Падането обратно стана съвсем меко, без каквито и да било забележими сътресения. Опитвайки се да тръгна напред, извърших такава серия от акробатични упражнения, които дори много години по-късно ми се струваха невероятно смешни. Разбрах, че отново трябва да се уча да ходя. Силата, която употребявах на Земята, за да се придвижвам леко и безопасно, тук ми погаждаше всевъзможни номера. Вместо да крача равномерно и с достойнство, бях принуден да подскачам по най-разнообразни начини, почти всеки път падайки по лице или по гръб. Мускулите ми, отлично пригодени и привикнали към земното притегляне, на Марс отказваха да ми се подчиняват, за първи път сблъсквайки се с по-слабо притегляне и по-ниско атмосферно налягане.

Реших на всяка цена да разгледам по-отблизо ниската постройка, единственото доказателство в полето, че околността е населена и си послужих с начина на придвижване, който човек усвоява най-напред след раждането си — пълзенето на четири крака.

Не забелязах никакви врати, нито прозорци, но стената беше достатъчно ниска за моя ръст, за да мога, изправяйки се на крака, да надникна вътре над нея. И в следващия миг очите ми видяха най-удивителната гледка в моя живот досега. Покривът на постройката беше направен от масивно дебело стъкло, а под него се намираха етажи от подредени в правилни редици клетки с овална форма — приличаха на големи бели яйца. Бяха почти еднакви по големина — на око може би около два, два и половина фута. От шест или седем измежду тях вече бяха се излюпили някакви гротескно мигащи на ослепителната слънчева светлина същества, чийто външен вид ме накара да се усъмня в здравината на моя разсъдък. Състояха се почти само от една глава, прикрепена към дълга шия, свързана с дребно, костеливо тяло. Всяко от тях имаше по шест крака, а всъщност, както по-късно узнах, две ръце, два крака и допълнителен чифт крайници, които съществата употребяваха, в зависимост от нуждата, като крака или като ръце. Очите им бяха разположени от двете страни на главата, малко по-високо от средата й, по такъв начин, че даваха възможност на съществата да виждат напред и назад, а също така независимо едно от друго в двете посоки едновременно. Това позволяваше на тези странни създания да виждат всичко наоколо, без да имат нужда да въртят главите си на всички страни. Ушите, във формата на малки чашки за кафе, разположени едно до друго на върха на главата, бяха дълги по няколко сантиметра. Носът представляваше малък разрез по средата на лицето на еднакво разстояние от устата и ушите.

Лишената от окосмяване кожа имаше лек оттенък на жълто-зеления цвят, който заедно с възрастта се променяше в маслиненозелено, по-тъмно при индивидите от мъжки пол. Освен това възрастните същества нямаха такива непропорционално големи глави по отношение на тялото, както по-младите.

Ирисите на очите им бяха червени, както у албиносите, зениците — черни, а самата очна ябълка — чисто бяла, както и зъбите им. Последните придаваха още по-хищен изглед на и без това жестокия и будещ страх външен вид на тези същества, тъй като острите им криви кучешки зъби стигаха чак дотам, където у земните хора се намираха очите. Белотата на тези зъби не е както у слоновата кост, а е снежна и блестяща, като тази на китайския порцелан. Благодарение на това тя е в поразителен контраст с тъмната, маслинова кожа и прави дългите зъби да изглеждат още по-страшни, отколкото са в действителност.

Повечето от тези подробности забелязах, разбира се, много по-късно, тъй като в момента не разполагах с твърде много време за наблюдение. Загледан в процеса на излюпването на отвратителните малки изродчета, не забелязах как зад гърба ми, към мен приближава група от около двадесетина възрастни марсианци. Вървейки по мекия, поглъщащ звуците мъх, който покриваше почти цялата повърхност на Марс, с изключение на полюсите и малкото обработваеми площи, марсианците можеха да ме заловят без всякакви усилия. Но намеренията им бяха далеч по-ужасни.

Животът ми увисна на косъм. И до днес все още се чудя, че така лесно успях да избягам, и си мисля за случая, който навреме ми помогна да се размина с опасността. Ако пушката на предводителя на групата не беше се изхлузила от закопчалките на края на седлото и то по такъв начин, че се удари в носеното от него дълго, метално копие, сигурно щях да загина, без дори да осъзная, че умирам. Но тихият металически звук зад гърба ми ме накара да се обърна. На не повече от десет фута от гърдите си видях насочено копие, дълго поне четиридесет фута, което хвърляше наоколо метални отблясъци. Държеше го група от същите малки изродчета, които седяха на гърба на някакво животно.

Но колко нищожни и невинни изглеждаха те в сравнение с това огромно и ужасяващо олицетворение на омразата, жестокостта и смъртта. Мъжът, струва ми се, че мога да го нарека така, беше висок цели петнадесет фута и на Земята вероятно щеше да тежи не по-малко от четиристотин фунта. Седеше на своето ездитно животно така, както ние седим на коня си — обхващайки туловището му с долните си крайници. Дланите на двете му десни ръце придържаха огромното копие ниско отстрани на животното, а двете му леви ръце бяха разперени настрани, за да пазят равновесие. Животното, което яздеше марсианецът, нямаше никакви юзди, с които да бъде управлявано.

А самото животно! С какви ли думи би могло да се опише? Беше десет стъпки високо, имаше по четири крака от двете страни и плоска опашка, по-широка в края си, отколкото при основата и по време на езда я държеше изправена нагоре. Имаше голяма, широко отворена уста.

Също както и неговия господар, животното имаше кожа без нито един косъм по нея. Кожата му беше тъмносива, много гладка и блестяща, бяла на корема, а цветът на краката му постепенно се променяше от тъмносин при раменете и бедрата до яркожълт на стъпалата, които отдолу бяха пухкави като възглавнички и лишени от нокти. Така животното се придвижваше абсолютно безшумно. Това, заедно с голямото количество крайници, беше характерно за цялата марсианска фауна. Само два от видовете съществуващи на Марс бозайници — човекът и още едно животно — имаха добре оформени нокти. Копитни животни не се срещаха изобщо.

Зад първото чудовище яздеха още деветнадесет такива, приличащи му във всички подробности, въпреки че както по-късно разбрах, всяко от тях имаше свои индивидуални черти, които им позволяваха да се различават едно от друго, макар общият им изглед да беше почти еднакъв. Тези материализирани нощни видения ми направиха потресаващо впечатление.

Инстинктът за самосъхранение ми подсказа единствения възможен изход в моето сегашно положение на гол и невъоръжен човек — трябваше да се отдръпна колкото, може по-бързо от острието на насоченото срещу мен гигантско копие. В следващия миг се реших на отчаяно салтомортале, в резултат на което трябваше да се озова на покрива на постройката, която правилно бях определил като марсиански инкубатор. Моето усилие се увенча с успех, който изненада самия мен не по-малко, отколкото марсианските воини. Защото се издигнах във въздуха на не по-малко от тридесет фута и се намерих от другата страна на инкубатора на разстояние повече от сто фута от моите преследвачи. Кацнах на мъха съвсем леко, без никакви неприятни последици и когато се обърнах, видях моите неприятели да стоят край същата стена, до която се намирах преди малко. Някои от тях ме наблюдаваха с поглед, който, както по-късно се убедих, изразяваше крайна изненада, а другите ми се сториха сякаш доволни, че не съм сторил нищо лошо на потомството им. Разговаряха тихо, жестикулирайки и сочейки към мен.

Когато се убедиха, че не съм причинил никакво зло на децата им и че всъщност съм гол и невъоръжен, започнаха да гледат към мен не толкова зверски, но най-много допринесе за промяната в отношението им моят невероятен скок.

Марсианците са огромни, костите им са много дебели, а мускулите им са развити дотолкова, доколкото това е необходимо за преодоляването на притеглянето на тяхната планета. Поради това те са много по-слаби и по-несръчни от гледна точка на теглото им, отколкото човека, роден на Земята. Съмнявам, се дали някой от тях, ако бъде внезапно пренесен на Земята, ще успее бързо да се изправи на крака. Всъщност убеден съм, че сигурно не.

Номерът със скока, който демонстрирах пред марсианците, беше на Марс нещо също толкова удивително, колкото и на Земята и това стана причина те да се откажат от намерението си веднага да ме убият. Вместо това решиха да ме хванат и да ме показват на своите съплеменници като някаква игра на природата.

Времето, което спечелих благодарение на своята неочаквана сръчност, ми даде възможност да обмисля начините за по-нататъшната си самозащита и да огледам внимателно воините. Те упорито се свързваха в съзнанието ми с ония, които ме преследваха само един ден преди това.

Забелязах също така, че всеки от тях освен огромното си копие притежаваше още няколко вида оръжие. Това, което ме накара да се откажа от мисълта за бягство беше някакъв особен вид пушка. И не ме напускаше усещането, че марсианците умеят да си служат с нея изключително добре.

Оръжието беше направено от бял метал и дърво, което, както по-късно и сам се убедих, беше необикновено леко и извънредно твърдо. Видът ми се стори непознат на Земята, а марсианците го ценяха много високо. Дулото беше отлято от сплав, от алуминий и стомана, която те можеха да закаляват до твърдост, значително по-висока от тази, към която бяхме привикнали на Земята. Тази сравнително лека пушка с много дълга цев и малък калибър, която стреляше с експлодиращи, изработени от радий куршуми, беше смъртоносно оръжие, което поразяваше целта си на такова разстояние, каквото на Земята не можехме дори да си представим. Теоретичната й дългобойност е около триста мили, но само когато е снабдена със специален мерник или окуляр, на практика това разстояние е малко повече от двеста мили.

След кратък разговор марсианците се обърнаха и потеглиха в посоката, от която бяха дошли. Край стената остана само един от тях.

Като се отдалечиха на около двеста ярда, те се обърнаха към нас и загледаха към воина, който остана при инкубатора. Същият онзи, чието копие едва не ме прониза и който сигурно беше техният предводител, тъй като именно той им заповяда да си тръгват.

Сега, когато отрядът се оттегли на достатъчно разстояние, водачът скочи от „коня“ си, хвърли оръжието си на земята и започна да приближава към мен, заобикаляйки инкубатора. И марсианецът беше като мен гол и беззащитен. Единственото му облекло представляваха накитите на главата, раменете и гърдите.

Когато достигна на разстояние около петдесет фута, сне от ръката си огромната метална гривна и ми я подаде върху отворената си длан. В същото време говореше на език, който аз, естествено, не разбирах. След това спря, насочвайки към мен чашковидните си уши и взирайки се в мен със странните си очи, сякаш в очакване на моя отговор.

Тишината трая доста време и вече започваше да става непоносима, затова реших да рискувам и да му отговоря. Както предполагах, със своето поведение той искаше да ми даде да разбера, че има мирни намерения — хвърлянето на оръжието настрани и оттеглянето на групата воини на доста голямо разстояние навсякъде на Земята би било съвсем ясно изтълкувано именно по този начин. Защо в такъв случай на Марс да означава нещо друго?

Сложих ръка на сърцето си и като се поклоних на марсианеца, казах, че макар да не разбирам езика, на който ми говори, неговите постъпки свидетелстват за мирните му и приятелски намерения, а мирът и дружбата в този миг са нещо много важно за мен. Разбира се, моята реч, от която той не разбра нито дума, е могла да му прозвучи като безсмислено бърборене, но сигурно е разбрал правилно значението на онова, което направих веднага след нея.

Пристъпих към него, протягайки ръце, взех гривната от дланта му и я закопчах на ръката си малко над лакътя. После му се усмихнах и отпуснах ръце надолу в очакване. Широката му уста също се разтегна в усмивка, той ме хвана с един от своите средни крайници за ръката и ме поведе към своя „кон“. Едновременно с това даде знак на своите воини да се приближат. Те се втурнаха към нас, лудо препускайки, но с рязък жест на ръката той им заповяда да спрат. Сигурно се опасяваше, че ако отново се изплаша, този път мога изобщо да изскоча от полезрението им.

Размени няколко думи с хората си, даде ми да разбера, че ще яздя с един от тях, и се качи на своето животно. Посоченият воин протегна към мен две или три от ръцете си и ми помогна да се наместя зад него на лъскавия гръб. После целият отряд зави надясно и се впусна в галоп към мержелеещата се на хоризонта планинска верига.