Жул Верн
Север против Юг (27)

XII. КАКВО ЧУ ЗЕРМА

— Ти? На остров Карнерал?

— Да, от няколко часа.

— Аз пък мислех, че си в Адамсвил1, около езерото Апопка2.

— Бях там преди осем дни.

— А защо дойде?

— Налагаше се.

— Знаеш, че не трябва да се срещаме никъде освен в тресавището около Черния залив, и то след като ме предизвестиш с няколко реда!

— Повтарям ти: налагаше се да замина незабавно и да се укрия в Евърглейдс.

— Защо?

— Ей сега ще узнаеш.

— Няма ли опасност да си навлечеш неприятности?

— Не! Пристигнах нощем и никой от робите ти не е могъл да ме види.

Досега Зерма не бе разбрала нищо от този разговор и не

——

1 Малко градче в околията Пътнам. — Б. а.

2 Езеро, което подхранва един от главните притоци на Сент Джонс. — Б. а.

 

можеше да отгатне кой е тоя неочакван гост във вигвама. Безспорно тук разговаряха двама и все пак й се струваше, че пита и отговаря един и същ човек. Една и съща интонация на гласа, едно и също звучене. Сякаш всички тези думи излизаха от една и съща уста. Напразно се мъчеше Зерма да се взира през някаква пролука във вратата. Слабо осветената стая тънеше в полумрак, който не позволяваше да се различи и най-малкият предмет. Ето защо метиската бе принудена да се задоволи да подслушва, доколкото й е възможно, този разговор, който можеше да се окаже от огромно значение за нея.

След кратка пауза двамата мъже продължиха, както ще видим по-долу. Очевидно следният въпрос бе зададен от Тексар:

— Не си ли сам?

— Не, в Евърглейдс дойдоха с мен и неколцина от нашите привърженици.

— Колко са?

— Около четиридесет.

— Не те ли е страх, че може да узнаят това, което успявахме да скрием толкова време?

— Ни най-малко. Те никога няма да ни видят заедно. А когато напуснат остров Карнерал, няма да са узнали нищо и няма да се е променило нищо в начина ни на живот!

В този момент на Зерма й се счу търкане на две ръце, които се стискаха.

После разговорът продължи така:

— Е, какво се случи след падането на Джексънвил?

— Нещо много сериозно. Навярно знаеш, че Дюпон завзе Сент Огъстин?

— Да, знам, а на теб сигурно ти е известно защо трябва да зная това!

— О, да! Историята с фернандинския влак дойде тъкмо навреме, за да можеш да докажеш своето алиби, което принуди Съвета да те оправдае!

— Но твърде неохотно! Е, какво пък!… Не за пръв път се отърваваме по такъв начин…

— Няма да е и за последен. Но може би не ти е известно с каква цел федералистите завзеха Сент Огъстин? Не толкова да завладеят главния град на околията Сент Джонс, колкото да организират блокадата на атлантическото крайбрежие.

— Чух вече това.

— Е, наблюдаването на крайбрежието от устието на Сент Джонс до Бахамските острови се е сторило на Дюпон недостатъчно, та си е наумил да се бори с военната контрабанда във вътрешността на Флорида. Затова и решил да изпрати две лодки с отряд моряци под командуването на двама офицери от ескадрата. Известно ли ти е за тази експедиция?

— Не.

— Но кога си напуснал Черния залив? Сигурно няколко дни след оправдаването ти?

— Да! На 22-и този месец.

— И тая работа стана точно на 22-ри.

Трябва да отбележим, че Зерма също не знаеше нищо за засадата при Кисими, за която капитан Хауик бе разказал на Гилбърт Бърбанк при срещата им в гората.

И ето. сега тя научи едновременно с испанеца как след подпалването на лодките са се спасили само десетина души, които са успели да занесат на комодора вестта за тази катастрофа.

— Чудесно!… Чудесно! — извика Тексар. — Ето така се реваншираме достойно за завземането на Джексънвил и дано да успеем да примамим и други от тия проклети северняци в дебрите на нашата Флорида! Те до един ще останат там!

— Да. до един — повтори другият, — особено ако се наврат в тия Евърглейдски,блата. А скоро ще ги видим тъкмо тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Дюпон се е заклел да отмъсти за смъртта на своите офицери и моряци. Затова е изпратил нова експедиция в южната част на околията Сент Джонс.

— Значи федералистите идват насам?

— Да. Но вече по-многобройни, добре въоръжени, бдителни и се пазят от засади!

— Ти срещна ли ги?

— Не. защото този път привържениците ни са по-малобройни и се принудихме да отстъпим. Но като отстъпваме, лека-полека ги примамваме. Когато съберем милицията, пръсната из щата, ще се нахвърлим върху тях и нито един няма да се отърве!

— Откъде са тръгнали?

— От Москиго Инлет.

— А по какъв път се движат?

— През кипарисовата гора.

— Къде може да са в този момент?

— На около четиридесет мили от остров Карнерал.

— Чудесно — каза Тексар. — Трябва да ги оставим да навлязат по на юг и час по-скоро да съберем милицията. Ако стане нужда, още утре ще отидем да се скрием към Бахамския пролив…

— И ако ни притиснат много, преди да успеем да се съединим с привържениците си, ще намерим сигурно убежище на английските острови!

Различните проблеми, които се разглеждаха в този разговор, интересуваха живо Зерма. Ако Тексар реши да напусне острова, дали ще отведе пленничките, или ще ги остави във вигвама под надзора на Скуамбо? В последния случай по-добре метиската да предприеме опита си за бягство едва след заминаването на испанеца. Тогава може би ще има повече шансове за успех. А възможно е федералният отряд, движещ се в тоя момент из Южна Флорида, междувременно да стигне до бреговете на езерото Окичоби, близо до остров Карнерал.

Но надеждата, събудила се отново у Зерма, се изпари моментално.

Бедата беше там, че на зададения му въпрос какво ще прави с метиската и детето, Тексар отговори без колебание:

— Ако стане нужда, ще ги отведа чак на Бахамските острови.

— Ще може ли момиченцето да издържи на такова ново уморително пътуване?

— Да, гарантирам за това, пък и Зерма ще съумее да го предпази от умора по пътя!

— Ами ако детето умре?

— По-добре да го видя умряло, отколкото да го върна на баща му!

— Аха, значи мразиш тия Бърбанкови!

— Толкова, колкото ги мразиш и ти!

Зерма едва се сдържа да не отвори вратата и да застане лице срещу лице пред тези двама мъже, които толкова си приличаха не само по гласа, но и по престъпните наклонности, по пълната си безсъвестност и безсърдечност. Ала успя да се овладее. По-добре да чуе и последната дума от разговора между Тексар и съучастника му. Когато той свършеше, може би щяха да заспят. Именно тогава, преди да са тръгнали, щеше да бъде най-удобно да предприеме бягството, станало наложително.

Очевидно испанецът можеше да научи още много неща от този, който му говореше. Затова продължи да го разпитва.

— Какво ново има на Север? — запита той.

— Нищо особено. За нещастие, изглежда, че федералистите вземат надмощие и има опасност накрая да се сложи край на робовладелствого!

— Та какво от това! — произнесе Тексар с равнодушен тон.

— Всъщност ние не сме нито за Юга, нито за Севера! — отвърна другият.

— Така е. И важното е. докато двете страни се чепкат, винаги да бъдем на страната, от която можем да спечелим повече!

Говорейки така, Тексар се разкриваше целият. Да ловят риба в мътна да вода на гражданската война, беше единствената цел на тия двама души.

— Но — добави той — какво по-особено се е случило във Флорида през последните осем дни?

— Нищо, което да не ти е известно. Стивънс все още държи реката до Пиколата.

— А не възнамерява ли да се придвижи по-нагоре по Сент Джонс?

— Не, канонерките не се опитват дори да разузнават в южната част на околията. Изобщо мисля, че тази окупация скоро ще свърши, а в такъв случай цялата река ще бъде отново свободна за придвижването на конфедералистите!

— Какво искаш да кажеш?

— Носи се слух, че Дюпон имал намерение да се оттегли от Флорида, като остави тук само два-три кораба за блокадата на бреговете!

— Възможно ли е?

— Чух така да се говори и ако е вярно, Сент Огъстин скоро ще бъде опразнен.

— А Джексънвил?

— И Джексънвил също.

— Ей, дявол да го вземе! Значи ще мога да се върна там, да събера наново нашия Комитет и да заема пак мястото, от което федералистите ме лишиха! Ах, проклети северняци, само да взема отново властта, ще видят как ще я използувам!

— Не ще и дума!

— И ако Джеймз Бърбанк и семейството му още не са се махнали от Кемдлис Бей, ако не са се опитали да се спасят от отмъщението ми чрез бягство, този път вече няма да ми се изплъзнат!

— И аз те подкрепям! Всичко, което си изпатил от това семейство, аз също съм го изпатил! Което ти искаш, аз също го искам! Което мразиш, аз също го мразя! Двамата с теб сме едно…

— Да, едно! — повтори Тексар.

Разговорът прекъсна за момент. По звъна на чашите Зерма разбра, че испанецът и „другият“ пият.

Зерма беше поразена. Като ги слушаше, Струваше й се, че тия двамата имат еднакъв дял във всички престъпления, извършени напоследък във Флорида и по-специално срещу семейство Бърбанк. А като ги слуша още половин час, още повече се убеди в това. Сега научи и някои подробности за загадъчния живот на испанеца. И все един и същ глас питаше и отговаряше, сякаш Тексар говореше сам в стаята. Тук се криеше някаква тайна, разбулването на която беше извънредно важно за метиската. Но ако тези негодници разберяха, че Зерма е узнала част от техните тайни, дали щяха да се поколебаят да я убият, за да предотвратят тази опасност? И какво щеше да стане с детето, когато Зерма умреше?

Вероятно наближаваше единайсет часът вечерта. Времето продължаваше да е отвратително. Вятърът виеше, дъждът се лееше безспир. По всяка вероятност Тексар и другарят му нямаше да се изложат на външните стихии. Те щяха да прекарат нощта във вигвама и да пристъпят към изпълнението на плановете си чак на другия ден.

Зерма се убеди напълно в това, когато чу съучастника на Тексар — положително беше той — да пита:

— Е, какво решаваме?

— Ето какво — отговори испанецът. — Утре сутринта ще отидем с нашите хора да огледаме околностите на езерото. Ще изследваме кипарисовата гора на три-четири мили, като изпратим напред ония от другарите си, които я познават най-добре, и по-специално Скуамбо. Ако нищо не показва, че федералният отряд се приближава, ще се върнем и ще почакаме дотогава, докато се наложи да отстъпим. Ако, напротив, има непосредствена опасност, аз ще събера нашите привърженици и моите роби и ще откарам Зерма до Бахамския пролив. Ти пък ще се погрижиш да събереш милицията, пръсната из Южна Флорида.

— Разбрано — отвърна другият. — Утре, докато вие сте на разузнаване, аз ще се крия в горите на острова. Не бива да ни виждат заедно!

— Не бива, разбира се! — извика Тексар. — Да не съм луд да извърша такава глупост, която би разкрила нашата тайна! Значи ще се видим чак утре вечер във вигвама. И дори ако бъда принуден да замина през деня, ти ще напуснеш острова след мен. И тъй, ще се срещнем около нос Сейбъл!

Зерма разбра, че вече не може да бъде освободена от федералиСтите.

Защото, ако испанецът узнаеше, че отрядът се приближава, той положително щеше да напусне острова заедно с нея още на другия ден…

Така че метиската можеше да разчита за своето спасение единствено на себе си, колкото и рисковано, да не кажем невъзможно, да би било едно бягство при толкова трудни условия.

И все пак с каква смелост би предприела такъв опит, ако знаеше, че Джеймз Бърбанк, Гилбърт, Марс и някои от другарите им от плантацията са тръгнали на поход, за да я измъкнат от ръцете на Тексар, че са разбрали от бележката й накъде да насочат диренията си, че мистър Бърбанк вече е стигнал по горното течение на Сент Джонс оттатък езерото Вашингтон, че е прекосил голяма част от кипарисовата гора, че малката потеря от Кемдлис Бей се е съединила с отряда на капитан Хауик, че смятат Тексар, самия Тексар, за организатор на засадата при Кисими, че този мерзавец ще бъде преследван безмилостно и ще бъде разстрелян без присъда, ако успееха да го заловят!…

Но Зерма не можеше да знае нищо от това. Тя не трябваше да чака вече никаква помощ… Затова беше твърдо решена въпреки всички опасности да избяга от остров Карнерал.

Обаче изпълнението на този план трябваше да се отложи с едно денонощие, макар че много тъмната нощ беше удобна за бягство. Бандитите, които не се бяха укрили в гората, сега се намираха около вигвама. Чуваше се как сноват насам-натам по брега, пушат или разговарят. Ако опитът й не успееше, ако разкриеха намерението и, положението на Зерма щеше да се влоши още повече и може би щеше да си навлече яростта на Тексар.

А дали утре няма да се яви някаква по-благоприятна възможност за бягство? Та нали испанецът бе казал, че другарите му, робите му, дори индианецът Скуамбо ще дойдат с него, за да следят движението на федералния отряд? Дали Зерма не можеше да се възползува от това обстоятелство, за да увеличи шансовете си за успех? Ако съумееше да мине незабелязано през протока и да се добере до гората, вече нямаше да се съмнява, че ще бъде спасена с божия помощ. Криейки се, щеше да се изплъзне от ръцете на Тексар. Капитан Хауик сигурно не беше далеч. Щом напредваше към езерото Окичоби, може би имаше известна вероятност да бъде освободена от него?

Ето защо по-добре да почака до утре. Но една случка разруши основата, на която се крепяха последните шансове на Зерма, и подрони окончателно положението й пред Тексар.

В този момент по вратата на вигвама се почука. Беше Скуамбо, който съобщи на господаря си кой е.

— Влез! — каза испанецът. Скуамбо влезе.

— Имате ли някакви нареждания за през нощта? — запита той.

— Бъдете нащрек — отговори Тексар — и ме уведомявайте и за най-малката опасност!

— Ще изпълня вашите разпореждания — отговори Скуамбо.

— Утре сутринта ще отидем да разузнаваме на няколко мили в кипарисовата гора.

— А метиската и Ди?

— Както обикновено, ще ги пазите добре. А сега, Скуамбо, никой да не ни безпокои във вигвама!

— Разбрано.

— Какво правят хората ни?

— Ходят насам-натам и като че ли не им се спи.

— Никой да не се отдалечава!

— Ясно.

— А какво е времето?

— Вече не е толкова лошо. Дъждът спря, а и вятърът скоро ще утихне.

— Добре.

Зерма не преставаше да слуша. Очевидно разговорът свършваше, но изведнъж чу сподавена въздишка и нещо като хъркане.

Сърцето на Зерма заби силно.

Тя се изправи, завтече се към тревната постеля и се надвеси над момиченцето…

Ди току-що се бе събудила, и то в какво състояние! От устните й излизаше хрипкаво дишане. Малките й ръце махаха във въздуха, сякаш искаше да го притегли към устата си. Зерма можа да долови само две думи:

— Да пия!… Да пия!…

Нещастното дете се задушаваше. Трябваше незабавно да се изнесе навън. Обезумялата Зерма го взе на ръце в непрогледния мрак и се опита да го съживи със собствения си дъх. Усещаше как то се мята като в конвулсии. Извика… разтвори вратата на стаята си…

Там пред Скуамбо стояха прави двама души, които толкова си приличаха по лице и телосложение, че Зерма не би могла да познае кой от двамата е Тексар.