Жул Верн
Север против Юг (21)

VI. СЕНТ ОГЪСТИН

Сент Огъстин. един от най-старите градове в Северна Америка, е основан през петнайсети век. Той е главен град на околията Сент Джонс и макар да заема голяма площ. няма дори три хиляди жители.

Испански по произход. Сент Огъстин е останал почти такъв, какъвто е бил някога. Той се издига към края на един от крайбрежните острови. Военните и търговски кораби могат да намерят сигурно убежище в пристанището му, което е отлично защитено от морските ветрове, бушуващи непрестанно по този опасен бряг на Флорида. Но за да се стигне до него, трябва да се мине опасната плитчина, образувана от водовъртежите на Гълфстрийм при входа на залива.

Както във всички градове, обгаряни от отвесните лъчи на слънцето, улиците на Сент Огъстин са тесни. Благодарение на разположението им и на морските ветрове, които сутрин и вечер освежават въздуха, климатът е много мек в този град, който е за Съединените щати същото, което са за Франция Ница или Мантон под небето на Прованс.

Населението е съсредоточено главно в пристанищния квартал и в съседните улици. Предградията с няколкото колиби, покрити с палмови листа, с мизерните си коптори щяха да бъдат напълно пусти без непрекъснато скитащите там кучета, свине и крави.

Централната част на града е с твърде испански вид. Къщите имат прозорци със здрави решетки, а вътре се намира традиционното патио — двор, заобиколен от стройни колонади, с причудливи покриви и балкони, украсени със скулптурни орнаменти като олтар. Понякога в неделен или празничен ден тези къщи изсипват обитателите си по улиците на града. Тогава виждаме странна смесица от испанки, негърки, мулатки, индианки със смесена кръв. негри, негърчета, английски лейди и джентълмени, католически монаси, свещеници и други духовни лица, почти всички с цигара между устните дори когато отиват в „Страсти господни“

— енорийската църква в Сент Огъстин, чиито камбани звънят с все сила и почти без прекъсване от средата на XVII век.

Да не забравяме пазарите, отрупани със зеленчуци, риба, домашни птици, свине, агнета — които се колят hie et nunc’ по желание на купувачите, — яйца, ориз, варени банани, „frijoles“

— вид варена дребна бакла, и най-после всевъзможни тропически плодове — ананаси, фурми, маслини, нарове, портокали, гуаяви, праскови, смокини, мараньони — и всичко това струва толкова евтино, че животът в тази част от територията на Флорида е приятен и лек.

Що се отнася до чистотата на улиците, тя се поддържа обикновено не от щатни метачи, а от ята лешояди, покровителствувани от закона, който забранява убиването им под страх от високи глоби. Те изяждат всичко, дори змиите, от които все пак остават не малко въпреки лакомията на тези ценни птици.

В скупчените нагъсто къщи, които представляваха главната част на града, не липсва зеленина. В пролуките по уличните пресечки пред погледа внезапно се разкриват групички дървета

——

’На място и веднага (лат.) — Б. пр.

 

с надвиснали над покривите клони, оживявани от непрестанното грачене на диви папагали. Най-често тук се срещат високи палми, а листата им се поклащат от морския вятър подобно на големите ветрила на испанките или индийските пънки. Тук-там се извисяват няколко дъба. окичени с лиани и глицинии. и туфи от ония гигантски кактуси които в основата си образуват непреходим плет. Всичко това е приветливо, привлекателно, а би било още по-красиво, ако лешоядите вършеха добросъвестно работата си. Безспорно те не могат да се сравнят с метачните машини.

В Сент Огъстин има само една-две парни дъскорезници, една фабрика за пури и една дестилационна за терпентин. Градът, повече търговски, отколкото индустриален, изнася или внася меласа, зърнени храни, памук, индиго, смоли, дървен строителен материал, риба сол. Обикновено пристанището е доста оживено от влизането и излизането на параходи, занимаващи се с превоз на стоки и пътници за различните пристанища по океана и Мексиканския залив. Сент Огъстин е седалище на едно от шестте съдилища, които тействуват в щат Флорида. Що се отнася до отбранителните му съоръжения, издигнати срещу нападения по суша или по море, те се състоят само от един форт — форт Мериън или Сент Марк, — построен през XVII век по кастилски образец. Вобан или Кормонтен1 сигурно не биха го оценили високо: но той предизвиква възхищението на археолозите със своите кули. бастиони, външно укрепление, машикули:. старинни оръжия и старинни мортири. по-опасни за тия. които стрелят с тях. отколкото за ония. срещу които са насочени.

Именно този форт бе изоставен набързо от конфедералния гарнизон. когато северната флотилия макар че няколко години преди войнага правителството бе подсилило отбранителните му способности, го обсади, Така че след изтеглянето на милицията жителите на Сент Огюстин, охотно го бяха предали на комодор Дюпон. който го завзе без нит един изстрел.

Междувременно делого заведено срещу испанеца Тексар. вдигна голям шум в околията. Изглеждаше като че то беше последното действие на борбата между този подозрителен човек и семейство Бърбанк. Отвличането на момиченцето и на метиската Зерма събуди интереса на общественото мнение, което впрочем се произнасяше решително в полза на заселниците в Кемдлис Бей. Никои не се съмняваше, че Тексар е организатор на покушението. Дори на безразличните им беше любопитно да видят как ще се отърве този човек и дали накрая няма да бъде наказан за всички престъпления, в които го обвиняваха отдавна.

——

1 Вобан и Кормон.ен видни френски военни инженери от XVII и XVIII в. Б. пр.

2 Машикули балкон на крепост. Ь. пр.

 

Така че имаше изгледи вълнението в Сент Огъстин да бъде много голямо. Към града се стичаха собствениците на съседните плантации. Въпросът беше такъв, че ги интересуваше пряко, тъй като една от точките на обвинението се отнасяше за нахлуването в имението Кемдлис Бей и неговото разграбване. Други имения също бяха опустошени от шайки южняци. Ето защо за тях беше важно да видят как федералното правителство ще се отнесе към тези углавни престъпления, извършени под прикритието на сепаратистката политика.

Главният хотел на Сент Огъстин „Сити хотел“ бе приел голям брой гости, известни със симпатиите си към семейство Бърбанк. А той можеше да побере и още повече хора. Всъщност едва ли имаше нещо по-пригодно за такава цел от тази просторна постройка от XVI век. бивше жилище на главния съдия, с „пуерета“, или централен вход, покрит със скулптури, просторна „сала“, или парадна зала, вътрешен двор с колони, окичени със страстничета, с веранда, към която гледат удобните стаи, облицовани с ламперия в най-ярки цветове — смарагдовозелено и златистожълто, — с мирадори1, прилепени о стените по испански образец, с бликащи фонтани и зелени морави. Всичко това се намираше сред доста широк плочест двор„патио“ с високи зидове. С една дума, представляваше нещо като кервансарай2, предназначен само за богати, пътници.

Именно там се бяха настанили от предния ден Джеймз и Гилбърт Бърбанк, мистър Стенърд и дъщеря му, придружени от Марс. След безплодния си опит в джексънвилския затвор Джеймз Бърбанк и неговият син се бяха върнали в Касъл Хаус. Като научи, че Тексар отказва да отговаря на въпроса за малката Ди и Зерма, семейството почувствува как изчезва и последната му надежда. Все пак вестта, че Тексар ще бъде привлечен под отговорност от военния съд за деянията си срещу Кемдлис Бей, облекчи мъката им. При наличието на присъда, която не можеше да избегне, испанецът сигурно щеше да престане да мълчи, щом ще трябва да откупва свободата или живота си.

В това дело мис Алис щеше да бъде главна свидетелка на обвинението. Причината е, че тя се бе намирала в залива Марино точно когато Зерма извика името на Тексар и отлично бе познала този мерзавец в отнасящата го лодка. Ето защо девойката се приготви да замине за Сент Огъстин. Баща й пожела да я придружи заедно с приятелите си Джеймз и Гилбърт Бърбанк. призовани по искане на докладчика при Военния съвет. Марс бе помолил да дойде с тях. Мъжът на Зерма настояваше да бъде там, когато щяха да изтръгнат от испанеца тайната, която само той можеше

——

1 Мирадор — балкон на покрива на испанска къща — Б. пр4.: 2 Кервансарай (перс.) — хан за почивка на кервани. — Б. пр.

 

да разкрие. Тогава на Джеймз Бърбанк, на неговия син и на Марс щеше да остане само да измъкнат двете пленнички от ръцете на тия, които ги задържаха по нареждане на Тексар.

Следобед на 16-и Джеймз и Гилбърт Бърбанк, мистър Стенърд, дъщеря му и Марс се сбогуваха с мисис Бърбанк и Едуард Керъл. Един от параходите, които извършват курсове по Сент Джонс, ги взе от пристана на Кемдлис Бей, а после ги свали в Пиколата. Оттам дилижанс ги понесе по лъкатушен път, провиращ се между високи дъбове, кипариси и чинари, които се извисяват в тази част от страната. Преди полунощ им бе предложено уютно гостоприемство в апартаментите на „Сити хотел“.

Нека не мислим обаче, че Тексар беше напуснат от всичките си хора. Той имаше между дребните земевладелци в околията много съмишленици, почти до един отявлени привърженици на робовладелството. От друга страна, другарите му, като разбраха, че няма да бъдат преследвани заради размириците в Джексънвил, не искаха да изоставят бившия си главатар. Мнозина от тях си определиха среща в Сент Огъстин. Разбира се, че не можеха да бъдат намерени в „патиото“ на „Сити хотел“. В градовете има много кръчми или „тиенди“, където метиси — потомци на испанци и индианци от племето крики — продават по малко от всичко, което може да се яде, пие и пуши. Там тези хора с ниско потекло и съмнителна репутация не пропускаха възможността да говорят в полза на Тексар.

По това време комодор Дюпон не се намираше в Сент Огъстин. Той беше зает да блокира с ескадрата си крайбрежните пътища, които трябваше да затвори за военната контрабанда. Но войските, свалени там след падането на форт Мериън, държаха здраво града. Нямаше опасност от никакво придвижване на южняците или на милицията, оттеглила се от другата страна на реката. Ако привържениците на Тексар се опитаха да вдигнат въстание, за да изтръгнат града от федералните власти, те щяха незабавно да бъдат разбити.

Що се отнася до испанеца, една от канонерките на капитан Стивънс го бе прехвърлила от Джексънвил в Пиколата. От Пиколата той пристигна в Сент Огъстин под строга охрана, а после го затвориха в една от килиите на форта, откъдето беше невъзможно да избяга. А и вероятно не мислеше за подобно нещо, защото сам бе поискал да бъде съден. Привържениците му знаеха това. Ако го осъдеха, тогава щяха да видят какво може да се направи, за да му помогнат да избяга. Дотогава трябваше да кротуват.

В отсъствие на комодора полковник Гарднър изпълняваше длъжността военен комендант на града. Нему се полагаше също да председателствува Съвета, свикан да съди Тексар в едно от помещенията на форт Мериън.

Оказваше се, че тъкмо този полковник бе участвувал в превземането на Фернандина, и именно по негова заповед бегълците, пленени при нападението на канонерката „Отава“ срещу влака, бяха задържани за две денонощия — обстоятелство, за което е уместно да напомним тук.

Съветът откри заседанието си в единайсет часа сутринта. В заседателната зала бе нахълтала многобройна публика. Приятелите и привържениците на подсъдимия бяха между най-шумните.

Джеймз и Гилбърт Бърбанк, мистър Стенърд, дъщеря му и Марс заеха местата, определени за свидетелите. Правеше впечатление, че от страна на защитата нямаше нито един свидетел. Изглежда, испанецът не се бе погрижил да призове свидетели в своя полза. Нима се бе отказал от всякакви показания, дадени в негова подкрепа, или пък се бе оказало невъзможно да призове свидетели в своя полза? Това скоро щеше да се разбере. Във всеки случай като че ли нямаше съмнение как щеше да завърши делото.

Ала Джеймз Бърбанк беше обзет от някакво смътно предчувствие. Та нали тъкмо в този град — Сент Огъстин — вече бе подавал жалба срещу Тексар? Позовавайки се на неоспоримо алиби. испанецът бе успял да избегне присъдата. Публиката навярно правеше такава съпоставка, тъй като първото дело се бе водило само преди няколко седмици.

Веднага щом Съветът откри заседанието си, Тексар бе докаран под стража. Заведоха го до подсъдимата скамейка. Той седна там спокойно. Очевидно нищо и при никакви обстоятелства не можеше да смути присъщата му безочливост. Презрителна усмивка към съдиите, самоуверен поглед към ония от приятелите му, които позна в залата, изпълнен с омраза към Джеймз Бърбанк — такова беше държането му, докато чакаше полковник Гарднър да пристъпи към разпита.

Джеймз Бърбанк, Гилбърт и Марс с мъка се владееха, като гледаха човека, който им бе причинил толкова злини и можеше да им причини още повече.

Разпитът започна с обичайните формалности, целящи да се установи самоличността на подсъдимия.

— Името ви? — запита полковник Гарднър.

— Тексар.

— Възраст?

— Тридесет и пет години.

— Къде живеете?

— В Джексънвил, в тиендата на Торилъо.

— Питам ви кое е постоянното ви местожителство?

— Нямам такова.

Джеймз Бърбанк и близките му почувствуваха как забиха сърцата им, когато чуха този отговор, произнесен с тон, който по-казваше, че обвиняемият е твърдо решен да не разкрива местожителството си.

И действително, въпреки настояването на председателя, Тексар упорито твърдеше, че няма постоянно местожителство. Той се представяше за бездомник, горски скитник, ловец из обширните гори на щата, свикнал да броди из кипарисовите гори, да спи в колиби, да се прехранва с пушка и със свирки за примамване на птици, да живее ден за ден. Нищо повече не можаха да измъкнат от него.

— Добре — каза полковник Гарднър. — В края на краищата това няма значение.

— Наистина няма значение — отвърна нагло Тексар. — Ако обичате, господин полковник, да допуснем, че местожителството ми сега е форт Мериън край Сент Огъстин, където съм задържан противозаконно. В какво съм обвинен, ако мога да зная? — добави той, като че искаше още отначало да направлява този разпит.

— Тексар — продължи полковник Гарднър, — вие не сте привлечен под съдебна отговорност за събитията, станали в Джексънвил. С прокламация на комодор Дюпон бе обявено, че правителството не възнамерява да се меси в местните метежи, в резултат от които законните власти в околията са заменени с нови управници, каквито и да са те. Сега Флорида е отново под федералното знаме и скоро правителството на Севера ще пристъпи към нейното преустройство.

— Щом като не ми търсите отговорност за свалянето на джексънвилската общинска управа, а то стана със съгласието на мнозинството от населението — запита Тексар, — тогава защо съм призован в този Военен съвет?

— Ще ви кажа, щом се правите, че не знаете — отвърна полковник Гарднър. — Докато сте изпълнявали длъжността главен управител на града, са извършени престъпления по наказателното право. Вие сте обвинен, че сте подстрекавали най-размирните елементи от населението да ги извършат.

— Какви престъпления?

— Първо, става дума за опустошаването на плантацията Кемдлис Бей, върху която се е нахвърлила шайка злосторници…

— И отряд войници под командуването на офицер от милицията — добави бързо испанецът.

— Да речем, че е така, Тексар. Но тук е имало грабеж, опожаряване, въоръжено нападение срещу жилището на земевладелец, който е имал право да отблъсне подобно посегателство и така е постъпил.

— Право ли? — повтори Тексар. — Правото не беше на страната на този, който отказваше да се подчинява на, разпорежданията на законно установения комитет. Джеймз Бърбанк — защото става дума за него — освободи робите си и по този начин предизвика общественото мнение във Флорида, което в повечето южни щати на Съюза е за запазването на робовладелството. Тази постъпка можеше да доведе до сериозни беди в другите плантации из щата, насъсквайки негрите към бунт. Джексънвилският комитет реши, че при сегашните обстоятелства е длъжен да се намеси. Той не отмени акта за освобождаване, така неблагоразумие обявено от Джеймз Бърбанк, но настоя поне новоосвободените да бъдат изгонени от щата. Тъй като Джеймз Бърбанк отказа да се подчини на тази наредба. Комитетът бе принуден да действува със сила. Затова милицията, към която се бе присъединила част от населението, пристъпи към изгонването на бившите роби от Кемдлис Бей.

— Тексар — възрази полковник Гарднър, — Съветът не приема вашето отношение към тези насилия. Джеймз Бърбанк, северняк по произход, е действувал с пълно право, като е освободил персонала си. Ето защо нищо не може да оправдае изстъпленията, на които е било подложено неговото имение.

— Аз мисля — продължи Тексар, — че ще си губя времето, ако споря със Съвета за убежденията си. Джексънвилският комитет сметна за свой дълг да направи това, което извърши. Нима ме съдите като председател на този Комитет и искате да хвърлите изцяло върху мен отговорността за неговите действия?

— Да, върху вас, Тексар, върху вас, защото не само сте били председател на този Комитет, но и лично сте ръководили шайките грабители, насъскани срещу Кемдлис Бей.

— Докажете това! — отвърна хладно Тексар. — Има ли поне един-единствен свидетел, който да ме е видял между гражданите и войниците от милицията, натоварени да изпълнят разпорежданията на Комитета?

След този отговор полковник Гарднър помоли Джеймз Бърбанк да даде своите показания.

Джеймз Бърбанк разказа за събитията, развили се от момента, когато Тексар и привържениците му бяха свалили законната власт в Джексънвил. Наблегна особено на поведението на обвиняемия, който е насъскал градската сган да нападне имението му.

Ала в отговор на въпроса на полковник Гарднър дали Тексар е бил между нападателите, бе принуден да признае, че не е могъл да установи лично това. И действително, както вече знаем, Джон Брюс, куриерът на мистър Харви, запитан от Джеймз Бърбанк при влизането му в Касъл Хаус, не можа да каже дали испанецът е възглавявал тази шайка злосторници.

— Във всеки случай за никого няма съмнение — добави Джеймз Бърбанк, — че върху него пада цялата отговорност за това престъпление. Той е насъсквал нападателите да нахлуят в Кемдлис Бей и ни най-малко няма заслугата за това, че горящата ми къща не бе разрушена заедно с последните си защитници. Да, той има пръст във всичко това, а също и в едно още по-престъпно дело!

Тогава Джеймз Бърбанк млъкна. Преди да се спре на отвличането, трябваше да свърши с тази първа част от обвинението, отнасяща се до нападението срещу Кемдлис Бей.

— Значи — подхвана полковник Гарднър, обръщайки се към испанеца, — вие смятате, че носите само част от общата отговорност на Комитета за изпълнението на разпорежданията му?

— Безусловно.

— И продължавате да твърдите, че не сте възглавявали нахлулите в Кемдлис Бей нападатели?

— Продължавам — отговори Тексар. — Нито един свидетел не може да се яви и да потвърди, че ме е видял. Не! Аз не бях между смелите граждани, които искаха да изпълнят нарежданията на Комитета! И трябва да добавя, че през този ден дори отсъствувах от Джексънвил!

— Е, в края на краищата това е напълно възможно — каза тогава Джеймз Бърбанк, който сметна, че е дошъл моментът да свърже първата част на обвинението с втората.

— Безспорно е — отвърна Тексар.

— Но щом не сте били между грабителите в Кемдлис Бей — продължи Джеймз Бърбанк, — значи сте чакали в залива Марино сгоден случай да извършите едно друго престъпление!

— Аз не бях нито в залива Марино — отговори невъзмутимо Тексар, — нито между нападателите, и повтарям, през този ден не бях дори в Джексънвил!

Както сигурно не сте забравили, Джон Брюс също бе заявил на Джеймз Бърбанк, че ако Тексар не е бил с нападателите, той не се е появявал и в Джексънвил в продължение на две денонощия, тоест от 2 до 4 март.

Това обстоятелство накара председателя на Военния съвет да му зададе следния въпрос:

— Щом през този ден сте отсъствували от Джексънвил, ще благоволите ли да ни кажете къде сте били тогава?

— Ще кажа, когато му дойде времето — отговори просто Тексар. — Засега ми е достатъчно да се установи, че не съм участвувал лично в нахлуването в плантацията… И тъй, господин полковник, в какво друго съм обвинен?

Със скръстени ръце Тексар изгледа още по-дръзко своите обвинители, сякаш им хвърляше предизвикателство.

Обвинението не се забави. То бе формулирано от полковник Гарднър и този път трудно можеше да му се възрази.

— Ако сте отсъствували от Джексънвил — каза полковникът, — то обвинението би имало основание да твърди, че сте били в залива Марино.

— В залива Марино ли?… Че какво ще правя пък там?

— От вас лично или по ваше нареждане са отвлечени едно дете, Диана Бърбанк, дъщеря на Джеймз Бърбанк, и Зерма. жена на присъствуващия тук метис Марс, която е придружавала това малко момиченце.

— Аха, значи мен обвинявате за това отвличане? — произнесе Тексар със силно ироничен тон.

— Да! Вас! — извикаха едновременно Джеймз Бърбанк, Гилбърт и Марс, които не можеха повече да се сдържат.

— А защо именно мен, моля ви се — възрази Тексар, — а не някой друг?

— Защото от това престъпление само вие сте имали полза — Отговори полковникът.

— Каква полза?

— Да отмъстите на семейство Бърбанк. Няколко пъти вече Джеймз Бърбанк е бил принуждаван да подава жалба срещу вас. И ако благодарение на алибитата, на които сте се позовавали много навреме, сте се спасили от присъда, неведнъж вие сте изказвали намерение да отмъстите на обвинителите си.

— Да речем, че е така! — отвърна Тексар. — Не отричам, че между Джеймз Бърбанк и мен съществува непримирима омраза. Не отричам също, че имах интерес да разбия сърцето му, като организирам отвличането на неговото дете. Но дали аз съм го извършил, е вече друг въпрос! Има ли свидетел, който да ме е видял?

— Да — отговори полковник Гарднър.

И веднага помоли Алис Стенърт да даде клетвените си показания.

Тогава мис Алис разказа какво се бе случило в залива Марино, и няколко пъти гласът й секна от вълнение. Тя беше съвсем категорична в своето обвинение. На излизане от тунела мисис Бърбанк и тя чули как Зерма извикала някакво име, и това било името на Тексар. Когато се натъкнали на труповете на убитите негри, двете се завтекли към брега на реката. Оттам се отдалечавали две лодки — едната отнасяла жертвите, а на кърмата на другата стоял Тексар. И в заревото от пожара в складовете на Кемдлис Бей, което се разпростирало чак до Сент Джонс, мис Алис отлично разпознала испанеца.

— Заклевате ли се в това? — попита полковник Гарднър.

— Заклевам се! — отговори девойката.

След такова изрично твърдение не можеше да има вече никакво съмнение във виновността на Тексар. Ала Джеймз Бърбанк, приятелите му и всички слушатели забелязаха, че обвиняемият ни най-малко не е загубил обичайната си самоувереност.

— Тексар, какво ще отговорите на тези показания? — запита председателят на съвета.

— Ето какво — отвърна испанецът. — Аз съвсем не мисля да обвинявам мис Алис Стенърд,в лъжесвидетелствуване. Няма да я обвиня също, че подкрепя омразата на семейство Бърбанк, като потвърди под клетва, че съм виновник за отвличане, за което чух едва след арестуването си. Твърдя само че тя се лъже, когато заявява, че ме е видяла изправен в една от лодките, които се отдалечавали от залива Марино.

— Все пак — взе отново думата полковник Гарднър, — ако се допусне, че мис Алис Стенърд се е излъгала в това отношение, тя не може да се лъже, когато казва, че е чула Зерма да вика: „На помощ… това е Тексар!“

— Е — отвърна испанецът, — щом мис Алис Стенърд не се е излъгала, тогава се е излъгала Зерма, и това е.

— Ако не сте били там по време на отвличането, щеше ли Зерма да извика: „Това е Тексар!“?

— Не ще и питане, защото аз не бях в лодката и дори не съм ходил в залива Марино.

— Това трябва да се докаже.

— Няма нищо по-лесно, макар че не аз, а тези, които ме обвиняват, би следвало да го докажат.

— Пак ли алиби? — подхвърли полковник Гарднър.

— Пак! — отговори студено Тексар.

Този отговор предизвика сред публиката иронично брожение, ропот на съмнение, а това не беше никак благоприятно за обвиняемия.

— Тексар — запита полковник Гарднър, — щом се позовавате на ново алиби, можете ли да го докажете?

— Лесно — отговори испанецът, — и за тази цел ми е достатъчно да ви задам само един въпрос, господин полковник.

— Говорете.

— Полковник Гарднър, не командувахте ли вие десантните части при завземането на Фернандина и на форт Клинч от федералистите?

— Да, вярно.

— Сигурно не сте забравили, че един влак, който бягаше към Сидър Кийз, бе нападнат от канонерката „Отава“ на моста, свързващ остров Амелия с континента?

— И това е вярно.

— И тъй като последният вагон на този влак се откачи и остана на моста, един отряд от федералните войски плени всички намиращи се в него бегълци, а тези пленници бяха освободени едва след две денонощия, като преди това записаха имената и отличителните им белези.

— Това ми е известно — отвърна полковник Гарднър.

— Е, и аз бях между тези пленници.

— Вие ли?

— Да, аз.

Това толкова неочаквано изявление бе посрещнато с нов, още по-неодобрителен ропот.

— И така — продължи Тексар, — щом тези пленници са били задържани от 2 до 4 март, а нахлуването в плантацията и отвличането, в които съм обвинен, са станали през нощта срещу 3 март, значи ми е било физически невъзможно да участвувам в тях. Следователно Алис Стенърд не би могла да чуе Зерма да вика името ми. Следователно не би могла да ме види в лодката, която се е отдалечавала от залива Марино, тъй като по това време аз бях задържан от федералните власти!

— Това е лъжа! — извика Джеймз Бърбанк. — Не може да бъде!

— А аз се кълна, че видях този човек и го познах! — добави мис Алис.

— Проверете документите! — се задоволи да отговори Тексар. Полковник Гарднър нареди да се потърси между документите, предадени на комодор Дюпон в Сент Огъстин, този, който се отнася за пленниците, заловени във влака за Сидър Кийз в деня на завземането на Фернандина. Донесоха му го и той можа да се убеди, че действително името на Тексар се намира там заедно с отличителните му белези.

Значи нямаше повече никакво съмнение. Испанецът не можеше да бъде обвинен за това отвличане. Мис Алис се лъжеше, като твърдеше, че го е познала. Той не може да се е намирал през оная вечер в залива Марино. Отсъствието му от Джексънвил в течение на две денонощия се обясняваше съвсем естествено: тогава е бил пленник на един от корабите от ескадрата.

Значи и този път едно неоспоримо алиби, подкрепено с официален документ, щеше да оправдае Тексар за престъплението, в което беше обвинен. Неволно възникваше въпросът дали в многото жалби, подавани досега срещу него, нямаше някаква очебийна грешка като тази, която трябваше да се признае днес във връзка с двете събития — в Кемдлис Бей и в залива Марино.

Джеймз Бърбанк, Гилбърт, Марс и мис Алис бяха угнетени от развръзката на това дело. Тексар пак им се изплъзваше, а заедно с него и всякаква възможност да научат някога какво е станало с Ди и Зерма.

При наличието на алибито, на което се бе позовал обвиняемият, не можеше да има никакво съмнение каква ще бъде присъдата на Военния съвет. Тексар бе оправдан по двете обвинения, съдържащи се в жалбата срещу него — за грабеж и за отвличане. Така че той излезе от заседателната зала с вдигната глава, сред гръмогласните „ура“ на своите приятели.

Още същата вечер испанецът напусна Сент Огъстин и никой не можеше да каже в кой край на Флорида бе отишъл, за да продължи тайнствения си авантюристичен живот.