Жул Верн
Север против Юг (32)

ЗА ЖУЛ ВЕРН И НЕГОВИТЕ ГЕРОИ

През 1839 г. единайсетгодишно момче избягва от дома си и постъпва като юнга на тримачтовия платноход „Корали“, заминаващ за Индия. Още същия ден обаче беглецът е върнат обратно от родителите му. Той заявява, че тръгнал за Индия, за да търси изчезналия преди тридесет години френски капитан Санбен и същевременно да донесе на братовчедка си Каролин Тронсон коралов гердан.

„Аз не можех да гледам равнодушно параход, военен кораб или обикновен рибарски баркас: с цялото си същество се пренасях на борда му“ — признава след много години в романа „Зеленият лъч“ вече възмъжалият и станал прочут писател Жул Верн.

Самото му родно място и майчината му кръв допринесли за оформянето на тази черта от характера му. Жул Верн е роден на 8 февруари 1828 г. в старинния френски крайморски град Нант, разположен на брега на река Лоара, на петдесет километра от нейното устие. Родителският му дом се намирал на остров Фейдо, образуван от един от ръкавите на Лоара. Баща му Пиер Верн бил потомствен адвокат, а майка му Софи А лот дьо ла Фюйе произхождала от знатен род на нантски моряци, корабостроители и корабопритежатели.

Тайно от родителите си малкият Жул и брат му Пол често ходели на пристанището, наблюдавали товаренето и разтоварването на корабите, смесвали се с разноезичната моряшка тълпа, сякаш пропита с дъха на далечни полуприказни страни. С часове Жул слушал разказите на претопените моряци, претърпели немалко бури и корабокрушения. В игрите си двамата малки братя се превъплъщават ту в индианци, ту в пирати, ту в Робинзон и Петкан, ту в смели пътешественици, промъкващи се през дебрите на екваториална Африка. От всички учебни предмети Жул обичал най-много географията, историята и математиката. Тетрадките и учебниците си шарел със схеми на летящи и плаващи машини, с рисунки на кораби. А след уроците четял с увлечение любимите си автори: Уолтър Скот, Купър, Дикенс, капитан Мариат и — за кой ли път вече! — препрочитал „Робинзон Крузо“.

Уви, бащата искал Жул да поеме адвокатската му кантора. А как завиждал Жул на брат си Пол, който пък бил определен да се посвети на морската кариера!

И тъй, прекланяйки се пред бащината воля, през 1847 г. Жул Верн заминал за Париж1 да следва право. Там обаче го привлякло изкуството — литературата, театърът, музиката. Започнал да пише стихове, драми, комедии, водевили, либрета на комични опери. Като поет и драматург Жул Верн имал посредствен успех, ала въпреки това на настояванията на баща си да се върне в адвокатската кантора в Нант отговорил: „Аз предпочитам да стана добър литератор, а не лош адвокат.“

Неочакваната среща на Жул Верн с един негов земляк, редактор на популярното илюстровано списание „Мюзе де фамий“ („Семеен алманах“), сложила началото на нова насока в творчеството му. Редакторът поканил Жул да му сътрудничи. На въпроса, за какво да пише, отговорил:

— За каквото и да е. За Мексико, за въздухоплаване, за земетресения, стига да бъде занимателно!

Така през 1852 г. в списанието излязъл разказът „Първите кораби на мексиканската флота“, а по-късно — „Драма във въздуха“, „Мартин Пас“, „Зимуване сред ледовете“ и др. Това била първата стъпка към епохалната поредица „Необикновените пътешествия“.

Докато Жул Верн стигне до истинското си призвание обаче минали още десет години. Междувременно той работел като борсов агент, занимавал се с наука срещал се с учени и изобретатели, извършил морски пътешествия — всичко това го обогатило с ярки впечатления, помогнало му да натрупа солиден запас от всевъзможни сведения и факти, „да тръгне в крак с века“ — да се издигне на равнището на основните течения както в областта на науката и техниката, така и на социалния живот.

И през лятото на 1862 г. Жул Верн казал на приятелите си:

— Хрумна ми щастлива идея: да пиша роман в съвсем нов жанр, нещо много своеобразно. Струва ми се, че намерих своята златна жила.

Романът бил завършен. Четиринадесет издатели, „един от друг по-глупави“, го отхвърляли. Най-после авторът отишъл при издателя Етцел, който току-що слагал началото на детското „Списание за възпитание и развлечение“ и на „Библиотека за възпитание и развлечение“. Дотогава във френската детско-юношеска литература преобладавали сладникавите сантиментално-нравоучителни писания. Етцел смятал, че на децата са нужни приключения, остра фабула, увлекателно четиво, което да възбужда естествената им склонност към знания и творчество. „Приказките за феи са са остарели“, казвал той. Не е ли време да се заменят те с „нови приказки“, почерпани от живота, от науката, която открива толкова удивителни възможности? На децата трябва да се вдъхва вяра в прогреса, в човека, претворяващ свръхестественото в естествено, способен да стане господар на природата и на собствената си съдба! „Ние трябва да учим и да възпитаваме, като развличаме“ — бил девизът на Етцел. И в лицето на Жул Верн намерил именно такъв автор, който липсвал не само на бъдещото му списание, но и на юношеската литература изобщо.

Така през декември 1862 г. излязъл от печат първият роман на Жул Верн — „Пет седмици в балон“. Успехът на романа надминал всички очаквания. Жул Верн би могъл да повтори думите, казани някога от Байрон след излизането на поемата му „Чайлд Харолд“: „Днес се събудих прочут.“ С договора, сключен с Етцел, Жул Верн

се задължавал да му дава всяка година по два нови романа или един двутомен.

— Дълга поредица от ваши книги… да, именно поредица — казал издателят. — Трябва да й измислим някакво общо заглавие.

— Ще я озаглавим — отговорил Жул Верн след кратко размишление — „Необикновените пътешествия“.

Още в първата книжка на списанието на Етцел (20 март 1864 г.) започва да се печата и вторият роман на Жул Верн — „Приключенията на капитан Хатерас“, преди да излезе в отделна книга. Зареждат се все нови и нови романи, славата на писателя расте не само в родината му, но и в чужбина. До смъртта си на 24 март 1905 г. той написва общо 80 романа и повести. Според данни на ЮНЕСКО по брой на преводите (на 54 езика) Жул Верн заема четвърто място между писателите от всички времена и народи.

На какво се дължи световната популярност на „Необикновените пътешествия“ и техния автор?

Преди всичко както героите, така и съдържанието им били нови и необикновени за литературата. Творчеството на Жул Верн е съчетание на научна фантастика, пътешествия и приключения. Неговите герои — смели, силни духом, лишени от предразсъдъци, извършват наистина необикновени дела: изследват земята, строят нови машини и нови градове, прокарват пътя на съвременната наука, на която служат всеотдайно. Така Жул Верн изгражда образа на нов положителен герой. Този герой е морално чист, целеустремен, не познава лицемерие и егоизъм, уверен е в успеха си. Силният помага на слабия, приятелството укрепва в сурови изпитания, злодеите винаги биват разобличавани и наказвани, правдата винаги възтържествува. Където и да са — на океанското дъно, на необитаем остров, на Северния полюс, в между планетното пространство, — неговите герои работят, спорят, превръщат в действителност дръзките си мечти. Това са хора с най-различно обществено положение, професия, националност, убеждения, склонности, интереси, навици, вкусове, представляват всички човешки раси. Галерията от образи на Жул Верн включва няколко хиляди персонажи

— населението на цял град! И нищо чудно, защото самият автор е смятал за своя главна задача да опише цялото земно кълбо и всички негови обитатели.

Най-ярък от положителните герои на Жул Верн е капитан Немо. Велик учен и революционер, той е посветил изобретението си — подводницата „Наутилус“ — не само за мирни цели, в служба на цялото човечество, но и за борба с подтисниците, за освобождение на поробените народи.

Такива борци за свобода има главно в цикъла от, исторически романи на Жул Верн.

В „Архипелагът в пламъци“ например младият френски офицер Анди д’Албаре участвува в националноосвободителните борби на гръцкия народ. Унгарският патриот Матиаш Шандор в едноименния роман се бори за освобождението на родината си от австрийско иго. Главен герой на „Дунавския лоцман“ е българският революционер Сергей Ладко, участник в Априлското въстание.

В писането на исторически романи и изобщо на остросюжетно приключенско повествование Жул Верн се е учил главно от Александър Дюмабаща, с когото лично се е познавал и който му е помогнал да направи първите стъпки в литературата. Учил се е и от англичанина Уолтър Скот, който представлява другия полюс в развитието на историческия жанр в Западна Европа през XIX в. Докато Скот обективно и достоверно осветлява хода на историята, служейки си с огромен фактически материал, то Дюма борави свободно с фактите, обяснявайки големите исторически събития със случайно стечение на обстоятелствата. Историческите романи на Жул Верн стоят някъде по средата: От една страна, у него намираме грижливо придържане към историческите факти, а от друга — чисто френска живост, духовитост, непринуденост, лекота на изложението, неочаквани и доста заплетени приключения на героите. За фон на действието служат реални или измислени епизоди из историята на народните въстания и националноосвободителните движения в различни страни, без да се претоварва повествованието с исторически подробности. Географските и етнографските описания заемат тук същото голямо място, както и в другите книги на Жул Верн.

Към този цикъл спада и романът „Севера против Юга“, главна тема на който е гражданската война в САЩ през шестдесетте години на миналия век. Всъщност тази война се зачеква мимоходом и в началото на романа „Тайнственият остров“, където четирима мъже и едно момче, пленници на южняците сепаратисти в Ричмънд, избягват с балон на необитаем остров в Тихия океан. „Севера против Юга“ обаче е посветен изцяло на този период от историята на САЩ.

Романът се е печатал през 1887 г. в „Списание за възпитание и развлечение“, преди да излезе в отделна книга. У нас е излязъл през 1896 г. в Пловдив в превод от руски под заглавие „Робство и освобождение. Роман из голямата американска междуособна война за освобождение на робите.“ Под същото заглавие през 1911 г. в София е излязло и второ издание. Настоящето издание е първият пълен превод от оригинала.

Причината за гражданската война в САЩ били непримиримите противоречия между промишлените щати на Севера и робовладелските щати на Юга. Южните плантатори, използувайки труда на черните роби, продавали памука си на Англия и купували оттам необходимите им промишлени стоки. Така те лишавали Севера не само от работна ръка, но и от пазар за пласмент. Този конфликт

прераснал в борба за контрол над президентската власт, над Конгреса и над страната като цяло. Ала тук играели роля не само икономическите фактори. Против робовладелската система действувала въстанията на негрите, масовите бягства на роби от плантациите и пропагандата на аболиционистите (от латинската дума „аболицио“ — премахване, отменяване).

Движението на аболиционистите имало свои печатни органи, свои забележителни оратори и публицисти както бели, така и негри. Блестящ образец на аболиционистката пропаганда е световноизвестната книга на Хариет Бичър Стоу „Чичо Томовата колиба“. Понякога се срещали аболиционисти и сред самите робовладелци, дори имало случаи, когато плантатори по свой почин освобождавали роби. Такъв е и главният герой на „Севера против Юга“ Джеймз Бърбанк.

Действието на романа се развива в робовладелския щат Флорида. Желаейки да покаже обстановката в южните щати през годините на гражданската война, Жул Верн вероятно не случайно е избрал именно Флорида — щат, в много отношения характерен за робовладелския Юг. Освен това Флорида привлякла писателя с богатата си екзотична природа, която му послужила не само като географски фон, но и като подходяща среда за всевъзможни загадъчни случки и напрегнати събития. Романтичната фабула е тясно преплетена с действителни епизоди от гражданската война и борбата за освобождение на негрите. Макар и времето на действието да е ограничено до два месеца (от 7 февруари до 7 април 1862 г.), все пак авторът дава последователно и доста пълно изложение на хода на бойните операции от началото до края на войната.

Още от първите страници Жул Верн ни вдъхва симпатия към Джеймз Бърбанк, който освобождава робите си, и неприязън към неговия заклет враг Тексар. Обаче авторът мотивира действията на двете страни не толкова с обективни социални причини, колкото с лични морални подбуди. Бърбанк освобождава робите си като благороден и хуманен човек, а Тексар и привържениците му поддържат робовладелството главно поради своята порочност. Така излиза, че аболиционисти са били само благородни хора, а поддръжниците на робовладелството — само отявлени мерзавци. Макар че тази едностранна характеристика на борещите се сили намалява социалната типичност на героите (още повече че образът на плантатораболиционист не е толкова характерен за робовладелския Юг), все пак авторът успява да убеди читателя в обречеността на робовладелството, разкривайки неговите злини и изграждайки образи на борци против него — не само бели като Джеймз Бърбанк, но и чернокожи като Зерма и Марс. И именно в това е голямото достойнство на романа „Севера против Юга“.

 

Борис Миндов