Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Барзум (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Princess of Mars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 24гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция
pechkov(2011)

Издание:

Едгар Бъроуз. Принцесата на Марс

Второ издание

 

„A Princess of Mars“, New York, 1917

© „Безсмъртният човек, чудноватите приключения на капитан Джон Картър на Марс“, София, печатница „Радикал“, 1926 г.

 

Адаптация и сравнение с оригинала: Веселин Маринов, 1992

Редактори: Румяна Иванчева, Дарина Шишкова

Коректор: Николина Радева

Библиотечно оформление: Сашо Анастасов

Формат: 54/84/16

Тираж: 5000

 

Издателство „Хирон“ — Варна, 1992

Поредица „Юноша“

Отпечатана в ДФ „Бряг-Принт“ Варна, през май 1992 г.

История

  1. —Добавяне

Могъщият затворник

Влязох и поздравих двамата вождове, а Лорказ Птомел ми направи знак да се приближа. После впи поглед в мен и рече:

— Ти си сред нас едва от няколко дни, но благодарение на своята храброст успя да си извоюваш високо положение. Въпреки това не си един от нас и нямаш задължението да ни се подчиняваш. Намираш се в много особена ситуация. Пленник си, но можеш да даваш заповеди, които трябва да бъдат изпълнявани. Чужденец си, но от друга страна си таркийски вожд. Наглед си доста дребен и слаб, но можеш с един удар да убиеш силен воин. Неотдавна ни донесоха, че кроиш планове за бягство със затворника, който принадлежи към раса, различна от твоята, макар, според неговите думи, той да е почти убеден, че си се върнал от долината Дор. Всяко от тези обвинения е достатъчно, да бъдеш убит. Но ние сме справедлив народ и след нашето завръщане в Тарк ти ще бъдеш даден под съд, ако Тал Хайус пожелае така. Но — продължи той с металически глас, — ако успееш да избягаш с червеното момиче, отговорността за това ще трябва да поема аз. Тогава ще трябва да се бия с Тарс Таркас и или ще докажа, че съм заслужил да бъда вожд, или накитите ще бъдат свалени от моето мъртво тяло и ще бъдат предадени на по-добрия воин. Такъв е обичаят на тарийците. Нямам търкания с Тарс Таркас, вече доста време управляваме заедно с него най-многобройното племе на зелените хора и не бих желал да се бием. Ще бъда много доволен да те видя мъртъв, Джон Картър. Но без заповед на Тал Хайус можем да те убием в два случая: при самоотбрана, ако нападнеш някого от нас, или при опит за бягство. В интерес на истината трябва да ти кажа, че с нетърпение очакваме някой от тези случаи, за да се освободим от падащата върху нас отговорност. Благополучното отиване с червеното момиче при Тал Хайус е от огромно значение. От хиляда години таркийците не са взимали в плен такъв човек. Момичето е внучка на един от червените джедаци, нашите заклети врагове. Предупредих те. Червеното момиче твърди, че сме лишени от истински човешки чувства, но винаги говорим истината и сме справедливи. Можеш да си вървиш.

Обърнах се и излязох от залата. Така… Значи Саркоя наистина е започнала, да плете интриги около нас. Никой Друг не е могъл да предаде на Лоркас Птомел толкова бърза информация. Спомних си моментите от разговора, в който ставаше дума за бягство и за моя произход.

По Това време Саркоя беше най-старшата и най-доверената жена на Тарс Таркас. Следователно тя имаше могъщо влияние върху владетеля, тъй като никой друг не се ползваше с такова доверие, както Тарс Таркас.

И все пак аудиенцията ми повлия по начин, обратен на очаквания — не само не се отказах от мисълта за бягство, но съсредоточих върху обмислянето на плана и интелигентност, и опит. Сега, в значително по-висока степен отпреди, бях убеден в абсолютната необходимост от бягството, защото знаех, че в резиденцията на Тал Хайус Дейа Торис не може да разчита на добър прием. Сола беше ми разказвала за техния владетел и, съдейки по думите и, той бил истинско чудовище, олицетворение на злото, жестокостта и бруталността. Студен, хитър, пресметлив, за разлика от своите съплеменници, роб на дивите страсти, на жаждата за размножаване, която заедно с бавната смърт на планетата угасвала в гърдите на марсианците и вече почти затихнала.

Студена пот ме обливаше при мисълта, че божествената Дейа Торис би могла да попадне в лапите на такова чудовище, обременено с атавистични инстинкти. По-добре да запазя последните куршуми за себе си и да стрелям в сърцето си като онези храбри жени от пограничните територии на моя роден край, които предпочитаха смъртта пред робството в индианските лагери. Докато обикалях площада, потънал в мрачните си мисли, забелязах, че Тарс Таркас излиза от залата за аудиенции и се насочва към мен. Отношението му не беше се променило и той ме поздрави, спазвайки всички правила, като че ли не се бяхме виждали от дълго време.

— Къде е твоето жилище, Джон Картър? — запита ме след миг.

— Още не съм си избрал — отговорих аз. — Струва ми се, че би било най-добре, ако заживея сам или заедно е други войни. Тъкмо чаках подходящ миг, за да те помоля за съвет. Както знаеш — усмихнах се, — не познавам още обичаите ви.

— Ела с мен — покани ме той и тръгнахме през площада към сградата, която, както със задоволство установих, беше съединена със заеманата от Сола и нейните подчинени.

— Моята стая е на партера на тази сграда — каза Тарс Таркас. — Първият етаж също е зает, там нощуват други воини, но по-горните етажи са празни. Можеш да избереш някой от тях. Разбирам — продължи той, — че си предал своята жена на червеното момиче. Можеш да правиш каквото ти харесва, ти си извоюва правото за това, но като вожд трябва да имаш някого, който да ти прислужва. Според нашия обичай можеш да си избереш една или дори всички жени, принадлежали преди това на воините, чиито отличия носиш.

Благодарих му и обясних, че спокойно мога да мина без слугиня, но ми е нужен готвач. Той обеща да ми изпрати жени, които да се заемат с това, а също така да се грижат за моето оръжие и да ми изработват амуниции, те, както подчерта Тарс Таркас, скоро може да ми потрябват. Добавих също, че биха могли да ми донесат кожите и коприната, принадлежали на убитите воини, защото нощите са студени, а аз нямам собствени завивки.

Обеща да издаде съответните заповеди и си отиде. Останал най-после сам, тръгнах по извития коридор към горните етажи, за да потърся подходящо жилище. Красотата на другите сгради намираше отражение и в тази и, както обикновено, бях погълнат от откриването и изучаването на нови произведения на изкуството.

В края на краищата си избрах една голяма и хубава стая на втория етаж с изглед към площада. По този начин исках да бъда по-близо до Дейа Торис. Тя живееше на първия етаж в сградата, прилепена, до нашата, и ми хрумна, че бихме могли да уговорим някакъв сипнал за връзка в случай на нужда — ако й потрябва помощ или закрила.

На етажа, който заех, се намираха около десет стаи — бани, гардероби, спадни и салони. Прозорците на вътрешните помещения гледаха към огромен двор, вътрешност на четириъгълник, образуван от сградите, издигащи се на четирите съседни улици. Този двор сега беше превърнат в зверилник. Там пребиваваха най-различни животни, собственост на живеещите в сградите воини. Дворът беше покрит с жълта, подобна на мъх растителност. Срещаше се почти по цялата повърхност на тази планета. Многобройните фонтани, скулптури, пейки и беседки даваха представа за красотата му в онези отдавнашни времена, когато по него са се разхождали усмихнати хора, с блестящи коси. Хора, които безмилостните закони на човешката природа бяха изгонили не само от техните домове, но изобщо отвсякъде, и от които бяха останали само неясни легенди, повтаряни от далечните им потомци.

Моите размишления бяха прекъснати от идването на няколко млади жени, натоварени с оръжия, коприна, кожи, накити, кухненски прибори и бъчонки с храна и напитки. По-голямата част от тези неща беше плячка от въздушния кораб. Доколкото разбрах, всичко принадлежало, на двамата убити от мен вождове и сега, съгласно обичая на таркийците, ставаше моя собственост. Жените подредиха донесеното в стаите в дъното на коридора и тръгнаха за останалата част от моята собственост. Върнаха се в компанията на още десетина-петнадесет жени и деца.

Това не бяха семействата на убитите от мен. Взаимоотношенията им не приличаха на онова, с което бях свикнал, и ми е трудно да ги определя. При зелените марсианци почти всичко е обща собственост. Изключение правят оръжието, накитите, коприната и кожите, с които се покриваха през нощта — само те са лична собственост, но никой не може да притежава повече, отколкото му е необходимо да задоволява насъщните си нужди. Излишъците в случай на нужда трябваше да предоставя на по-младите войни. Жените и децата, представляващи свитата, могат да бъдат сравнявани с военен отряд. Войнът е изцяло отговорен за възпитанието, дисциплината и задоволяването на ежедневните нужди на този отряд, а също и за неговата безопасност по време на пътуванията и непрекъснатите схватки е другите племена и с червените, марсианци. Жените в никакъв случай не можеха да бъдат смятани за негови съпруги. Езикът на марсианците изобщо не познава тази дума. Съединяването на мъжете и жените на двойки има за цел изключително доброто на цялото общество и естествените склонности не играят никаква роля. Съветът на старейшините от всяко племе контролира протичането на целия процес така прецизно, както собственикът на конюшня за състезателни коне си служи с научни методи, за да осигури, раждането на възможно най-доброто потомство.

Всичко това може да звучи на теория доста привлекателно, както обикновено бива с теориите. Но в резултат на цели столетия неестествената практическа дейност с единствена цел — отглеждане на потомство, е възникнала раса от студени и жестоки същества. Лишени от радост, любов и спокойствие.

Истина е, че марсианците, както мъжете, така и жените, с изключение на такива дегенерати като Тал Хайус, са извънредно въздържани, но колко по-добри и приятни са земните обичаи, дори ако цената им понякога е случайната загуба на невинността.

Давах си сметка, че трябва да поема върху себе си отговорността за тези жени и деца. Затова им поръчах да си потърсят жилища, на горните етажи, а другото изцяло да оставят на мен. Едно от момичетата натоварих със задължението да ми приготвя храната, а на другите заповядах да продължат да изпълняват досегашните си задължения. Оттогава рядко ми се случваше да ги виждам, но и не държах твърде много на това.