Жул Верн
Север против Юг (8)

VIII. ПОСЛЕДНАТА РОБИНЯ

Същата вечер Джеймз Бърбанк осведоми близките си за случилото се в съда. Разказа им за гнусното държане на Тексар. Именно под натиска на този човек и на джексънвилското простолюдие бе изпратена в Кемдлис Бей съдебната призовка. Поведението на съдиите в този случай заслужаваше само похвала. На обвинението за връзки с федералистите те бяха отговорили с искане да се обоснове с доказателство. А тъй като Тексар не бе могъл да представи такова доказателство, Джеймз Бърбанк бе оставен на свобода.

Обаче при тези необосновани обвинения бе споменато името на Гилбърт. Изглежда, никой не се съмняваше, че младият човек служи в армията на Севера. И дали отговорът на този въпрос не представляваше полупризнание от страна на Джеймз Бърбанк?

Лесно можем да разберем в този момент страховете, тревогите на мисис Бърбанк, на мис Алис, на цялото семейство, застрашено по тоя начин. Поради липса на сина, който им се бе изплъзнал, дали джексънвилските фанатици нямаше да се нахвърлят върху бащата? Тексар сигурно се хвалеше, когато обеща до няколко дни да представи доказателство. Но в края на краищата не беше изключено да успее да намери такова доказателство и тогава положението щеше да стане крайно обезпокоително.

— Клетият ми Гилбърт! — възкликна мисис Бърбанк. — Като си представя колко е близо до Тексар, решен да направи всичко, за да постигне целта си!

— Не бихме ли могли да му съобщим за това, което стана в Джексънвил? — обади се мис Алис.

— Да! — подкрепи я мистър Стенърд. — И не трябва ли преди всичко да го предупредим, че всяко неблагоразумие от негова страна ще има най-пагубни последици за близките му и за него!

— А как да го предупредим? — възрази Джеймз Бърбанк. — Няма никакво съмнение, че около Кемдлис Бей непрекъснато се въртят шпиони. Куриерът, изпратен ни от Гилбърт, вече е бил проследен. Всяко писмо, което напишем, може да попадне в ръцете на Тексар. Всеки човек, когото изпратим с устно съобщение, рискува да бъде задържан по пътя. Не, приятели, да не предприемаме нищо, което би влошило това положение, и дай боже федералната армия час по-скоро да завземе Флорида! Това е особено наложително за малцинството от честни хора, застрашено от нечестните, които са мнозинството в щата!

Джеймз Бърбанк имаше право. Тъй като плантацията явно се намираше под непрекъснато наблюдение, твърде непредпазливо беше да поддържат връзка с Гилбърт. Ала наближаваше моментът, когато Джеймз Бърбанк и настанилите се във Флорида северняци щяха да бъдат в безопасност под защитата на федералната армия.

Всъщност още на другия ден комодор Дюпон трябваше да отплава от Едисто. И сигурно преди да изтекат три дни, щеше да се получи вест, че флотилията се е спуснала покрай бреговете на Джорджия и се готви да навлезе в залива Сент Ендрюз.

Тогава Джеймз Бърбанк разправи за сериозния инцидент, разиграл се пред джексънвилските съдии. Каза как бил принуден да отговори на предизвикателството, хвърлено от Тексар относно робите в Кемдлис Бей. Как, убеден в правото си и подтикван от съвестта си, обявил публично премахването на робството в цялото си имение. Това, което никой южен щат не бе си позволил още да провъзгласи, без да е принуден със силата на оръжието, той го бе сторил свободно и по своя воля.

Оповестяване колкото смело, толкова и великодушно! Какви щяха да бъдат последиците от него, никой не можеше да предвиди. Във всеки случай то нямаше да подобри опасното положение на Джеймз Бърбанк в този робовладелски щат. Възможно беше дори да предизвика известни опити за бунт сред робите в други плантации. Но какво от това! Семейство Бърбанк, развълнувано от благородството на този жест, одобри безрезервно постъпката на своя глава.

— Джеймз — каза мисис Бърбанк, — каквото и да се случи, ти си имал право да отговориш така на гнусните клевети, които тоя Тексар безсрамно е отправил срещу теб!

— Ние се гордеем с вас, татко! — добави мис Алис, служейки си за пръв път с такова обръщение към мистър Бърбанк.

— И така, скъпа дъще — отговори Джеймз Бърбанк, — когато Гилбърт и федералистите навлязат във Флорида, те вече няма да намерят нито един роб в Кемдлис Бей!

— Благодаря ви, мистър Бърбанк — обади се тогава Зерма, — благодаря ви от мое име и от името на сънародниците си. Що се отнася лично до мен, аз никога не съм се чувствувала робиня у вас. С вашата доброта, с вашето великодушие отдавна съм толкова свободна, колкото съм днес!

— Имаш право, Зерма — отвърна мисис Бърбанк. — Каквато и да си, робиня или свободна, ние винаги ще те обичаме!

Зерма напразно се опита да скрие вълнението си. Тя сграбчи Ди в обятията си и я притисна до гърдите си.

Мистър Керъл и мистър Стенърд стиснаха горещо ръка на Джеймз Бърбанк. По този начин те му даваха да разбере, че одобряват и приветствуват тази смела и справедлива постъпка.

Семейство Бърбанк, трогнато от това великодушие, очевидно забравяше в тоя момент какви усложнения можеше да предизвика в бъдеще поведението на Джеймз Бърбанк.

Така че никой в Кемдлис Бей не мислеше да упреква Джеймз Бърбанк, може би с изключение на управителя Пери, когато научеше за случилото се. Но той извършваше служебна обиколка из плантацията и трябваше да се върне чак вечерта.

Беше вече късно. Разделиха се, след като Джеймз Бърбанк съобщи, че на другия ден ще връчи на робите си акт за освобождаване.

— Искаме да бъдем с теб, Джеймз, когато им известяваш, че са свободни! — обади се мисис Бърбанк.

— Да, всички! — присъедини се Едуард Керъл.

— Може ли и аз, татко? — попита малката Ди.

— Да. миличкото ми, може!

— Добра ми Зерма — добави момиченцето, — нима ще ни напуснеш след това?

— Не, чедо мое! — отговори Зерма. — Не! Никога няма да те напусна!

След като се взеха обичайните предпазни мерки за сигурността на Касъл Хаус, всеки се оттегли в стаята си.

На другия ден първият, когото Джеймз Бърбанк срещна в оградения парк, беше тъкмо мистър Пери. Тъй като тайната оставаше напълно запазена, управителят не знаеше още нищо за нея. Скоро той я научи от устата на самия Джеймз Бърбанк, който впрочем и очакваше смайването на мистър Пери.

— О, мистър Джеймз!… О, мистър Джеймз!

Почтеният човек, наистина зашеметен, не намираше с какво друго да отговори.

— Но това не бива да ви изненадва, Пери — продължи Джеймз Бърбанк. — Аз само изпреварих събитията. Знаете добре, че освобождението на чернокожите е дълг на всеки щат, който държи на достойнството си…

— Достойнството ли, мистър Джеймз? Какво общо има това с достойнството?

— Вие не разбирате думата „достойнство“, Пери. Е, добре, да се изразим така: който държи на интересите си.

— Интересите си… интересите си ли, мистър Джеймз?! Вие се осмелявате да кажете: който държи на интересите си?

— Безспорно, и бъдещето скоро ще докаже това, драги Пери!

— Но откъде ще вземаме занапред работници за плантациите, мистър Бърбанк?

— Пак измежду негрите, Пери.

— Но щом чернокожите са свободни да не работят вече, те няма да работят!

— Напротив, ще работят и дори още по-прилежно, защото ще го вършат свободно и при това с по-голямо удоволствие, тъй като положението им ще бъде по-добро.

— Ами вашите, мистър Джеймз?… Вашите ще започнат да ви напускат!

— Много ще се учудя, драги Пери, ако дори на един му хрумне да стори това.

— Значи аз не съм вече управител на робите в Кемдлис Бей?

— Да, но си оставате управител на Кемдлис Бей и според мен положението ви няма да се омаловажи от това, че вместо роби ще командувате свободни хора.

— Но…

— Драги Пери, предупреждавам ви, че на всяко ваше „но“ имам готов отговор. Така че примирете се с една мярка, която трябваше рано или късно да стане, и моето семейство, знайте това, току-що я посрещна с пълно одобрение.

— А нашите негри нищо ли не знаят?

— Още нищо — отговори Джеймз Бърбанк. — Моля ви, Пери, да не им говорите по този въпрос. Наредете на всички да се съберат в три часа следобед в парка на Касъл Хаус, като им кажете само, че искам да им направя едно съобщение.

След това управителят се отдалечи, като ръкомахаше изумено и повтаряше:

— Негри, които не са вече роби! Негри, които ще работят за себе си! Негри, които ще трябва сами да задоволяват потребностите си! Това значи поврат в обществения ред! Това значи обрат в човешките закони! Това е противоестествено! Да, противоестествено!

На сутринта Джеймз Бърбанк, Уолтър Стенърд и Едуард Керъл тръгнаха с кола с надлъжни пейки да огледат част от плантацията по северната й граница. Робите се занимаваха с обичайната си работа из оризищата, из нивите, засадени с кафе и захарна тръстика. Същият усилен труд кипеше и в работилниците и дъскорезниците. Тайната беше добре запазена. Никаква връзка още не бе могла да се установи между Джексънвил и Кемдлис Бей. Дори най-пряко заинтересуваните не знаеха нищо за намерението на Джеймз Бърбанк.

Обикаляйки част от имението по най-изложената му граница, Джеймз Бърбанк и приятелите му искаха да се уверят, че в покрайнините на плантацията няма нищо подозрително. След вчерашните му изявления можеха да се страхуват, че част от простолюдието в Джексънвил или околните села ще се вдигне и ще тръгне към Кемдлис Бей. Досега това не бе се случило. Не се забелязваха дори съгледвачи от тази страна на реката, нито по самото течение на Сент Джонс. „Шенън“, който мина нагоре по реката към десет часа сутринта, не спря на пристана на Кемдлис Бей, а продължи пътя си към Пиколата. Нито по горното, нито по долното течение имаше някаква опасност за обитателите на Касъл Хаус.

Малко преди пладне Джеймз Бърбанк, Уолтър Стенърд и Едуард Керъл минаха обратно по моста през оградата на парка и се върнаха в къщата. Цялото семейство ги чакаше за обед. Сега бяха по-спокойни. Говореха по-свободно. Като че положението не беше вече така напрегнато. Несъмнено джексънвилските власти със своята твърдост бяха успели да надделеят над фанатиците от партията на Тексар. И ако това положение продължеше още няколко дни, федералната армия щеше да завземе Флорида. По този начин аболиционистите, били те от Севера или от Юга, щяха да бъдат в безопасност.

И тъй, Джеймз Бърбанк можеше да пристъпи към официалното обявяване на освобождението на своите роби — първата крачка от тоя род, която щеше да се извърши доброволно в един робовладелски щат.

От всички негри в плантацията, разбира се, най-много щеше да се радва един двайсетгодишен момък на име Пигмалион, наричан обикновено Пиг. Зачислен на работа в служебните помещения на Касъл Хаус, гореспоменатият Пиг живееше също там. Той не работеше нито по нивите, нито в работилниците или складовете на Кемдлис Бей. Трябва да се признае, Пигмалион беше оригинален, суетен, мързелив младеж, комуто от доброта господарите му прощаваха много неща. Откакто бе възникнал въпросът за робството, трябваше да го чуете как изричаше надути фрази за човешката свобода. С повод и без повод произнасяше високопарни речи пред събратята си, които не се стесняваха да му се смеят. Едва се държеше на земята, както се казва, а се носеше из облаците. Но го оставяха да говори, понеже по душа не беше лош. Лесно можем да си представим в какви спорове влизаше с управителя Пери, когато той имаше настроение да го слуша, и да предугадим как щеше да посрещне обявяването на освобождението, което щеше да му възвърне човешкото достойнство.

През тоя ден на негрите бе наредено да се съберат в оградения парк пред Касъл Хаус. Там собственикът на Кемдлис Бей щеше да им направи важно съобщение.

Малко преди три часа — определения за събранието час — целият персонал наизлиза от колибите си и започна да се събира пред Касъл Хаус. След като се наобядваха, тези честни хора не се върнаха нито в работилниците, нито на нивите, нито на сечищата. Те искаха да се поиздокарат, да сменят работното си облекло с по-чисти дрехи, както ставаше винаги, когато им отваряха вратата на оградата. Така че сега цареше голямо оживление, хората сновяха от колиба на колиба, докато управителят обикаляше „махалите“ и си мърмореше:

— Като си помисля, че в този момент още може да се търгува с тия негри, защото продължават да са стока! А няма да мине един час, и вече не ще бъде позволено нито да се купуват, нито да се продават! Да, ще го повтарям до последния си дъх! Това е противоестествено, каквото и да правят и да говорят мистър Бърбанк, а след него и президентът Линкълн, а след президента Линкълн и всички федералисти северняци, и всички либерали от двата свята!

В този момент Пигмалион, който не знаеше още нищо, изскочи пред управителя.

— Защо ни викат, мистър Пери? — попита Пиг. — Ще бъдете ли тъй добър да ми кажете?

— Да, глупчо! За да те…

Управителят се спря, тъй като не искаше да издава тайната. Току-що му бе хрумнало нещо.

— Ела тука, Пиг! — каза той. Пигмалион се приближи.

— Дърпам ли ти понякога ушите, момчето ми?

— Да, мистър Пери, защото, макар и да противоречи на всякаква човешка или божествена справедливост, това е ваше право.

— Е, щом е мое право, ще си позволя още веднъж да се възползувам от него!

И без да обръща внимание на виковете на Пиг, но и без да му причинява особена болка, той го задърпа за ушите, които и без това бяха доста дълги. Всъщност, като упражни за последен път правото си над един от робите на плантацията, управителят почувствува облекчение.

В три часа Джеймз и близките му се появиха на външното каменно стълбище на Касъл Хаус. В ограденото място се бяха събрали седемстотин роби — мъже, жени и деца, дори двайсетина от ония стари негри, които, откакто ги бяха признали негодни за всякаква работа, намираха осигурено убежище за старостта си в колибите на Кемдлис Бей.

Тутакси се възцари дълбока тишина. По знак на Джеймз Бърбанк мистър Пери и помощникуправителите заповядаха на персонала да се приближи така, че всички да могат да чуват ясно съобщението, което ще им се направи.

Джеймз Бърбанк взе думата.

— Приятели — заговори той, — знаете, че населението на Съединените щати се е вкопчило в гражданска война, която трае вече дълго и за нещастие е твърде кръвопролитна. Истинската причина за тази война беше въпросът за робството. Югът, водейки се единствено от това, което смята за свои интереси, иска робството да се запази, Северът в името на човечността иска то да бъде премахнато в Америка. Бог помогна на защитниците на една справедлива кауза и победата се произнесе вече неведнъж в полза на тия. които се бият за освобождението на цяла една човешка раса. Отдавна е известно на всички, че аз, верен на произхода си, винаги съм споделял идеите на Севера, без да съм имал възможност да ги приложа. Ала обстоятелствата се стекоха така, че мога да ускоря момента, когато ще бъда в състояние да подкрепя убежденията си с дела. Така че слушайте какво ще ви съобщя от името на цялото си семейство.

Между слушателите се понесе глух шепот на вълнение, но почти веднага утихна. И тогава Джеймз Бърбанк с глас, който се чуваше навсякъде, обяви следното:

— От днес, 28 февруари 1862 година, робите от плантацията се освобождават от всякакво робство. Те могат да разполагат със себе си. В Кемдлис Бей има вече само свободни хора!

Най-напред радостта на тези новоосвободени се изрази във възгласи „ура“, които се раздадоха отвред. Размахаха се ръце в знак на благодарност. Името на Бърбангт се произнасяше с възторг. Всички се приближиха до стълбището. Мъже, жени и деца искаха да целунат ръцете на своя освободител. Цареше неописуем възторг, проявяващ се още по-силно поради това, че беше спонтанен. Можем да си представим как ръкомахаше, ораторствуваше и се пъчеше Пигмалион.

Тогава до първите стъпала на стълбището се приближи един стар негър, най-възрастният от персонала. Там той вдигна глава и заговори с дълбоко развълнуван глас:

— От името на бившите роби в Кемдлис Бей, отсега нататък свободни, приемете нашата благодарност, мистър Бърбанк, загдето чухме от вас първите думи за освобождение от робството, произнесени в щат Флорида!

Говорейки, старият негър се изкачи бавно по стъпалата. Когато стигна до Джеймз Бърбанк, целуна ръцете му и тъй като малката Ди му протягаше ръчици, той я показа на другарите си.

— Ура!… Ура за мистър Бърбанк!

Тези викове, ехтейки радостно във въздуха, навярно отнесоха до Джексънвил, на другия бряг на Сент Джонс, вестта за великия акт, който бе току-що извършен.

Семейството на Джеймз Бърбанк беше трогнато дълбоко. Напразно се опитваше да уталожи тези прояви на възторг. Най-после Зерма успя да ги усмири, когато я видяха да се втурва към стълбището, за да вземе на свой ред думата.

— Приятели — каза тя, — ето че сега всички сме свободни благодарение на великодушието, на човечността на този, който беше наш господар, и то най-добрият от господарите!

— Да!… Да!… — закрещяха стотици гласове, сливащи се в единен порив на признателност.

— Значи всеки от нас може занапред да разполага със себе си — продължи Зерма. — Всеки може да напусне плантацията, да се възползува от свободата си така, както му налага интересът. Що се отнася до мен, аз ще се вслушам в гласа на сърцето си и съм уверена, че повечето от вас ще направят като мен. Шест години вече, откакто съм постъпила в Кемдлис Бей. Мъжът ми и аз живяхме тук и желаем тук да завършим живота си. Ето защо умолявам мистър Бърбанк да ни позволи да останем при него като свободни хора, така както бяхме при него като роби… Нека тия. които желаят това…

— Всички!… Всички!…

И тези думи, повторени хилядократно, показваха колко беше ценен господарят на Кемдлис Бей, каква връзка на дружба и признателност го свързваше с всички освободени роби от имението му.

Тогава Джеймз Бърбанк взе думата. Той каза. че които желаят да останат в плантацията, могат да сторят това и при новите условия. Възнаграждението за свободния труд и правата на новоосвободените ще се уредят с общо споразумение. Добави, че по-напред трябва да се узакони положението. За тази цел всеки от негрите ще получи за семейството си и за себе си документ за освобождение, който ще му позволи да заеме при човешки условия полагаемото му се място.

И помощникуправителите направиха това незабавно.

Решил отдавна да освободи робите си. Джеймз Бърбанк вече бе изготвил тези документи и всеки негър си го получи с най-трогателни изяви на признателност.

Денят завърши с веселие. Макар че от следващия ден целият персонал трябваше да се върне на обичайната си работа, през тоя ден плантацията празнуваше. Семейство Бърбанк, заобиколено от тези честни хора, получи най-искрени доказателства за дружба, както и уверения за безгранична преданост.

Ала управителят Пери сновеше сред бившето си човешко стадо като страдаща душа и Джеймз Бърбанк го запита:

— Е. Пери. какво ще кажете?

— Ще кажа. мистър Джеймз — отговори той. — че макар и вече да са свободни, тези африканци са родом от Африка и не са променили цвета си! Черни са се родили, черни ще си умрат…

— Но ще живеят като бели — отвърна с усмивка Джеймз Бърбанк. — а това е важното!

Тази вечер семейство Бърбанк се събра на трапезата в Касъл Хаус наистина щастливо и трябва да добавим, уверено в бъдещето. Още няколко дни и сигурността на Флорида щеше да бъде напълно обезпечена. Впрочем никаква лоша вест не бе дошла от Джексънвил. Възможно е държането на Джеймз Бърбанк пред съдиите да бе направило благоприятно впечатление на мнозинството от жителите.

На тази вечеря присъствуваше управителят Пери, който волю-неволю трябваше да участвува в нещо, на което не би могъл да попречи. Дори беше настанен срещу най-стария негър, поканен от Джеймз Бърбанк като че ли за да покаже по-добре чрез него, че освобождението, дадено на него и на събратята му, не е празни думи, хрумнали на господаря на Кемдлис Бей. Навън ехтяха весели викове, а паркът беше озарен от празничните огньове, запалени на различни места из плантацията. Към средата на вечерята се яви депутация, която носеше на малката щерка великолепен букет — безспорно най-хубавият, поднасян досега на „мис Ди Бърбанк от Касъл Хаус“. Двете страни си разменяха поздравления и благодарности с дълбоко вълнение.

После всички се оттеглиха, а семейството се прибра в хола, докато дойде часът за лягане. Изглеждаше, като че един толкова добре започнал ден не можеше да не завърши добре.

Към осем часа из цялата плантация цареше тишина. Човек би помислил, че нищо няма да я наруши. Ала изведнъж отвън се чуха гласове.

Джеймз Бърбанк стана и отиде веднага да отвори голямата врата на хола.

Пред външното каменно стълбище чакаха няколко души и разговаряха на висок глас.

— Какво има? — попита Джеймз Бърбанк.

— Мистър Бърбанк — отговори един от помощникуправителите, — на пристана току-що спря лодка.

— А откъде идва?

— От левия бряг.

— Кой е на борда й?

— Куриер, изпратен до вас от джексънвилските съдии.

— А какво иска?

— Иска да ви предаде някакво съобщение. Ще му позволите ли да слезе?

— Разбира се!

Мисис Бърбанк се бе приближила до съпруга си. Мис Алис пристъпи бързо към един от прозорците на хола, а мистър Стенърд и Едуард Керъл се насочиха към вратата. Зерма бе станала и уловила малката Ди за ръката. В този момент всички предчувствуваха, че ще се случи някакво сериозно събитие.

Помощникуправителят отиде пак на пристана. След десет минути се върна с куриера, когото лодката бе докарала от Джексънвил в Кемдлис Бей.

Този човек носеше униформата на околийската милиция. Когато го въведоха в хола, той запита за мистър Бърбанк.

— Аз съм! За какво ви трябвам?

— За да ви предам този пакет.

Куриерът подаде голям плик; на единия от ъглите му стоеше печатът на съда.

Джеймз Бърбанк счупи печата и прочете следното.

„По нареждане на новоучредената власт в Джексънвил всеки роб, освободен против волята на южняците, ще бъде незабавно изгонен от територията на щата.

Това разпореждане трябва да бъде изпълнено в срок от четиридесет и осем часа. В случай на отказ ще се действува със сила.

Издадено в Джексънвил на 28 февруари 1862 година.

Тексар.“

Значи управниците, на които можеше да се има доверие, бяха свалени. Тексар, поддържан от своите съмишленици, отскоро бе застанал начело на града.

— Какво да отговоря? — запита куриерът.

— Нищо! — отвърна Джеймз Бърбанк.

Куриерът си тръгна и бе изпратен до лодката си, която се насочи към левия бряг на реката.

Значи по заповед на испанеца бившите роби от плантацията щяха да бъдат изгонени! Само защото бяха станали свободни, те нямаха вече право да живеят на територията на Флорида! Кемдлис Бей щеше да се лиши от целия този персонал, на който Джеймз Бърбанк можеше да разчита за защитата на плантацията!

— Да съм свободна при такива условия? — възкликна Зерма. — Не, дума да не става! Отказвам се от свободата и предпочитам да бъда отново робиня само и само да остана при вас, господарю!

И като взе своя документ за освобождение, Зерма го скъса и се просна в краката на Джеймз Бърбанк.