Жул Верн
Север против Юг (25)

X. СРЕЩА

Да, трябваше да се върви напред. Но поради възможните опасности се налагаше да се вземат всички предпазни мерки. Необходимо беше да се разучи пътят, да се изследват дебрите на кипарисовата гора, да бъдат готови за всякакви премеждия.

Ето защо оръжията бяха грижливо проверени и приведени в готовност да влязат в действие при първия даден знак. И при най-малката тревога щяха да захвърлят торбите на земята. И до един да участвуват в отбраната. Що се отнася до разположението на участниците в похода, то щеше да остане същото: Гилбърт и Марс както досега щяха да бъдат в авангарда, но на по-голямо разстояние, за да предотвратят евентуална изненада. Всеки беше готов да изпълни дълга си, макар че сърцата на тези храбреци несъмнено се свиваха, щом възникнеше някаква пречка между тях и целта, която искаха да достигнат.

Скоростта им ни най-малко не намаля. Все пак решиха, че не е благоразумно да вървят непрекъснато по ясно очертаните следи. Трябваше да се стараят да избягват среща с отряда, който се движеше по посока на Евърглейдс. За нещастие скоро се убедиха, че това ще бъде доста трудно. Всъщност този отряд не караше направо. Следите често се отклоняваха ту надясно, ту наляво, а това показваше известно колебание в движението. Все пак главната им посока беше юг.

Мина още един ден. Никаква среща не бе принудила Джеймз Бърбанк да се спре. Той крачеше бързо и явно настигаше отряда, който вървеше през кипарисовата гора. Това личеше по многобройните следи, които от час на час ставаха все по-пресни по тази малко размекната почва. Лесно можеше да се познае колко пъти са спирали иЛи да похапнат — а тогава следите се кръстосваха, което показваше, че са ходили насам-натам във всички посоки, — или пък, когато не са имали достатъчно време за друго, вероятно да обсъдят по кой път да тръгнат.

Гилбърт и Марс непрекъснато изучаваха с голямо внимание тези следи. Те можеха да им разкрият много неща, затова ги проследяваха грижливо като семинолите, така изкусни в изучаването и на най-малките дири в местностите, из които бродят при лов или война.

В резултат на един от тези задълбочени огледи Гилбърт можа да заяви уверено:

— Татко, сега сме сигурни, че нито Зерма, нито сестричката ми не са с отряда, който се движи пред нас. Тъй като няма никаква следа от конски копита по земята, може да се предположи, че ако Зерма беше с тях, очевидно щеше да върви пеш, носейки сестричката ми на ръце, и лесно щяха да се разпознаят стъпките й, както и стъпките на Ди по време на престоите. А не личи никакъв отпечатък от женски или детски крак. Що се отнася до този отряд, няма никакво съмнение, че той има огнестрелно оръжие. На много места по земята се виждат отпечатъци от приклади. Забелязах дори следното: тези приклади наподобяват прикладите на пушките на морската пехота. Следователно флоридската милиция вероятно разполага със същия вид оръжие; друго обяснение не може да има. Освен туй — за нещастие това е безспорно — отрядът им е най-малко десет пъти по-многоброен от нашия. Така че когато се приближим до него, трябва да се движим крайно предпазлизо!

Не им оставаше нищо друго, освен да се вслушат в съветите на младия офицер. Така и сториха. А що се отнася до изводите, които правеше от броя и формата на отпечатъците, несъмнено те бяха правилни. Безспорно нито малката Ди, нито Зерма бяха във въпросния отряд. Следователно не вървяха по следите на испанеца. Хората от Черния залив не можеха да бъдат нито толкова многобройни, нито толкова добре въоръжени. Ето защо нямаше съмнение, че тук става дума за многоброен отряд на флоридската милиция, който се насочва към южните области на полуострова, тоест към Евърглейдс, където Тексар вероятно вече е пристигнал от един-два дни.

Във всеки случай този така съставен отряд беше опасен за спътниците на Джеймз Бърбанк.

Вечерта спряха до малка горска поляна. Преди няколко часа на нея трябва да е имало хора, както показваха този път купчинките едва изстинала пепел — останки от лагерните огньове.

Тогава решиха да продължат пътя си чак след смрачаване. Нощта обещаваше да бъде тъмна. Небето беше облачно. Луната, почти в последната си четвърт, щеше да изгрее много късно. Всичко това позволяваше да се приближат до отряда при най-благоприятни условия. Може би щяха да успеят да го открият, без да бъдат забелязани, да го заобиколят, като се крият в горския гъсталак, да го изпреварят и движейки се на югоизток, първи да стигнат до езерото Окичоби и остров Карнерал.

Малкият отряд потегли към осем и половина часа и се запровира мълчаливо под свода на дърветата, сред дълбок мрак, като и сега Марс и Гилбърт му служеха за разузнавачи. Около два часа всички вървяха така, стараейки се да се движат безшумно, за да не се издадат.

Малко след десет часа Джеймз Бърбанк спря с една дума групата негри, начело на които вървеше той с управителя. Синът му и Марс бързо се бяха върнали обратно. Всички се заковаха на място и зачакаха да им обяснят причината за това внезапно връщане.

И скоро получиха обяснение.

— Какво има? — запита Джеймз Бърбанк. — Какво сте забелязали с Марс?

— Лагер, разположен под дърветата, и огньовете му още се виждат ясно.

— Далеч ли е оттук? — попита Едуард Керъл.

— На сто крачки.

— Успяхте ли да разберете какви са хората, настанени в тоя лагер?

— Не, защото огньовете вече гаснат1 — отговори Гилбърт. — Но мисля, че не сме сбъркали в изчислението си: те са двеста души!

— Спят ли, Гилбърт?

— Да, почти всички, но са оставили охрана. Забелязахме няколко часови с пушка на рамо, които крачат напред-назад между кипарисите.

— Какво ще правим? — запита Едуард Керъл, обръщайки се към Младия офицер.

— Най-напред — отвърна Гилбърт — трябва да се помъчим да разберем какъв е този отряд, а след това да се опитаме да го заобиколим.

— Аз Съм готов да отида на разузнаване — заяви Марс.

— И аз ще дойда с вас — вметна Пери.

— Не, ще отида аз — възрази Гилбърт. — За това мога да разчитам единствено на себе си…

— Гилбърт — каза Джеймз Бърбанк, — всеки от нас желае да рискува живота си за общото дело. Но за да извърши това разузнаване без опасност да го забележат, човек трябва да е сам…

— Затова и сам ще отида.

— Не, синко, моля те да останеш при нас — рече мистър Бърбанк. — Марс ще бъде достатъчен за гази работа.

— Готов съм, господарю!

И без да пита повече, Марс изчезна в мрака.

В това време Джеймз Бърбанк и другарите му се приготвиха да дадат отпор на всякакво нападение. Сложиха торбите на земята. Носачите грабнаха отново оръжието си. Всйчки с пушка в ръка се притаиха зад дънерите на кипарисите, така че да могат веднага да се съберат отново, ако станеше нужда да се сгъстят.

От мястото, където беше Джеймз Бърбанк, лагерът не се забелязваше. Трябваше да се приближат с петдесетина крачки, за да могат да видят вече много отслабналите огньове. Затова се налагаше да почакат завръщането на метиса, преди да вземат решение според обстоятелствата. От нетърпение младият лейтенант се бе придвижил на няколко ярда от мястото на престоя.

Междувременно Марс напредваше крайно предпазливо, като се криеше зад дънера ту на едно, ту на друго дърво. Приближавайки се по тоя начин, рискуваше по-малко да бъде забелязан. Надяваше се да стигне .толкова наблизо, че да може да разгледа мястото за лагеруване, да разбере колко души са там и най-вече какви са. Това щеше да бъде доста трудно. Нощта беше тъмна, а огньовете вече не изпущаха никаква светлина. За да успее, трябваше да се промъкне до самия лагер. А Марс имаше достатъчно смелост да стори това и достатъчно ловкост да надхитри бдителността на дежурните часови.

И тъй, Марс напредваше полека-лека. Той не бе взел нито пушка, нито револвер, за да не му пречат в случай на нужда. Беше въоръжен само с брадва, защото трябваше да избягва всякакъв гърмеж и да се брани безшумно.

Скоро храбрият метис се приближи съвсем до един от часовите, който стоеше само на седем-осем ярда от лагера. Всичко бе потънало в тишина. Очевидно уморени от дълъг път, хората спяха дълбоко. Само часовите бодърствуваха на поста си, кои по-зорко, кои по-вяло, което не убягна от вниманието на Марс.

Ето че един от часовите, когото наблюдаваше от няколко минути, макар и да стоеше прав, не мърдаше вече. Пушката му лежеше на земята. Облегнат на един кипарис и клюмнал глава, той като че всеки момент беше готов да заспи. Може би Марс щеше да успее да се промъкне зад него и така да стигне до самия лагер.

Той се приближаваше бавно към часовия, но внезапно под крака му изпращя счупена суха съчка и издаде присъствието му.

Човекът тутакси се сепна, вдигна глава, сниши се, погледна надясно, после наляво.

Сигурно забеляза нещо подозрително, защото грабна пушката си и се прицели…

Но преди да успее да стреля, Марс изтръгна насоченото към гърдите му оръжие, затисна с широката си длан устата на часовия, за да не може да извика, и го повали на земята.

Само след миг, като върза на устата му кърпа, якият метис метна човека на гръб и въпреки съпротивата му бързо го понесе към поляната, където се намираше Джеймз Бърбанк.

Другите часови, които пазеха лагера, не бяха усетили нищо — доказателство, че не бдяха достатъчно зорко. След няколко минути Марс пристигна с товара си и го сложи в нозете на младия си господар.

Групата негри мигновено наобиколи Джеймз Бърбанк. Гилбърт, Едуард Керъл и управителя Пери. Дори и да нямаше превръзка на устата, полузадушеният човек пак не беше в състояние да пророни нито дума. Мракът не позволяваше нито да се види лицето му, нито да се разбере по униформата му дали е от флоридската милиция.

Марс махна кърпата, която притискаше устата му. но преди да го разпитат, трябваше да почакат да дойде на себе си.

когато отвори очи и ги огледа, Бърбънгт каза:

— Няма защо да се страхуваш от нас!

— Какво искате от мен?

искам да зная за Юга ли сте, или за Севера.

— За Севера.

— Тогава съм готов да отговарям!

— Колко души има в отряда, който латерува там? — запита той.

— Около двеста.

— А къде отива?

— Към Евърглейдските блата.

— Кой е командирът му?

— Капитан Хауик.

— капитан Хауик от командния състав на „Уобъш“! — възкликна Гилбърт.

— Същият!

— Значи, този отряд се състои от моряци от ескадрата на Комодор Дюпон?

— Да, федералисти, северняци, аболиционисти, юнионисти! — отговори човекът, който, изглежда се гордееше като изброяваше тези различни названия, давани на борците за справедливата кауза.

Значи Джеймс Бърбангт и спътниците му имаха пред себе си не отряд на Флоридската милиция, както смятаха и не шайка привърженици на Тексар, а приятели, другари по оръжие, чиято подкрепа идеше толкова навреме!

— Ура! Ура! — завикаха те така силно, че целият лагер се събуди. Почти веднага в мрака светнаха факли. Всички се втурнаха, насъбраха се на поляната и преди да си разменят взаимно обяснения, капитан Хауик стисна ръката на младия лейтенант, когото никак не бе очаквал да срещне по пътя за Евър Глейс. Обясненията не бяха нито дълги нито трудни.

— Капитане — запита Гилбърт, — можете ли какво търсите в Южна Флорида?

— Скъпи ми Гилбърт — отговори капитан Хауик, — Комодорът ни изпрати тук на поход.

— От къде идвате?…

— От москито Инлет, от където се отбихме първо в Ню Смирна, във вътрешноста на околията.

— В такъв случай ще ви попитам, капитане, каква е целта на вашия поход?

— Целта ни е да накажем една банда южняци, които са устроили засада на две наши лодки, и да отмъстим за смъртта на храбрите си другари!

И ето какво разказа капитан Хауик — нещо, което Джеймз Бърбанк не можеше да знае, защото се бе случило два дни след отпътуването му от Кемдлис Бей.

Читателите сигурно не са забравили, че комодор Дюпон се занимаваше по това време с организирането на ефикасна блокада по крайбрежието. С тази цел флотилията му кръстосваше из морето между остров Анастейжа, южно от Сент Огъстин, и входа на пролива, който дели Бахамските острови от нос Сейбъл, разположен в южния край на Флорида. Но това му се струвало недостатъчно и решил да преследва лодките на южняците дори в малките речици на полуострова.

Именно с такава цел била изпратена тази експедиция, състояща се от отряд моряци и две лодки от ескадрата под командуването на двама офицери, които въпреки малочислеността на хората си не се поколебали да се впуснат по реките на тази околия.

Ала банди южняци следели действията на федералистите. Те оставили лодките да се вдълбочат в тази дива част на Флорида — достойна за съжаление непредпазливост от страна на севернЯците, тъй като из тази област бродели индианци и милиционерски отряди. И ето какво се случило: лодките били подмамени в засада при езерото Кисими, на осемдесет мили западно от нос Малабар. Нападнали ги многобройни бандити и заедно с няколко моряци там загинали и двамата офицери, които ръководели тая злополучна експедиция. Оцелелите успели само по чудо да се доберат до Москито Инлет. Комодор Дюпон веднага заповядал да тръгнат незабавно по следите на флоридската милиция, за да отмъстят за избиването на федералистите.

И тъй, отряд от двеста моряци под командуването на капитан Хауик слязъл при Москито Инлет. Скоро той стигнал до градчето Ню Смирна, разположено на няколко мили от брега. След като събрал необходимите му сведения, капитан Хауик тръгнал на югозапад. Повел отряда си към Евърглейдските блата, защото смятал, че именно там ще се натъкне на шайката, виновна за засадата при Кисими, и сега се намираше много близо до нея.

Ето тези събития бяха все още неизвестни на Джеймз Бърбанк и спътниците му, когато капитан Хауик се срещна с тях в тази част от кипарисовата гора.

След това капитанът и лейтенантът си размениха бързо въпроси и отговори за всичко, което можеше да ги интересува сега и в бъдеще.

— Най-напред в Евър лейдс — каза Гилбърт — знайте, че ние също отиваме.

— И вие ли? — възкликна офицерът, много учуден от това съобщение. — Какво ще правите там?

— Ние преследваме негодници, капитане, и ще ги накажем като тия, които вие искате да накажете!

— Кои са тези негодници?

— Преди да ви отговоря, капитане — помоли Гилбърт, — позволете ми да ви задам един въпрос. Кога тръгнахте с хората си от Ню Смирна?

— Преди осем дни.

— И не срещнахте никакъв южняшки отряд във вътрешността на околията?

— Никакъв, драги Гилбърт — отвърна капитан Хауик. — Но знаем от сигурен източник, че няколко милиционерски отряда са се скрили в Южна Флорида.

— А кой е главатарят на отряда, който преследвате? Познавате ли го?

— Много добре и мога да добавя дори, че ако успеем да го заловим, мистър Бърбанк няма да съжалява.

— Какво искате да кажете? — запита Джеймз Бърбанк развълнувано капитан Хауик.

— Искам да кажа, че този главатар е именно испанецът, когото Военният съвет в Сент Огъстин неотдавна е оправдал поради липса на доказателства за случая с Кемдлис Бей.

— Тексар?

Всички произнесоха в един глас това име и не е трудно да си представим какво учудване имаше в гласа им!

— Как! — извика Гилбърт. — Значи вие гоните Тексар, главатаря на тези бандити?

— Да, него! Той е устроил засадата при Кисими, той е виновен за клането, извършено от петдесетина негодници като него, които е предвождал лично, и както научихме в Ню Смирна, се е укрил в областта Евърглейдс.

— А какво ще правите, ако успеете да хванете този мерзавец? — запита Едуард Керъл.

— Ще го разстреляме на място — отговори капитан Хауик. — Такава е изричната заповед на комодора и бъдете сигурен, мистър Бърбанк, че тази заповед ще бъде изпълнена незабавно!

Лесно можем да си представим как подействува това разкритие на Джеймз Бърбанк и спътниците му. Те бяха почти уверени, че с подкрепленията, докарани от капитан Хауик, ще могат да освободят Ди и Зерма, че испанецът и съучастниците му непременно ще бъдат заловени и че най-после всички тези престъпления неминуемо ще бъдат наказани. Затова колко сърдечни ръкостискания си размениха моряците от федералния отряд и негрите, докарани от Кемдлис Бей, и какви радостни „ура“ екнаха отвред!

Тогава Гилбърт обясни на капитан Хауик защо той и другарите му са дошли в Южна Флорида. За тях най-важно беше да освободят Зерма и детето, откарани на остров Карнерал, както показваше писъмцето на метиската. Същевременно капитанът научи, че алибито, на което се бе позовавал испанецът във Военния съвет, не може да се приеме за достоверно, макар и да е необяснимо как е успял да го докаже. Но тъй като сега трябва да отговаря не само за отвличането, а и за клането при Кисими, Тексар трудно би избягнал наказанието за това двойно престъпление.

Ала една неочаквана мисъл осени Джеймз Бърбанк, който се обърна към капитан Хауик с въпроса:

— Можете ли да ми кажете кога стана тази история с федералните лодки?

— Разбира се, мистър Бърбанк. Нашите моряци бяха избити на 22 март.

— А точно на 22 март — забеляза Джеймз Бърбанк — Тексар е бил още в Черния залив и тъкмо се е готвел да го напусне. Тогава как може да участвува в клане, което е ставало на двеста мили оттам, при езерото Кисими?

— Какво казвате? — извика капитанът.

— Казвам, че не е възможно Тексар да е бил главатар на тези южняци, които са нападнали вашите лодки!

— Лъжете се, мистър Бърбанк — отвърна капитан Хауик. — Моряците, които са се спасили от гибел, са забелязали испанеца. Аз лично разпитах тези моряци. Те познават Тексар, когото са имали възможност да видят в Сент Огъстин.

— Не може да бъде, капитане — възрази Джеймз Бърбанк.

— Бележката написана от Зерма, бележката, която е в нашите ръце, доказва, че на 22 март Тексар се е намирал още в Черния залив.

Гилбърт слушаше, без да се намесва. Той разбираше, че баща му е прав. Испанецът не е могъл да бъде в деня на клането в околностите на езерото Кисими.

— В края на краищата това е без значение! — каза той тогава.

— В живота на този човек има толкова необясними неща, че не бих си блъскал главата да ги разгадавам. На 22 март той се е намирал още в Черния залив — така твърди Зерма. На 22 март е предвождал група флоридци на двеста мили оттам — това твърдите вие, капитане, според разказа на вашите моряци. Нека бъде така! Едно е сигурно обаче: че сега той се намира в Евърглейдс. А след две денонощия може да бъде в ръцете ни!

— Да, Гилбърт — отвърна капитан Хауик, — и за каквото и да бъде разстрелян този мерзавец — за отвличане или за засада, — според мен той ще бъде разстрелян заслужено! На път!

И все пак всичко това беше твърде загадъчно, както и толкова други неща, свързани с частния живот на Тексар. Тук имаше пак някакво необяснимо алиби, сякаш испанецът наистина притежаваше способността да се раздвоява.

Дали щеше да се изясни тази тайна? Не можеше да се каже с положителност. Както и да е, трябваше да заловят Тексар и именно тази цел си бяха поставили моряците на капитан Хауик, обединили се със спътниците на Джеймз Бърбанк.