Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Барзум (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Princess of Mars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 24гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция
pechkov(2011)

Издание:

Едгар Бъроуз. Принцесата на Марс

Второ издание

 

„A Princess of Mars“, New York, 1917

© „Безсмъртният човек, чудноватите приключения на капитан Джон Картър на Марс“, София, печатница „Радикал“, 1926 г.

 

Адаптация и сравнение с оригинала: Веселин Маринов, 1992

Редактори: Румяна Иванчева, Дарина Шишкова

Коректор: Николина Радева

Библиотечно оформление: Сашо Анастасов

Формат: 54/84/16

Тираж: 5000

 

Издателство „Хирон“ — Варна, 1992

Поредица „Юноша“

Отпечатана в ДФ „Бряг-Принт“ Варна, през май 1992 г.

История

  1. —Добавяне

Борба на арената

Постепенно идвах на себе си и си възвръщах способността да разсъждавам трезво. Реших да подновя опитите да снема ключовете от мъртвото тяло на моя неотдавнашен пазач, но, когато приближих към мястото, където то трябваше да лежи и в тъмното започнах да опипвам наоколо с ръце, с ужас забелязах, че тялото е изчезнало. Разбрах, че съществата от килията са го завлекли в някое скривалище наоколо, за да го изядат. Осъзнах също, че още от първия миг, който прекарах в тази яма, те чакат кога ще умра, за да могат да направят с моя труп същото.

През следващите два дни не ми донесоха никакво ядене, но после се появи нов пазач и времето в килията започна да тече по същия начин, както и преди. Сега вече се стараех да не позволявам на моя разум да помътнее от ужаса на положението, в което се намирах.

Малко преди това доведоха недалеч от мен нов затворник. В светлината на факлите видях, че това е червен марсианец и с нетърпение зачаках кога пазачите ще си отидат, за да мога да си поговоря с него. Когато отдалечаващите се стъпки най-после заглъхнаха, аз тихо произнесох думата „каор“, която означаваше „Здравей!“

— Кой си ти, дето говориш в тъмнината? — запита той.

— Джон Картър, приятел на червените хора от Хелиум.

— Аз съм от Хелиум — каза той, — но не си спомням твоето име.

Разказах му историята на моите приключения на Марс до момента, премълчах само това, че обичам Дейа Торис. Той много се зарадва на вестта за съдбата на принцесата на Хелиум. Според него от мястото, където ги бях оставил, Дейа Торис и Сола лесно биха могли да стигнат до някой по-безопасен район. Каза, че отлично познава онази местност, защото оврагът, през който са преминали вархонците, преди да ме хванат, е единственият път, водещ на юг, и него са използвали всички.

— Дейа Торис и Сола вероятно са стигнали до хълмовете на разстояние не повече от пет мили до водния път и сега сигурно вече са в пълна безопасност — каза той.

Моят другар по килия се казваше Кантос Кан, падвар (лейтенант) от флотата на Хелиум. Участвал в неуспешната експедиция, натъкнала се на таркийците, в резултат на която Дейа Торис попаднала в плен. Разказа ми накратко събитията, станали след поражението на корабите. Тежко повредени и набързо ремонтирани, те летели бавно към Хелиум, но когато прелитали над Зоданга, най-големите врагове на хелианците, нападнали ги голяма група бойни кораби и почти всички били унищожени или пленени. Оцелял само корабът, в чийто екипаж влизал Кантос Кан. Три дни той бягал от потерята и най-накрая успял да избяга благодарение на безлунната нощ.

Тридесет дни след пленяването на Дейа Торис, или горе-долу по същото време, когато ние пристигнахме в Тарк, корабът се върнал в Хелиум само с десетина души на борда от екипажа, който наброявал седемстотин офицери, войници и учени, когато потеглили към Тарк, И веднага след това седем мощни флотилии, всяка от по сто бойни кораба, тръгнали да търсят Дейа Торис.

Отмъстителите изтрили от лицето на Марс две племена на зелените марсианци, но от принцесата нямало и следа. Търсили най-напред сред племената, населяващи северните територии и едва след няколко дни се насочили и към южните.

Кантос Кан бил определен за пилот на едночленен разузнавателен кораб и само поради нещастно стечение на обстоятелствата бил заловен от вархонците, когато претърсвал техния град. Смелостта на този човек спечели моето дълбоко уважение. Той сам се спуснал до града, стигнал почти до площада, а след това старателно и методично започнал да претърсва сградите наоколо. В ръцете на зелените воини попаднали след два дни търсене, когато най-после се уверил, че принцесата я няма там и тъкмо имал намерение да тръгне обратно. По време на нашето пребиваване в обща килия ние добре се опознахме един друг и почувствахме взаимна симпатия. Но не ни било писано да бъдем дълго време заедно, защото няколко дни след неговото залавяне бяхме изведени навън. Настъпи времето на големите игри. Една сутрин ни заведоха в огромен амфитеатър. Той представляваше архитектурна новост за мен, построен не на повърхността на земята, а в огромна яма. Трудно се добиваше представа за първоначалните му размери, защото сега беше отчасти разрушен и изпълнен с преместила се земя. Но дори и в това състояние можеше да събере всички племена на вархонците — около двадесет хиляди души. Арената беше много широка, но грапава и неравна, оградена със зид, построен от камъни, взети от разрушените сгради, за да не се позволи на животните и на затворниците да побягнат към трибуните за зрители. Във всеки от краищата й се виждаха железни клетки; в тях затворниците очакваха да дойде реда им да излязат на арената и да умрат. Кантос Кан и аз се оказахме заедно в една такава клетка. В другите имаше диви калоти, тоати, бесни зитидари, зелени воини, жени от различни народности и много други странни зверове, каквито никога по-рано не бях виждал. Ръмжене, писъци, мъркане се сливаха в оглушителен шум, а видът на всяко от тези животни дори поотделно можеше да изпълни и най-смелото сърце с предчувствие за смърт.

Кантос Кан ми обясни, че към края на деня един от затворниците ще получи свободата си, а останалите ще загинат. Победителите от различните схватки ще се бият, докато останат живи само двама. Този, който победи в последната схватка, ще бъде пуснат на свобода, без значение дали това ще бъде човек, или животно. На следващото утро в клетката ще има нови жертви, турнирът ще се повтори и така през, всичките десет дни на игрите.

Скоро след като ни натикаха в клетките, амфитеатърът взе да се пълни и след час всички места се заеха от блъскащите се зрители. Дак Кова седна в обкръжението на джеди и вождове на специално поставен за него подиум в средата на амфитеатъра.

По сигнал на джедака две от клетките се отвориха и на арената се изсипаха дванадесет зелени жени. На всяка от тях дадоха кинжал, след което от противоположния край пуснаха от клетките глутница калоти — диви кучета. Ръмжейки и оголвайки зъбите си, животните се нахвърлиха върху почти беззащитните жени, а аз обърнах глава, за да не гледам тази ужасна сцена. Крясъците и смехът на зрителите показваха, че зрелището им харесва, а когато Кантос Кан каза, че вече е свършило, аз отново погледнах към арената и видях, че над телата на мъртвите жени са останали само три калоти. Те от време на време доволно изръмжаваха. Жените продадоха своя живот твърде скъпо. След това срещу трите оцелели кучета пуснаха побеснял зитидар и започна дългият, страшен, зноен ден. Изправиха ме най-напред срещу хора, а после срещу животни и благодарение на това, че съм въоръжен с меч и превъзхождах всеки от моите противници със сръчността си, а част от тях и със сила, успях да се справя с всички сравнително лесно. Кръвожадната тълпа многократно ме награждаваше с аплодисменти, а накрая се раздадоха дори викове да бъда отстранен от арената и да ме включат в тяхното общество. Накрая останахме трима — огромен зелен воин от някое от северните племена, Кантос Кан и аз. Най-напред трябваше да се бият Кантос Кан и зеленият воин, а последната схватка, тази, за най-голямата награда — свободата, трябваше да се състои между мен и победителят от техния двубой. Този ден Кантос Кан участва в няколко схватки, от които, както и аз, излезе победител. Но много често, особено в двубоите със зелените воини, нямаше голямо преимущество. Не бях много убеден, че ще успее да надвие огромния зелен марсианец, който преди това буквално мачкаше своите противници. Беше почти шестнадесет стъпки висок, докато Кантос Кан едва достигаше шест стъпки.

Приближиха се един към друг и за първи път имах възможността да видя как някой прилага този трик, на който Кантос Кан заложи, за да извоюва победа. Решавайки се на това, той постави своя живот на карта. На разстояние около двадесет стъпки от своя противник изведнъж изхвърли нагоре и назад ръката си, в която държеше меча, замахна с всичка сила и заби оръжието в мощната гръд пред себе си. Острието полетя като стрела и се впи в сърцето на воина, който рухна мъртъв на земята.

Сега един срещу друг трябваше да застанем Кантос Кан и аз. Успях да му прошепна да се постарае да продължи двубоя до падането на мрака. Надявах се, че ще успеем да измислим как да избягаме. Тълпата сякаш се досети, че нямаме желание да се бием и в миговете, когато избягвахме да си нанасяме силни удари, надаваше сърдити крясъци и вой. Забелязах, че скоро ще се стъмни, прошепнах на Кантос Кан да забие своя меч между лявата ми ръка и тялото. Той го направи, аз започнах да се олюлявам и тежко рухнах на земята. От голямото разстояние и на избледняващата вече светлина изглеждаше така, като че ли мечът действително стърчеше от гръдта ми. Кантос Кан се хвърли към мен, постави крак на шията ми и изтегляйки меча обратно, ми нанесе последния, смъртоносен удар, уж прерязващ сънната артерия, но всъщност минал покрай нея и завършил в земята. Тъмнината вече беше обвила арената и скри истината пред тълпата, всички, сметнаха, че Кантос Кан ме е доубил. Прошепнах му да използва придобитата свобода и да ме чака сред хълмовете на изток от града. Той леко кимна с глава и се оттегли.

Почаках амфитеатърът да се опразни и изпълзях от него внимателно и тъй като беше разположен в отдалечена от централния площад, незаселена и в делнични дни рядко посещавана част на града, успях без затруднения да се добера до околните хълмове.