Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (23)

Намирам Дейа Торис

Офицерът, на когото се представих, имаше заповед да ме настани близо до покоите на джедака. Животът му, особено през война, беше под постоянна заплаха. Марсианците смятаха, че по време на война всичко е позволено, в това число и убийството.

Веднага ме отведоха в покоите на Тан Косис. Владетелят разговаряше със своя син Саб Тан и с няколко благородници и не забеляза моето влизане.

Стените на залата бяха изцяло покрити с прекрасни гоблени, те закриваха вратите и прозорците, ако, разбира се, там имаше такива. Светлината се осигуряваше от уловените слънчеви лъчи, затворени между истинския таван и стъклената плоча на няколко сантиметра по-надолу.

Моят водач отметна един от гоблените, за да открие нещо като коридор, образуван от плътно наредените един до друг гоблени на известно разстояние от истинската стена на помещението. Офицерът ми каза, че трябва да стоя в този коридор зад гоблените, докато Тан Косис се намира в апартамента, ограден от тях. Когато излезе, трябва да вървя зад него. Моето единствено задължение ще бъде охраната на владетеля по възможно най-дискретния начин. След четири часа ще бъда сменен. Като ми обясни всичко това, офицерът се оттегли.

Гоблените бяха изтъкани от някаква странна прежда, тя им придаваше много тежък и солиден вид, но когато се гледаше от мястото, където трябваше да нося службата си, можех да наблюдавам всичко в помещението и то така ясно, като че ли бяха направени от тънко, много прозрачно стъкло.

Известно време след като застъпих на пост, гобленът от отсрещната страна се вдигна и в помещението влязоха четирима гвардейци, водеха някаква дребничка жена. Цялата група застана пред Тан Косис, стражите се оттеглиха настрани и на не повече от десет крачки от себе си видях Дейа Торис. Лицето й сияеше в усмивка.

Саб Тан отиде при нея и двамата, държейки се за ръце, застанаха пред джедака. Тан Косис учудено ги изгледа, стана и се поклони на принцесата.

— На какъв странен каприз дължа визитата на принцесата на Хелиум, която само преди два дни, без да се съобразява с това, че обижда моята гордост, ме уверяваше, че предпочита Тал Хайус, зеленото чудовище на Тарк, пред моя син?

Дейа Торис се усмихна още по-съблазнително, и в очите й заиграха пламъчета.

— Откакто свят светува жената има право да проявява капризи, да променя мнението си и да бъде дори коварна. Прости ми, Тан Косис, така, както ми прости твоят син. Преди два дни все още не бях сигурна в неговата любов към мен, но сега вече знам всичко и дойдох тук да те помоля да забравиш за прибързаните ми думи и да приемеш уверението, че когато дойде времето, принцесата на Хелиум ще се омъжи за Саб Тан, принца на Зоданга.

— Радвам се на твоето решение — отговори Тан Косис. — Не искам вече да воювам с народа на Хелиум. Твоите думи в този миг ще бъдат записани, а след това съобщени на народа на Зоданга.

— По-добре ще бъде, Тан Косис — каза Дейа Торис, — ако бъдат огласени след края на войната. Както на твоя, така и на моя народ може да се стори странно, че принцесата на Хелиум дава ръката и сърцето си на неприятеля по време на военните действия.

— А нима войната не може веднага да бъде прекратена? — запита Саб Тан. — Достатъчна е само една дума на Тан Косис, за да настъпи мир. Кажи я, татко, кажи думата, която ще ми даде щастието и ще сложи край на тази ужасна война.

— Ще видим как Хелиум ще реагира на предложението за прекратяване на войната. Във всеки случай, аз ще им направя такова предложение.

Размениха още няколко думи и Дейа Торис, все така придружавана от гвардейците, излезе от покоите.

Само за миг действителността разруши красивия замък на моите мечти. Жената, в чиито ръце поверих своя живот и от устата на която съвсем неотдавна чувах уверения в любов, вече е забравила за моето съществуване и с усмивка се обещаваше на сина на най-заклетия враг на своя народ. Не можех да повярвам, макар че го чух съвсем ясно със собствените си уши. Трябваше да я намеря и да я накарам да повтори тези ужасни думи. Напуснах поста си и по коридора между гоблените затичах към вратата, през която тя току-що беше излязла. Внимателно я отворих и от другата й страна забелязах същински лабиринт от извити коридори и врати. Побягнах по първия от тях, после завих в някакъв друг и изведнъж ме обзе чувството, че не знам къде се намирам. Стоях така секунда с отчаяние в сърцето, опрян на стената, когато внезапно чух гласове в стаята от другата страна на стената, о която се опирах. Единият от тях беше на Дейа Торис. Не можех да различа думите, но нямаше никакво съмнение, че това беше тя.

Изминах няколко крачки напред и се натъкнах на следващия коридор, в края му забелязах врата. Смело прекрачих прага й и се намерих в малко преддверие, там седяха същите четирима гвардейци. Един от тях веднага стана и запита защо съм дошъл тук.

— Изпраща ме Тан Косис — казах аз. — Трябва да говоря с принцеса Дейа Торис на четири очи.

— Покажи заповедта — каза гвардеецът.

Не знаех какво има предвид, но отговорих, че съм член на гвардията на джедака, а след това, без да чакам реакцията му, тръгнах към вратата, зад която се чуваше гласът на Дейа Торис. Не успях да премина през нея, защото гвардеецът ми прегради пътя и каза:

— Всеки, който идва по заповед на Тан Косис, трябва да носи писмена заповед или специален пропуск. Трябва да ми покажеш едното или другото и едва тогава ще можеш да влезеш.

— Слушай, приятелю! Единственият пропуск, който ми е нужен — казах аз, — за да вляза, където искам, виси на хълбока ми.

Извадих меча си и запитах:

— Ще ме пуснеш ли доброволно, или ще трябва да те накарам насила?

В отговор гвардеецът измъкна своето оръжие и извика колегите си. Те застанаха срещу мен, преграждайки ми пътя.

— Ти не си дошъл тук по заповед на Тан Косис — каза високо първият гвардеец. — И не само няма да те пусна в апартамента на принцесата, на Хелиум, ами ще те изпратя под стража при джедака да му обясниш своето поведение. Хвърли меча си, не можеш да разчиташ на това, че ще победиш всички ни едновременно.

Моят отговор беше бърз удар, след който ми остана един противник по-малко, но искам да ви уверя, че тримата бяха знаменити фехтовачи. Притиснат до стената от тях, вложих в схватката всичките си сили и умение. Постепенно успях да се преместя в ъгъла на стаята, където можеха да ме атакуват само поединично. Бихме се така около, двадесет минути, а удрящата се една в друга стомана на нашите мечове изпълни малкото помещение с адски шум.

Врявата измъкна от стаята Дейа Торис. Тя отвори вратата и застана на прага, наблюдавайки борбата. Зад гърба й забелязах Сола. Тя също гледаше заинтригувана. Лицата им бяха съвършено безразлични и аз веднага разбрах, че не са ме познали.

Успях да поваля още един гвардеец. Имах вече само двама противници, смених тактиката и се превърнах в нападател. Десет секунди след втория падна и третият, а скоро след това и последният лежеше на пода в локва кръв. Бяха смели хора и великолепни войници и се огорчих, че бях принуден да ги лиша от живот, но от друга страна, ако се наложеше, бих се изправил срещу всички жители на Барсум, ако няма друг начин да стигна до Дейа Торис.

Скрих окървавения меч в ножницата и приближих към принцесата. Тя стоеше безмълвна, не ме позна.

— Кой си ти, зодангиецо? — запита най-после. — Следващият враг, който желае да си поиграе с моята съдба?

— Аз съм ваш приятел — отговорих аз. — И някога бях много ценен…

— Никой от приятелите на принцесата на Хелиум не носи такива отличия — каза тя. — Но твоят глас?… Вече съм го чувала някъде преди… Не, не, това е невъзможно… Този човек е мъртъв.

— И все пак, принцесо, това съм аз, Джон Картър. Нима не познаваш, дори под боята и чуждите отличия, лицето на своя вожд?…

Направих крачка към нея, а тя изтича към мен с протегнати ръце, но щом разтворих обятия, за да я прегърна се спря и се отдръпна назад с тъга на лицето.

— Твърде късно е вече… твърде късно — отчаяно прошепна тя. — Да беше дошъл само един час по-рано!… Мислех, че си умрял и сега е вече твърде късно!…

— Значи, ако знаеше, че съм жив, нямаше да обещаеш на принца на Зоданга да останеш негова жена? — запитах аз.

— Мислиш ли, Джон Картър, че ако вчера съм отдала сърцето си на теб, днес бих била способна да го дам на друг? Мислех, че то вече е погребано заедно с твоята пепел в подземията на Вархун. Това, което остана от мен — моето тяло — обещах на друг, за да запазя своя народ от нещастията, които би му донесла победата на Зоданга.

— Но аз не съм мъртъв, моя принцесо. Дойдох да те взема оттук и цялата армия на Зоданга не може да ми попречи.

— Късно е, Джон Картър. Дадох клетва, а ние на Барсум никога не нарушаваме дадената дума. Самата церемония на бракосъчетанието ще се състои по-късно, но тя е не толкова важна формалност. Само потвърждава дадената клетва, тъй както погребението на джедака потвърждава неговата смърт. Аз вече съм негова съпруга, Джон Картър. Вече не можеш да ме наричаш „своя принцеса“, а аз тебе — „свой вожд“.

— Твърде малко познавам вашите обичаи, но знам, че те обичам, и ако когато ни нападна отрядът на вархонците последните ти думи, бяха изречени сериозно, никой друг мъж не може да те нарича „своя жена“. Ти говореше тогава сериозно и сега мислиш също така. Кажи, че е истина, че аз не греша.

— Да, Джон Картър, тогава казах истината — прошепна тя. — Но днес не мога да повторя тези думи, защото се обещах на друг. Ако познаваше нашите обичаи — говореше тя повече на себе си — клетвата щеше да бъде дадена на теб още преди много, много месеци и сега ти щеше да имаш право над мен. Това щеше да означава упадък за Хелиум, но аз бих се отказала от всякакво наследство заради моя таркийски вожд.

После продължи по-високо:

— Помниш ли онази нощ, когато ме обиди? Нарече ме „своя принцеса“, без да помолиш за ръката ми, а след това се хвалеше, че си се борил за мен. Сега виждам, че не е трябвало да се обиждам, просто ти не си знаел какво значение имат у нас думите, които казваш. Нямало е кой да ти обясни, че на Барсум в градовете на червените хора има два вида жени — единият от тях са тези, за които мъжете се борят, за да могат да молят за ръката им. За другия вид жени също се борят, без да молят за ръката им — т.е. никога не им предлагат брак. Ако мъжът победи в схватката заради жена, може да я нарече „своя принцеса“ или да употребява едно от останалите обръщения, а това означава, че я притежава, че тя му принадлежи. Ти се бори за мен, но никога не си ме молил да стана твоя жена, затова, когато ме наричаше „своя принцеса“… — тя се поколеба, — … бях поразена. Но дори и тогава не ти се разсърдих, както трябваше да направя. Чашата преля, когато ме унижи, припомняйки ми, че си ме спечелил в битка.

— Няма да те моля за прошка, Дейа Торис — казах аз. — Както знаеш, моята вина се дължи на непознаването на вашите обичаи. Това, което не направих тогава, защото ми се струваше, че е още рано за такава молба, ще го направя сега — моля те да станеш моя жена.

— Не, Джон Картър, не мога да бъда твоя, докато Саб Тан е жив.

— В такъв случай ти подписа неговата смъртна присъда, моя принцесо. Саб Тан ще умре.

— Това няма да помогне — каза тя. — Нямам право да се омъжа за човека, който е убил моя съпруг — дори при самозащита. Такъв е обичаят. Ние тук, на Барсум, сме роби на своите обичаи. Безсмислено е, мили приятелю. Трябва да се примириш с това и да страдаш заедно с мен. Отсега нататък може да ни свързва само страданието и споменът за дните, прекарани заедно при таркийците. Сбогом!

Излязох отхвърлен, с кървящо сърце. Но не се отказах от надеждата и не се примирих с мисълта, че Дейа Торис е загубена за мен, защото въпреки това, което каза, официално бракът още не беше сключен.

Влачех се по коридорите, отново изгубил ориентация. Знаех, че трябва да бягам от този град. Сигурно ще започне разследване на убийството на четиримата гвардейци и ако моето отсъствие от поста ми бъде открито, подозрението ще падне върху мен. Тръгнах по водещата надолу спирална стълба и слязох няколко етажа по-надолу. Намерих се пред вратата на обширно помещение, там седяха няколко гвардейци. Стените бяха покрити с прозиращи гоблени и успях да се скрия зад тях незабелязано.

Гвардейците водеха разговори на някакви незначителни теми, не привлякоха вниманието ми с нищо докато не влезе един офицер и не им заповяда да сменят стражите на принцесата на Хелиум. Разбрах, че след секунди ще започнат моите проблеми. И наистина — четиримата войници излязоха от помещението, а след малко един от тях се върна и каза, че всички от предишната смяна лежат мъртви в преддверието, водещо към апартамента на принцесата на Хелиум.

Миг по-късно целият дворец се изпълни с хора. Гвардейци, офицери, дворяни, прислуга и роби бягаха насам-натам по коридорите и апартаментите, разнасяха заповеди и препоръки и търсеха извършителя на престъплението.

В тази суматоха видях някакъв шанс за бягство и колкото и малък да беше той, реших да го използвам. Присъединих се към минаващата край моето скривалище голяма група войници и побягнах след тях през лабиринта от дворцови коридори, докато не съзрях дневната светлина през прозорците на някаква зала, край която минавахме.

Изоставих моите водачи и тръгнах към един от прозорците. Той извеждаше на голям балкон на височина около тридесет стъпки над земята и излизащ на едно от градските улици. На известно разстояние от сградата се издигаше стена с височина около двадесет стъпки, изградена от дебело, гладко стъкло. За някой червен марсианец този път за бягство би бил невъзможен, не и за мен, който разполагах със земна сила и ловкост. Единственият ми проблем беше, че мога да бъда открит, преди да се стъмни. Не можех да скоча сега, защото дворът и улицата гъмжаха от зодангийци.

Започнах да си търся някакво скривалище. В един миг погледнах нагоре и видях украшение във формата на голяма ваза, висяща от тавана на около десет стъпки над пода. Без всякакво усилие подскочих към нея и веднага след това чух, че в стаята влизат някакви хора. Спряха точно под моето скривалище и имах възможността да чуя всяка тяхна дума.

— Това е работа на хора от Хелиум — каза един от тях.

— Негово величество е прав, но по какъв начин са влезли в двореца? Мога да допусна, че покрай бдителните стражи е успял да се промъкне един човек, но ако са били група хора, не мога да си обясня как те са успели. Скоро ще узнаем нещо, защото идва кралският психолог.

Към групата се присъедини още един човек и след обичайните приветствия към джедака каза:

— Могъщи джедако, мъртвите мозъци на твоите верни гвардейци ми разказаха странна история. Били са убити не от няколко нападатели, а от един-единствен човек.

Замълча, за да даде възможност на слушателите да осъзнаят важността на казаното от него. Те, изглежда, не му повярваха, защото след малко чух нетърпеливия глас на Тан Косис:

— Какви са тези небивалици, които разказваш, Нотан?

— Това е самата истина, всемогъщи джедако — отговори спокойно психологът. — В мозъците на четиримата гвардейци е запечатана една и съща картина. Техният противник е бил някакъв много висок човек, носещ отличията на личната ти гвардия, притежаващ свръхчовешка сила, ловкост и владеещ до съвършенство изкуството на борба с меч. Въпреки че е носел отличията на Зоданга, човек, отговарящ на такова описание, не е открит нито в тази страна, нито в която и да е друга на Барсум. За съжаление, разумът на принцесата на Барсум остана недостъпен за мен — тя умее отлично да го владее и аз не можах да прочета в него нищо. Каза, че е видяла част от схватката, че с гвардейците се е бил само един човек, когото не познава и когото никога преди това не била виждала, но нищо повече.

— А къде е човекът, който неотдавна ме спаси? — каза някой от групата, вероятно братовчедът на джедака, когото бях изтръгнал от ръцете на зелените воини. — Описанието съвпада с неговата личност и най-вече необикновените му бойни качества.

— Къде е този човек? — извика Тан Косис. — Доведете ми го веднага тук. Какво знаеш за него, братовчеде? Сега, когато си мисля за това, струва ми се малко вероятно в Зоданга да живее такъв великолепен воин и никой от нас да не е чувал за него. И името му също е странно — Джон Картър. Чувал ли е някой някога такова име на Барсум?

Скоро пристигна вестта, че не са могли да ме открият никъде — нито в двореца, нито в бившата ми квартира в казармите на разузнавателния дивизион. Намерили и разпитали Кантос Кан, но той не знаеше къде съм сега, а когато го запитал за моето минало, той заявил, че знае за мен твърде малко, защото сме се срещнали съвсем неотдавна, по време на общото ни затворничество във Вархун.

— Наблюдавайте този Кантос Кан — каза Тан Косис. — Той също е чужденец и е възможно двамата да са дошли от Хелиум. Там, където е единият, рано или късно ще се появи и другият. Увеличете четирикратно въздушните патрули, а всеки, който напуска града по земята или по въздуха, да бъде проверяван най-старателно.

Влезе следващият пратеник с вестта, че аз все още съмна територията на двореца.

— Проверена е най-внимателно самоличността на всеки, който днес е влязъл в двореца или е излязъл от него — докладва пратеникът, — и нито един от тях не отговаря на описанието на новия падвар на гвардията. Отбелязано е само неговото влизане. Следователно той е в двореца.

— Значи скоро ще падне в ръцете ни — каза доволен джедакът. — А засега да вървим при принцесата и още веднъж да я разпитаме за цялата тази история. Може би знае много повече, отколкото е казала, а, Нотан? Да вървим!

Излязоха от залата. Чаках, докато падне мракът, после внимателно се измъкнах от скривалището си и излязох на балкона. Забелязах няколко човека, които се въртяха наоколо, но скоро те си отидоха и когато ми се стори, че наблизо вече няма никого, скочих на върха на стъкления зид, а оттам на минаващата покрай двореца улица.