Метаданни
Данни
- Серия
- Барзум (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Princess of Mars, 1912 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Веселин Маринов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 24гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и редакция
- pechkov(2011)
Издание:
Едгар Бъроуз. Принцесата на Марс
Второ издание
„A Princess of Mars“, New York, 1917
© „Безсмъртният човек, чудноватите приключения на капитан Джон Картър на Марс“, София, печатница „Радикал“, 1926 г.
Адаптация и сравнение с оригинала: Веселин Маринов, 1992
Редактори: Румяна Иванчева, Дарина Шишкова
Коректор: Николина Радева
Библиотечно оформление: Сашо Анастасов
Формат: 54/84/16
Тираж: 5000
Издателство „Хирон“ — Варна, 1992
Поредица „Юноша“
Отпечатана в ДФ „Бряг-Принт“ Варна, през май 1992 г.
История
- —Добавяне
Смъртен двубой
Исках веднага да й кажа за чувствата си, но по-късно си помислих за безнадеждната ситуация, в която се намира. Аз бях единственият човек, който можеше да й служи за опора и малко да смекчава тежестта на робството й, да й бъде защитник в обкръжението на хиляди врагове, които ще я заобикалят след завръщането ни в Тарк. Защо да й причинявам допълнителна болка и да създавам още една причина за тъга, признавайки й любовта, на която тя вероятно не беше готова да отговори с взаимност. Нейното положение още повече щеше да се усложни, а предположението, че би могла да си помисли, че се старая да използвам ситуацията, за да спечеля нейната благосклонност, ме накара да премълча всичко, което исках да й кажа.
— Нищо ли няма да кажеш, Дейа? — запитах аз. — Може би вече искаш да се върнеш у дома?
— Не — каза тя. — Тук съм щастлива. Не знам защо, но винаги се чувствам щастлива и доволна, когато ти, чуждият човек, си с мен. В такива мигове ми се струва, че не ме заплашва никаква опасност и скоро ще се върна в двореца на моя баща и ще усетя прегръдката на силните му ръце и целувките на моята майка.
— Нима на Барсум хората се целуват? — запитах аз. Тя по моя молба ми обясни значението на тази непозната за мен дума.
— Да. Родителите, братът, сестрата… — отговори тя, а после добави с тих глас: — и любовниците…
— А ти, Дейа, имаш ли родители, братя, сестри?
— Да.
— А… любовник?…
Тя замълча, а аз напразно повтарях въпроса си.
— На Барсум мъжът не задава на жената въпроси — каза най-после Дейа, — а само на майката и на тази, за която се е борил и е победил…
— Но аз се борих… — започнах и си прехапах езика, съжалявайки, че някой не ми го откъсна преди това. Без да каже нито дума повече, Дейа сне от раменете си моята пелерина, подаде ми я и с гордо вдигната глава тръпна към сградата, където живееше.
Не тръгнах след нея, гледах само дали ще стигне благополучно до входа. Заповядах на кучето да я придружи и се прибрах в своето жилище. После прекарах няколко часа, седейки потиснат на пода, и размишлявах за странните капризи на съдбата, която си играеше с нас — бедните, изгубени, смъртни същества.
Та, значи, това била любовта! Бях успял да се спася от нейните окови през годината на странстване из петте континента и заобикалящите ги морета. Изплъзвах се от ръцете й, макар да познавах множество красиви жени, макар да попадах в благоприятни за това ситуации. Но не преставах да търся своя идеал. И ето сега се влюбих безумно в същество от друг свят, в някого, който може би прилича на мен, но не е абсолютно същия. Бях луд по жена, която се беше излюпила от яйце и вероятно щеше да живее хиляда години, жена, от народ със странни за нас обичаи. Влюбих се в жена, чиито надежди, удоволствия и разбирания за злото и доброто можеха така да се различават от моите, както моите от тези на зелените марсианци.
Да, необмислено бе от моя страна, но аз бях влюбен и макар да страдах повече от всеки, друг път, не бих заменил страданието си за всичките съкровища на Барсум. Такава е любовта и такива са влюбените винаги и навсякъде.
Дейа Торис беше за мен всичко, което е хубаво, добро, благородно, съвършено. Вярвах в това от цялото си сърце, до дъното на душата си, както през онази нощ, когато седях на купищата коприна в изоставения град Корад, а по-близката луна на, Барсум плуваше по небето на запад, спускайки се към хоризонта и хвърляйки бледа светлина върху древните мозайки от злато, мрамор и скъпоценни камъни в моята стая, така и сега, когато седях до бюрото си в малкия кабинет, чиито прозорци гледаха към река Хъдзън. От онзи миг изминаха вече двадесет години — през първите десет живях и се борих до Дейа Торис и нейния народ, а следващите бяха вече само живот със спомени.
Утрото на нашето отпътуване за Тарк беше ясно и горещо, като всички утрини на Марс с изключение на шестте седмици, през които се топи ледът на полюсите.
Открих Дейа Торис в тълпата от заминаващи коли, но тя се обърна с гръб към мен, без да каже нито дума. Забелязах, че лицето й се покри с гъста, червенина. Можех да кажа, че съм я обидил, без да искам, че не съм си давал сметка за това, какво говоря, го аз също мълчах, с типичната за любовта липса на логика. А може би тогава щях да постигна поне примирие, някакво половинчато подобрение на положението. Кой знае…
Тъй като се чувствах задължен да се грижа за нейното удобство, погледнах във вътрешността на колата и започнах да оправям коприната и кожите, на които седеше Дейа. И в същия миг бях поразен от това, че единият й крак бе прикован с тежка верига за канатата на колата;.
— Какво значи това? — извиках аз, обръщайки се към Сола.
— Саркоя смята, че така ще бъде по-добре — отговори Сола с такъв израз на лицето, който показваше, че и на нея самата това й е неприятно.
Разгледах внимателно веригата и забелязах, че е заключена със солиден катинар.
— Къде е ключът? — извиках аз. — Дай го веднага!
— Саркоя го взе със себе си — отговори Сола.
Без да губя време, намерих Тарс Таркас. С всички сили протестирах срещу жестокостта, с която се отнасяха към Дейа Торис, жестокост, която в моите влюбени очи, колкото повече говорех, приемаше все по-големи размери.
— Джон Картър — бавно каза Тарс Таркас, — ако някога ти и Дейа Торис решите да бягате, сигурно ще се опитате да го направите по време на това пътуване. Ние знаем, че без нея ти няма да тръгнеш. Доказа, че си забележителен воин, заради което не искаме да ти слагаме верига; решихме да ни задържим и двамата по един по-прост, но осигуряващ безопасността на всички ни начин. Аз свърших.
Разбрах, че е убеден в правилността на взетото решение и всякакви опити да бъде отклонен от него са напразни. Все пак поисках да вземе ключа от Саркоя и да й забрани в бъдеще да се приближава до Дейа Торис.
— Длъжен си да направиш за мен поне това, Тарс Таркас, заради приятелското чувство, което изпитвам към теб.
— Приятелско чувство!? — повтори той. — Няма такова нещо, Джон Картър. Но все пак ще направя това, за което ме молиш. Ще заповядам на Саркоя да престане да безпокои момичето, а с ключа ще се заема лично аз.
— А може би ще натовариш с тази отговорност мен? — запитах аз е усмивка.
Той дълго и внимателно гледа към мен.
— Ако дадеш дума, че нито ти, нито Дейа Торис няма да се опитвате да избягате, докато не стигнем до двореца на Тал Хайус, можеш да получиш ключа и да хвърлиш веригата, която приковава момичето, в река Исс.
— Може би ще бъде по-добре, ако ти задържиш ключа, Тарс Таркас — отговорих аз след кратък размисъл.
Усмихна се и не каза нищо повече, но още същата нощ, по време на една от почивките, забелязах, че тихичко се приближи към Дейа Торис и сне веригата от крака й.
Под обвивката от жестокост и безразличие в характера на Тарс Таркас имаше нещо, което той се стараеше да прикрие, може би дори да превъзмогне. Навярно това бяха остатъци от някакви положителни качества, които, често връщайки се в съзнанието му, показваха по какъв страшен начин живеят той и неговите съплеменници.
Отивайки към колата на Дейа Торис, минах покрай тази на Саркоя. Изпълненият с яд поглед, който тя ми хвърли, беше най-хубавият подарък, който получих от много дни, насам. Как само ме мразеше тя! Толкова явно и осезаемо, че буквално можеше да ме съсече с меч.
След няколко минути забелязах, че Саркоя разговаряше с един воин на име Дзад — огромно, лениво и невероятно силно животно — истински звяр. Принадлежеше към онези, които още не са убили някого от вождовете и спадаха към „о мад“ — т.е. воините, имащи право само на едно име. Второто си име можеха да получат едва с накитите, снети от тялото на убития вожд. На този именно обичай дължах двете си нови, марсиански имена — някои се обръщаха към мен с Дотар Сюйат, което представляваше комбинация от първите имена на вождовете, чиито отличия носех след схватките си с тях.
Дзад поглеждаше от време на време към мен, докато Саркоя явно се стараеше да го склони да направи нещо. Тогава не обърнах внимание, но на следващия ден имах сериозен повод да си спомня техния разговор, а в същото време да осъзная докрай каква страшна омраза изпитваше Саркоя към мен и на какви деяния беше способна, за да си отмъсти на всяка цена.
И тази вечер Дейа Торис не ме удостояваше с никакво внимание и макар на няколко пъти да се обръщах към нея произнасяйки името й, не само че не ми отговори, но дори и само с едно помръдване на веждата си не даде да се разбере, че забелязва моето съществуване. Отчаян, направих това, което на мое място биха направили повечето влюбени — реших да разпитам някое доверено лице. В дадения случай това беше Сола. Открих я в друга част на лагера.
— Какво става с Дейа Торис? — развълнувано запитах аз. — Защо не иска да разговаря с мен?
Сола се учуди, такова странно поведение на двама душат беше за нея необяснимо. Но и нямаше как да го разбере.
— Казва, че ти си я разсърдил. И не споменава нищо повече по този въпрос с изключение на това, че е дъщеря на Джед и внучка на Джедак, а е била оскърбена от същество, недостойно да чисти, зъбите на сорака на нейната баба.
За секунда се замислих върху тези думи и накрая запитах:
— Какво е това „сорак“?
— Соракът е малко животинче с големина колкото моята длан, което червените марсианци държат за развлечение.
Значи аз не бях достоен да чистя зъбите на котката на нейната баба! Дейа Торис сигурно няма прекалено добро мнение за мен. Но от друга страна не можах да се въздържа от смеха, който ме напуши, чувайки тези думи — странни и едновременно с това толкова познати, толкова земни. Изведнъж някъде в мен се обади потисканата досега тъга по дома; думите на Дейа твърде много напомняха на нашенското „не е достоен да й чисти обувките“.
Започнах да мисля за друго. Какво ли правят моите близки на Земята? Не бях ги виждал вече от много години. Във Виржиния живееше семейство Картър, то твърдеше, че съм техен близък роднина — от страна на единия от дядовците им. Навсякъде минавах за двадесет и пет или тридесетгодишен мъж и фактът, че съм нечий дядо, ми се струваше пълна безсмислица, още потече, че твърде често се чувствах и се държах като хлапак.
В това семейство, имаше две деца. Много ги обичах, а те смятаха, че на Земята няма друг такъв чудесен човек като техния чичо Джек. Личицата им изплуваха пред мен и, вдигайки очи към обляното от лунна светлина небе на Барсум, почувствах че така ми е мъчно за тях — като за никого друг досега. Моята природа на скитник ме гонеше от място на място и всъщност не знаех истинския смисъл на понятието „бащин дом“. За мен то се свързваше винаги с големия салон в дома на Картърови. Сърцето, ме теглеше към този салон, зовеше ме да избягам оттук, от тези студени и враждебни същества, сред които бях захвърлен по някаква странна приумица на съдбата. Ако поне, Дейа Торис беше по-мила към мен! Но за нея бях само същество от нисш ранг, някой, който не е достоен дори да чисти зъбите на котката на баба й. За щастие в мен отново заговори чувството, за хумор и аз, смеейки се, се омотах в кожите и коприната и заспах там, където се намирах, на полето, заляно от блясъка на чуждата луна.
На следващия ден вдигнахме лагера много рано и не спряхме за почивка чак до свечеряване. Еднообразието на пътуването бе нарушено от две събития. Към обяд забелязахме някъде далеч напред от дясната ни страна нещо, което, приличаше на инкубатор. Лорказ Птомел заповяда да се провери това. Тарс Таркас взе със себе си дванадесет воини, между които и мен, и ние препуснахме по мекия килим на мъха към постройката.
Това наистина беше инкубатор, но заложените в него яйца имаха много по-малки размери от ония, които видях първия ден на Марс.
Тарс Таркас скочи от „коня“ си и огледа всичко внимателно. После заяви, че инкубаторът е на зелените хора от Вархун и че циментът, с който е бил уплътнен, още не е успял да изсъхне.
— Изпреварили са ни с един ден път — каза той й на жестокото му лице пламна жаждата за битка.
Воините бързо се справиха с инкубатора. Разрушиха входа и няколко от тях, като се вмъкнаха вътре; с късите, си мечове унищожиха съдържанието му. По време на ездата запитах Тарс Таркас дали тези вархунианци, чиито яйца току-що унищожихме, не са по-ниски, отколкото хората от Тарк.
— Забелязах, че техните яйца са значително по-дребни от тези в нашия инкубатор — добавих аз.
Обясни ми, че яйцата на хората от Вархун току-що били заложени, и през петгодишното си пребиваване в инкубатора ще растат, докато най-после, малко преди да се излюпят, достигнат размерите на тези които бях видял. Едва сега, си обясних как жените на зелените марсианци успяват да снесат такива яйца, от които по-късно се излюпват същества, високи по четири фута. Както в действителност се оказа, току-що снесеното яйце на марсианката е само малко по-голямо от яйцето на земната патица, а понеже не започва да расте, докато не попадне под въздействието на слънчевите лъчи, вождовете нямат никакви проблеми с пренасянето на яйцата от подземията в инкубаторите.
Скоро след това събитие спряхме, за да позволим на животните малко да си починат. По време на почивката се случи другото произшествие. Тъкмо бях зает с пренасянето на амунициите от един от моите тоати на друг, когато се приближи Дзад и без да каже нито дума, удари с меча си животното.
Нямаше нужда да поглеждам в справочника по марсианска етикеция, за да знам как да реагирам. Бях така ядосан, че е труд се удържах да не измъкна пистолета и да го застрелям на място, но той ме очакваше с меч в ръка и не ми оставаше нищо друго, освен да започна схватката със същото оръжие, което той беше избрал. Сред марсианците се допуска в двубоя употребата и на по-малко ефикасни оръжия от това, с което си служи противникът. Тоест, аз можех да си послужа, ако искам с къс меч, кинжал, брадва или дори с юмруци, но нямах право да употребя огнестрелно оръжие или друго копие.
Избрах същото оръжие, което и той, защото знаех, че неведнъж се беше хвалил колко добре умее да си служи с него. Исках да го победя, доколкото това е възможно, с неговото собствено оръжие.
Схватката започна малко по-късно, продължи доста време и стана причина тръгването ни да се отложи. Цялото племе се събра около нас и ни остави свободно пространство с диаметър около сто стъпки. В началото Дзад се мъчеше да ме смачка, като побеснял бик вълка, но бях значително по-бърз от него и избягвах атаките му. Отскачах встрани. Всеки път, когато пробягваше край мен, го удрях с меча по крака или гърба. Скоро той вече обилно кървеше от пет, или шест дребни рани и няколко драскотини, които му нанесох, но не можех да се приближа на достатъчно разстояние, за да го раня по-сериозно. После той промени тактиката и се стараеше с умение да постигне това, което не можеше с груба сила и ако не ми помогна по-малкото привличане, благодарение на което бях по-издръжлив и по-ловък от него, щях да изпитвам огромни трудности в усилието си да му, бъда достоен противник.
Известно време се въртяхме в кръг, без да си причиняваме някакви сериозни вреди. Дългите, прави и тънки острия на нашите мечове блестяха на слънцето и при всеки сблъсък нарушаваха с дрънкането си царящата наоколо тишина. Най-после Дзад, сигурно давайки си сметка, че се изморява по-бързо от мен, се осмели да започне решителната атака и да завърши борбата с победа. В момента, в който той тръгна, в очите ми плисна ослепителният, блясък на Слънцето. За миг престанах да виждам и се постарах да избягвам пипнешком острието — имах чувството, че то виси буквално над мен. Можах само отчасти: внезапно почувствах остра, болка в лявото рамо. Когато си възвърнах способността да виждам и вдигнах очи, за да определя положението на моя противник, зарадвах се въпреки раната, получена вследствие на краткотрайното ми ослепяване. На една от колите стояха Дейа Торис, Сола и Саркоя. Наблюдаваха битката над главите на другите. В момента, в който ги видях, Дейа Торис се хвърляше към Саркоя като тигрица, за да изтръгне от ръцете й някакъв предмет — нещо, което, падайки, блясва на слънцето. Веднага разбрах по какъв начин съм ослепен така внезапно в мига, който можеше да реши цялата схватка. Така Саркоя искаше да ме убие, без да ми нанася смъртоносен удар със собствените си ръце. По-нататъшното развитие на нещата върху колата можеше да ми струва живота, защото заради тях почти забравих за Противника си. Миг след като Дейа изби огледалцето от ръцете й, Саркоя, с изкривено от злоба лице, извади нож и се насочи с него към червеното момиче. И тогава Сола, нашата окъпа Сола, се хвърли между тях и забелязах, че широкото острие се забива в гърдите й. Нищо повече не видях, защото трябваше да се заема с Дзад, той отново ме нападна. Но през цялото време си мислех за това, което стана на колата.
Много пъти връхлитахме един върху друг и се оттегляхме назад, докато, най-после марсианецът ми нанесе удар, който не можах нито да избягна, нито да парирам. Чувствайки острието почти до моята гръд, аз се хвърлих към него с насочен напред меч, всичко около мен се завъртя, после притъмня и безсилен се отпуснах на земята.