Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (21)

Във фабриката за въздух

Два дни чаках Кантос Кан. Той не се появи. Тръгнах на северозапад — там, където ми каза, че се намира най-близкият воден път. Единствената ми храна беше млякото, получавано от растенията, която за щастие, можеше лесно да се намери в тези околности. Две дълги седмици бродих, без да мога да открия правилната посока. Вървях само нощем, ръководейки се от светлината на звездите. През деня се криех зад някакви случайно открити скали или сред хълмовете, край които минавах от време на време. Няколко пъти ме нападаха диви зверове — някакви странни животни; скачаха отгоре ми в тъмното, принуждаваха ме през цялото време да вървя с меч в ръката. Обикновено придобитата на Марс телепатична способност ме предупреждаваше навреме, но една нощ, преди да успея да усетя опасността, върху мен рухна някакво туловище. Почувствах на шията си нечии зъби и до лицето си видях окосмена муцуна. Не разбрах що за звяр беше това, но усетих тежестта му, големината му и това, че има много крайници. Преди да успее да впие зъбите си в шията ми хванах го за гърлото и започнах да отблъсквам полека косматата му муцуна; стисках здраво с пръсти сънната му артерия.

Звярът се стараеше да достигне гърлото ми с острите си зъби, а аз се опитвах да удържа хватката си и да го удуша. Но ръцете ми постепенно отслабваха и виждах как белите, огромни зъби приближават към лицето ми. Щом усетих върху лицето си докосването на косматата муцуна, разбрах, че това е вече краят. Изведнъж от тъмнината изскочи някакво друго животно и се хвърли върху притискащия ме към земята звяр. Двата звяра се вплетоха един в друг, хапейки и блъскайки се. Схватката завърши много бързо. Спасителят ми стоеше с наведена глава над трупа на моя неуспял убиец.

Малко след това изгря по-близката луна и на нейната светлина видях, че животното, спасило ме, беше Вул, но по никакъв начин не можех да отгатна откъде дойде, нито как ме откри. Естествено, много се зарадвах на неговото присъствие, но моята радост се помрачи от внезапната мисъл за Дейа Торис. Знаех, че Вул точно изпълнява моите заповеди и само смъртта на принцесата може да бъде причина той да я напусне.

Бедното животно беше се превърнало в сянка на самото себе си, откакто го бях видял за последен път, а щом се освободи от моите прегръдки и лакомо започна да ръфа тялото на своя мъртъв противник, разбрах, че е страшно изгладняло. Аз също не бях в много по-добро положение, но не се реших да ям сурово месо, а нямаше как да разпаля огън. Изчаках Вул да свърши обяда си и отново се впуснах в моето непосилно и, както вече ми се струваше, нямащо край търсене на водния път. Сутринта, на петнадесетия ден от скиталчеството, с неописуема радост забелязах високи дървета, свидетелстващи, че най-после съм се натъкнал на обекта на моите търсения. Около обяд се довлякох до огромна сграда с площ вероятно не по-малка от четири квадратни мили и височина двеста стъпки. В напълно гладките степи намерих само една малка врата. Тя беше затворена. Наоколо нямаше жива душа. Напълно отпаднал, седнах пред вратата и с поглед потърсих звънец или някакво друго устройство, чрез което бих могъл да уведомя обитателите на тази сграда за моето присъствие. Забелязах някакъв малък, кръгъл отвор, разположен до вратата, и си помислих, че може би е някаква тръба. Надигнах се и приближих устата си към него. Не успях обаче нищо да кажа — от отвора до мен достигна глас, питащ ме кой съм аз, откъде съм и защо съм дошъл тук. Отговорих, че съм избягал от Вархун и умирам от глад и изтощение.

— Носиш отличия на зелен воин, след теб върви калот, а на вид си като червените хора. Но цветът на твоята кожа не е нито зелен, нито червен. В името на деветия ден, кой си ти всъщност?

— Аз съм приятел на червените хора и умирам от глад. В името на всичко човешко, отворете — успях да отговоря аз.

Вратата потрепера и започна да се прибира навътре в стената. Зад нея се показа не много дълъг, тесен коридор, а в края му — друга врата, еднаква с първата. Не забелязах никого, но веднага, щом Вул и аз влязохме през първата врата, тя се затвори зад нас тихо и се върна в изходното си положение. Забелязах, че беше необикновено дебела, може би около двадесет стъпки. Когато вратата се върна в изходното си положение, от тавана на коридора се спуснаха големи метални цилиндри и влязоха в отворите, образували се в пода. След първата врата се отвори втора, а след нея трета, всички те се затваряха зад гърба ми като първата. Минах през вратите, и се намерих в голямо вътрешно помещение. Там на широка каменна маса намерих храна и пиене. Същият глас ми каза, че мога да утоля спокойно глада и жаждата си и да нахраня и своя калот, а след това, когато с неописуемо удоволствие се заех с храната си, ме засипа с въпроси.

— Всичко това е много странно — заключи гласът, след като преустанови с въпросите, — но ти говориш истината. Сигурно не си от Барсум. Убедих се, след като разгледах твоя мозък, странното разположение на вътрешните органи и големината и формата на сърцето ти.

— Ти можеш да виждаш вътре в моето тяло? — извиках аз.

— Да, мога да проникна навсякъде, освен в твоите мисли, а ако ти беше от Барсум, щях да мога да чета и тях, като в разтворена книга.

В стената срещу мен се отвори врата и оттам влезе някакво странно, дребно, сухо човече. Към единственото му облекло или по-скоро накит — тясна златна яка, беше прикрепен голям нагръдник, гъсто обшит с диаманти. В средата му се виждаше странен по форма и цветове камък. Той разлагаше дневната светлина на девет лъча, при което седем от тях бяха същите, както в нашия земен спектър, а цветовете на другите два не познавах. Не съм в състояние да ги опиша, както никой от вас не е способен да опише някой от земните цветове на сляп човек. Мога да кажа единствено, че са невероятно красиви.

Старецът седна до мен и разговаряхме няколко часа. Най-странното от всичко беше това, че докато аз съумявах да разчета всяка негова мисъл, той не знаеше за моите нищо, докато не ги изкажех на глас.

Не се издадох, че умея да чета мислите му и благодарение на това узнах много неща. Те по-късно се оказаха твърде полезни за мен, никога нямаше да ги узная, ако той подозираше за моята способност. Марсианците така добре владеят своя мозък, че умеят да контролират мислите си с изключителна прецизност.

В същата сграда се намираше инсталацията за производство на изкуствен въздух, изпускан в атмосферата, за да поддържа живота на Марс. Тайната на производствения процес се състои в употребата на деветия лъч, изпускан от странните камъни, подобни на този, който носеше на нагръдника си моят домакин.

Лъчът биваше отделян от другите слънчеви лъчи с помощта на сложни устройства, инсталирани на покрива на сградата. Три четвърти от площта на сградата се заема от резервоари, в които този лъч се събира. След това продуктът се поддава на въздействието на електрическия ток или по-точно се съединява в известни пропорции със сублимирани електрически трептения и се изпомпва в пет големи резервоара, разположени по цялата планета; изпуска се, за да се съедини с атмосферата.

В сградата винаги има на склад достатъчно количества от деветия лъч, за да може атмосферата на Марс да бъде поддържана в такова състояние, в каквото е сега. Единствената заплаха представлява възможността да се случи някакво непредвидено произшествие, в резултат на което могат да се повредят изпомпващите устройства.

Старецът ме заведе в помещение, в което се намираха двадесет помпи, всяка способна да доставя въздух на цялата планета Марс, и ми каза, че се грижи за тях от осемстотин години. Помпите работят последователно — всяка по едно марсианско денонощие или малко повече от двадесет и четири и половина земни часа. Има помощник, с когото дежурят при уредите на смени. Прекарват в самота почти половината от марсианската година, или около триста четиридесет и четири земни дни в тази фабрика, отдалечена от всякакви населени места.

Всеки червен марсианец още от най-ранно детство започва да изучава принципите на работа на тази фабрика и технологията на протичащия в нея процес на производство на въздух, но само двама души едновременно знаят начина на проникване вътре във фабриката. Тя, оградена с дебел петдесет стъпки зид, е изцяло недостъпна за неканени гости. Дори покривът е подсигурен срещу нападения от въздуха със специално стъкло, плътно пет стъпки.

Въпреки тези изключителни предпазни мерки, дълбоко в душите си работещите в тази фабрика се страхуват от евентуално нападение на зелените воини или някои лишени от разум червени хора. Всички други марсианци разбират, че нормалният живот на тяхната планета зависи изцяло от непрекъснатия цикъл на работа в тази фабрика.

Слушах думите на стареца и открих нещо интересно — външната врата се отваря по телепатичен път. Механизмът на бравите се задействува от известни комбинации на мозъчните вълни. Реших да изпробвам своето новопридобито умение. Възползвах се от случая и се опитах да узная каква е комбинацията. Уж случайно, по време на разговор запитах стареца по какъв начин ми отвори тази масивна врата, без да се приближава към нея, дори без да излиза от стаята. В мозъка му за миг прозвучаха девет звука, но тутакси изчезнаха, а той каза, че това е тайна и не може да ми я разкрие. От този момент отношението му към мен се промени, сякаш се страхуваше да не би чрез изненада да го принудя да издаде някаква голяма тайна. В погледите, които ми хвърляше и в мислите му четях подозрителност и страх, макар да продължи да разговаря с мен извънредно учтиво.

Преди да отида да почивам, обеща да ми даде препоръчително писмо до намиращия се наблизо офицер. Той би могъл да ми помогне да стигна до Зоданга, най-близкия град на червените марсианци.

— Само не казвай на никого, че крайната ти цел е Хелиум, защото между тези две страни се води война. Моят помощник и аз нямаме родина, принадлежим на целия Барсум. Знакът, който носим, ни пази навсякъде, дори сред зелените хора, но обикновено избягваме срещите с тях, ако не са наложителни.

— Е, приятелю, засега „Лека нощ!“ — прибави той накрая. — Пожелавам ти да спиш дълго и спокойно. Наспи се хубаво!…

Усмихна се приятелски, но в мислите му прочетох някакво решение, а после като в мъгла го видях да стои надвесен над мен в нощта с кинжал в ръка и чух част от някакво изречение: „… Много съжалявам, но това е за доброто на Барсум…“

Затвори след себе си вратата на моята стая и мислите му изведнъж се прекъснаха.

Какво трябваше да направя? Как да избягам, как да преодолея тези дебели стени? Бях вече предупреден, лесно можех да го убия, но това нямаше да реши проблема с излизането ми оттук, а ако фабриката престанеше да работи, щях да умра както аз, така и всички останали жители на планетата, дори Дейа Торис, ако все още беше жива. Мисълта за Дейа ме накара изцяло да се откажа от плана за убийството на негостоприемния старец.

Внимателно излязох от стаята и започнах да търся първата, голяма врата. В главата ми дойде безумна мисъл — да опитам да отворя вратата с помощта на деветте звука, чути в мозъка на моя домакин.

Придружен от стъпващия зад мен безшумно Вул преминах крадешком през няколко коридора, после слязох надолу по вити стълби, докато най-после стигнах до залата, в която сутринта утолих своя глад. Никъде не забелязах моя домакин, нито пък се досетих къде може да прекарва нощта.

Тъкмо се канех да вляза в залата, когато лек шум зад гърба ми ме накара да се оттегля в тъмния край на коридора. Издърпах към себе си Вул и приклекнах край стената, прикриван от мрака.

Старецът мина край мен и влезе в залата. Тя беше осветена и забелязах, че той държи в ръката си тесен, дълъг кинжал. След миг започна да го остри о каменната маса, а в мислите му прочетох намерението най-напред да провери помпите. Това щеше да му отнеме около тридесет минути, след това щеше да отиде в моята спалня и да ме убие.

Най-после мина през залата и изчезна по стълбите, към помпите; излязох от сянката и пресичайки залата по диагонал, се приближих към първата от трите стоящи между мен и свободата врати.

Концентрирах се върху масивната брава и изпратих към нея девет мозъчни вълни. Чаках със затаен дъх резултата. Вратата бавно се раздвижи към мен и се отмести настрани. Моята мислена заповед отвори също и двете останали врати й с Вул излязохме в тъмнината на нощта — най-после свободни, но имаше една съществена разлика в състоянието ни отпреди едно денонощие и сега — този път бяхме с пълни стомаси.

Отдалечихме се бързо от огромната сграда и тръгнахме напряко с намерение да стигнем до районите, населени с червени марсианци, приятелски настроени към Хелиум, колкото може по-бързо.

Съдбата ни готвеше нови приключения. Сутринта стигнахме до обработваемите площи и реших да потърся жителите на първата ферма, която ни се изпречи на пътя.

Тя се състоеше от ниски бетонни постройки, снабдени с масивни, плътно затворени врати. Започнах да чукам и да викам, но нямаше никакъв отговор. Уморен и отпаднал от безсъние се свлякох на земята и заповядах на Вул да стои на стража.

Скоро след това ме събуди упоритото ръмжене на Вул, отворих очи и видях трима червени марсианци, застанали недалеч от нас. Те се прицелваха в мен с пушките си.

— Нямам оръжие и не съм ваш враг — започнах да им обяснявам. — Бях пленник на зелените хора и искам да стигна до Зоданга. Моля ви само за храна и възможност за почивка за мен и за моя калот и да ми покажете посоката, в която трябва да вървим по-нататък. Те свалиха пушките и дойдоха при нас, усмихваха се приятелски. Сложиха десните си ръце на лявото ми рамо според обичайния на Марс начин на поздравяване и започнаха да ме разпитват за моята история и за моите приключения на Марс. После ни взеха със себе си в дома наблизо.

Оказа се, че сградите, в които се мъчех да вляза рано сутринта, се употребяваха изключително като складове. Жилищните им домове бяха сред огромните дървета и, също както останалите сгради на червените марсианци, биваха издигани през нощта на височина четиридесет до петдесет стъпки над земята чрез огромни, скрити в земята повдигащи устройства, задвижвани с малки ядрени двигатели, чиито пултове за управление се намираха вътре в сградите. Вместо да се мъчат да инсталират многобройните ключалки и резета, марсианците просто издигаха домовете си за през нощта нагоре, извън опасната зона. Те разполагаха със специални, действащи само в ръцете на собственика устройства, които позволяваха да се издигат и спускат домовете и отвън, марсианците можеха да пътуват, ако това се налагаше, без да се тревожат за своята собственост.

Тримата братя, заедно с жените и децата си, обитаваха три еднакви къщи на територията на фермата. Те самите не работеха, защото бяха правителствени надзираващи офицери. Работата се вършеше от затворници, военнопленници, задлъжнели към държавата хора и стари ергени, твърде бедни, за да могат да плащат високия, задължителен за всички ергенски данък.

Братята въплъщаваха сърдечността и гостоприемството. Прекарах при тях няколко дни, отпочинах и възвърнах силите си след дългото и уморително пътешествие.

Когато чуха моята история — в нея не споменах нито за Дейа Торис, нито за стареца от фабриката за въздух — те ме посъветваха да променя цвета на кожата си в цвят, по-близък до кожата на тяхната раса, и се опитаха да ми намерят място в армията или във въздушната флота на Зоданга.

— Малки са шансовете веднага да повярват в твоята история — каза единият от братята. — Може би по-късно, когато докажеш искреността на твоите намерения и си намериш високопоставени приятели, ще можеш да я разказваш без риск да бъдеш смятан за лъжец. Заслуги и приятели най-лесно се печелят във войската, защото, както знаеш, ние сме войнствен народ и за войните си полагаме специални грижи.

Подготвих се за тръгване. Подариха ми малък тоат от вид, специално отглеждан от червените марсианци за езда и за други домашни цели. Това животно, освен че е по-малко — с размерите на земен кон — и много кротко, беше точно копие на своите диви роднини.

Братята ме снабдиха с червено масло, с него намазах цялото си тяло, а един от тях подряза косите ми, пораснали доста дълги, и те придобиха вида на последната мода. Така преобразен, навсякъде на Барсум можех да минавам за истински марсианец. Подариха ми накити и отличителни знаци, носени от семейство Птор, към което принадлежаха и моите домакини. Малката торбичка, която трябваше да нося отстрани на пояса си, напълних със зодангски пари. Платежните средства на Марс не се различават от тези на Земята по форма, само дето монетите са овални. Книжните пари се издават от специални лица в зависимост от нуждите и два пъти в годината се проверява тяхното покритие в трайни средства и натрупани стоки. Ако някой пусне повече пари, отколкото е в състояние да изкупи, правителството връща на неговите поръчители разликата, а длъжникът трябва да отработи тази разлика в мините или във фермите, собственост на правителството. Тази система задоволява всички с изключение на задлъжнелите.

Когато споменах, че може би няма да мога да им се отблагодаря за оказаната ми любезност и помощ, те ми отговориха, че ако остана достатъчно дълго на Марс, ще имам за това не една възможност. После се сбогувахме, а те гледаха след мен още дълго, докато съвсем изчезнах от очите им.