Жул Верн
Север против Юг (7)

VII. ВЪПРЕКИ ВСИЧКО!

Макар и не още гръмотевица, това беше все пак предшествуващата я светкавица.

Джеймз Бърбанк запази пълно самообладание, но какви тревоги преживя цялото семейство! Защо призовават в Джексънвил собственика на Кемдлис Бей? Та това беше заповед, а не покана да се яви пред властите. Какво искаха от него? Не беше ли тази мярка резултат от предложение да се започне следствие срещу него? Не застрашаваше ли това решение свободата му, ако не и живота му? Ако се подчинеше, ако напуснеше Касъл Хаус, щяха ли да му позволят да се върне там? Ако не се подчинеше, щяха ли да си послужат със сила, за да го принудят? И в такъв случай на какви опасности, на какви насилия щяха да бъдат изложени близките му?

— Ти няма да отиваш, Джеймз!

Мисис Бърбанк бе казала това и се чувствуваше, че говори от името на всички.

— Не, мистър Бърбанк! — добави мис Алис. — Немислимо е да ни напуснете…

— И то за да се предадеш в ръцете на такива хора! — вметна Едуард Керъл.

Джеймз Бърбанк не отговори. Отначало тази груба заповед го бе възмутила и той с мъка успя да се овладее.

Но какво ново имаше, което да прави тия управници толкова смели? Дали другарите и привържениците на Тексар са станали господари на града? Нима са свалили властите, които поддържаха още известна умереност, и сами са застанали на тяхно място? Не! Управителят Пери, върнал се следобед от Джексънвил, не бе донесъл никаква новина от тоя род.

— Дали южняците не са постигнали напоследък някаква военна победа, която да подтикне флоридците да си послужат с насилие спрямо нас? — подхвърли мистър Стенърд.

— Боя се, че е така! — отвърна Едуард Керъл. — Ако Северът е претърпял някакво поражение, тези злодеи няма да се смятат вече застрашени от приближаването на комодорДюпон и са способни да прибягнат до всякакви изстъпления!

— Говори се — подзе отново мистър Стенърд, — че в Тексас федералните войски се видели принудени да отстъпят пред милицията на Сибли и да минат отново зад Рио Гранде, след като претърпели сериозно поражение при Валверде. Поне така ми каза един човек от Джексънвил, когото срещнах само преди един час.

— Ясно — вметна Едуард Керъл, — затова тия хора са се одързостили толкова!

— Значи армията на Шермън и флотилията на Дюпон няма да дойдат! — възкликна мисис Бърбанк.

— Днес сме още 26 февруари — отвърна мис Алис, — а според писмото на Гилбърт федералните кораби ще излязат по море не по-рано от 28-и.

— Пък и нали е нужно време, за да се спуснат до устието на Сент Джонс — добави мистър Стенърд, — трябва им време да форсират входа на реката, да преминат плитчината, да направят десант при Джексънвил. Това значи още десет дни…

— Десет дни? — прошепна Алис.

— Десет дни?… — повтори и мисис Бърбанк. — А колко ли нещастия може да ни сполетят дотогава!

Джеймз Бърбанк не се месеше в този разговор. Той размишляваше. Чудеше се как да се отнесе към отправената му призовка. Ако откажеше да се подчини, нямаше ли вероятност цялото население на Джексънвил с откритото или мълчаливо одобрение на властите да връхлети върху Кемдлис Бей? На какви опасности щеше да бъде изложено тогава семейството му? Не! По-добре да изложи на риск само себе си. Дори ако животът или свободата му бъдеха застрашени, поне можеше да се надява, че тази опасност щеше да заплашва единствено него.

Мисис Бърбанк гледаше мъжа си с все по-растящо безпокойство. Тя чувствуваше, че у него се води душевна борба. Ала не смееше да го разпитва. Нито Алис, нито мистър Стенърд, нито Едуард Керъл се осмеляваха да го попитат какъв отговор възнамерява да даде на тази заповед, изпратена от ДжексънЕИЛ.

Малката Ди, може би несъзнателно, стана изразителка на цялото семейство. Тя се приближи до баща си, а той я сложи на коленете си.

— Татко? — заговори тя.

— Какво искаш, миличкото ми?

— Нима ще отидеш при тия лоши хора, дето искат да ни причинят толкова страдания?

— Да… ще отида!…

— Джеймз!… — извика мисис Бърбанк.

— Налага се! Това е мой дълг! Ще отида!

Джеймз Бърбанк говореше толкова решително, че би било безполезно да се противопостави човек на това негово намерение; той явно бе преценил всички последици. Жена му се приближи до него, зацелува го, запрегръща го, но нищо повече не продумваше. А и какво ли можеше да каже?

— Приятели — подзе Джеймз Бърбанк, — възможно е в края на краищата да преувеличаваме силно значението на тази произволна постъпка. В какво могат да ме обвинят? В нищо съществено, това е добре известно! Вярно, биха могли да ме упрекнат за убежденията ми! Но аз имам право да поддържам свои убеждения! Никога не съм ги крил от противниците си и ако е нужно, няма да се поколебая да кажа в лицето им това, което съм мислил цял живот!

— Ние ще дойдем с теб, Джеймз — каза Едуард Керъл.

— Да — вметна мистър Стенърд. — Няма да те оставим да отидеш сам в Джексънвил.

— Не, приятели — отвърна Джеймз Бърбанк. — Единствено на мен е наредено да се явя пред съдиите, и аз ще отида сам. Възможно е впрочем да ме задържат няколко дни. Затова вие двамата трябва да останете в Кемдлис Бей.Така че сега, в мое отсъствие, се налага да поверя цялото си семейство на вас.

— Значи ще ни напуснеш, татко? — извика малката Ди.

— Да, дъщеричке — отговори мистър Бърбанк с престорено весел тон. — И ако утре не закуся с вас, можеш да разчиташ, че ще се върна за вечеря и ще прекараме вечерта всички заедно… Хм, слушай, макар че ще остана за малко в Джексънвил, все пак ще имам достатъчно време да ти купя нещо!… Какво би могло да ти направи удоволствие? Какво искаш да ти донеса?

— Себе си… татко… себе си!… — отвърна детето.

При тези думи, които изразяваха толкова сполучливо желанието на всички, семейството се раздели, след като Джеймз Бърбанк се разпореди да се вземат изискваните от обстоятелствата мерки за безопасност.

Нощта мина без тревога. На другия ден Джеймз Бърбанк стана още в зори и пое по бамбуковата алея, която водеше към малкото пристанище. Там той заповяда да приготвят лодка за осем часа, за да го прекара до другата страна на реката.

Когато тръгна от пристана обратно към Касъл Хаус, до него се приближи Зерма.

— Господарю — каза му тя, — неотменимо ли е решението ви? Ще заминете ли за Джексънвил?

— Непременно, Зерма, и трябва да сторя това в интерес на всички. Нали ме разбираш?

— Да, господарю! Ако откажете, бандите на Тексар може да нападнат Кемдлис Бей…

— А тази по-сериозна опасност трябва да се избегне на всяка цена! — отвърна мистър Бърбанк.

— Желаете ли да дойда с вас?

— Напротив, желая да останеш в плантацията, Зерма. Ти трябва да бъдеш тук, при жена ми, при дъщеря ми, в случай че до завръщането ми бъдат заплашени от някаква опасност.

— Няма да се отделям от тях, господарю.

— Не си ли научила нищо ново?

— Не! Зная само, че около плантацията се навъртат подозрителни хора. Изглежда, че я следят. Нощес по реката пак сновяха две-три лодки. Дали не подозират, че мистър Гилбърт е заминал на служба във федералната армия, че е под командуването на комодор Дюпон, че може да се поблазни да дойде тайно в Кемдлис Бей!

— Моят храбър син! — възкликна мистър Бърбанк. — Не! Той е достатъчно разумен, за да не извърши такава глупост!

— Ала се боя, че Тексар подозира нещо в това отношение — продължи Зерма. — Говори се, че от ден на ден влиянието му все повече нараствало. Когато бъдете в Джексънвил, пазете се от Тексар, господарю…

— Да, Зерма, като от отровно влечуго! Но аз съм нащрек. Ако в мое отсъствие се опита да предприеме нещо срещу Касъл Хаус…

— Не бойте се за нас, господарю, грижете се само за себе си, единствено за себе си. Вашите роби ще съумеят да защитят плантацията и ако е нужно, ще загинат до един. Всички са ви предани. Обичат ви. Аз знам какво мислят, какво говорят, знам какво биха сторили, Дойдоха хора от други плантации да ги насъскват към бунт… Ала те не искаха дори да ги слушат. Всички представляват едно голямо семейство, неразделно от вашето. Можете да разчитате на тях.

— Знам, Зерма, и именно на това разчитам.

Джеймз Бърбанк се прибра у дома си. Когато дойде време за заминаване, той се сбогува с жена си, с дъщеря си, с мис Алис. Обеща им да се сдържа пред съдиите, призоваващи го на съд, които и да бяха те, и да не върши нищо, което би предизвикало насилия срещу него. Непременно ще се върне още същия ден. После се сбогува с всички свои близки и тръгна. Безспорно Джеймз Бърбанк имаше причина да се бои за себе си. Но той се безпокоеше най-вече за семейството си, което оставяше в Касъл Хаус изложено на толкова опасности.

Уолтър Стенърд и Едуард Керъл го придружиха до малкото пристанище в края на алеята. Там той даде последните си разпореждания и лодката, тласкана от лек югоизточен ветрец, се отдалечи бързо от пристана на Кемдлис Бей.

След един час, към десет часа, Джеймз Бърбанк слезе на джексънвилския кей.

В момента този кей беше почти пуст. Там се намираха само неколцина чуждестранни матроси, заети с разтоварването на ладии. Затова никой не позна Джеймз Бърбанк, когато пристигна, и той можа да отиде незабелязано при един от своите познати, мистър Харви, който живееше в другия край на пристанището.

Мистър Харви се изненада и много се обезпокои, като го видя. Той не вярваше, че мистър Бърбанк ще се подчини на призовката за явяване в съда. В града също не вярваха в това. Що се отнася до подбудата на тази лаконична заповед да се представи пред съдиите, мистър Харви не можеше да каже нищо. По всяка вероятност, с цел да удовлетворят общественото мнение, смятаха да поискат от Джеймз Бърбанк обяснения за поведението му от началото на войната насам, за всеизвестните му възгледи относно робовладелството. Може би възнамеряваха дори да го арестуват, да задържат като заложник най-богатия колонист във Флорида, привърженик на Севера! Не беше ли по-добре да остане в Кемдлис Бей? Така мислеше мистър Харви. Не би ли могъл да се върне, тъй като още никой не знаеше, че е слязъл в Джексънвил?

Но Джеймз Бърбанк не бе дошъл, за да се върне. Той искаше да разбере какво го очаква. И щеше да го разбере.

Тогава зададе на приятеля си няколко въпроса, важни с оглед на положението, в което се намираше.

Дали главатарите на метежниците са свалили властите в Джексънвил?

Засега не, но положението им става все по-несигурно. Възможно е под натиска на събитията още при първия бунт да бъдат свалени.

Не играе ли испанецът Тексар роля във всеобщото въстание, което се подготвя?

Да! Смятат го за водач на възходящата партия на робовладелците във Флорида. Несъмнено той и съмишлениците му скоро ще станат господари на града.

Потвърдени ли са разпространяваните в цяла Флорида слухове за последните военни събития?

Вече са се потвърдили. Завършена е организацията на южните щати. На 22 февруари окончателно установеното правителство е обявило Джефърсън Дейвис за президент и Стивънс за вицепрезидент — и двамата облечени във власт за срок от шест години. Три дена след това в състоящия се от две камари Конгрес, събрал се в Ричмънд, Джефърсън Дейвис е поискал въвеждането на задължителна военна служба. Оттогава насам конфедералистите са постигнали няколко частични успеха, общо взето без особено значение. Впрочем говори се, че на 24-и значителна част от армията на генерал Маклелън проникнала отвъд горното течение на Погомак, което принудило северняците да се изтеглят от Колъмбъс. Така че предстои голяма битка на Мисисипи, при която сепарагистката армия ще влезе в стълкновение с армията на генерал Грант.

А какво става с ескадрата, с която комодор Дюпон трябвало да стигне до устието на Сент Джонс?

Носи се слух, че след десетина дни тя ще се опита да форсира устието. Ако Тексар и привържениците му искат да извършат някакъв преврат, чрез който да вземат града в ръцете си и да задоволят жаждата си за лична мъст, те не трябва да се бавят.

Такова беше състоянието на нещата в Джексънвил и кой знае дали случаят с Бърбанк нямаше да ускори развръзката?

Когато настъпи часът да се яви, Джеймз Бърбанк напусна дома на своя приятел и се отправи към площада, където се издигаше сградата на съда. По улиците имаше голямо оживление. Населението се стичаше на тълпи в тази посока. Чувствуваше се, че този случай, сам по себе си маловажен, можеше да предизвика размирици с печални последици.

Площадът беше задръстен от всякакви хора — бели от простолюдието, метиси, негри — и естествено, вдигаше се врява. Макар че броят на тия, които бяха успели да влязат в съдебната зала, беше твърде ограничен, все пак там се намираха главно сподвижници на Тексар, примесени с известен брой честни хора, противници на всякаква неправда. Но те трудно можеха да противостоят на онази част от населението, която се стремеше към сваляне на властите в Джексънвил.

Когато Джеймз Бърбанк се появи на площада, тутакси го познаха. Раздадоха се силни викове. Но той имаше само изгода от това. Наобиколиха го неколцина смели граждани. Те не искаха един почтен и уважаван човек като плантатора от Кемдлис Бей да бъде беззащитен пред безчинствата на тълпата. Подчинявайки се на получената призовка, Джеймз Бърбанк проявяваше и достойнство, и решителност. Той заслужаваше похвала за това.

И тъй, Джеймз Бърбанк успя да си пробие път през площада. Той стигна до входа на съда, влезе и се спря пред съдийските скамейки, където бе повикан да се яви абсолютно противозаконно. Главният съдия на града и помощниците му вече бяха заели местата си. Все умерени хора, те заслужено се радваха на уважение. Лесно можем да си представим на какви упреци, на какви заплахи бяха прицел от началото на междуособната война. Каква смелост им беше нужна, за да останат на поста си, и каква енергия, за да се задържат на него! Досега бяха успели да устоят на всички нападки на партията на метежниците благодарение на това, че, както знаем, въпросът за робовладелството не възбуждаше във Флорида такива страсти, както в другите щати на Юга. Все пак сепаратистките идеи печелеха малко по малко почва. А с тях от ден на ден все повече растеше влиянието на превратаджиите, на авантюристите, на скитниците, пръснати из околията. И именно за да удовлетворят донякъде общественото мнение, под натиска на партията на насилниците, по донос на един от главатарите на тази партия, испанеца Тексар, съдиите бяха решили да призоват Джеймз Бърбанк.

Шепотът — одобрителен от една страна и осъдителен от друга, — с който бе посрещнат собственикът на Кемдлис Бей при влизането му в залата, скоро утихна. Джеймз Бърбанк, застанал прав пред съдиите, с уверения поглед на човек, който никога не се е огъвал, дори не дочака съдията да му зададе обичайните въпроси.

— Вие сте повикали Джеймз Бърбанк — каза той с твърд глас.

— Джеймз Бърбанк е пред вас!

След като изпълни първоначалните формалности на разпита, отговаряйки много просто и кратко, Джеймз Бърбанк запита:

— В какво съм обвинен?

— Че се противопоставяте с думи и може би с делата си на идеите и надеждите, които трябва да се поддържат понастоящем във Флорида! — отговори съдията.

— И кой ме обвинява? — попита Джеймз Бърбанк.

— Аз!

Това беше Тексар. Джеймз Бърбанк бе познал гласа му. Но дори не обърна глава към него. Само повдигна рамене в знак на презрение към мерзкия обвинител, който го бе оклеветил пред съда.

В това време другарите, привържениците на Тексар, насърчаваха главатаря си с думи и с жестове.

— И преди всичко — каза той — искам да заявя право в лицето на Джеймз Бърбанк, че той е поддръжник на северняците! Присъствието му в Джексънвил е постоянна обида за един щат от конфедерацията! Щом е със северняците по сърце и по произход, нека се върне на Север!

— Аз съм във Флорида, защото това ми допада — отговори Джеймз Бърбанк. — От двайсет години живея в тази околия. Макар че не съм роден тук, поне се знае откъде съм дошъл Не може да се каже същото за тия, чието минало е неизвестно, отказват да живеят открито и частният им живот заслужава да бъде разгледан от съда със същото основание, както моят!

Тексар, атакуван пряко чрез този отговор, не се смути.

— А по-нататък? — попита Джеймз Бърбанк.

— По-нататък ли? — отговори испанецът. — Обвинявам Джеймз Бърбанк, че е аболиционист и води аболиционистка пропаганда в момент, когато нашият щат ще се вдигне в подкрепа на робството и е готов да пролее кръвта си, за да отблъсне федералните войски!

— Джеймз Бърбанк — каза съдията, — разбирате, че при сегашните обстоятелства това обвинение е извънредно сериозно. Ето защо ви моля да отговорите на него.

— Сър — отвърна Джеймз Бърбанк, — отговорът ми ще бъде много прост. Аз никога не съм вършил никаква пропаганда, нито възнамерявам да върша. Това обвинение е лъжливо. Що се отнася до мнението ми за робовладелството, позволете ми да го припомня тук. Вярно! Аз съм аболиционист! Вярно! Аз не одобрявам борбата, която Югът води срещу Севера! Вярно! Боя се, че Югът върви към катастрофа, която не може да избегне, и в негов интерес бих желал той да тръгне по друг път, вместо да се заплита в една война, противоречаща на разума и на световната съвест. Някой ден вие ще признаете, че тези, които ви говорят така, както аз ви говоря днес, са били прави. Ще бъде безумие да се противопоставяте, когато вече е ударил часът за реформа, за морален прогрес. Освен това отделянето на Юга от Севера би било престъпление спрямо американското отечество. Нито разумът, нито правдата, нито силата са на ваша страна и това престъпление няма да успее.

Тези думи отначало бяха посрещнати с няколко одобрителни възгласа, обаче веднага ги заглушиха по-силни викове. Мнозинството от публиката — хора, непризнаващи нито чест, нито закон — не можеше да приеме думите на Джеймз Бърбанк.

Когато съдията успя да въдвори тишина в залата, Джеймз Бърбанк взе отново думата.

— А сега — каза той — чакам да ми се отправят по-конкретни обвинения въз основа на делата, а не на мислите. Когато ги чуя, ще отговоря на тях.

Съдиите се почувствуваха много неловко от това достойно държане. Те не знаеха никаква простъпка, в която да може да бъде упрекнат мистър Бърбанк. Ролята им трябваше да се ограничи до изслушване на обвиненията и подкрепящите ги доказателства, ако имаше такива.

Тексар разбра, че ще се наложи да даде по-точни обяснения, ако иска да постигне целта си.

— Добре! — каза той. — Според мен човек не бива да се позовава на свободата на мненията по въпроса за робовладелството, когато цяла една страна се надига, за да подкрепи тази кауза. Но ако Джеймз Бърбанк смята, че има правото да мисли както си иска по този въпрос, ако е вярно, че се въздържа да търси съмишленици на своите идеи, същевременно не се въздържа да поддържа връзки с врага, който е пред вратите на Флорида!

Това обвинение в съучастничество с федералистите беше твърде сериозно при тогавашните обстоятелства. То пролича от вълнението, което премина през публиката. Все пак беше още неопределено, трябваше да се подкрепи с факти.

— Вие твърдите, че поддържам връзки с врага? — попита Джеймз Бърбанк.

— Да — потвърди Тексар.

— Уточнете се!… Настоявам!

— Добре! — подхвана Тексар. — Преди около три седмици от федералната армия или може би от флотилията на комодор Дюпон е бил изпратен куриер до Джеймз Бърбанк. Този човек е дошъл в Кемдлис Бей и е бил следен от момента, когато е тръгнал от плантацията обратно към границата на Флорида. Ще отречете ли това?

Очевидно ставаше дума за куриера, който бе донесъл писмото от младия лейтенант. Шпионите на Тексар не се бяха излъгали. Този път обвинението беше конкретно и всички чакаха с безпокойство какъв ще бъде отговорът на Джеймз Бърбанк.

Ала той не се страхуваше да признае това, което представляваше в крайна сметка чиста истина.

— Действително — каза той — по това време в Кемдлис Бей дойде човек. Но този човек беше само куриер. Той не се числеше към федералната армия и просто носеше писмо от моя син…

— От вашия син — извика Тексар, — от вашия син, който, ако сме добре осведомени, е постъпил на служба в юнионистката армия, от вашия син, който е може би в първите редици на нашествениците, настъпващи в момента към Флорида!

Пламенността, с която Тексар произнесе тези думи, безусловно направи силно впечатление на публиката. Ако Джеймз Бърбанк, след като бе признал, че е получил писмо от сина си, потвърдеше, че Гилбърт се намира в редовете на федералната армия, как щеше да се защити от обвинението, че е установил връзка с враговете на Юга?

— Желаете ли да обясните фактите, изтъквани срещу вашия син? — попита съдията.

— Не, сър — отвърна Джеймз Бърбанк с твърд глас, — и нямам какво да обяснявам. Доколкото ми е известно, тук не става дума за моя син. Обвинен съм аз, че поддържам връзки с федералната армия. Но аз отричам това и приканвам този човек, който се нахвърля върху мен единствено от лична омраза, да представи поне едно доказателство!

— Значи признава, че синът му се бие в момента срещу конфедералистите? — провикна се Тексар.

— Нямам какво да признавам… абсолютно нищо! — отговори Джеймз Бърбанк. — Редно е вие да докажете това, което изтъквате срещу мен!

— Добре!… Ще го докажа! — отвърна Тексар. — След няколко дни ще разполагам с исканото доказателство, а, когато го имам…

— Когато го имате — обади се съдията, — ще можем да се произнесем по него. А дотогава не виждам срещу какви обвинения трябва да се защищава Джеймз Бърбанк.

Произнасяйки се така, съдията говореше като честен човек. Безспорно той имаше право. За нещастие обаче това право не му се признаваше от публиката, така настроена срещу земевладелеца от Кемдлис Бей. Ето защо съмишлениците на Тексар посрещнаха думите му с ропот, дори с протести. Испанецът почувствува това и като остави настрана фактите, отнасящи се до Гилбърт Бърбанк, се върна на обвиненията, отправени пряко срещу неговия баща.

— Да — повтори той, — ще докажа всичко, което твърдя, а именно, че Джеймз Бърбанк е във връзка с врага, който се готви да нахлуе във Флорида. А междувременно възгледите, които изказва открито, възгледи, толкова опасни за робовладелството, представляват заплаха за обществото. Затова от името на всички робовладелци, които никога няма да се подчинят на игото, което Северът иска да им наложи, настоявам той да бъде арестуван…

— Да!… Да! — завикаха привържениците на Тексар, докато част от насъбралите се напразно се опитваха да протестират срещу това неоправдано искане.

Съдията успя да възстанови спокойствието в залата и Джеймз Бърбанк можа отново да вземе думата:

— В името на правдата — каза той — протестирам най-енергично срещу произвола, към който се мъчат да тласнат правосъдието! Да, аболиционист съм, вече признах това! Но мисля, че в система на управление, основаваща се на свободата, има свобода на мненията. Досега не се е смятало за престъпление да бъдеш противник на робството, а там където няма виновност, законът не може да наказва!

Одобрителните възгласи, този път по-многобройни, като че ли потвърждаваха правотата на Джеймз Бърбанк. Тексар навярно помисли, че е дошло време да смени мерника си, тъй като изстрелите му отиваха на халос. Затова не бива да се учудваме, че подхвърли на Джеймз Бърбанк следната неочаквана реплика:

— Е, щом сте против робовладелството, освободете робите си!

— Ще го направя! — отговори Джеймз Бърбанк. — Ще го направя, когато му дойде времето!

— Наистина ли? Ще го направите, когато федералната армия завладее Флорида! — отвърна Тексар. — Нужни са ви войниците на Шермън и моряците на Дюпон, за да добиете кураж да съгласувате постъпките си с вашите възгледи! Разумно е, но подло!

— Подло ли?… — извика Джеймз Бърбанк възмутен, тъй като не разбираше, че неговият противник му готви клопка.

— Да, подло! — повтори Тексар. — Защото едва ли ще посмеете накрая да приложите убежденията си на практика! Всъщност може да се помисли, че целта ви е просто да спечелите лесно популярност, за да се харесате на северняците! Да! Привидно вие сте противник на робството, ала в действителност от личен интерес сте за запазването на робовладелството!

При тази обида Джеймз Бърбанк се изправи. Той пронизваше обвинителя си с презрителен поглед. Това вече не можеше да се изтърпи. Такова обвинение в лицемерие беше явно в разрез с целия му неопетнен и честен живот.

— Жители на Джексънвил — провикна се той така, че да бъде чут от цялата тълпа, — от днес нататък аз нямам вече нито един роб; от днес обявявам премахването на робството в цялото имение Кемдлис Бей!

Отначало това смело изявление бе посрещнато само с „ура“. Да! За да го направиш, наистина трябва да имаш смелост. Може би повече смелост, отколкото благоразумие! Джеймз Бърбанк се бе увлякъл от възмущението си.

Ала очевидно тази мярка щеше да накърни интересите на другите плантатори във Флорида. Затова сред публиката в съдебната зала веднага настъпи реакция. Първоначалните аплодисменти, отправени към собственика на Кемдлис Бей, скоро бяха заглушени от крясъците не само на привържениците на робството по принцип, но и на всички ония, които дотогава се отнасяха безразлично към въпроса за робовладелството. А приятелите на Тексар щяха да се възползуват от този поврат, за да се нахвърлят върху Джеймз Бърбанк, ако лично испанецът не бе ги възпрял.

— Оставете го! — каза той. — Джеймз Бърбанк сам се обезоръжи!… Сега той е в нашите ръце!

Тези думи, чието значение скоро ще разберем, бяха достатъчни, за да възпрат всички тия привърженици на насилието Така че никой не закачи Джеймз Бърбанк, когато съдиите му казаха, че може да си върви. Поради липса на каквото и да било доказателство нямаше основание да бъде затворен, както искаше Тексар. Ако по-късно испанецът, който поддържаше показанията си, представеше доказателства, разкриващи съучастието на Джеймз Бърбанк с неприятеля, съдиите щяха да възобновят делото. Дотогава Джеймз Бърбанк трябваше да остане свободен. Но наистина тази декларация за освобождаване на персонала на Кемдлис Бей, направена публично, щеше по-късно да бъде използувана против градските власти и в изгода на партията на метежниците.

Както и да е. макар че на излизане от съда подир Джеймз Бърбанк тръгна твърде враждебно настроена срещу него тълпа, милицията успя да го предпази от насилие. Чуха се подсвирквания и закани, но до изстъпления не се стигна. Очевидно влиянието на Тексар го предпазваше. Така Джеймз Бърбанк можа да стигне до пристанищните кейове, където го чакаше лодката му. Там той се сбогува с приятеля си мистър Харви, който нито за миг не бе се отделял от него. След това бързо се отдалечи от брега и престана да чува виковете, с които го изпращаха джексънвилските кресльовци.

Тъй като настъпи отлив, лодката се забави и едва след два часа стигна до пристана на Кемдлис Бей, където цялото семейство чакаше Джеймз Бърбанк. Каква беше радостта на тази шепа хора, когато го видяха отново. А имаше толкова причини за безпокойство, че можеше да бъде разделен от близките си!

— Ето! — каза той на малката Ди, която го целуваше. — Бях ти обещал да се върна за вечеря, миличка, а както знаеш, аз никога не изменям на обещанията си!