Жул Верн
Север против Юг (23)

VIII. ОТ КЕМДЛИС БЕЙ ДО ЕЗЕРОТО ВАШИНГТОН

Още същата вечер, малко след полунощ, Гилбърт и Марс се върнаха в Касъл Хаус. Колко трудности трябваше да преодолеят, за да се измъкнат от Черния залив! Когато напущаха блокхауза, нощта започваше да пада над долината на Сент Джонс. Под дърветата, в лагуната беше вече съвсем тъмно. Без помощта на инстинкта, който водеше Марс през протоците между островчетата; слели се в нощта, нито единият, нито другият нямаше да могат да се доберат отново до речното корито. Двайсет пъти лодката им трябваше да спира пред някаква непреодолима преграда и да се връща обратно, за да стигне до плавателен път. Наложи се да запалят смолисти клони и да ги закрепят за носа на лодката, за да осветяват криво-ляво пътя си. Но най-трудно беше, когато Марс се залови да търси единствения проток, през който водите се вливаха в Сент Джонс. Метисът не можеше да намери пролуката в тръстиковия гъсталак, откъдето двамата бяха минали преди няколко часа. За щастие започваше отлив и лодката бе повлечена от течението, образуващо се от естественото спадане на речното ниво. Три часа по-късно, след като изминаха бързо двайсетте мили, които делят Черния залив от плантацията, Гилбърт и Марс слязоха на пристана на Кемдлис Бей.

В Касъл Хаус ги чакаха. Нито Джеймз Бърбанк, нито никой от близките му още не се бе прибрал в стаята си. Това необичайно закъснение ги безпокоеше. Обикновено Гилбърт и Марс си идваха всяка вечер. Защо не се връщаха? Дали това не значеше, че са намерили някаква нова следа, която може би щеше да доведе диренията им до благополучен завършек? С колко тревоги беше съпроводено това чакане!

Най-после пристигнаха и когато влязоха в хола, всички се втурнаха към тях.

— Е, какво има, Гилбърт? — извика Джеймз Бърбанк.

— Татко — отговори младият офицер, — Алис не се е излъгала!… Наистина Тексар е отвлякъл сестричката ми и Зерма.

— Имаш ли доказателство?

— Четете!

И Гилбърт подаде измачканата хартийка с няколкото думи, написани с ръката на метиската.

— Да — продължи той, — не може вече да има съмнение, испанецът е! И е закарал или е наредил да закарат двете му жертви в старото укрепление при Черния залив! Там е живял тайно от всички. Зерма поръчала на един беден роб да донесе тази бележка в Касъл Хаус. Вероятно от него е научила, че Тексар ще заминава за остров Карнерал. Но робът заплатил с живота си за услугата, която й направил. Намерихме го умиращ, намушкан от Тексар, и сега е мъртъв. Но ако Ди и Зерма не са вече в Черния залив, поне знаем в коя част на Флорида са отмъкнати. Те са в Евърглейдс и именно там трябва да отидем, за да ги освободим. Още утре, татко, още утре ще заминем…

— Готови сме, Гилбърт.

— И тъй, до утре!

Надеждата се бе върнала в Касъл Хаус. Сега вече нямаше да се впущат в безплодни дирения. Мисис Бърбанк, осведомена за това положение, се почувствува ободрена. Тя има сили дори да се приповдигне и да коленичи, за да благодари на бога.

Значи, по сведение от самата Зерма, Тексар лично бе ръководил отвличането на момиченцето в залива Марино. Именно него бе видяла мис Алис в лодката, устремила се към средата на реката. Но как да се свърже този факт с алибито, на което се бе позовал Тексар? Как можеше той точно по времето, когато е извършвал това престъпление, да бъде пленник на федералистите на един от корабите от ескадрата? Очевидно това алиби беше лъжливо като другите. Но как го е скроил и ще се узнае ли някога тайната на тази вездесъщност, за която Тексар, изглежда, имаше доказателство?

В края на краищата това не беше толкова важно. Сега поне се знаеше, че метиската и детето са отведени най-напред в блокхауза при Черния залив, а после прехвърлени на остров Карнерал.

Именно там трябваше да ги търсят, там трябваше да издебнат Тексар. Този път нищо не можеше да го избави от наказанието, което заслужаваше отдавна за своите престъпни деяния.

Впрочем не биваше да се губи нито ден. Разстоянието от Кемдлис Бей до Евърглейдс е доста голямо. Нужни бяха няколко дни, за да се измине. За щастие, както вече бе казал Джеймз Бърбанк, организираната от него потеря беше готова да потегли от Касъл Хаус.

Що се отнася до остров Карнерал, в картите на полуостров Флорида се посочваше, че той се намира на езерото Окичоби.

Евърглейдс е блатиста област близо до езерото Окичоби, малко под двайсет и седмия паралел, в южната част на Флорида. От Джексънвил до това езеро има около четиристотин мили. Отвъд него местността беше рядко посещавана и почти непозната по онова време.

Ако Сент Джонс беше винаги плавателна чак до изворите й, пътуването щеше да мине бързо, без особени трудности; но по всяка вероятност течението на реката можеше да се използува на разстояние само около седемстотин мили, тоест до езерото Джордж. По-нататък коритото на реката беше задръстено от островчета, заприщено от треви, недостатъчно очертано и понякога при отлив пресъхваше, така че дори леко натоварена лодка би срещнала сериозни препятствия или най-малкото би се движила бавно. Но ако можеха да стигнат срещу течението до езерото Вашингтон, почти на двайсет и осем градуса ширина, успоредно на нос Малабар, щяха да се приближат значително до целта си. Ала не биваше да разчитат твърде на това. По-добре да се подготвят за преход от двеста и петдесет мили през почти безлюдна местност, където липсват превозни средства и припаси, необходими за поход, който трябваше да приключи бързо. Джеймз Бърбанк бе извършил всичките си приготовления с оглед на тези условия.

На другия ден, 20 март, участниците в похода се събраха на пристана на Кемдлис Бей. С мъчителна тревога Джеймз Бърбанк и Гилбърт бяха прегърнали мисис Бърбанк, която още не можеше да излиза от стаята си. Мис Алис, мистър Стенърд и помощникуправителите ги изпратиха. Дори Пиг бе дошъл да се сбогува с мистър Пери, към когото сега изпитваше нещо като привързаност. Той си спомняше дадените му наставления за неудобствата на свободата, за която още не се чувствуваше узрял.

Потерята имаше следния състав: Джеймз Бърбанк, шуреят му Едуард Керъл, оздравял от раната си, синът му Гилбърт, управителят Пери, Марс и дванайсет негри, подбрани измежду най-храбрите и най-преданите в имението — общо седемнайсет души. Марс познаваше достатъчно течението на Сент Джонс, за да служи за лоцман’ както отсам, така и оттатък езерото Джордж, докато плаването беше възможно. Що се отнася до негрите, свикнали да боравят с гребло, те щяха да напрягат яките си мишци, когато нямаше достатъчно силно течение или вятър.

Лодката — една от най-големите в Кемдлис Бей — разполагаше с платно, позволяващо й да се движи и при попътен, и при страничен вятър по извивките на понякога твърде лъкатушното речно корито. На нея имаше оръжие и боеприпаси в достатъчно количество, така че Джеймз Бърбанк и спътниците му нямаше защо да се страхуват нито от шайките семиноли в Южна Флорида, нито от другарите на Тексар, ако към испанеца се бяха присъединили някои от неговите привърженици. А трябваше да имат предвид такава възможност, която можеше да попречи на успеха на потерята.

Дойде време за сбогуване. Гилбърт целуна мис Алис, а Джеймз Бърбанк я прегърна, като че ли му беше вече дъщеря.

— Татко… Гилбърт… — каза тя — върнете нашата малка Ди!… Върнете сестричката ми…

— Да, мила Алис! — отговори младият офицер. — Да!… Ще я върнем!… Бог да ни закриля!

Мистър Стенърд, мис Алис, помощникуправителите и Пиг стояха на пристана на Кемдлис Бей, докато лодката се отдалечаваше от него. Всички й пратиха последно сбогом, когато, подхваната от североизточния вятър и тласкана от прилива, тя изчезваше зад малкия нос на залива Марино.

Беше около шест часа сутринта. След един час лодката мина край селцето Мандарин, а към десет часа, без да се наложи да си служат с греблата, тя се намираше вече пред Черния залив.

Сърцата на всички забиха, когато застанаха до този ляв бряг на реката, през който проникваха водите на прилива. Именно зад тези гъсталаци от тръстика, кана и мангрови дървета бяха отвлечени най-напред Ди и Зерма. Именно там в продължение на повече от петнайсет дни Тексар и съучастниците му ги бяха крили така грижливо, че не оставаха никакви следи от тях подир отвличането. Десетки пъти Джеймз Бърбанк и Стенърд. а после Гилбърт и Марс бяха плавали срещу течението на реката до тази лагуна, без да подозират, че старият блокхауз им служи за убежище.

Този път вече нямаше нужда да спират тук. Трябваше да търсят на няколкостотин мили по на юг. и лодката мина край Черния залив, без да се отбива в него.

Закусиха всички заедно. В сандъците имаше провизии за двайсетина дни; бяха взели и няколко торби, в които щяха да носят храната, когато станеше нужда да се движат по суша. Известно количество лагерни принадлежности им позволяваха да спират денем или нощем в гъстите гори. които покриват крайбрежието на Сент Джонс.

Към единайсет часа. когато започна отливът, вятърът беше все още благоприятен. Въпреки това се наложи да си служат с греблата, за да поддържат скоростта. С тази работа се заловиха негрите, и лодката, тласкана от петима яки гребци, продължи да се носи бързо срещу течението на реката.

Марс стоеше мълчаливо до кормилото, лавирайки с уверена ръка през ръкавите, образувани от островите и островчетата в средата на Сент Джонс. Той се движеше по ония протоци, където течението не беше толкова силно. Впущаше се през тях без колебание. Нито веднъж не сбърка да тръгне по грешен път, нито веднъж не заседна в плитчина, която отливът скоро щеше да оголи. Той познаваше коритото на реката чак до езерото Джордж, както познаваше и извивките й под Джексънвил, и управляваше лодката със същата увереност, с която бе прекарал канонерките на капитан Стивънс през криволиците на плитчината.

В тази част от течението си Сент Джонс беше пуста. Корабчетата, които обикновено осигуряваха превоза между града и плантациите, след завземането на Джексънвил вече не се движеха. Ако все още някакъв плавателен съд се изкачваше или се спущаше по реката, той само обслужваше федералните войски и поддържаше връзката между капитан Стивънс и подчинените му. А над Пиколата вероятно нямаше дори и такова движение.

Джеймз Бърбанк пристигна в това селце към шест часа вечерта. В този момент на пристана се намираше отряд северняци. Те подвикнаха на лодката да спре до кея.

Там Гилбърт Бърбанк се представи на офицера, който командуваше военните части в Пиколата, и с помощта на пропуска, даден му от капитан Стивънс, можа да продължи пътя си.

Това спиране трая само няколко минути. Тъй като отливът започваше вече да се усеща, нямаше нужда да си служат с греблата. Лодката продължи стремително пътя си между гъстите гори, разпрострели се от двете страни на реката. На няколко мили над Пиколата, по левия бряг гората се превръщаше в тресавище. А горите по десния бряг, по-гъсти, по-непроходими и наистина безкрайни, не свършваха дори оттатък езерото Джордж. Вярно, по този бряг те се отдръпват малко от Сент Джонс и се образува широка ивица, върху която се отглеждат различни култури. Обширни оризища, плантации със захарна тръстика, индиго и памук свидетелствуват още веднъж за плодородието на полуостров Флорида.

Малко след шест часа зад един речен завой Джеймз Бърбанк и спътниците му загубиха от очи червеникавата кула на изоставения от един век стар испански форт, който стърчи над върховете на високите крайбрежни палми.

— Марс — запита тогава Джеймз Бърбанк, — не те ли е страх да се движиш нощем по Сент Джонс?

— Не, мистър Джеймз — отговори Марс. — До езерото Джордж гарантирам за себе си. Оттам нататък ще видим. Ала не бива да губим нито час и тъй като приливът ни помага, трябва да го използуваме. Колкото по-нагоре навлизаме в реката, толкова по-слаб ще бъде той и толкова по-кратко ще трае. Затова предлагам да пътуваме денонощно.

Предложението на Марс се налагаше от обстоятелствата. Щом се наемаше да управлява лодката, трябваше да се доверят на умението му. И нямаха причина да се каят за това. Цяла нощ лодката плава леко срещу течението на Сент Джонс. Приливът й помагаше няколко часа. После негрите се заловиха отново за греблата и успяха да изминат петнайсетина мили в южна посока.

Не спряха никъде нито през тази нощ, нито на другия ден — 22-и, и нищо особено не се случи нито тогава, нито през следващите дванайсет часа. Горното течение на реката изглеждаше съвсем пусто. Плаваха, така да се каже, сред безкрайна гора от стари кедри, чиито клони се преплитаха над Сент Джонс и образуваха гъст зелен свод. Села не се виждаха. Само тук-там плантации или усамотени къщурки. Крайбрежните земи не се поддаваха на никаква обработка. На нито един колонист не би хрумнало да основе тук земеделско стопанство.

На 23-и още с първите лъчи на зората реката се разшири и образува голямо водно пространство; тук най-после безкрайната гора се отдръпваше и оголваше бреговете. На няколко мили, чак до хоризонта, се простираше равнина.

Това беше езеро — езерото Джордж, което Сент Джонс пресича от юг на север и му дава част от водите си.

— Да! Ето го езерото Джордж — каза Марс. — Аз вече съм идвал тук, когато придружавах експедицията, натоварена да изследва горното течение на реката.

— На какво разстояние се намираме сега от Кемдлис Бей? — попита Джеймз Бърбанк.

— На около сто мили — отговори Марс.

— Значи не сме изминали още и една трета от пътя до Евърглейдс — забеляза Едуард Керъл.

— Марс, какво ще правим сега? — запита Гилбърт. — Дали да изоставим лодката и да тръгнем пеш по някой от двата бряга на Сент Джонс? Това ще ни затрудни и забави. Не е ли по-добре да прекосим езерото Джордж и да продължим по този воден път до мястото, откъдето реката престава да бъде плавателна. Нека опитаме, пък ако заседнем и не можем да караме по-нататък, тогава ще слезем на брега. Във всеки случай заслужава да направим такъв опит. Какво мислиш ти?

— Да опитаме, мистър Гилбърт — отвърна Марс. Всъщност нямаха друг изход.

Винаги можеха да слязат на брега. Пътуването по вода не беше толкова уморително и бавно.

И тъй, лодката навлезе в езерото Джордж и заплава покрай източния му бряг.

По ниските земи около езерото растителността не е така богата, както по бреговете на реката. Почти до хоризонта се простират обширни блата. На някои места, до които водата рядко достига, тъмни лишеи се разстилат като килими и безброй растящи тук малки гъби се открояват с виолетовите си оттенъци. Човек не бива да се доверява на тая неустойчива почва, нещо като тресавище, което не осигурява на пешеходеца здрава опора. Ако Джеймз Бърбанк и спътниците му тръгнеха през тази част от територията на Флорида, пътуването им щеше да бъде съпроводено с много усилия, с голяма умора и продължителни забавяния, а можеше да се наложи и да се върнат обратно. Само водни птици — и то главно с плавателни ципи между пръстите на краката — могат да се движат из това мочурище; тук се срещат в изобилие летни бърнета, патици, бекасини. Имаше с какво да попълнят запасите си, и то без особен труд, ако провизиите в лодката се свършеха. Но за да ловуваш по тия брегове, трябва да се справяш с цели пълчища много опасни змии, чието пронизително съскане се разнася над килимите от жабуняк и други водорасли. Вярно, тези влечуги намират върли врагове сред ятата бели пеликани, добре въоръжени за тази безмилостна война, от които гъмжат тия нездравословни брегове на езерото Джордж.

Междувременно лодката се носеше стремително напред. При вдигнато платно силният северен вятър я тласкаше в правилна посока. Благодарение на този прохладен бриз греблата можаха да си почиват през целия ден, без да се получи никакво забавяне. Така че когато се свечери, тридесетте мили, колкото е дълго езерото Джордж от север към юг, бяха изминати бързо, без умора. Към шест часа Джеймз Бърбанк и малкият му отряд спряха при долния край на езерото, през кой го Сент Джонс се влива в него.

Три-четири къщи образуваха на това място малко селище. Странниците спряха тук за не повече от половин час, за да се сдобият с някои сведения. В къщурките живееха неколцина от ония флоридци, които не се задържат дълго на едно място и в началото на хубавия сезон се занимават главно с лов и риболов. По предложение на Едуард Керъл решиха да разберат дали Тексар не е минавал оттук. И не сбъркаха.

Разпитаха един от жителите на селцето. Забелязвал ли е тия дни някаква лодка, прекосяваща езерото Джордж по посока на езерото Вашингтон? В тази лодка трябва да са се намирали седем или осем души, а също една цветнокожа и едно дете, момиченце, от бялата раса.

— Вярно — отговори този човек, — преди два дни.видях да минава някаква лодка; трябва да е тая, за която става дума.

— Спря ли във вашето селце? — попита Гилбърт.

— Не! Напротив, бързаше да стигне час по-скоро горното течение на реката. Ясно забелязах в нея една жена с момиченце на ръце — добави флоридецът.

— Приятели — извика Гилбърт, — това е добра новина! Ние сме по следите на Тексар!

— Да! — отвърна Джеймз Бърбанк, — Той ни е изпреварил само с две денонощия и ако лодката ни може да издържи още няколко дни, ще го настигнем!

— Познавате ли течението на Сент Джонс над езерото Джордж? — запита Едуард Керъл флоридеца.

— Да, сър, дори съм стигал на повече от сто мили нагоре.

— Мислите ли, че лодка като нашата може да плава нататък?

— Колко гази?

— Около три фута — отговори Марс.

— Три фута? — повтори флоридецът. — На някои места е дълбоко кажиречи толкова. Но ако измервате дълбочината на пътя си, вярвам, че ще успеете да стигнете до езерото Вашингтон.

— А какво е разстоянието оттам до езерото Окичоби? — запита мистър Керъл.

— Около сто и петдесет мили.

— Благодарим, приятелю.

— Да се качваме — извика Гилбърт — и да плаваме, докато има достатъчно вода под нас.

Всеки зае отново мястото си. Тъй като вечерта вятърът бе утихнал, нагласиха греблата и ги размахаха енергично. Стеснените брегове на реката изчезнаха бързо. Преди да се стъмни напълно, изминаха няколко мили на юг. За спиране изобщо не стана дума, тъй като можеха да спят в лодката. Луната беше почти пълна. В такова ясно време плаването нямаше да бъде трудно. Гилбърт бе поел кормилото. Марс стоеше при носа с дълъг прът в ръка. Той непрекъснато измерваше дълбочината и щом опреше до дъното, насочваше лодката или надясно, или наляво. През това нощно пътуване тя докосна дъното едва пет-шест пъти и можа да се измъкне без особено усилие. А когато към четири часа сутринта слънцето се показа, Гилбърт изчисли, че през нощта са изминали не по-малко от петнайсет мили път.

Какви шансове за успех имаха Джеймз Бърбанк и спътниците му, ако реката се задържеше плавателна още няколко дни и ги доведеше почти до целта им!

Но при това пътуване изникнаха някои материални трудности. Тъй като реката криволичи много, често в нея се врязват носове. Натрупалите се пясъци образуват много плитчини, които трябва да се заобикалят. Това удължаваше пътя и по този начин ги забавяше. Вече не можеха да използуват винаги вятъра, при все че той продължаваше да бъде попътен, защото многото завои принуждаваха лодката да мени скоростта си. Тогава негрите се превиваха над греблата и работеха така енергично, че успяваха да наваксат загубеното време.

Възникваха и пречки, свойствени на Сент Джонс. Това бяха плаващи острови, образували се от огромното натрупване на едно пищно растение — „пистия“, което някой изследователи на тази флоридска река сполучливо сравняват с гигантска маруля, разпростряла се по водната повърхност. Този тревист килим е толкова плътен, че видрите и чаплите могат да тичат по него. Все пак не биваше да навлизат в този растителен гъсталак, откъдето трудно биха могли да се измъкнат. Щом го забележеше, Марс вземаше всички възможни мерки, за да го избегне.

Бреговете на реката отново се покриха с гъсти гори. Вече не се виждаха безбройните кедри, чиито корени се къпят във водите на Сент Джонс по долното му течение. Тук растат много борове, високи до сто и петдесет фута, спадащи към вида пиния, които намират добри условия за развитие сред тия просмукани с вода земи, наричани „пустош“. Почвата им е толкова неустойчива, че на някои места пешеходецът може да загуби равновесие, когато върви по нея. За щастие малкият отряд на Джеймз Бърбанк не бе подложен на такова изпитание. Сент Джонс продължаваше да го носи през южните области на Флорида.

Денят мина без премеждия. И нощта също. Реката продължаваше да бъде съвсем пуста. Никаква лодка не се забелязваше по нея. Никаква колиба — по бреговете й. Впрочем нямаше и защо да се съжалява за това. По-добре да не срещнат никого в тази далечна местност, където често срещите завършват злополучно, защото горските скитници, професионалните ловци и всевъзможните авантюристи са хора, меко казано, подозрителни.

Трябваше да се опасяват също от присъствието на милиционерските отряди от Джексънвил или Сент Огъстин, принудени от Дюпон и Стивънс да се изтеглят на юг. Тази опасност беше още по-страшна поради това, че сред тия отреди сигурно имаше привърженици на Тексар, които биха пожелали да си отмъстят на Джеймз и Гилбърт Бърбанк. А малкият отряд трябваше да избягва всякакво стълкновение, освен с испанеца, и то само в случай че се наложеше да измъкнат пленничките му със сила.

За щастие обстоятелствата така помагаха на Джеймз Бърбанк и спътниците му, че на 25-и вечерта те бяха вече изминали разстоянието между езерото Джордж и езерото Вашингтон. Стигнала до границата на тази огромна маса от застояли води, лодката бе принудена да спре. Реката тук беше толкова тясна и плитка, че не можеха да продължават по на юг.

Но в края на краищата, тъй като бяха изминали две трети от пътя, Джеймз Бърбанк и спътниците му се намираха вече само на сто и петдесет мили от Евърглейдс.