Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (29)

Пещерата в Аризона

Когато отново отворих очи, наоколо цареше мрак. Бях облечен в странно, твърдо облекло. То се трошеше и се разпадаше на прах при всяко мое движение. Прекарах длан по цялото си тяло и разбрах, че съм облечен от главата до краката, въпреки че в момента, в който изгубих съзнание пред малката врата, бях съвсем гол.

Пред себе си забелязах неравен отвор, през който проблясваше слабата светлина на някакво небесно тяло. Ръцете ми, опипвайки странните дрехи, откриха някакъв джоб и в него кутия кибрит, завит в намаслена хартия. Драснах една от клечиците. Слабо пламъче освети нещо, което приличаше на голяма пещера. В дъното й забелязах странна, неподвижна фигура, седяща прегърбена на малка, пейчица. Приближих към нея и разбрах, че това е мумията на възрастна жена с дълги, черни коси, наведена над останките на огнище, в което бе поставено малко медено котле с остатъци от някакъв зелен прах на дъното.

Зад гърба й по продължение на цялата пещера на опънат между двете стени ремък висяха привързани човешки скелети. Към ремъците висеше привързано въже, чийто свободен край беше в ръцете на мъртвата стара жена. Когато го подръпнах, скелетите се раздвижиха, издавайки звук, приличащ на шума на сухи есенни листа.

Гротескна и едновременно с това зловеща картина. Реших да се махна колкото може по-скоро от това ужасно място и да изляза на чист въздух. Гледката, от малката скална площадка ме изненада и ме накара да застана нащрек.

Пред себе си видях съвсем нов пейзаж, а над главата ми тъмнееше някакво съвсем непознато небе, различно от това, с което бях свикнал на Марс.

Далеч пред мен проблясваше сребриста планинска верига, на небето грееше почти неподвижно една-единствена луна, осветявайки лежащата в краката ми долина, обраснала цялата с кактуси — гледка, която ми беше съвсем чужда и не можех да проумея къде съм я виждал преди това.

Вдигнах глава към небето и видях да блести червеното око на Марс, отдалечен на четиридесет и осем милиона мили, грижливо скрил отговорите на измъчващите ме въпроси.

Дали марсианецът е успял да стигне до помещенията, в които се намираха помпите? Дали живителният въздух е бил доставен навреме, за да спаси жителите на тази далечна планета? Дали моята Дейа Торис беше още жива, или красивото й тяло, обхванато от хладната прегръдка на смъртта, лежи край малкия инкубатор, в покритата градина на двореца на Тардос Морс?… Цели десет години чаках и се молих за отговор на моите въпроси. Десет години се молих Бог да ми помогне да се върна в света на моята любов. Предпочитах да съм мъртъв, но да лежа до Дейа Торис, отколкото да живея, отдалечен от нея на милиони ужасни мили…

Старата мина, която открих, ме направи много богат, но за какво ми са тези богатства!

Сега, когато седя тук, в моя малък кабинет, чиито прозорци гледат към река Хъдзън, са изминали точно двадесет години от мига, в който за първи път отворих очи на Барсум. Виждам го и сега през прозореца — свети на небето и ме вика така, както никога преди тази страшна нощ и през безкрая на пространството виждам прекрасната чернокоса жена с фантастични очи и неземно тяло, в градината на двореца на своя дядо, а до нея седи малко момченце. То прегръща майка си и я пита нещо, а тя вдига ръка към небето и показва към планетата, която се нарича Земя. В краката им лежи огромно, страшно на вид животно със златно сърце. Вярвам, че всички, които обичах там, ме чакат и знам съвсем сигурно, че скоро отново ще бъда при тях…