Жул Верн
Север против Юг (24)

IX. ГОЛЯМАТА КИПАРИСОВА ГОРА

Езерото Вашингтон, дълго десетина мили, е едно от най-незначителните в тази област на Южна Флорида. Плитките му води са задръстени с треви, които течението откъсва от плаващите ливади — истински гнезда на змии, — поради които плаването по езерото е опасно. Затова и то е пусто както бреговете му, тъй като там е неудобно да се ходи на лов и риболов, и лодки от Сент Джонс рядко стигат до него.

Южно от езерото реката поема отново предишната си посока, завивайки по-определено към южната част на полуострова. Тук тя е само плитък поток, чиито извори се намират на тридесет мили на юг, между 28р и 27р северна ширина.

Под езерото Вашингтон Сент Джонс престава да бъде плавателна. Колкото и да съжаляваше Джеймз Бърбанк, той бе принуден да се откаже от пътуването по вода и да поеме по суша, през мъчнопроходима местност, в по-голямата си част блатиста, през безкрайни гори, прорязани от речици и тресавища, които забавят движението на пешеходците.

Слязоха от лодката. Оръжието и торбите с провизии разпределиха между негрите. Така участниците в похода щяха да минат без умора и затруднения. В това отношение нямаше опасност от забавяне. Всичко беше уредено предварително. Когато станеше нужда да спират, само за няколко минути можеха да си устроят лагер.

Най-напред Гилбърт с помощта на Марс се залови да скрие лодката. Важното беше тя да не бъде забелязана, в случай че група флоридци или семиноли споходеше бреговете на езерото Вашингтон. А и трябваше да бъдат сигурни, че ще я намерят, когато се върнеха, за да се спуснат обратно по Сент Джонс. Под надвисналите клони на крайбрежните дървета, на завет между гигантските тръстики, можаха лесно да устроят местенце на лодката, след като предварително свалиха мачтата й. И така добре я скриха под гъстата зеленина, че беше невъзможно да се забележи от високия бряг.

Навярно така бе станало и с една друга лодка, която Гилбърт много би желал да намери. Тя бе откарала Ди и Зерма до езерото Вашингтон. Поради невъзможността да се плава в тия води Тексар вероятно я е оставил някъде около тази „фуния“, през която езерото се влива в реката. Испанецът е трябвало да стори същото, което Джеймз Бърбанк беше принуден да направи сега.

Ето защо през последните часове на деня се заловиха да претърсват старателно, за да намерят тази лодка. Тя щеше да бъде ценно указание и доказателство, че Тексар се е движил по реката до езерото Вашингтон.

Но търсенето се оказа напразно. Не успяха да открият лодката, може би защото не търсиха достатъчно надалеч, а може би и защото, когато е тръгвал, испанецът не е възнамерявал да се връща и е сметнал, че тя няма да му е нужна повече, та я е унищожил.

Колко ли мъчително е било пътуването между езерото Вашингтон и Евърглейдските блата! Вече не е имало река, която да спести толкова продължителната умора на една жена и едно дете. Ди. носена на ръце от метиската, Зерма, принудена да върви подир мъже. свикнали на такива преходи през тази труднопроходима местност, обидите, тормозът, безпощадните удари, с които са я обсипвали, за да я накарат да ходи по-бързо, паданията, при които се е мъчила да предпази момиченцето, забравяйки себе си — всички си представяха нагледно тези печални сцени. При мисълта, че жена му е принудена да търпи толкова страдания, Марс пребледняваше от яд и тогава от устата му се изтръгваха думите:

— Ще убия Тексар!

Защо не беше сега на остров Карнерал, изправен пред този мерзавец, чиито гнусни интриги бяха причинили толкова злини на семейство Бърбанк, а и на всичко отгоре бе отвлякъл жена му Зерма!

Устроиха си лагер до края на малкия нос, който се проточва от северния ъгъл на езерото. Неблагоразумие би било да пътуват посред нощ през непозната местност, където зрителното поле неминуемо щеше да бъде твърде ограничено. Затова, след като се съвещаваха, решиха да чакат до първите лъчи на зората, преди да тръгнат отново на път. Рискът да се загубят из тия гъсти гори беше много голям, та не искаха да се излагат на него.

През нощта не се случи нищо особено. В четири часа, когато започна да се развиделява, бе даден сигнал за потегляне. Половината от прислугата стигаше, за да носи торбите с провизии и лагерните принадлежности. Така негрите можеха да се сменят помежду си. Всички — и господари, и слуги — бяха въоръжени с карабини „Миние“, които се зареждат с един куршум и с четири едри сачми, а също и с револвери „Колт“, така широко използувани от двете страни още от началото на гражданската война. При това положение можеха да окажат успешна съпротива на шейсетина семиноли и дори ако станеше нужда, да нападнат Тексар, даже и да беше заобиколен от същия брой свои сподвижници.

Сметнаха за целесъобразно да се движат колкото е възможно по-близо до брега на Сент Джонс. Тук реката течеше на юг, тоест по посока на езерото Окичоби. Тя приличаше на нишка, опъната през дългия лабиринт от гори. Можеше да вървят по брега й,без опасност да сбъркат пътя. Така и сториха.

Това се оказа доста лесно. По десния бряг се очертаваше нещо като пътека — същински път, по които вероятно са влачили някаква лека лодка към горното течение на реката. Крачеха бързо, Гилбърт и Марс — отпред, Джеймз Бърбанк и Едуард Керъл — отзад, управителят Пери — след прислужницитенегри, които носеха торбите, сменяйки се на всеки час. Преди да тръгнат, закусиха набързо. Да се спират на пладне, за да обядват, в шест часа вечерта — за да вечерят, да се настаняват на лагер, ако тъмнината не позволява да продължават по-нататък, да тръгват отново на път, ако сметнеха, че могат да се ориентират в гората — такъв ред установиха и щяха строго да го спазват.

Най-напред трябваше да заобиколят източния бряг на езерото Вашингтон — доста нисък и почти мочурлив. Тук горите се появиха отново. Но те все още не бяха нито така просторни, нито толкова гъсти, както ония, които щяха да срещнат по-нататък. Това се дължеше на самото естество на дървесните видове, които ги съставляваха.

Всъщност тук имаше само високи кампешови дървета с малки листа, жълти гроздове и кафеникава сърцевина, използувана за производство на багрило; освен това — мексикански брястове, газуми с кичури бели цветове, употребявани за най-различни домашни нужди, а сянката им, казват, лекувала и най-упоритите простуди — дори хремата. На места растяха също няколко групички хининови дървета, които тук приличат на обикновени храсти, а не на великолепни дървета, каквито са в родината си Перу. И най-после на цели лехи, непознали никога грижите на опитен градинар, са се разпрострели растения с ярки цветове — горчивки, амарилиси, устрели. чиито гънки влакна служат за производство на някои тъкани. Както забелязва един от най-сведущите изследователи на Флорида1, всички тези растения и цветя, „жълти или бели в Европа, придобиват в Америка различните нюанси на червеното — от пурпурно до най-нежно розово.“

Надвечер тази растителност изчезна и се смени с голяма кипарисова гора, която се простира чак до Евърглейдските блата.

През тоя ден бяха изминали двайсетина мили. Затова Гилбърт попита спътниците си дали не са се преуморили.

— Готови сме да тръгваме отново, мистър Гилбърт — обади се един от негрите, говорейки от името на своите другари.

— Няма ли опасност да се загубим през нощта? — забеляза Едуард Керъл.

— Ни най-малко — отговори Марс, — защото ще продължаваме да вървим по брега на Сент Джонс.

— Ай нощта ще бъде светла — добави младият офицер. — Небето е безоблачно. Луната, която ще изгрее към девет часа. ще

——

1 Господин Пусиелг. за нещастие умрял, преди да успее да завърши своето изследователско пътешествие. Б. а.

 

свети до сутринта. Освен това клоните на кипарисите са редки и там не е толкова тъмно, колкото в друга гора.

И тъй, тръгнаха. Вървяха няколко часа през нощта, а на сутринта малкият отряд се спря, за да закуси под един от тия гигантски кипариси, които се наброяват с милиони в тази част от Флорида.

Който не е виждал тези природни чудеса, не може да си ги представи. Въобразете си зеленееща ливада, издигаща се на повече от сто фута височина, поддържана от прави, сякаш дялани стволове, по която ти се дощява да се разходиш. Земята отдолу е размекната и мочурлива. Тъй като почвата не е в състояние да попива повече, тя е винаги покрита с вода. Тук гъмжи от различни видове жаби, гущери, скорпиони, паяци, костенурки, змии, всевъзможни блатни птици. По-нагоре като падащи звезди прелитат авлиги със златиста перушина, по високите клони подскачат катерички, а папагалите изпълват гората с оглушителното си бъбрене. Изобщо интересна, но труднопроходима местност.

Ето защо трябваше да изучават старателно земите, в които навлизаха. Пешеходец би могъл да затъне до подмишниците в многобройните мочурливи ями. Но като се движеха внимателно под лунната светлина, която се прецеждаше през високия листак, успяваха криво-ляво да се промъкват.

Реката им помагаше да напредват в правилна посока. И това беше много благоприятно обстоятелство, защото всички тия кипариси си приличат със своите уродливи, криви, сбръчкани, корубести в основата си стъбла, които спущат в земята дълги възлести корени и се издигат като колони на двайсет фута височина. Това са същински чадъри с грапава дръжка и права пръчка, на която се крепи огромен зелен сенник, но откровено казано, той не предпазва нито от дъжд, нито от слънце.

Малко след изгрев Джеймз Бърбанк и спътниците му влязоха под сянката на тези дървета. Времето беше великолепно. Нямаше опасност от никаква буря, която би превърнала почвата в непроходимо тресавище. Все пак трябваше да си избират внимателно пътя, за да избягват мочурливите ями, които никога не пресъхват. За щастие десният бряг на Сент Джонс беше леко наклонен, та срещаха по-малко трудности по него. По-значително ги забавяха коритата на вливащите се в реката потоци, които трябваше да заобикалят или да минават по брод.

През този ден не откриха никаква следа, която да показва присъствието на отряд южняци или семиноли, никаква диря нито от Тексар, нито от неговите другари. Възможно беше испанецът да е вървял по левия бряг на реката. Впрочем това не беше пречка. И по единия, и по другия бряг се стигаше право до южната част на Флорида, посочена в бележката на Зерма.

Вечерта Джеймз Бърбанк се спря за шест часа. Остатъкът от мощта мина в бърз ход. Вървяха мълчаливо през заспалата кипарисова гора. Никакъв полъх не раздвижваше листния свод. Луната, вече полунащърбена, отразяваше като черна сянка върху земята леката мрежа на клоните, чиито очертания се уголемяваха от височината на дърветата. Реката едва бълбукаше в корито с почти недоловим наклон. На повърхността й се показваха много плитчини; ако станеше нужда, нямаше да бъде трудно да се мине оттук.

На другия ден, след двучасова почивка, малкият отряд отново потегли на юг във вече установения ред. През този ден обаче пътеводната нишка, следвана дотогава, щеше да се прекъсне или по-право да се размотае докрай. И наистина, Сент Джонс, превърнала се вече в тънка водна струйка, изчезна под гъсталак от хининови дървета, които пиеха от самия й извор. По-нататък кипарисовата гора закриваше три четвърти от хоризонта.

На това място се появи гробище, предназначено според местния обичай за покръстени негри, останали до смъртта си верни на католическата религия. Тук-там скромни кръстове, едни от камък, други от дърво, забити върху малките могилки, бележеха гробовете между дърветата. На две-три въздушни гробници, които се крепяха на забити в земята пръти, вятърът поклащаше някой превърнал се в скелет труп.

— Съществуването на гробище на то за място — забеляза Едуард Керъл — може би показва, че наблизо има селище или колиби…

— Които сигурно вече не съществуват — възрази Гилбърт, — защото на нашите карти няма и следа от тях. Такова изчезване на селища се среща много често в Южна Флорида, било защото жителите им са ги напуснали, било защото са разрушени от индианците.

— Гилбърт — каза Джеймз Бърбанк, — какво ще правим сега, когато вече не можем да се ориентираме по Сент Джонс?

— Компасът ще ни показва посоката, татко — отговори младият офицер. — Колкото и да е голяма и гъста гората, изключено е да се загубим в нея!

— Е, тогава на път, мистър Гилбърт! — провикна се Марс, когото при спиране не го свърташе на едно място. — На път, и бог да ни води!

На половин миля оттатък негърското гробище малкият отряд навлезе отново под зеления свод и с помощта на компаса се заспуща почти право на юг.

През първата половина на деня не се случи нищо за отбелязване. Досега нищо не бе спъвало диренията, но дали докрай щеше да бъде така? Щяха ли да достигнат целта, или семейство Бърбанк щеше да бъде обречено на отчаяние? Да не могат да намерят момиченцето и Зерма, да знаят, че те търпят всевъзможни страдания, че са изложени на всевъзможни оскърбления, и да не са в състояние да ги избавят — това беше безкрайно мъчение.

Към обед спряха. Гилбърт, който пресмяташе пътя, изминат от езерото Вашингтон насам, изчисли, че се намират на петдесет мили от езерото Окичоби. Осем дни бяха изтекли от напущането на Кемдлис Бей и повече от триста мили бяха изминали с изключителна бързина. Вярно, отначало по реката, почти до изворите й, а после из кипарисовата гора не срещнаха истински сериозни препятствия. Нямаше ги проливните дъждове, от които плаването по Сент Джонс ставаше невъзможно, а бреговете прогизваха от вода. Нощите бяха красиви, пропити с чудната светлина на луната. Така всичко беше благоприятно за пътуването и пътуващите.

Сега от остров Карнерал ги делеше сравнително късо разстояние. Калени от осемдневни непрекъснати усилия, те се надяваха да достигнат целта си за по-малко от две денонощия. А тогава щеше да настъпи развръзката, която не можеше да се предвиди отсега.

Но макар че щастието им бе помагало до този момент, Джеймз Бърбанк и другарите му можеха да се опасяват, че през втората половина от деня ще се натъкнат на непреодолими трудности.

След като обядваха, тръгнаха отново при обичайните условия. Характерът на местността никак не се беше променил, само трябваше да заобикалят големи локви и многобройни мочурливи ями, да газят през потоци с вода до коленете. Общо взето пътят не се удължаваше много от тези принудителни отклонения.

Ала към четири часа следобед Марс се спря внезапно. После, когато спътниците му го настигнаха, той им посочи отпечатъци от стъпки по земята.

— Не може да има никакво съмнение — каза Джеймз Бърбанк, — наскоро оттук са минавали група хора.

— И то многобройна група — вметна Едуард Керъл.

— От коя посока идват тези следи и накъде водят? — запита Гилбърт. — Това трябва непременно да се разбере, преди да вземем някакво решение.

И наистина се заловиха старателно с тази работа.

Отпечатъците от стъпки можеха да се проследят на разстояние петстотин ярда на изток и продължаваха дори по-нататък, но явно нямаше смисъл да ги търсят по-надалеч. Посоката на тези стъпки показваше, че отряд от най-малко сто и петдесет-двеста души, тръгнал от атлантическото крайбрежие, скоро е минал през тази част на кипарисовата гора. На запад тези следи вървяха вече към Мексиканския залив, пресичайки по тоя начин полуостров Флорида, който на тази географска ширина е широк не повече от двеста мили. Можаха да установят също, че преди да продължи пътя си в същата посока, отрядът е спрял точно на мястото, където се намираха сега Джеймз Бърбанк и неговите спътници.

След като заръчаха на другарите си да бъдат непрекъснато нащрек, Гилбърт и Марс, вървейки четвърт миля вляво от гората, можаха да се убедят също, че тези отпечатъци водят право на юг.

И ето какво каза Гилбърт, когато двамата се върнаха в лагера:

— Пред нас се намира отряд, който се движи точно по пътя, по който вървим и ние от езерото Вашингтон насам. Това са въоръжени хора, тъй като намерихме парчета от патрони, които са им служили за палене на огньове, ала от тези огньове са останали само угаснали въглени. Какви са тия хора? Не зная. Едно е ясно: че те са много и че се спускат към Евърглейдс.

— Дали не са отряд скитащи семиноли? — попита Едуард Керъл.

— Не — отвърна Марс. — Следата от стъпки ясно показва, че тези хора са американци…

— Може би войници от флоридската милиция? — забеляза Джеймз Бърбанк.

— Има такава опасност — обади се Пери. — Струва ми се, че са твърде много, за да спадат към бандата на Тексар…

— Стига към този човек да не се е присъединила шайка негови привърженици — каза Едуард Керъл. — В такъв случай нищо чудно да са няколкостотин души…

— Срещу седемнайсет! — вметна управителят.

— Е, какво от това! — извика Гилбърт. — Ако ни нападнат или се наложи да ги нападнем, никой от нас няма да отстъпи!

— Никой!… Никой!… — провикнаха се смелите спътници на младия офицер.

Разбира се, този изблик беше напълно естествен. И все пак, като се замислеше човек, щеше да разбере какви опасности криеше подобно положение.

Но макар че вероятно през главата на всички мина тази мисъл, те ни най-малко не паднаха духом. Обаче да бъдат толкова близо до целта си и да срещнат пречка! И то каква пречка! Цял отряд южняци, може би привърженици на Тексар, които искат да се присъединят към испанеца в Евърглейдските блата, за да изчакат там сгоден момент да се върнат отново в Северна Флорида!

Да, именно от това трябваше да се опасяват. Всички го чувствуваха. Ето защо след първия порив на въодушевление млъкнаха и се замислиха, загледани в младия си предводител в очакване да им даде някакво нареждане.

Гилбърт също бе заразен от общото настроение. Но като вдигна глава, изкомандува:

— Напред!