Жул Верн
Север против Юг (4)

IV. СЕМЕЙСТВО БЪРБАНК

Беше седем часът и няколко минути, когато Джеймз Бърбанк и Едуард Керъл изкачиха стъпалата на външното каменно стълбище, на което се намираше главният вход на Касъл Хаус, обърнат към Сент Джонс. След тях се качи и Зерма, която държеше момиченцето за ръка. Всички се озоваха в хола — нещо като голям вестибюл, в дъното на който се раздвояваше закръглена като свод голяма стълба, водеща към горните етажи.

Там беше мисис Бърбанк заедно с Пери, главния управител на плантацията.

— Нищо ново ли няма в Джексънвил?

— Нищо, приятелю.

— И никакви вести от Гилбърт?

— Има… писмо!

— Слава богу!

Такива бяха първите въпроси и отговори, разменени между мисис Бърбанк и съпруга й.

След като целуна жена си и малката Ди, Джеймз Бърбанк разпечата връченото му писмо.

Това писмо не беше отваряно в отсъствието на Джеймз Бърбанк. Поради положението на подателя и на семейството му във Флорида мисис Бърбанк искаше мъжът й пръв да се запознае с неговото съдържание.

— Това писмо сигурно не е дошло по пощата? — запита Джеймз Бърбанк.

— О, не, мистър Джеймз! — отговори Пери. — Това би било крайно непредпазливо от страна на мистър Гилбърт!

— А кой се е наел да го донесе?

— Някакъв човек от Джорджия, на чиято преданост нашият млад лейтенант е сметнал, че може да разчита.

— Кога пристигна това писмо?

— Вчера.

— А човекът?

— Замина си още същата вечер.

— Добре ли му платихте за услугата?

Да, приятелю, добре му е платено — отвърна мисис Бърно от Гилбърт. Човекът не пожела да вземе нищо от нас.

Холът беше осветен от две лампи, поставени на мраморна маса пред голям диван. Джеймз Бърбанк седна до тази маса. Жена му и дъщеря му се настаниха до него. Едуард Керъл, след като се ръкува със сестра си, се тръшна на един фотьойл. Зерма и Пери останаха прави до стълбата. И двамата бяха толкова близки на семейството, че писмото можеше да бъде прочетено в тяхно присъствие.

Джеймз Бърбанк го бе отворил.

— То е от 3 февруари — рече той.

— Отпреди четири дни! — възкликна Едуард Керъл. — Много време за сегашните обстоятелства…

— Но прочети го, татко, прочети го! — извика дъщеричката с нетърпение, съвсем естествено за нейната възраст.

Ето какво се казваше в това писмо:

„На борда на «Уобъш», закотвен при Едисто.

3 февруари 1862 г. Скъпи татко,

Най-напред целувам мама, сестричката си и теб. Не забравям и вуйчо си Керъл, а за да не пропусна нищо, пращам на добрата Зерма най-сърдечни поздрави от мъжа й, моя честен и предан Марс. Двамата с него сме много добре и имаме силно желание да бъдем при вас! Това ще стане скоро, пък ако ще и да ни проклина. мистър Пери, нашият достоен управител, който като отявлен поддръжник на робството сигурно ругае, виждайки успехите на Севера!“

— Това е по ваш адрес, Пери — каза Едуард Керъл.

— Всеки си има свои разбирания по този въпрос! — отвърна мистър Пери с тон на човек, който не възнамерява ни най-малко да пожертвува своите.

Джеймз Бърбанк продължи:

„Това писмо ще ви донесе човек, на когото имам вяра, така че бъдете спокойни. Сигурно сте научили, че ескадрата на комодор Дюпон завзе залива Порт Ройъл и съседните острови. Значи Северът надделява малко по малко над Юга. Затова твърде вероятно е федералното правителство да се опита да завладее главните пристанища на Флорида. Говори се, че към края на месеца Дюпон и Шермън ще предприемат съвместна експедиция. Така че възможно е да ни възложат да завземем и залива Сент Ендрюз. Оттам лесно ще може да се проникне в самия щат Флорида.

Искам час по-скоро да бъда при вас, скъпи татко, и особено с нашата победоносна флотилия! Положението на семейството ми сред това робовладелско население не престава да ме безпокои. Но наближава моментът, когато ще могат решително да възтържествуват идеите, които винаги са били поддържани в плантацията Кемдлис Бей.

Ах, да можех да се откъсна поне за едно денонощие, за да дойда да ви видя! Но не! Това би било твърде неблагоразумно както за мен, така и за вас, тъй че по-добре да бъдем търпеливи. Още няколко седмици и всички ще се съберем в Касъл Хаус!

А сега завършвам, като се питам дали не съм забравил да поздравя някого. Да, така е! Забравих мистър Стенърд и моята очарователна Алис, която толкова горещо желая да видя отново! Привети от мен на баща й, а на нея — повече от привети!…

С уважение и от все сърце, Гилбърт Бърбанк.“

Джеймз Бърбанк постави писмото на масата; тогава мисис Бърбанк го взе и го поднесе до устните си. После малката Ди положи сърдечна целувка върху подписа на брат си.

— Чудесен момък! — каза Едуард Керъл.

— Но и Марс е чудесен! — додаде мисис Бърбанк, поглеждайки Зерма, която притискаше момиченцето в обятията си.

— Трябва да съобщим на Алис, че сме получили писмо от Гилбърт — добави мисис Бърбанк.

— Да, аз ще й пиша — отвърна Джеймз Бърбанк. — Впрочем след няколко дни трябва да отида в Джексънвил и да се видя със Стенърд. Може да са получени и други новини за проектираната експедиция, откакто Гилбърт е писал това писмо. Ах, да дойдат най-после нашите приятели от Севера, та Флорида да се върне под знамето на Щатите! Накрая положението ни тук ще стане неудържимо!

И действително, откакто войната се приближаваше към Юга, във Флорида се забелязваше явен обрат по въпроса, който бе предизвикал разкола между Съединените щати. Дотогава робовладелството не беше толкова развито в тази бивша испанска колония, която не участвуваше в това движение със същата пламенност, както Вирджиния или двете Каролини. Но скоро начело на привържениците на робовладелството застанаха водачи. И сега тези хора, готови да вдигнат бунт и способни да извлекат много изгоди от смутовете, се налагаха на властите в Сент Огъстин и особено в Джексънвил, където се облягаха на измета от простолюдието. Ето защо положението на Джеймз Бърбанк, произходът и възгледите на когото бяха известни, можеше в определен момент да стане много опасно.

Преди двайсетина години Джеймз Бърбанк бе напуснал Ню Джърси, където притежаваше още известни имоти, и бе дошъл да се настани в Кемдлис Бей с жена си и четиригодишния си син. Знаем колко бе процъфтяла плантацията благодарение на неговата умна дейност и съдействието на неговия шурей Едуард Керъл. Ето защо той беше непоклатимо привързан към това голямо имение, останало от предците му. Петнайсет години след настаняването му в този дом там се бе родило второто му дете, малката Ди.

Тогава Джеймз Бърбанк беше четиридесет и шест годишен. Той беше човек със здраво телосложение, свикнал на труд, който не щадеше силите си. Славеше се с енергичния си характер. Твърдо отстояваше убежденията си и никак не се стесняваше да ги провъзгласява открито. Едър, с леко прошарена коса, малко суров на вид, но прям и приветлив, с брадичка по североамерикански, без бакенбарди и без мустаци, Джеймз Бърбанк беше типичен янки от Нова Англия. В цялата плантация го обичаха заради неговата доброта, подчиняваха му се, защото беше справедлив. Негрите му бяха дълбоко предани и той чакаше с нетърпение обстоятелствата да му позволят да ги освободи. Неговият шурей, почти на същата възраст, се занимаваше специално със счетоводството на Кемдлис Бей. С Едуард Керъл се разбираха отлично за всичко и имаха еднакви възгледи по въпроса за робовладелството.

Така че сред целия тоя малък свят в Кемдлис Бей единствено управителят беше с противоположни убеждения. Не бива да се мисли обаче, че този честен човек се отнасяше лошо с робите. Тъкмо обратното, стараеше се дори да ги направи по-щастливи, отколкото позволяваше положението им.

— Но — казваше той — в топлите страни има места, където обработването на земята може да се повери само на негри. А негри, които не са роби, не могат да бъдат вече негри!

Такава беше теорията му, която той защищаваше всеки път, когато му се представеше случай. Към нея се отнасяха снизходително, без никога да му държат сметка. Но Пери кипеше от яд, като гледаше, че войната се развива в полза на противниците на робството. В Кемдлис Бей „ще стане мътно и кърваво, когато мистър Бърбанк освободи своите негри“ — казваше той.

Повтаряме, Пери беше прекрасен човек, при това много смел. И когато Джеймз Бърбанк и Едуард Керъл се записаха в отряд на милицията, чиито членове се наричат „минитмени“, тоест хора на минутата, защото всяка минута трябва да бъдат готови да заминат, той храбро се присъедини към тях в борбата с последните шайки семиноли.

По онова време мисис Бърбанк не изглеждаше на 39-те си години. Тя беше все още много красива. Един ден дъщеря й щеше да прилича на нея. Джеймз Бърбанк бе намерил в нея любяща, нежна другарка, на която дължеше до голяма степен щастливия си живот. Тази всеотдайна жена живееше само за мъжа си, за децата си, които обожаваше. Ала много се страхуваше за тях поради събитията, в резултат от които гражданската война щеше да стигне до Флорида. И докато Диана или по-право Ди, както я наричаха галено, шестгодишно весело, мило, жизнерадостно момиченце, живееше в Касъл Хаус с майка си, Гилбърт вече не беше там. Затова мисис Бърбанк изпитваше непрекъснато безпокойство за него, което не винаги успяваше да скрие.

Гилбърт беше тогава двайсет и четири годишен момък, който притежаваше душевните качества на баща си, но малко по-експанзивни, и същите физически качества, с малко повече изящество и обаяние. Смел другар, много вещ във всички видове спорт, а също и извънредно ловък в ездата, мореплаването и лова. За голям ужас на майка му обширните гори и блата на околията Дювал, както и заливите и руслото на Сент Джонс чак до устието Пабло, твърде често бяха арена на неговите подвизи. Така че когато се раздадоха първите изстрели на междуособната война, Гилбърт беше вече естествено подготвен за всички несгоди на войнишкия живот. Той разбираше, че дългът го зове да постъпи във федералната армия, и не се поколеба да го изпълни. Поиска да замине. Каквато и мъка да причиняваше това на жена му, каквито и опасности да криеше подобно положение, Джеймз Бърбанк не помисли нито за миг да се възпротиви на желанието на сина си. И той като него смяташе, че това е дълг, а дългът стои над всичко.

И така. Гилбърт замина за Севера, но отпътуването му се пазеше по възможност в най-дълбока тайна. Ако в Джексънвил научеха, че синът на Джеймз Бърбанк е постъпил на служба в северняшката армия, Кемдлис Бей можеше да пострада. Младият човек замина с препоръки до приятели, които баща му все още имаше в щат Ню Джърси. Тъй като винаги бе проявявал влечение към морето, те лесно му издействуваха постъпване във федералната флота. По това време се напредваше бързо в службата и понеже Гилбърт не беше от изоставащите, скоро се издигна. Вашингтонското правителство следеше този младеж, който въпреки положението, в което се намираше семейството му, не бе се побоял да дойде да му предложи своите услуги. Гилбърт се отличи при нападението срещу форт Съмтър. Той беше на „Ричмънд“, когато този кораб бе нападнат от „Манасас“ в устието на Мисисипи, и спомогна много за неговото измъкване и спасяване. След този бой бе произведен в мичман, без да е завършил морското училище в Анаполис, както беше впрочем и с всички произведени набързо офицери, взети в търговската флота. С новия си чин постъпи в ескадрата на комодор Дюпон, участвува в блестящите битки за форт Хатерас, а после — в завземането на Сий Айлъндс. От няколко седмици беше лейтенант на борда на една от канонерките на комодор Дюпон, които скоро щяха да форсират фарватера на Сент Джонс.

Да, този млад човек също бързаше тази кръвопролитна война да свърши час по-скоро! Защото обичаше и беше обичан. Щом отбиеше военната си служба, щеше веднага да се върне в Кемдлис Бей, където трябваше да се ожени за дъщерята на един от най-добрите приятели на баща си.

Мистър Стенърд не спадаше към класата на флоридските земевладелци. Овдовял, със значително състояние, той бе решил да се отдаде всецяло на възпитанието на дъщеря си. Живееше в Джексънвил, откъдето до Кемдлис Бей имаше само три-четири мили път срещу течението на реката. От петнайсет години вече не минаваше седмица, без да дойде на гости у семейство Бърбанк. Следователно може да се каже, че Гилбърт и Алис Стенърд бяха израсли заедно. Така че бракът, проектиран отдавна и вече предрешен, трябваше да осигури щастието на двамата млади. При все че Уолтър Стенърд беше южняк, подобно на някои свои съграждани във Флорида той се обявяваше против робството; но тези хора не бяха достатъчно многобройни, за да вземат връх над мнозинството от земевладелците и жителите на Джексънвил, чиито възгледи от ден на ден все повече клоняха в полза на сепаратисткото движение.Ето защо ръководителите на околията и най-вече белите от простолюдието, готови да ги следват във всякакви изстъпления, започваха да гледат неприязнено тези честни хора.

Уолтър Стенърд беше американец от Нови Орлеан. Мисис Стенърд, по произход французойка, умряла много рано, бе предала на дъщеря си благородните качества, пропити във френската кръв. Когато Гилбърт заминаваше, мис Алис прояви голяма твърдост, утешавайки и успокоявайки мисис Бърбанк. Макар че обичаше Гилбърт толкова, колкото и той нея, тя непрекъснато повтаряше на майка му, че да замине, е дълг, че да се бие за тази кауза, значи да се бие за освобождението на една човешка раса и въобще за свободата. Мис Алис беше тогава на деветнайсет години. Тази девойка имаше руси коси и почти черни очи, изящна фигура, свежо, одухотворено лице. Може би малко сериозна, но с такова живо изражение, че и най-слабата усмивка преобразяваше красивото й лице.

Ала най-верните членове на семейство Бърбанк ще ни останат неизвестни, ако пропуснем да обрисуваме с няколко черти двамата слуги, Марс и Зерма.

Както видяхме от писмото му, Гилбърт не бе заминал сам. С него бе тръгнал Марс, мъжът на Зерма. Младият човек не би могъл да намери по-предан другар от този роб от Кемдлис Бей, който стана свободен от момента, когато стъпи на териториите на аболиционистите. Но за Марс Гилбърт си оставаше както преди негов млад господар, когото не искаше да напусне, макар че федералното правителство вече бе сформирало негърски батальони, където би намерил мястото си.

Марс и Зерма по рождение не спадаха към негърската раса. Те бяха метиси. Брат на Зерма беше героичният роб Робърт Смол, който четири години по-късно отне от конфедералистите в самия Чарлстънски залив един малък параход, въоръжен с две оръдия, и го предаде на федералната флота.

Така че Зерма имаше от кого да взема пример, а и Марс също. Те бяха щастливо семейство, което гнусната търговия с роби неведнъж бе заплашвала да разлъчи през първите години. И тъкмо когато неочаквана разпродажба щеше да раздели Марс и Зерма, те постъпиха в Кемдлис Бей, сред персонала на плантацията. Ето някои подробности.

Сега Зерма беше на тридесет и една години, Марс — на тридесет и пет. Те се бяха оженили преди седем години, когато принадлежаха на един земевладелец на име Тикбърн, чието имение се намираше на двайсетина мили по-горе от Кемдлис Бей. От няколко години този земевладелец поддържаше често връзка с Тексар. А Тексар често посещаваше плантацията му, където намираше добър прием. В това няма нищо чудно, тъй като Тикбърн изобщо не се ползуваше с никакво уважение в околията. Той беше човек с посредствен ум, работите му не вървяха, затова се бе принудил да продаде част от робите си.

Точно по същото време Зерма, много тормозена, подобно на целия персонал в плантацията на Тикбърн, роди едно нещастно малко същество, от което бе почти веднага разделена. Докато изкупваше в затвора една грешка, за която дори нямаше никаква вина, детето умря в ръцете й. Не е трудно да си представим скръбта на Зерма и гнева на Марс. Но какво можеха да сторят тези клетници на господар, комуто принадлежеше плътта им, мъртва или жива, тъй като я бе купил?

Ала към тази скръб се прибави още една, не по-малко страшна. На другия ден след смъртта на детето им Марс и Зерма бяха изкарани на търг, застрашени да бъдат разделени един от друг. Да, те не трябваше да имат дори утешението да са отново заедно при нов господар. Яви се човек, който предлагаше да купи Зерма, но само Зерма, макар че не притежаваше плантация. Вероятно прищявка? И този човек беше Тексар. А приятелят му Тикбърн вече бе на път да се спазари с него, когато в последния момент наддаде нов купувач.

Това беше Джеймз Бърбанк, който присъствуваше на тази публична разпродажба на робите на Тикбърн и се трогна много от съдбата на нещастната метиска, умоляваща напразно да не я разделят от мъжа й.

Джеймз Бърбанк тъкмо имаше нужда от кърмачка за малката си дъщеря. След като узна, че една от робините на Тикбърн. чието дете току-що е умряло, отговаря на необходимите условия, той мислеше как да купи само дойката; но развълнуван от сълзите на Зерма, не се поколеба да предложи за съпруга й и за нея по-висока цена от всички други, предлагани дотогава.

Тексар познаваше Джеймз Бърбанк, който много пъти вече го бе прогонвал от имението си като човек със съмнителна репутация. От това време водеше началото си омразата, с която Тексар се пропи към цялото семейство в Кемдлис Бей.

Така Тексар реши да се бори със своя богат съперник; но напразно. Тогава се заинати. Удвои цената, която Тикбърн искаше за метиската и нейния мъж. С това само накара Джеймз Бърбанк да плати твърде скъпо за тях. Накрая двойката му бе отстъпена.

По този начин Марс и Зерма не само нямаше да бъдат разделени един от друг. но и щяха да постъпят на служба у най-благородния от плантаторите в цяла Флорида. Как смекчи това нещастието им и с каква увереност можеха да гледат сега на бъдещето!

Шест години по-късно Зерма беше още в пълния разцвет на своята хубост като метиска. Енергична натура, предана от все сърце на господарите си, тя неведнъж бе имала случай — а и занапред щеше да има — да им докаже своята преданост. Марс беше достоен за жената, с която великодушната постъпка на Джеймз Бърбанк го бе свързала завинаги. Той беше забележителен представител на тези африканци, у които е примесена голяма доза креолска кръв. Едър, як, непоколебимо смел, той щеше да окаже неоценими услуги на своя нов господар.

Впрочем с тези двама нови слуги, придадени към персонала на плантацията, там не се отнасяха като с роби. Добротата и схватливостта им бяха бързо оценени. Марс бе специално определен за слуга на младия Гилбърт. Зерма стана дойка на Диана. Това положение можеше само да ги свърже още по-дълбоко със семейството.

А и Зерма изпитваше към малкото момиченце майчинска любов — любов, която не можеше вече да проявява към детето, което бе загубила. Ди й отвръщаше със същото и обичта на едната винаги бе откликвала на майчинските грижи на другата. Мисис Бърбанк също изпитваше към Зерма дружелюбие и признателност.

Същите чувства съществуваха между Гилбърт и Марс. Ловък и енергичен, метисът бе помогнал много на младия си господар да стане изкусен във всички видове спорт. Джеймз Бърбанк можеше само да се радва, че го бе придал към сина си.

Така, измъкнали се от ръцете на Тикбърн и избавени от опасността да попаднат в ръцете на Тексар, Зерма и Марс се намираха в положение, на каквото никога дотогава не бяха се радвали. И никога не забравяха това.