Жул Верн
Север против Юг (30)

XV. ДВАМАТА БРАТЯ

Положението беше отчайващо. Как да премине? Дори смел плувец не би могъл да стори това, без да рискува да загуби двайсет пъти живота си. Вярно, че от единия до другия бряг имаше само стотина фута. Но те не можеха да се изминат без лодка. Тук-там от водата стърчаха триъгълни глави и пробягващите бързо влечуги разклащаха тревата.

Малката Ди, обзета от неописуем ужас, се притискаше о Зерма. Ах, ако за спасението на детето беше нужно да се хвърли сред тези чудовища, които щяха да я обвият като гигантски октопод с хиляда пипала, метиската нито за миг не би се поколебала.

Но само чудо можеше да я спаси.

Всеки момент в края на гората можеха да се покажат неколцина от другарите на Тексар. Всеки момент оня от Тексаровци, който бе останал на острова, можеше да се върне във вигвама и като не намереше там нито Ди, нито Зерма, дали нямаше да тръгне да ги търси?…

— Боже мой… — извика нещастната жена — смили се!…

Внезапно погледът й се насочи към дясната страна на протока.

Слабо течение влачеше водите към северната част на езерото, където текат няколко протока на Калаушачес — една от малките реки, които се вливат в Мексиканския залив. Тя подхранва езерото Окичоби по време на големите месечни приливи.

До брега се приближи един дънер, който течението носеше отдясно. Но достатъчен ли беше този дънер за преминаване през протока? Защото една извивка на брега отклоняваше течението няколко ярда по-надолу и го тласкаше обратно към кипарисовата гора. Да, разбира се. Във всеки случай, ако за нещастие този дънер се върнеше към острова, положението на бегълките нямаше да бъде по-лошо, отколкото сега.

Без да мисли повече, някак инстинктивно, Зерма се завтече към плаващото дърво. Ако си бе направила труда да размисли, може би щеше да разсъди, че водата гъмжи от стотици влечуги, че водораслите биха задържали този пън в средата на протока! Да, но всичко друго беше за предпочитане само и само да не остане на острова! Затова Зерма, държейки Ди на ръце, се улови за клоните и се отблъсна от брега.

Дънерът веднага заплава по течението, което го помъкна към другия бряг.

В това време Зерма се мъчеше да се скрие между клоните, които покриваха отчасти дървото. Впрочем двата бряга бяха пусти. Никакъв шум не идеше нито откъм острова, нито откъм кипарисовата гора. Щом преминеше протока, метиската щеше да потърси убежище и да почака там до вечерта, за да навлезе в гората, без да рискува да бъде забелязана. Надеждата й се възвърна. Тя почти не обръщаше внимание на влечугите, които отваряха уста от всички страни на дънера и пълзяха дори до долните му клони. Момиченцето бе затворило очи. С едната си ръка Зерма го притискаше към гърдите си. С другата беше готова да удари тези чудовища. Но дали защото се плашеха, като виждаха застрашаващия ги нож, или бяха опасни само под водата, те не се прехвърлиха на плаващия дънер.

Най-после дънерът стигна до средата на протока, където течението вървеше косо към гората. Ако не се заплетеше във водораслите, след по-малко от четвърт час той щеше да допре до отсрещния бряг. А тогава, колкото и големи да бяха още опасностите, Тексар не би могъл да се добере до Зерма.

Изведнъж тя притисна по-силно детето в ръцете си.

Из острова ехтеше яростен лай. Почти веднага изскочи куче, което тичаше със скокове по брега.

Зерма позна копоя, който испанецът не бе взел със себе си, а бе оставил да пази вигвама.

Настръхнал, с пламнали очи, той беше готов да се хвърли сред влечугите, които се движеха по водната повърхност.

В същия миг на брега се появи човек.

Това беше оня от братята Тексар, който бе останал на острова. Той бе притичал, предупреден от кучешкия лай.

Трудно би било да си представим гнева му, когато забеляза Ди и Зерма на това плаващо дърво. Той не можеше да се впусне да ги гони, тъй като лодката се намираше от другата страна на протока. Имаше само един начин да ги спре: да убие Зерма, с риск да убие с нея и детето!

Въоръжен с пушка, Тексар я вдигна до рамото си и се прицели в метиската, която се опитваше да прикрие момиченцето с тялото си.

Изведнъж разяреният пес се хвърли в протока. Тексар реши да изчака.

Кучето се приближаваше бързо към дънера. Стиснала здраво дръжката на ножа в ръка, Зерма беше готова да го удари… Но не стана нужда.

Влечугите мигновено оплетоха животното. Известно време то се брани от отровните им ухапвания, но скоро изчезна под водораслите.

Тексар бе гледал смъртта на кучето, без да е в състояние да му помогне. Сега Зерма щеше да му се изплъзне…

— Умри тогава! — извика той, стреляйки срещу нея.

Но в това време плаващото дърво бе стигнало до десния бряг и куршумът само лизна рамото на метиската.

След няколко минути дънерът спря до брега. С момиченцето в ръце Зерма скочи на земята, скри се между тръстиките, където втори изстрел не би могъл да я настигне, и се мушна между първите дървета на кипарисовата гора.

Но макар че метиската вече нямаше защо да се страхува от останалия на острова Тексар, тя все още рискуваше да попадне в ръцете на неговия брат.

Затова първата й грижа беше да се отдалечи колкото е възможно по-бързо и повече от остров Карнерал. Когато се мръкнеше, щеше да се постарае да се насочи към езерото Вашингтон. Напрягайки всичките си физически и душевни сили, тя тръгна, по-право затича наслуки, държейки в ръцете си детето, което щеше да я забавя, ако вървеше само. Малките крачета на Ди нямаше да могат да тичат по тази неравна почва, сред мочурливи ями, в които нозете попадаха като в ловджийски капани, между тия дебели корени, които се преплитаха и образуваха непреодолими препятствия за нея.

И тъй, Зерма продължи да носи скъпия си товар, чиято тяжест като че ли дори не усещаше. От време на време се спираше — не толкова за да си поеме дъх, колкото да се ослуша в шумовете на гората. Ту й се счуваше лай, вероятно на другия копой, отведен от Тексар, ту далечни изстрели. Тогава се запитваше дали южняците не са се сблъскали с федералния отряд. После, когато разбра, че тези различни звуци са просто крясъци на птица присмехулник или пращене на сух клон, чиито влакна гърмят като пистолети при внезапното разширяване на съдържащия се в тях въздух, тя продължаваше прекъснатия си за миг вървеж. Сега, изпълнена с надежда, не искаше да обръща внимание на опасностите, които я застрашаваха, докато не стигнеше изворите на Сент Джонс.

Така за един час се отдалечи от езерото Окичоби, като зави на изток, за да се приближи до атлантическото крайбрежие. Имаше основания да мисли, че корабите от ескадрата кръстосват покрай бреговете на Флорида в очакване на отряда, изпратен под командуването на капитан Хауик. А дали няколко лодки не наблюдаваха крайбрежието?…

Изведнъж Зерма се спря. Този път не се лъжеше. Под дърветата ехтеше яростен лай и забележимо се приближаваше. Зерма позна този лай, защото много често го бе слушала, когато копоите обикаляха около блокхауза в Черния залив.

„Това куче е по следите ни — помисли тя — и може би сега Тексар не е далеч!“

Затова първата й работа беше да потърси храсталак, за да се сгуши там с детето. Но можеше ли да избегне обонянието на такова умно и свирепо животно, дресирано някога да преследва избягали роби, да открива следите им?

Лаят се приближаваше все повече и повече, започнаха да се чуват дори далечни викове.

На няколко крачки от Зерма се извисяваше прояден от старост кипарис, по който драконовите корени и лианите образуваха гъста . разклонена мрежа.

Зерма се сгуши в хралупата му, достатъчно дълбока, за да побере и нея, и момиченцето, а мрежата от лиани скри и двете.

Но копоят бе попаднал на следите им. След миг Зерма го забеляза пред дървото. Той лаеше все по-ожесточено и с един скок се хвърли към кипариса.

Удар с нож го принуди да се отдръпне, а после да завие още по-силно.

Почти веднага се чу шум от стъпки. Нечии гласове си подвикваха, отговаряха си. Между тях Зерма лесно разпозна гласовете на Тексар и Скуамбо.

Действително това бяха испанецът и другарите му, които бягаха към езерото, за да се изплъзнат от федералния отряд. Ненадейно го бяха срещнали в кипарисовата гора и тъй като бяха по-малобройни, бързаха да офейкат. Тексар искаше да се върне на остров Карнерал по най-късия път, за да бъде отделен от федералистите с водна преграда. А това препятствие щеше да ги спре, понеже не можеха да преминат протока без лодка. Тогава, през тази няколкочасова задръжка, южняците щяха да се помъчат да се доберат до другата страна на острова, а после, когато се мръкнеше, — да се опитат да използуват лодката, за да се прехвърлят на южния бряг на езерото.

Когато Тексар и Скуамбо стигнаха до кипариса, около който кучето продължаваше да лае, те видяха, че земята е почервеняла от кръвта, която изтичаше от раната, зейнала в хълбока на животното.

— Вижте!… Вижте! — извика индианецът.

— Ранено ли е кучето? — запита Тексар.

— Да!… Току-що е ранено с нож!… Кръвта му още дими!

— Кой ли би могъл да бъде?

В този момент кучето се хвърли отново към мрежата от листа, която Скуамбо отстрани с върха на пушката си.

— Зерма!… — извика той.

— И детето!… — добави Тексар.

— Да!… Но как са могли да избягат?…

— Трябва да убием Зерма, трябва да я убием!

В момента, когато метиската замахна да удари испанеца, Скуамбо я обезоръжи и я дръпна така яростно от хралупата, че момиченцето се изплъзна от ръцете му и се търкулна сред гигантските гъби пърхутки, които растат в изобилие из кипарисовите гори. При падането една от гъбите се пукна с трясък, подобен на изстрел с огнестрелно оръжие. Из въздуха се разнесе светещ прах. В същия миг започнаха да се пръскат и други пърхутки. Гората се изпълни с такъв пукот, като че ли отвред гърмяха фойерверки.

Заслепен от хилядите спори, Тексар бе принуден да пусне Зерма, над която бе вдигнал ножа си; Скуамбо също беше заслепен от тези обгарящи прашинки. За щастие метиската и детето, проснати на земята, не бяха засегнати от спорите, които пращяха над тях.

Но Зерма не можеше да избяга от Тексар. След последната поредица взривове въздухът вече стана годен за дишане.

Точно тогава екнаха нови гърмежи — този път гърмежи с огнестрелно оръжие.

Това беше федералният отряд, който преследваше южняците. Заобиколени мигновено от моряците на капитан Хауик, те бяха принудени да сложат оръжие. В този момент Тексар, който бе уловил отново Зерма, прониза гърдите й.

— Детето!… Грабвай детето! — извика той на Скуамбо. Индианецът вече бе хванал момиченцето и бягаше към езерото, когато се раздаде изстрел… Той падна мъртъв, сразен от куршума, с който Гилбърт го бе улучил право в сърцето.

Сега всички бяха тук — Джеймз и Гилбърт Бърбанк, Едуард Керъл, Пери, Марс, негрите от Кемдлис Бей, моряците на капитан Хауик, насочили пушките си към южняците, между които беше и Тексар, изправен до трупа на Скуамбо.

Все пак неколцина бяха успели да избягат към остров Карнерал.

Но имаше ли значение това! Нали момиченцето беше в прегръдките на баща си, който го притискаше така, като че се страхуваше да не му го отнемат отново? Гилбърт и Марс, наведени над Зерма, се опитваха да я свестят. Клетата жена още дишаше, но не можеше да говори. Марс придържаше главата й, викаше я, целуваше я.

Зерма отвори очи. Тя видя детето в прегръдките на мистър Бърбанк, позна Марс, който я обсипваше с целувки, усмихна му се. После клепките й се затвориха отново…

Тогава Марс се изправи, забеляза Тексар и се нахвърли върху него, повтаряйки думите, които толкова често бяха излизали от устата му:

— Ще убия Тексар!… Ще убия Тексар!

— Стой, Марс — каза капитан Хауик, — остави на нас да се разправим с този негодник!

И като се обърна към испанеца, попита:

— Вие ли сте Тексар от Черния залив?

— Нямам какво да отговоря — отвърна Тексар.

— Джеймз Бърбанк, лейтенант Гилбърт, Едуард Керъл и Марс ви познават и могат да установят самоличността ви!

— Е, добре де!

— Вие ще бъдете разстрелян!

— Направете го!

Тогава за голямо учудване на всички, които я чуха, малката Ди се обърна към мистър Бърбанк и каза:

— Татко, те са двама братя… и двамата лоши хора… които си приличат…

— Двама ли?…

— Да!… Моята бавачка Зерма ми заръча да ви кажа това!…,Е; Трудно можеше да се разбере смисълът на тези странни думи!

на детето. Но обяснението дойде почти веднага по твърде неочакван начин.

В това време Тексар бе заведен под едно дърво. Там той запали цигара и запуши, гледайки Джеймз Бърбанк в лицето. Ала точно когато се строяваха войниците, които щяха да го разстрелят, изведнъж изскочи някакъв човек и застана до осъдения.

Това беше вторият Тексар. Привържениците му, добрали се до остров Карнерал, току-що му бяха съобщили, че брат му е арестуван.

Видът на тези двама души, които толкова си приличаха, изясни какво значеха думите на момиченцето. Най-после се разкри този престъпен живот, поддържан винаги с необясними алибита.

И сега, само с присъствието си, братя Тексар хвърляха светлина върху своето минало.

Ала поради намесата на втория брат военните отряди се поколебаха дали да изпълнят заповедта на комодора.

Заповедта за незабавна екзекуция, издадена от Дюпон, всъщност важеше само за организатора на засадата, при която бяха загинали офицерите и моряците от федералните лодки. Що се отнася до организатора на грабежа в Кемдлис Бей и на отвличането, трябваше да го закарат в Сент Огъстин, да го съдят отново и не ще и съмнение, че щяха да го осъдят.

Но можеха ли да считат двамата братя еднакво отговорни за тази дълга поредица от престъпления, които те бяха успели да извършат безнаказано?

Да, разбира се! Но от уважение към законността капитан Хауик сметна за свой дълг да им зададе следния въпрос:

— Кой от двамата — запита той — се признава за виновен за клането при Кисими?

Ала не получи никакъв отговор.

Очевидно братя Тексар бяха решили да мълчат на всички задавани им въпроси.

Само Зерма би могла да посочи какво участие е взимал всеки в тези престъпления. И наистина, оня от двамата братя, който се бе намирал с нея в Черния залив на 22 март, не можеше да бъде виновник за клането, извършено същия ден на сто мили оттам, в Южна Флорида. Зерма щеше да съумее да разпознае истинския организатор на отвличането. Но дали не беше мъртва сега?…

Не, тя се появи, подкрепяна от мъжа си. После, с едва чут глас, произнесе:

— Този, който е виновен за отвличането, има татуировка на лявата си ръка…

При тези думи всички видяха как на устните на двамата братя се изписа една и съща презрителна усмивка, и като запретнаха ръкави, показаха на левите си ръце еднаква татуировка.

Тъй като и този път се оказваше невъзможно да бъдат различени един от друг, на капитан Хауик не оставаше нищо друго освен да каже:

— Виновникът за клането при Кисими трябва да бъде разстрелян. Кой от двама ви е този човек?

— Аз — отговориха едновременно и двамата братя.

При този отговор екзекуционният взвод се прицели в осъдените, които се прегърнаха за последен път.

Екна залп. Хванати ръка за ръка, двамата се строполиха.

Така завършиха тези хора, обременени с всички тия престъпления, които бяха вършили толкова години благодарение на поразителната си прилика. Единственото човешко чувство, което бяха изпитвали през живота си — фанатичната братска любов, която чувствуваха един към друг, — ги бе следвало чак до смъртта.