Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (17)

Замисляме бягство

По време на по-нататъшното ни пътуване към Тарк не се случи нищо особено. Вървяхме още двадесет дни, пресякохме две пресъхнали морета, преминахме покрай няколко разрушени града, по-малки от Корад. На два пъти минахме край прочутите марсиански водни пътища, наречени от земните астрономи „канали“. Когато приближавахме към някой от тях, най-напред изпращахме на разузнаване някой воин, снабден с мощен полеви бинокъл, да провери дали наблизо няма някакви големи подразделения на червените марсианци. След това приближавахме на възможно най-късото разстояние, по все пак се държахме достатъчно далеч, за да можем да се защитим в случай, че някой ни забележеше. Очаквахме нощта и в тъмното внимателно се приближавахме до ивицата обработваема земя, намирахме един от многобройните пътища, който пресичаше тези терени на равни интервали и се прехвърляхме на полето от другата страна на „канала“. Първото от тези форсирания ни отне пет часа, а следващото — цяла нощ. Денят ни завари, когато напускахме преградените с високи зидове обработваеми площи. Пътувахме по тъмно и не можах да видя кой знае какво. Но все пак от време на време по близката луна, бързо пресичайки небето на Барсум, измъкваше от мрака заобиколените от стени полета и ниски постройки, много приличащи на земни ферми. Там растяха множество дървета, старателно поддържани, като някои от тях бяха невероятно високи. Затворените в оборите животни усещаха нашето присъствие и ни посрещаха с ръмжене и похъркване.

Само веднъж видях човек. Сигурно бе заспал край пътя, защото, щом приближих към него, се надигна на лакът, погледна към мен, после към приближаващия керван, скочи на крака и като луд се втурна да бяга напред, прескочи близката ограда с ловкостта на изплашен до смърт. Таркийците не му обърнаха никакво внимание — не бяха тръгнали на война. Можех да съдя, че са го забелязали само по това, че ускориха крачката към неголямата, тясна пустиня, зад която започваше вече царството на Тал Хайус.

По време на цялото пътуване не размених с Дейа Торис нито дума. Тя не ми даваше да разбера, че ще бъда приет с радост в нейната кола. От друга страна, моята глупава гордост ме караше да се въздържам от първата крачка. Струва ми се, че умението на мъжа да постъпва с жените е обратнопропорционално на смелостта му в отношенията с другите мъже. Често се случва изнеженият слабак да е по-способен да възбуди възхищение, и да очарова нежния пол от някой по-силен и по-смел, който без страх се изправя срещу хилядите опасности, но когато се срещне с хубава жена, се крие в ъгъла като изплашено дете.

Точно тридесет дни след моето пристигане на Марс ние влязохме в древния град Тарк, построен от отдавна измрял народ — хора, на които тази зелена глутница беше откраднала дори името. Числото на зелените таркийци днес е около тридесет хиляди, те са разделени на двадесет и пет племена. Всяко от тях има свой джед и няколко вожда от по-нисък ранг, но всички са подчинени на Тал Хайус, джедак на Тарк. Пет от тези племена живеят в град Тарк, а останалите са разпръснати из другите, изоставени от древните марсианци градове, намиращи се на територията, управлявана от Тал Хайус.

На големия централен площад пристигнахме в ранния следобед. Нашето завръщане не предизвика голям интерес, нямаше шумно приветстващи ни тълпи. Тези, които случайно се намираха наблизо, поздравяваха своите познати мъже и жени, подвиквайки имената им, но щом се разнесе вестта, че керванът е докарал със себе си двама пленници, любопитството събра на площада голяма тълпа от хора.

Определиха ни местата за живеене и остатъка от деня прекарахме в подреждане на жилищата. Сградата, в която щях да живея, се намираше в южния край на площада, непосредствено при входа на широката алея. По нея дойдохме от вратите на града. Заемах цялата сграда. Архитектурата, тъй прекрасна в Корад, тук ставаше още по-хубава, доколкото това е възможно. Украсата на стените в моето жилище беше достойна за дворците на земните императори, но за тези странни същества не означаваше нищо — тях ги интересуваха само размерите на стаите — колкото по-големи, толкова по-добре.

Тал Хайус също живееше в нещо, което някога е било обществено достояние — най-голямата сграда в града, но съвършено неподходяща за палат на владетел. Следващата по големина сграда се обитаваше от Лорказ Птомел, по-нататък следваше жилището на джед с по-нисък ранг и така нататък, и така нататък, според мястото на всеки от петимата джеди в йерархията. Воините живееха заедно с вождовете, към чиято свита спадаха, или, ако искаха, можеха да си потърсят жилище в някоя от хилядите незаселени сгради, намиращи се в квартала, определен за тяхното племе. Бяха длъжни да се ограничават в рамките на квартала, в който живееше племето. Изключение правеха само джедите — можеха да живеят в някоя от сградите, обърнати с лице към площада.

Когато най-после подредих своето жилище, или по-точно ми омръзна да наблюдавам подреждането, навън вече притъмня. Излязох с намерение да потърся Сола и Дейа. Бях решил най-после да си поговоря с моята принцеса и да я убедя, че ще намеря някакъв начин да й помогна в бягството, а докато настъпи подходящия миг, трябваше да се помирим. След дълго безуспешно търсене най-после, когато слънчевият диск вече се скри зад хоризонта, забелязах ужасната глава на Вул да стърчи над перваза на един прозорец на сградата от другата страна на улицата, на която живеех.

Без да чакам специална покана, изтичах по стълбите до втория етаж и влязох в голямата стая. Вул, зарадван, че ме вижда, се хвърли към мен и за малко да ме събори на пода с тежестта на своето тяло. Същевременно разтвори устата си от ухо до ухо, показа всичките си три реда зъби, сякаш от радост имаше намерение да ме глътне.

Успокоих го малко, огледах се наоколо, стараейки се да открия Дейа Торис в сгъстяващия се мрак. Не забелязах никого и нетърпеливо започнах да произнасям името й. В отговор от ъгъла на стаята към мен достигнаха някакви звуци, приближих се към тях, видях Дейа, увита цялата в кожи и коприна седнала в едно старинно кресло. За миг останах мълчалив. Най-после тя стана и, гледайки ме право в очите, запита:

— Какво желае Дотар Сойат от Дейа Торис, своята затворничка?

— Не знам с какво съм те обидил, Дейа — започнах аз. — Защо така се отнасяш към мен? Ти, която исках да защитавам и на която мечтаех да служа. Ако ме презираш, ще трябва да свикна с това, но все пак трябва да ми помогнеш малко в осъществяването на плана за твоето бягство, ако то изобщо е възможно. Този път обаче това не е молба, а заповед. Когато отново бъдеш в безопасност в двореца на твоя баща, ще постъпиш с мен, както пожелаеш, но до този ден аз съм твой господар и трябва да ми се подчиняваш.

Тя гледа към мен дълго и внимателно и аз си помислих, че може би вече няма да бъде толкова сурова към мен.

— Отлично разбирам твоите думи — отговори най-после Дейа, — но не разбирам самия теб, Дотар Сойат. Ти си някаква странна смесица от дете и мъж, от грубиян и благороден човек. Много бих искала да мога да чета в твоето сърце.

— Погледни в краката си, Дейа и там ще намериш моето сърце. Лежи в тях така, както онази нощ в Корад, и така ще лежи винаги. Бие само за теб и единствено смъртта може да промени това, усмирявайки го завинаги.

Направи крачка към мен, протегнала ръце в тъмното, сякаш търсеше нещо пипнешком.

— Какви мисли криеш, Джон Картър? — прошепна тя. — Какво всъщност искаш да ми кажеш?

— Обещах си да не ти казвам нищо, поне докато си в робство при зелените хора. През последните двадесет дни, виждайки какво е твоето отношение към мен, мислех, че никога няма да мога да ти кажа това. Аз съм твой, Дейа, с цялата си душа и тяло и искам да ти служа, да се боря за теб и да умра за теб. В замяна те моля само да не отговаряш на думите ми до деня, когато се намериш, в безопасност при своите близки, и ми обещаеш, че — без оглед на това, какви чувства изпитваш към мен — няма да се влияеш от тях. Предлагам ти моите услуги от чисто егоистични подбуди, тъй като да ти служа е за мен най-голямото от всички възможни удоволствия.

— Ще уважа твоето желание, Джон Картър, защото разбирам причините за него. Приемам услугите ти и с удоволствие ще се подчинявам на заповедите ти. Отсега нататък твоята дума ще бъде за мен закон. За втори път те обидих в мислите си и за втори път те моля да ми простиш.

По-нататъшния ни разговор прекъсна влизането на сърдитата Сола. Обичайната й деликатност и спокойствие бяха изчезнали.

— Онази отвратителна Саркоя е била при Тал Хайус — извика тя, — и от това, което чух на площада, следва, че нито един от вас не може да разчита на милост от негова страна.

— Какво се говори? — запита Дейа Торис.

— Че по време на големите годишни игри, които ще започнат, когато в Тарк се съберат всички племена, ще бъдете хвърлени на дивите калоти да ви разкъсат.

— Сола — казах аз, — ти си таркианка, но мразиш жестоките обичаи на своята раса и изпитваш отвращение към тях не по-малко, отколкото ние. Не искаш ли да избягаш заедно с нас? Сигурен съм, че Дейа Торис ще ти даде дом и защита и че твоят живот сред червените хора няма да бъде по-лош, отколкото би бил тук.

— Така е, Сола — каза Дейа. — Ела с нас! В Хелиум ще се чувстваш много по-добре, отколкото тук. И аз ти обещавам не само защита, но и обич, и приятелство, за които толкова много жадуваш и които ти липсват тук поради жестоките обичаи на твоята раса. Ела с нас, тук те чака ужасна смърт, ако заподозрат, че си ни помагала. Знам, че дори перспективата за такава смърт не би те накарала да тръгнеш с нас, ако сама не пожелаеш, но ние настояваме да дойдеш. Искам да те заведем в една щастлива слънчева страна, където хората знаят какво значи любов, симпатия, благородство. Кажи, че ще го направиш, кажи, че ще дойдеш с нас…

— Големият воден път, който води към Хелум — заговори Сола, сякаш повече на себе си, — се намира само на петдесет мили на юг оттук. Един бърз тоат би могъл да измине това разстояние за около три часа. А после още петстотин мили до Хелиум, повече през слабо населени райони. Хората на Тал Хайус ще разберат в каква посока сме тръгнали и ще се спуснат да ни преследват. Известно време можем да се крием сред дърветата, но шансовете за успеха на бягството са твърде малки. Сигурно разбирате, че те ще ни преследват до самите врати на Хелиум и ако ни настигнат, ще ни убият без всякаква пощада.

— Няма ли никакъв друг път, по който бихме могли да стигнем до Хелиум? — запитах аз. — Дейа Торис, би ли могла да ни нарисуваш някаква карта на местата, през които трябва да минем?

— Да — каза тя и извади от косата си голям диамант и нарисува на мраморния под карта на Барсум, Първата, която видях. Във всички посоки я пресичаха дълги, прави линии. Някои от тях вървяха успоредно, други водеха към големи точки.

— Тези линии — каза Дейа Торис, — са водни пътища, точките са градове. — Един от тях, разположен на северозапад, тя назова Хелиум.

Като разгледах внимателно, осветената от падащите в стаята лъчи на луните карта, показах към един от водните пътища, далеч на север от нас, който, струва ми се, също водеше към Хелиум.

— Не преминава ли той през владенията на твоя дядо? — запитах аз.

— Да — каза Дейа, — но е разположен на двеста мили оттук. Това е един от онези водни пътища, през които минахме на път за Тарк.

— Мисля, че това е най-добрият път за бягство — казах аз. — Те ще ни преследват, но никога няма да им дойде на ум, че сме избрали толкова далечен канал.

Сола се съгласи с мен и ние решихме да напуснем Тарк още тази нощ, веднага след като намеря и оседлая моите тоати. Сола щеше да пътува на единия, а аз и Дейа Торис на другия.

Посъветвах жените да ме чакат на една почти безлюдна улица далеч от центъра, почти на края на града, откъдето след оседлаването на тоатите трябваше да ги взема толкова бързо, колкото това беше възможно. Оставих ги да подготвят храната, кожите и коприната и излязох на двора. Из него неспокойно се въртяха нашите животни, както обикновено преди сън.

Както в хвърляната от сградите сянка, така и на осветените от марсианските луни части от двора се тълпяха големи стада от тоати и зитидари. Острите изквичавания на едните се смесваха с гърленото хриптене на другите. Оставени сами на себе си, те се държаха спокойно, но когато ме усетиха, се разшаваха и от това шумът се усили. Самотното навлизане нощем на човек сред стадо от тоати беше доста рисковано — най-напред заради това, че нарастващата суматоха можеше да възбуди подозрението на някой от войните, нощуващи в близките сгради, а после и поради факта, че съществуваше опасност някой тоат да се хвърли върху мен по най-незначителен повод, а дори и без повод.

Нямах никакво желание да стана жертва на лошото настроение на тези животни, особено сега, когато тъй много зависеха от мен запазването на тайната и бързината. Промъквах се в сенките на сградите, готов в случай на нужда да се скрия. Така успях да се приближа до голямата врата, водеща към улицата и тихо повиках моите животни. Благодарих на съдбата, че ме надари с предвидливост и ме научи да печеля доверието и привързаността на тези диви зверове. Видях как два от тоатите си пробиват път към мен сред огромните планини от месо. Дойдоха съвсем близо, отъркаха муцуните си в мен, опитаха се да подушат парченцата храна, с които обикновено награждавах тяхното послушание. Отворих вратата, заповядах на животните да излязат навън, после се промъкнах край тях и внимателно затворих.

Без да ги оседлавам и възсядам, криейки се в сянката им, тръгнах предпазливо към безлюдната улица, там трябваше да ме чакат Дейа Торис и Сола. Подобно на истински безплътни призраци, в пълна тишина ние вървяхме по опустелите улици. Въздъхнах с облекчение едва когато видях простиращата се зад града равнина. Бях убеден, че Дейа Торис и Сола незабелязано ще пристигнат на мястото на срещата, но се страхувах да не направят на някого впечатление двата огромни тоата, които водех, защото зелените войни никога не напускаха града нощем — това беше твърде необичайно и сигурно щеше да събуди подозрение.

Въпреки опасенията си, стигнах благополучно до уговореното място, но жените още ги нямаше, затова въведох животните в двора на една от съседните сгради. Не се тревожех от отсъствието на Дейа Торис и Сола, допусках, че някоя от жените живеещи в същата сграда, са отишли при тях да си побъбрят и това ги караше да закъсняват за срещата. Но измина един час, а тях все още ги нямаше. Минаха още тридесет минути и усетих как тревогата ми нараства. После изведнъж тишината бе нарушена от шума на приближаващ отряд въоръжени хора — твърде голям, за да бъдат това внимателно промъкващи се към свободата бегълки. Щом групата мина покрай мен, видях, че това са въоръжени ездачи. Скрит в тъмнината, внимателно ги наблюдавах и се ослушвах. И когато чух част от техния разговор, сърцето ми замря в гърдите.

— … сигурно се е уговорил с тях някъде извън града, а в такъв случай… — не можах да доловя повече, защото отминаха, но и това ми стигаше. Нашият план беше разкрит. От този миг до определения ни страшен край вече нямахме никакъв шанс за бягство. Сега исках само да се върна незабелязано до жилището на Дейа Торис и Сола и да разбера какво е станало с тях. Но положението беше сериозно, не знаех какво да правя с огромните тоати точно сега, когато целият град сигурно е вдигнат на крак, наелектризирани от вестта за подготвяното бягство.

Внезапно се сетих, че всички сгради са строени така, че вътрешността на четириъгълниците всъщност е огромен двор. Поведох тоатите навътре, вървейки в непрогледната тъмнина предпазливо като слепец. Трябваше да минем през някакви помещения. Тоатите имаха известни проблеми в промъкването си през малко тесните за тях врати, но сградите на главните улици, строени с голям размах в края на краищата ни помогнаха да стигнем до вътрешния двор. Както можеше да се очаква, той целият беше покрит с дебел килим от жълт мъх и можеше да служи на тоатите за храна, докато успея да ги отведа обратно в стадото. Бях сигурен, че тук ще се чувстват също толкова добре, колкото и навсякъде другаде и че е почти невъзможно да бъдат намерени. Зелените хора твърде неохотно влизаха в сградите на края на града, защото често ги посещаваха белите маймуни.

Снех от тоатите амунициите и ги скрих зад вратата, през която излязохме на двора. Пуснах животните на свобода и се отправих през двора към задната врата на сградата, оттам излязох на една безлюдна улица. За миг се спрях в сянката на вратата, за да се убедя, че наоколо няма никого, после изтичах отсреща, вмъкнах се в една врата и се озовах на двора. Така преминавайки от двор в двор, рискувайки да бъда забелязан, пресичайки улиците, благополучно стигнах до задната врата на сградата, където беше Дейа Торис.

Тук се натъкнах на животните, собственост на воините живеещи тук, а ако влезех вътре, сигурно щях да се сблъскам и с тях самите. За щастие разполагах с още един, по-безопасен начин да се промъкна на етажа, на който се надявах да намеря Дейа Торис. Огледах внимателно сградите, за да се уверя, че съм избрал точно която ми трябва. Никога не бях ги виждал отзад и използвах относително голямата си сила и ловкост, за да скоча колкото може по-високо и да се уловя за парапета на първия етаж, през който, както се надявах, ще успея да се промъкна към помещенията, съседни на жилището на Дейа Торис. Вмъкнах се вътре и предпазливо тръгнах към предната част на сградата. Стигнах до вратата на нейната стая и чух някакви гласове.

Спрях се за миг, за да се уверя, че единият от тях е на Дейа Торис и че мога спокойно да вляза. И добре направих, защото само след миг разбрах, че гласовете са ниски, мъжки. И това, за което говореха, не ми предвещаваше нищо добро. Един от хората, вероятно вождът, даваше заповеди на своите подчинени.

— Когато дойде в тази стая, а сигурно така ще направи, защото няма да я дочака на уговореното място, вие четиримата го хванете и го обезоръжете. Ако това, което разказват за него, е истина, трябва да действате заедно с всички сили. После го отнесете в зимника на двореца на джедака и го оковете във вериги, за да бъде всеки миг на разположение на Тал Хайус. Не му позволявайте да разговаря с когото и да било. Също така не пускайте никого в тази стая, преди да се появи той. Момичето повече няма да се върне тук, защото вече е в ръцете на Тал Хайус и нека всичките й прадеди се смилят над нея, защото от Тал Хайус това не може да се очаква. Да, великата Саркоя тази нощ извърши изключителен подвиг! Сега аз си отивам, а ако вие не успеете да го заловите, ще заповядам да хвърлят вашите трупове на дъното на река Исс.