Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (27)

От кървавата сеч към радостта

Малко по-късно Кантос Кан и Тарс Таркас се върнаха с новината, че Зоданга е победена, а войските й са унищожени или взети в плен. Няколко бойни кораба успели да избягат, но в ръцете на таркийските воини попаднали хиляди търговски и военни кораби.

По-малките племена започнали плячкосването по собствена инициатива, карайки се за всеки трофей, за това решихме да съберем толкова войни, колкото бъде възможно, да натоварим колкото може повече зодангийски пленници на летателните машини и веднага да тръгнем за Хелиум.

Пет часа по-късно излетяхме от пистите на покривите на сградите със сили, наброяващи двеста и петдесет бойни кораби, носещи на борда си сто хиляди зелени воини. След нас летеше флотилия от транспортни кораби, натоварени с животни и друга плячка.

Оставихме победения град в ноктите на четиридесет хиляди воини, принадлежащи към по-малките плетена, които грабеха, убиваха и водеха помежду си борба за плячката. На около стотина места те бяха запалили огньове и над града се издигаха високи стълбове от гъст дим, сякаш някой искаше да спусне завеса над ставащите там невъобразими неща.

Рано следобед видяхме двете кули на Хелиум — пурпурната и жълтата. Скоро от лагера на обсаждащите Хелиум зодангийци в небето се издигна голяма флотилия от бойни кораби и полетя към нас. На всеки от нашите кораби издигнахме знамената на Хелиум. Но зодангийците нямаха нужда от тези знаци, за да знаят, че сме техни неприятели, защото зелените воини откриха огън срещу тях веднага щом корабите им се откъснаха от земята. Със смъртоносна точност те изпращаха към, приближаващите зодангийски кораби залп след залп.

Жителите на Хелиум разбраха, че в наше лице имат приятели и от двата града стартираха стотици кораби — бързаха да ни помогнат. Започна истинска въздушна битка, първата, на която бях свидетел.

Корабите, на които се намираха зелените воини, кръжаха над корабите на Хелиум и Зоданга, защото техните бордови батареи в ръцете на зелените хора, които не умееха да ги обслужат, бяха безполезни. Но пушките им жънеха своята кървава жътва и огънят им до голяма степен оказа влияние върху крайния изход на битката, а може би дори го предреши.

В началото двете флотилии кръжаха на една и съща височина, обстрелвайки се взаимно от бордовите оръдия. В един миг един от тези залпове улучи най-големия от зодангийските кораби, пробивайки огромна дупка в борда му. Могъщата машина се наклони на една страна, изхвърляйки членовете на екипажа навън. Дребните фигурки, въртейки и преобръщайки се, полетяха към лежащата хиляди стъпки по-надолу, земя, а след тях, с постоянно нарастваща скорост, падна корабът и почти целият потъна в меката глинеста почва на отдавна пресъхналото море.

От гърдите на хелиумийците се изтръгнаха буйни викове на триумф и с удвоено настървение те атакуваха вражеската флота. Благодарение на умело извършените маневри два кораба на Хелиум се издигнаха на по-голяма височина и започнаха да обсипват противника с експлодиращи бомби.

Скоро останалите кораби на Хелиум един след друг започнаха да заемат позиция над зодангийците и за кратко време значително количество кораби, принадлежащи към флотата на обсаждащите града, се превърна в развалини, дрейфуващи към високата пурпурна кула в центъра на Хелиум. Няколко други се опитаха да избягат, но веднага бяха обкръжени от хиляди едноместни лодки, а над всеки от тях се носеше готов за десант кръстосвач от флотата на Хелиум. Битката отиваше към своя край за по-малко от час от мига, в който корабите на зодангийската армия излетяха срещу нас. Оцелелите зодангийски кораби бяха закарани като плячка в градовете на Хелиум, Това стана по един стар, необикновено патетичен обичай, който изискваше от капитана на падналия в плен кораб доброволно да скочи от кораба. И тези смели воини, държейки в ръце флаговете на своите родове, един след друг скачаха от мостиците на корабите право в обятията на смъртта, тя ги чакаше няколкостотин стъпки по-надолу.

Битката приключи изцяло едва тогава, когато последния смъртоносен скок изпълни главнокомандващият на флотата, давайки по този начин сигнал да се предадат и останалите кораби, които все още оказваха съпротива, за да се сложи край на по-нататъшното безсмислено избиване на войници и от двете страни.

Съобщихме на флагманския кораб на Хелиум да дойде по-близо и когато той се намери в обсега на гласа ми, извиках, че на борда ни се намира Дейа Торис и че искаме да бъде прехвърлена на флагманския кораб и колкото може по-бързо да бъде закарана в Хелиум.

Съобщената от мен новина стигна до съзнанието на всички, от всички кораби изригна лавина от радостни възгласи, след което веднага бяха издигнати флаговете с цветовете на принцесата.

Флагманският кораб приближи към нас и веднага щом бордовете се допряха един до друг, група офицери от флотата на Хелиум прескочиха при нас. Те направиха няколко крачки и застанаха като вкаменени, гледайки с широко отворени очи към зелените воини, напуснали своите позиции, на малки групички стоящи навсякъде по палубата. Скоро се появи Кантос Кан и офицерите се събраха около него, обсипаха го е градушка от въпроси. Скоро престанаха да слушат отговорите му — след малко цялото им внимание привлече приближаващата към тях Дейа Торис. Съпроводена от мен принцесата поздрави любезно офицерите, произнасяйки името на всеки от тях. Познаваше ги добре — всеки като добър войник, се беше представял в двореца на нейния дядо.

— Сложете ръце на раменете на Джон Картър — каза принцесата, посочвайки към мен. — Това е човекът, на когото Хелиум дължи не само спасението на своята принцеса, но и успеха на днешната битка.

Офицерите ме засипаха с любезности и комплименти и както ми се стори, най-голямо впечатление им направи това, че за освобождаването на Дейа Торис и разбиването на вражеските войски край Хелиум съм успял да привлека на помощ дивите таркийци.

— На този човек трябва да благодарите повече, отколкото на мен — казах аз, посочвайки към Тарс Таркас. Това е един от прочутите вождове и воини на Барсум, Тарс Таркас, джедакът на Тарк.

Поздравиха зеления воин със същата учтивост, с която се обръщаха към мен. Огромният таркиец им отговори в същия учтив изискано дворцов стил и трябва да призная, изслушаха го с голямо учудване.

Дейа Торис се качи на флагманския кораб и беше изненадана, че аз не тръгвам с нея. Обясних й, че битката всъщност е спечелена само отчасти, защото остават сухопътните сили на Зоданга и аз не мога да изоставя Тарс Таркас, докато те не бъдат напълно разгромени.

Главнокомандващият на въздушната флота на Хелиум обеща, че всичко ще бъде така организирано, че неговите сухопътни сили ще нанесат удара в момента, в който ние атакуваме обсаждащите града зодангийци. След това корабите се разделиха и Дейа Торис триумфално се завърна в двореца на своя дядо Тардос Морс, джедака на Хелиум. Флотилията от транспортни кораби е тоатите на зелените воини изчака края на битката на известно разстояние от Хелиум и сега трябваше да се заемем с разтоварването на животните на земята. Липсваха десантни платформи и осъществяването на тази задача щеше да бъде много трудно, но нямахме друг изход. Затова полетяхме към транспортните кораби и се заловихме за работа.

Бяхме принудени да спускаме животните е въжета и това ни отне цялата останала част на нощта и половината от следващия ден. На два пъти бяхме атакувани от зодангийската кавалерия, но отбихме атаките им много лесно и без големи загуби. След настъпването на нощта нападателите се оттеглиха.

Щом последният тоат се намери на земята, Тарс Таркас даде заповед за тръгване. Разделени на три отряда, ние предпазливо се приближавахме към вражеския лагер от север, от изток и от юг.

На разстояние около миля от лагера се натъкнахме на предните им постове. Това беше сигнал за открита атака. С диви, ужасяващи крясъци, примесени с квиченето на тоатите, предчувстващи близката битка, връхлетяхме върху лагера на зодангийците.

Предполагахме, че ще успеем да ги изненадаме, но се оказа, че нападаме добре подготвени и укрепени позиции. Нашите атаки една след друга бяха отблъснати и към обяд започнах сериозно да се съмнявам в изхода на битката.

Сухопътната армия на Зоданга наброяваше около един милион войници, събрани от цялата планета, отвсякъде, докъдето достигаха приличащите на ленти водни пътища, затова пък срещу тях се бяха изправили по-малко от сто хиляди зелени воини. Подкрепленията от Хелиум не идваха, нямаше и вест от тях.

Едва следобед чухме честа стрелба. Тя достигна до нас от зоната, отделяща лагера от града. Това означаваше, че най-после пристигат очакваните с такова нетърпение съюзници. Тарс Таркас даде заповед за нова атака и още веднъж могъщите тоати понесоха огромните зелени воини към неприятелските редути. Отрядите от Хелиум започнаха атака от другата страна и лагерът се намери между чука и наковалнята. Зодангийците се бориха храбро, но този път съпротивата им се оказа безполезна.

Равнината край града се превърна в истинска кланица. Постепенно битката затихваше и скоро престана напълно. Огромно количество зодангийци загинаха или паднаха в плен. Колоните от пленници се отправиха към Хелиум, а ние минахме през главната врата в триумфален марш, приветствани като герои. Из широките улици се тълпяха жени и малкото мъже, чиито задължения не им позволиха да вземат участие в битката. Яздеха сред нестихващи възгласи, окичвани с накити от злато, сребро, платина и скъпоценни камъни. Градът лудееше от радост.

Най-голям ентусиазъм и оживление предизвикаха внушителните със своя външен, вид сурови таркийци. Никога преди това въоръжен зелен воин не беше преминал през вратите на Хелиум и съзнанието, че сега те са тук като съюзници и приятели, изпълваше червените хора с още по-голяма радост.

Това, че моите скромни заслуги за освобождаването на Дейа Торис и нейния град са станали известни на жителите на Хелиум, доказваха възторжените викове, скандираха моето име, а така също и многобройните накити, които ми окачваха и кичеха с тях моя огромен тоат. Дори страшният на вид Вул не пречеше на хората да се тълпят около моята особа.

Когато стигнахме до двореца, срещнахме група офицери, те сърдечно ни поздравиха. Обърнаха се към нас с молба да слезем от тоатите и да ги придружим до резиденцията на Тардос Морс — искал да ни изкаже благодарност за заслугите.

Кралската свита стоеше на върха на високата стълба към главния вход за двореца и когато стъпихме на първите стъпала, от там се отдели един сановник, започна да слиза надолу. Беше съвършен образец на мъж: висок, изправен като струна, с великолепно телосложение, с жестовете и стойката на човек, привикнал да издава заповеди. Веднага се досетих, че това е Тардос Морс, прочутият джедак на Хелиум.

Първият от нашата група, към когото се обърна, беше Тарс Таркас, а думите, които изказа, станаха основа на подновеното трайно приятелство между техните две раси.

— Възможността за среща с най-големия жив воин на Барсум — каза джедакът, — е за мен несравнима с каквото и да било на този свят, но от много по-голямо значение е това, че имам удоволствието да сложа ръце на раменете на един приятел.

— Джедако на Хелиум — отговори Тарс Таркас, — това, че зелените воини научиха значението на думата „дружба“, е заслуга на човека, дошъл от друг свят. На него таркийците дължат възможността да разбират твоите думи и възможността да оценят и да ти се отплатят за чувствата, с които така щедро ги даряваш.

Тардос Морс поздрави и другите зелени джедаци и джеди и към всеки от тях се обърна с думи на уважение и приятелство.

После дойде при мен и сложи и двете си ръце на раменете ми.

— Здравей, синко, — каза той. — Нека доказателство за моята признателност към теб бъде фактът, че ти поверявам най-скъпоценния накит на Хелиум.

След това бяхме представени на Морс Кайак, джедът на по-малкия Хелиум и баща на Дейа Торис. Той вървеше непосредствено зад Тардос Морс и забелязах, че се вълнува още повече от баща си. На няколко пъти се опита да изрази своята благодарност към мен, но гласът му се разтреперваше и не можеше да каже нито дума, макар като воин да се славеше с извънредно голямата си храброст и жестокост в битките. Както всички хора в Хелиум, той обожаваше своята красива дъщеря и не можеше да мисли за това, което беше успяла да избегне благодарение на човека от друга планета, без да се вълнува.