Жул Верн
Север против Юг (5)

V. ЧЕРНИЯТ ЗАЛИВ

На другия ден при първите лъчи на зората по брега на едно от островчетата, залутани в дъното на лагуната на Черния залив, се разхождаше някакъв човек. Това беше Тексар. На няколко крачки от него, до брега, току-що бе застанал един индианец, седнал в скифа, който предишния ден се бе приближил до „Шенън“. Това беше Скуамбо.

След като походи няколко пъти напред-назад, Тексар се спря пред една магнолия, дръпна към себе си един от долните клони на дървото и откъсна от него лист заедно с дръжката. После извади от тефтерчето си някаква бележчица, на която бяха написани с мастило само три-четири думи. Нави тази бележчица на тънко масурче и я пъхна под жилчиците откъм долната част на листото.

Направи го толкова ловко, че листът от магнолия не загуби нищо от обичайния си вид.

— Скуамбо! — извика след това Тексар.

— Какво, господарю? — отзова се индианецът.

— Върви, където ти казах.

Скуамбо взе листа, сложи го при носа на скифа, седна отзад, размаха греблото си, заобиколи края на островчето и се запровира през лъкатушен проток, който едва се забелязваше под гъстия свод на дърветата.

Тази лагуна беше прорязана от цял лабиринт такива протоци, плетеница от тесни криволичещи канали, пълни с черна вода, подобни на тия, които се кръстосват в някои европейски градини. Човек, непознаващ добре протоците на този дълбок преливник, в който се губят разклоненията на Сент Джонс, не би могъл да се ориентира там.

Обаче Скуамбо не се колебаеше. Там, където човек не би се надявал да забележи път, той прекарваше смело своя скиф. Ниските клони, които отстраняваше, се спущаха отново след него и никой не би могъл да каже, че преди малко през това място е минала лодка.

Индианецът се вдълбочи по тоя начин през дълги виещи се ръкави, на места по-тесни от каналите, прокопавани за отводняване на ливадите. При неговото приближаване изхвръкваха цели ята водни птици. Лепкави змиорки, подавайки плахо глави, се провираха под стърчащите от водата корени. Скуамбо никак не се безпокоеше от тези влечуги, нито от заспалите каймани, които можеше да събуди в тинестите им леговища, като ги докоснеше с лодката си. Той караше все напред, а когато му липсваше пространство за маневриране, отблъсваше се с края на греблото си така, както би си послужил с канджа.

Макар че вече се бе съмнало и гъстата нощна мъгла започваше да се вдига под първите слънчеви лъчи, никой не можеше да го види под прикритието на този непроницаем свод от зеленина. Дори когато слънцето грееше най-силно, никаква светлинка не успяваше да проникне през него. Впрочем за това блатисто място беше достатъчен полумракът; нямаха нужда от светлина и безчислените животинки, които гъмжаха из неговите възчерни води, и хилядите водни растения, плаващи по повърхността му.

Половин час Скуамбо се движи така от островче на островче. Когато се спря, скифът му бе стигнал до едно от най-далечните кътчета на залива.

На това място, където свършваше блатистата част на тази лагуна, дърветата растяха по-нарядко, листата им не бяха толкова гъсти и вече пропущаха дневната светлина. По-нататък се простираше обширно поле, обградено с гори и леко издигнато над нивото на Сент Джонс. Там вирееха поотделно едва пет-шест дървета.

Когато кракът стъпваше по тази тинеста почва, усещаше, като че под него е разстлан мек килим. Няколко храста сасафра с мършави листа, примесени с дребни виолетови ягодки, чертаеха по повърхността й причудливи криволици.

След като привърза скифа си за един дънер на брега, Скуамбо скочи на земята. Нощните изпарения започваха да се разпръсват. Полето, напълно пусто, изплуваше малко по малко от мъглата. Между петте или шестте дървета, чиито силуети се открояваха смътно над мъглата, растеше магнолия със средни размери.

Индианецът се насочи към това дърво. Той стигна до него за няколко минути. Наведе една от клонките му и прикрепи за нея листа, даден му от Тексар. После, когато пусна вейката и тя се изправи, листът изчезна между разклоненията на магнолията.

Тогава Скуамбо се върна при скифа и го подкара обратно към островчето, където го чакаше господарят му.

Черният залив, наречен така поради тъмния цвят на водите си, заемаше площ от около петстотин-шестстотин акра. Подхранван от Сент Джонс, той представляваше нещо като архипелаг, напълно недостъпен за човек, който не познава безкрайните му извивки. Из него бяха пръснати стотина островчета. Нито мостове, нито бентове не ги свързваха един с друг. Помежду им се проточваха дълги плетеници от лиани. Няколко високи клона се преплитаха над разделящите ги хиляди ръкави. И нищо повече. Така че не беше лесно да се установи връзка между различните части на тази лагуна.

Едно от тези островчета, разположено почти в средата на басейна, беше най-значителното по площ — двайсетина акра, и по височина — пет-шест стъпки над средното равнище на Сент Джонс между отлива и прилива.

В далечно време на това островче е било построено малко укрепление, нещо като блокхауз, сега изоставен поне от военна гледна точка. Неговите полуизгнили палисади още стърчаха под големите дървета — магнолии, кипариси, каменни дъбове, черни орехи, южни борове, увити с дълги гирлянди от кобеи и други безкрайни лиани.

Вътре в ограденото място под гъста зеленина окото най-после различаваше геометричните форми на това малко укрепление или по-право на този наблюдателен пост, чието единствено предназначение е било да приюти гарнизон от двайсетина души. В дървените стени бяха пробити няколко бойници. Затревени покриви го прихлупваха със същинска пръстена черупка. Вътре около централното помещение бяха разположени няколко стаи, които опираха до склада, предназначен за провизии и муниции. За да се проникне в укреплението, трябваше първо да се мине оградата през един тесен вход, после да се прекоси дворът, засаден с няколко дървета, и накрая да се изкачат десетина пръстени стъпала, поддържани с греди. Чак тогава се попадаше на единствената врата, откъдето можеше да се влезе вътре; а тя беше всъщност някогашна амбразура, пригодена за тази цел.

Такова беше обичайното убежище на Тексар — убежище, което никой не знаеше. Там, скрит от очите на всички, той живееше със Скуамбо, много предан на своя господар, но не по-добра стока от него, и с петима-шестима роби, от един дол дренки с индианеца.

Както виждаме, имаше голяма разлика между това островче в Черния залив и богатите имения, създадени по двата бряга на реката. Тук не беше осигурено дори самото съществуване на Тексар и другарите му, впрочем хора не твърде придирчиви. Няколко домашни животни, пет-шест акра земя, засадена с картофи, ямс, краставици, двайсетина овощни дървета почти в диво състояние — това беше всичко, без да се смята ловът в съседните гори и риболовът из блатата на лагуната, където през всички времена на годината можеше да се намери нещо. Но несъмнено обитателите на Черния залив имаха и други източници за препитание, чиято тайна беше известна само на Тексар и Скуамбо.

Що се отнася до безопасността на блокхауза, нима тя не бе осигурена от самото му разположение сред това непристъпно свърталище? Пък и кой ли би опитал да го нападне и защо? Във всеки случай за всяко подозрително приближаване незабавно би известил лаят на двете кучета на островчето — от ония свирепи копои, докарвани от Караибските острови, които са били използувани някога от испанците за лов на негри.

Ето това беше жилището на Тексар, достойно за него. А сега нещо за самия човек.

Тексар беше тогава на тридесет и пет години. Среден на ръст, със здраво телосложение, закален в изпълнения с опасности живот на открито, който бе водил винаги. Испанец по рождение, той не отричаше произхода си. Косата му беше черна и остра, веждите му — гъсти, очите — зеленикави, устата — широка, с тънки и свити устни, сякаш изсечени с удар на сабя, чипонос, с ноздри на хищник. Целият израз на лицето му показваше, че е коварен и необуздан човек. Някога носеше брада, но от две години, след като бе полуизгорена от изстрел при не знам какъв спор, я бе обръснал и оттогава суровостта на чертите му изпъкваше още повече.

Преди дванайсетина години този авантюрист се бе настанил във Флорида, в изоставения блокхауз, владението на който никой не мислеше да му оспорва. А откъде бе дошъл? Никой не знаеше и не говореше за това. Какъв е бил предишният му живот? И това не се знаеше. Твърдеше се — и беше вярно, — че се е занимавал с търговия на роби и е продавал чернокожата си стока в пристанищата на Джорджия и двете Каролини. Забогатял ли е от тази гнусна търговия? Изглежда, не. Въобще той не се ползуваше с никакво уважение дори в този край, където не липсваха хора като него.

Все пак, макар че Тексар беше добре известен и тази слава не говореше в негова изгода, това не му пречеше да има значително влияние в околията и особено в Джексънвил. Вярно, влиянието му беше сред най-непочтената част от населението на главния град. Той често ходеше по свои работи, за които никога не разправяше. Създал си бе голям брой приятели между бялото простолюдие и най-гнусната градска сган. Вече видяхме това, когато се връщаше от Сент Огъстин в компания с половин дузина съмнителни типове. Влиянието му се разпростираше дори до някои колонисти по Сент Джонс. Тексар ги посещаваше понякога и въпреки че самите те не му връщаха визитите, защото никой не знаеше убежището му в Черния залив, той имаше достъп до някои плантации по двата бряга. Ловът беше естествен повод за тези отношения, които се установяват лесно между хора с еднакви нрави и еднакви вкусове.

От друга страна, влиянието му се бе засилило още повече от няколко години благодарение на това, че Тексар бе успял да се представи за най-пламенен защитник на определени идеи. Щом въпросът за робовладелството предизвика разцепление между двете половини на Съединените щати, този испанец се обяви за най-упорит, най-решителен поддръжник на робството. Ако го слушаш, той не се водеше от интерес, защото притежаваше само петима-шестима роби. Заявяваше, че защищава робовладелството само по принцип. А с какви средства? Използуваше най-долните страсти, възбуждаше алчността на простолюдието, насъсквайки го към грабеж, опожаряване, дори убийства срещу ония жители или земевладелци, които споделяха идеите на Севера. И сега единствената цел на този опасен авантюрист беше да свали гражданската власт в Джексънвил, да смени управниците с умерени възгледи, уважавани за техните качества, с най-отявлени свои привърженици. А след като чрез метеж станеше господар на околията, ръцете му щяха да бъдат развързани за лични отмъщения.

Така че обяснимо е защо Джеймз Бърбанк и някои други собственици на плантации следяха зорко действията на подобен човек, станал вече твърде опасен със своя лош характер. На това се дължаха омразата на едната страна и недоверието на другата, а последвалите събития щяха да ги засилят още повече.

Пък и в това, което се знаеше за миналото на Тексар, откакто бе престанал да се занимава с търговия, имаше крайно подозрителни неща. Всичко като че ли доказваше, че от последното нашествие на семинолите насам той поддържа тайни връзки с тях. Може би ги бе насочвал къде да действуват, кои плантации е най-изгодно да нападат? И сигурно им бе помагал да устройват засади и клопки? В някои случаи това не подлежеше на съмнение и след последното нападение на тези индианци властите се видяха принудени да вземат мерки срещу испанеца — да го арестуват и да го дадат под съд. Но Тексар се позова на алиби — похват за защита, с който той и по-късно си служеше успешно. Така бе доказано, че не е могъл да вземе участие в нападението срещу една ферма, разположена в околията Дювал, тъй като тогава се е намирал в Савана, в щат Джорджия, на около четиридесет мили на север, извън Флорида.

През следващите години бяха извършени няколко големи обира както в плантации, така и срещу пътници, нападнати по флоридските пътища. Дали Тексар не беше извършител или съучастник на тези престъпления? И този път подозренията паднаха върху него, но поради липса на доказателства не можеха да предприемат съдебно преследване срещу виновника.

Най-после се яви случай, когато се сметна, че неуловимият дотогава злосторник е хванат на местопрестъплението. Именно по това дело той бе призован предния ден от съдията в Сент Огъстин.

Осем дни по-рано Джеймз Бърбанк, Едуард Керъл и Уолтър Стенърд се връщаха от посещение в една съседна на Кемдлис Бей плантация. Към седем часа вечерта, на смрачаване, до тях достигнаха отчаяни викове. Те побързаха да притичат към мястото, откъдето идеха тези викове, и се озоваха пред постройките на някаква усамотена ферма.

Тези постройки горяха. Преди това фермата бе ограбена от петима-шестима души, които току-що се бяха пръснали. Извършителите на престъплението сигурно не се намираха далеч: още се забелязваха двама от тези нехранимайковци, които бягаха през гората.

Джеймз Бърбанк и приятелите му се впуснаха смело подир тях, и то точно по посока на Кемдлис Бей. Но напразно. Двамата подпалвачи успяха да избягат през гората. Въпреки това господата Бърбанк, Керъл и Стенърд бяха безпогрешно познали единия от тях: той беше испанецът.

Към всичко туй се прибави едно още по-убедително доказателство: в момента, когато този субект изчезваше при завоя на една от горичките по границата на Кемдлис Бей, той насмалко не блъсна минаващата Зерма. Тя също се убеди, че тичащият с всички сили човек е Тексар.

Не ще и дума, този случай вдигна голям шум в околията. Обир, последван от опожаряване, е най-страшното престъпление за тези колонисти, пръснати на обширна територия. Затова Джеймз Бърбанк, без да се колебае, веднага отнесе въпроса до съда. Въз основа на неговите твърдения властите решиха да предприемат следствие срещу Тексар.

Испанецът бе докаран при главния съдия в Сент Огъстин на очна ставка със свидетелите. Джеймз Бърбанк, Уолтър Стенърд, Едуард Керъл и Зерма заявиха единодушно, че в лицето на човека, който бягал от горящата ферма, са познали Тексар. За тях нямаше никакво съмнение. Тексар беше един от извършителите на престъплението.

От своя страна испанецът бе довел в Сент Огъстин неколцина свидетели. А тези свидетели заявиха категорично, че през въпросната вечер Тексар се е намирал с тях в Джексънвил, в „тиендата“ на Торильо, много известна, но ползуваща се с лоша слава кръчма. През цялата вечер Тексар не се разделял от тях. И една още по-убедителна подробност: точно в часа,когато се е извършвало престъплението, испанецът се спречкал с един от пиячите, разположили се в кръчмата на Торильо — спречкване, последвано от удари и закани, за които щяла да бъде подадена жалба срещу него.

При това твърдение, което не можеше да се постави под съмнение — твърдение, което впрочем бе подкрепено от лица, абсолютно непознати на Тексар, — главният съдия в Сент Огъстин се видя принуден да прекрати започнатото следствие и да отхвърли подадената жалба.

Така и този път алибито на тоя тъмен субект бе напълно доказано.

Точно след това дело, вечерта на 7 февруари, Тексар, придружен от своите свидетели, се връщаше в Сент Огъстин. Видяхме как се държеше той на борда на „Шенън“, когато параходът се спущаше по реката. После със скифа, управляван от индианеца Скуамбо, дошъл да го вземе, се бе върнал в изоставеното укрепление, където би било трудно някой да го последва. Що се отнася . до Скуамбо, умен и хитър семинол, станал доверен човек на Тексар, испанецът го бе взел на служба при себе си именно след последния набег на индианците, с който свързваха името му — и с пълно основание.

Поради чувствата, които изпитваше към Джеймз Бърбанк, испанецът вероятно мислеше само как да му отмъсти с всички разполагаеми средства. И ако Тексар успееше да свали властите в Джексънвил, при всички превратности, пораждани ежедневно от войната, той щеше да стане опасен за Кемдлис Бей. Вярно, с енергичния си и решителен характер Джеймз Бърбанк нямаше да отстъпи пред такъв човек! Ала мисис Бърбанк имаше твърде много основания да се страхува за съпруга си и за всички свои близки. Нещо повече, това честно семейство навярно щеше да живее в непрестанен страх, ако знаеше, че на Тексар е известно постъпването на Гилбърт Бърбанк в армията на Севера. А как бе научил това, след като заминаването бе станало тайно? Несъмнено чрез шпиониране, и още много пъти ще видим как шпиони се надпреварваха да му услужват.

А щом Тексар имаше основание да смята, че синът на Джеймз Бърбанк служи в редовете на федералистите под командуването на комодор Дюпон, дали нямаше да се опита да устрои някаква клопка на младия лейтенант? Да! И ако успееше да го примами на флоридска територия, да го хване, да го предаде, можем да се досетим каква би била участта на Гилбърт в ръцете на тези южняци, озлобени от успехите на северняшката армия.

Такова беше състоянието на нещата в момента, когато започва тази история. Такова беше положението на федералистите, стигнали почти до морските граници на Флорида, положението на семейство Бърбанк в самото сърце на околията Дювал, а и на Тексар не само в Джексънвил, но и във всички територии под властта на робовладелците. Ако испанецът постигнеше целите си и сподвижниците му успееха да свалят властта, щеше да му бъде много лесно да насъска срещу Кемдлис Бей простолюдието, настроено против аболиционистите.

Около един час след като се раздели с Тексар, Скуамбо се върна на централното островче. Той измъкна скифа си на брега, мина оградата и се изкачи по стълбата на блокхауза.

— Свърши ли работата? — запита го Тексар.

— Свърших я, господарю!

— И… нищо ли?

— Нищо.