Жул Верн
Север против Юг (20)

V. ЗАВЗЕМАНЕТО

Най-после федералистите владееха Джексънвил, а следователно владееха и Сент Джонс. Десантните войски, стоварени от капитан Стивънс, завзеха веднага главните пунктове на града. Самозваните управници бяха избягали. От бившия комитет само Тексар бе паднал в ръцете на победителите.

Впрочем било поради умора от грабежите, извършени през последните дни, или от безразличие към въпроса за робовладелството, който Северът и Югът се мъчеха да решат тогава с оръжие, жителите посрещнаха добре офицерите от флотилията, които представляваха вашингтонското правителство. .

През това време комодор Дюпон, установил се в Сент Огъстин, полагаше усилия да спре военната контрабанда по флоридското крайбрежие. Пътят през проливите Москито Инлет веднага бе затворен. Така се прекрати търговията с оръжие и боеприпаси, която се вършеше с английските Бахамски острови. Може да се каже, че от този момент щат Флорида мина отново под федерална власт.

Същия ден Джеймз и Гилбърт Бърбанк, мистър Стенърд и мис Алис се прехвърлиха обратно през Сент Джонс, за да се приберат в Кемдлис Бей.

Пери и помощникуправителите ги чакаха на пристана с няколко негри, върнали се в плантацията. Лесно можем да си представим какъв прием им бе устроен, с какви излияния на чувства бяха посрещнати.

След малко Джеймз Бърбанк и неговият син, мистър Стенърд и дъщеря му вече стояха до леглото на мисис Бърбанк.

Щом видя Гилбърт, болната разбра всичко, което се бе случило. Младият офицер я притискаше в обятията си. Марс й целуваше ръцете. Сега вече нямаше да я оставят. Мис Алис поемаше грижата за нея. Тя щеше бързо да възстанови силите си. Занапред нямаше защо да се страхуват от кроежите на Тексар и на съучастниците в неговото отмъщение. Испанецът се намираше в ръцете на федералистите, а федералистите бяха господари на Джексънвил.

Но макар че жената на Джеймз Бърбанк, майката на Гилбърт, нямаше защо да трепери вече за мъжа си и за сина си, всичките й мисли щяха да бъдат насочени към изчезналата й малка дъщеря. Тя се нуждаеше от Ди така, както Зерма беше нужна на Марс.

— Ще ги намерим! — извика Джеймз Бърбанк. — Марс и Гилбърт ще ни помагат да ги търсим…

— Да, татко, да… и без да губим нито ден — отвърна младият лейтенант.

— Щом Тексар е в ръцете ни — продължи мистър Бърбанк, — трябва да го накараме да говори!

— Ами ако откаже да говори? — запита мистър Стенърд. — Ако този човек твърди, че няма нищо общо с отвличането на Ди и Зерма?

— Че как може да твърди това? — провикна се Гилбърт. — Та нали Зерма го е познала в залива Марино? Нали Алис и мама са чули Зерма да вика името Тексар, когато лодката се отдалечавала? Може ли да има съмнение, че той е организатор на отвличането, че лично го е ръководил?

— Да, той беше! — откликна мисис Бърбанк, която се бе привдигнала, сякаш искаше да скочи от леглото си.

— Да!… — прибави мис Алис. — Аз го познах!… Стоеше прав… на кърмата на лодката си, която се насочваше към средата на реката!

— Разбира се — подкрепи ги мистър Стенърд, — Тексар е! Не може да има никакво съмнение! Но ако откаже да разкрие къде са завлечени Ди и Зерма по негово нареждане, къде ще ги дирим, защото напразно претърсвахме досега бреговете на реката на няколко мили разстояние?

На този въпрос, поставен така ребром, не можеше да се даде никакъв отговор. Всичко зависеше от това, какво щеше да каже испанецът. Кое беше по-изгодно за него — да говори или да мълчи?

— Нима не се знае къде живее обикновено този мерзавец? — запита Гилбърт.

— Не се знае, а и никога не се е знаело — отвърна Джеймз Бърбанк. — В южната част на околията има такива обширни гори, толкова непроходими блата, където би могъл да се скрие! Безполезно е да претърсваме целия този край, в който дори федералистите не биха могли да преследват отстъпващата милиция! Това ще бъде напразен труд!

— Искам дъщеря си! — извика мисис Бърбанк, която Джеймз Бърбанк с мъка сдържаше.

— Жена ми!… Искам жена си… — извика Марс. — И ще накарам тоя негодник да каже къде е тя!

— Да — отсече Джеймз Бърбанк, — този човек не ще се подвоуми да проговори, когато разбере, че от това зависи животът му и че може да се спаси само ако говори! Да беше избягал, нямаше да има никаква надежда за нас! Но щом е в ръцете на федералистите, ще изтръгнем тайната му! Имай вяра, клета ми жено! Всички сме тук и ще ти върнем детето!

Мисис Бърбанк изтощена падна на леглото си. Мис Алис, която не искаше да я оставя сама, остана при нея, а мистър Стенърд, Джеймз Бърбанк, Гилбърт и Марс слязоха в хола да се съвещават с Едуард Керъл.

И ето какво решиха след малко. Преди да пристъпят към действие, щяха да дадат време на федералистите да въведат ред в завзетия от тях град. А междувременно трябваше да уведомят комодор Дюпон за развоя на събитията не само в Джексънвил, но и в Кемдлис Бей. Може би се полагаше Тексар да бъде изправен първо пред военен съд? В такъв случай процес можеше да се води само по нареждане на главнокомандуващия на експедиционните сили във Флорида.

Ала Гилбърт и Марс не искаха да пропуснат нито този ден, нито следващия, без да започнат дирения. Докато Джеймз Бърбанк, мистър Стенърд и мистър Едуард Керъл предприемаха първите си стъпки, те щяха да тръгнат нагоре по Сент Джонс с надежда да попаднат може би на някаква следа.

Дали действително нямаше опасност Тексар да откаже да говори и подтикван от омразата си, да предпочете да изтърпи най-тежкото наказание, отколкото да предаде жертвите си? Трябваше да се опитат да минат без него. По-важното беше да разберат на кое място живее обикновено. Но напразно. Никой нищо не знаеше за Черния залив. Тази лагуна се смяташе за съвършено недостъпна. Гилбърт и Марс няколко пъти обходиха крайбрежните гъсталаци, без да успеят да открият тесния проток, през който би могла да проникне леката им лодка.

През деня на 13 март не се случи нищо, което да промени това положение. Имението Кемдлис Бей малко по малко се възстановяваше. От всички краища на околията и от съседните гори се връщаха масово негри, принудени да се пръснат там. Макар и освободени с великодушния жест на Джеймз Бърбанк, те не се смятаха свободни от всякакви задължения към него. Въпреки че не бяха вече негови роби, пак щяха да продължават да му служат. Те горяха от нетърпение час по-скоро да се върнат в плантацията, да построят наново колибите си, разрушени от бандите на Тексар, да възстановят фабриките и работилниците, най-после да започнат пак работата, на която от толкова години семействата им дължаха своето благополучие и щастие.

Най-напред се заловиха да преустроят плантацията. Едуард Керъл, чиято рана беше почти напълно заздравяла, можа да се захване отново с обичайните си занимания. Пери и помощникуправителите влагаха голямо старание. Дори Пиг се размърда, макар че нямаше особена полза от него. Бедният глупак бе отстъпил отчасти от някогашните си схващания. Макар и да заявяваше, че е свободен, сега той се смяташе само формално за такъв, защото му беше много неудобно да се възползува от свободата, на която имаше право да се радва. С една дума, когато целият персонал се върнеше в Кемдлис Бей и разрушените постройки се поправеха, плантацията бързо щеше да придобие отново обичайния си вид. Както и да завършеше междуособната война, имаше основание да се вярва, че занапред най-големите земевладелци във Флорида щяха да се чувствуват в безопасност.

В Джексънвил редът бе възстановен. Федералистите не се опитваха да се месят в общинското управление. Те окупираха военно града, предоставяйки на бившите управници властта, отнета им за няколко седмици чрез метеж. Достатъчно беше над сградите да се развее звездното знаме. Макар че повечето от жителите се отнасяха твърде безразлично към въпроса, който разделяше Съединените щати, те доста охотно се подчиняваха на победителите. Юнионистката кауза нямаше да срещне нито един противник в щат Флорида. Чувствуваше се, че доктрината за „автономията на отделните щати“, скъпа на населението на южните щати, на Джорджия или двете Каролини, не ще бъде поддържана с присъщата на отцепниците пламенност дори в случай че федералното правителство изтеглеше войските си.

Ето как се развиваше по това време войната, която все още се водеше в Америка.

В подкрепа на армията на Борьогар конфедералистите бяха изпратили шест канонерки под командуването на комодор Холинс. който току-що бе заел позиция на Мисисипи, между Ню Мадрид и остров щ 10. Там започваше битка, която адмирал Фут водеше енергично с цел да си осигури горното течение на реката. Следващия ден, когато Джексънвил падна в ръцете на Стивънс. федералната артилерия се готвеше да отговори на огъня на Холинсовите канонерки. Със завземането на остров щ 10 и Ню Мадрид северняците печелеха тройно. Така те щяха да овладеят басейна на Мисисипи на дължина двеста километра, като се смятат и завоите на реката.

Ала по това време се забелязваше голямо колебание в плановете на федералното правителство. Генерал Маклелън бе принуден да представи идеите си на един военен съвет и макар че те бяха одобрени от мнозинството в този съвет, президентът Линкълн. поддавайки се на вредни влияния, попречи на изпълнението им. Потомакската армия бе разделена, за да се осигури отбраната на Вашингтон. За щастие победата на „Монитър“ и бягството на „Вирджиния“ бяха открили корабоплаването в Чесашкия залив. Освен това бързото отстъпление на конфедералистите след опразването на Манасас даде възможност на армията да настани свои части в този град. По този начин се реши въпросът с блокадата и на Потомак.

Обаче политиката, която има такова пагубно въздействие, когато се меси във военните работи на дадена страна, наложи отново едно решение, неблагоприятно за интересите на Севера. Тогава на генерал Маклелън бе отнето върховното ръководство на федералните армии. Под негово командуване останаха само операциите по Потомак, а другите корпуси, вече независими, минаха отново под прякото ръководство на президента Линкълн.

Това беше грешка. Маклелън се почувствува дълбоко обиден от такова понижение, което с нищо не бе заслужил. Но като войник, който знае само дълга си, той се примири. Още на другия ден изработи план, с който целеше да извърши десант с войските си на брега при форт Мънро. Този план, приет от корпусните командири, бе одобрен от президента. Министърът на войната разпрати заповеди в Ню Йорк, Филаделфия и Балтимор, и в Потомак пристигнаха различни кораби, за да превозят армията на Маклелън със снаряжението й.

Сега беше ред на Ричмънд, столицата на Юга, да изпита на свой ред опасностите, които известно време бяха карали да трепери Вашингтон, столицата на Севера.

Такова беше положението на воюващите страни в момента, когато Флорида мина под властта на генерал Шермън и комодор Дюпон. Докато ескадрата им блокираше флоридското крайбрежие, те овладяваха Сент Джонс, а това им осигуряваше пълно господство на полуострова.

В същото време Гилбърт и Марс напразно претърсваха бреговете и островчетата по реката чак оттатък Пиколата. Така че не им оставаше нищо друго, освен да въздействуват пряко на Тексар. От деня, когато вратите на тъмницата се затвориха зад него, той не можеше да има никакъв досег със съучастниците си. Следователно малката Ди и Зерма трябва да се намираха още там. където бяха преди завземането на Сент Джонс от федералистите.

В този момент положението в Джексънвил позволяваше правосъдието да действува както се полага срещу испанеца, ако той откажеше да отговаря. Все пак, преди да се стигне до тези крайни мерки, имаше надежда Тексар да се съгласи да направи известни признания, при условие че бъде пуснат на свобода.

На 14-и, след като предварително бе осигурено одобрението на военните власти, се реши да се предприеме тази стъпка.

Мисис Бърбанк бе възстановила силите си. Завръщането на сина й, надеждата да види скоро детето си, умиротворението, настъпило в страната, увереността, че сега безопасността на плантацията Кемдлис Бей е гарантирана — всичко това й бе възвърнало отчасти душевната твърдост, която я бе напуснала. Вече нямаше защо да се страхуват от привържениците на Тексар, които бяха тероризирали Джексънвил. Милицията се бе оттеглила във вътрешността на околията Пътнам. Сентогъстинският отряд, прехвърлил се през реката в горното й течение, мислеше по-късно да й подаде ръка, за да предприемат някакви действия срещу федералните войски. Но тази опасност беше твърде далечна и не биваше да ги безпокои, докато Дюпон и Шермън се намираха във Флорида.

Ето защо бе уговорено още същия ден Джеймз и Гилбърт Бърбанк да тръгнат за Джексънвил, но да отидат сами. Мистър Керъл, мистър Стенърд и Марс щяха да останат в плантацията. Мис Алис нямаше да се отделя от мисис Бърбанк. Впрочем младият офицер и баща му смятаха да се върнат до вечерта в Касъл Хаус и да донесат там някаква добра новина. Щом Тексар посочеше скривалището, където бяха задържани Ди и Зерма, щяха да пристъпят към тяхното освобождаване. За това вероятно бяха достатъчни няколко часа, най-много един ден.

Точно когато Джеймз и Гилбърт Бърбанк се готвеха да заминават, мис Алис дръпна младия офицер настрана.

— Гилбърт — каза му тя, — вие ще се срещнете с човека, причинил толкова зло на вашето семейство, с мерзавеца, който искаше да прати на смърт баща ви и вас… Гилбърт, обещавате ли ми да запазите самообладание пред Тексар?

— Да запазя самообладание ли!… — извика Гилбърт, който само при името на испанеца пребледняваше от яд.

— Налага се — продължи мис Алис. — Няма да постигнете нищо, ако се поддадете на гнева си… Забравете всякаква мисъл за отмъщение, имайте предвид само едно — спасението на сестричката си… която ще бъде скоро и моя сестра! За това трябва да пожертвувате всичко, дори, ако е нужно, да дадете на Тексар уверение, че в бъдеще няма защо да се страхува от вас.

— Няма защо да се страхува ли! — извика Гилбърт. — Значи, да забравя, че по негова вина майка ми можеше да умре… баща ми — да бъде разстрелян!…

— И вие също, Гилбърт — допълни мис Алис; — мислех, че вече не ще ви видя! Да, той е виновен за всичко това, но не трябва повече да си спомняме за него… Говоря ви така, защото се опасявам, че мистър Бърбанк не ще може да се владее, а ако и вие не съумеете да се сдържите, опитът ви няма да успее. Ах, защо решихте да отидете в Джексънвил без мен!… Навярно аз щях да съумея да постигна с добро…

— Ами ако този човек откаже да отговаря? — продължи Гилбърт, който чувствуваше колко правилни са съветите на мис Алис.

— Ако откаже, ще оставим на съдиите грижата да го принудят. Касае се за живота му. Когато разбере, че може да го откупи само като говори, ще заговори… Гилбърт, трябва да получа вашето обещание! В името на нашата любов, давате ли ми го?

— Да, скъпа Алис — отвърна Гилбърт, — да!… Каквото и да е направил този човек, нека ни върне сестра ми и ще забравя…

— Добре, Гилбърт. Ние преминахме страшни изпитания, но те ще свършат! За тия горестни дни, през които страдахме толкова много, бог ще ни възнагради с години на щастие.

Гилбърт стисна ръката на годеницата си, която не можа да сдържи няколко сълзи, и двамата се разделиха.

В десет часа Джеймз Бърбанк и синът му, след като се сбогуваха с приятелите си, се качиха на лодка в малкото пристанище на Кемдлис Бей.

Те се придвижваха бързо по реката. Но по съвет на Гилбърт вместо да се насочат към Джексънвил, управляваха лодката така, че се приближиха до канонерката на капитан Стивънс.

Сега този офицер беше военен комендант на града. Ето защо за стъпката на Джеймз Бърбанк трябваше да се иска по-напред неговото съгласие. Стивънс постоянно поддържаше връзка с местните власти. Известно му беше каква роля бе играл Тексар, след като привържениците му бяха дошли на власт, каква отговорност носеше за събитията, довели до опустошаването на Кемдлис Бей, защо и как бе арестуван и хвърлен в затвора, когато милицията се оттегляше. Знаеше също, че е възникнало силно брожение срещу него, че цялото честно население на Джексънвил се надига, за да иска наказание за престъпленията му.

Капитан Стивънс оказа на Джеймз и Гилбърт Бърбанк заслужения прием. Той изпитваше към младия офицер особено уважение, тъй като бе могъл да оцени качествата и смелостта му, откакто Гилбърт служеше под негово командуване. Когато след завръщането на Марс във флотилията научи, че Гилбърт е паднал в ръцете на южняците, той реши да го спаси на всяка цена. Но как бе успял да пристигне навреме, щом бе спрян пред плитчината на Сент Джонс? Знаем благодарение на какви обстоятелства бяха спасени младият лейтенант и Джеймз Бърбанк.

С няколко думи Гилбърт разказа на капитан Стивънс за случилото се; така потвърди това, което вече бе научил от Марс. Нямаше съмнение, че Тексар лично е организирал отвличането в залива Марино, нямаше съмнение също, че единствено този човек можеше да каже на кое място във Флорида съучастниците му задържаха сега Ди и Зерма. Така че съдбата им се намираше в ръцете на испанеца — това беше безспорно, и капитан Стивънс с готовност го призна. Ето защо реши да предостави на Джеймз и Гилбърт Бърбанк грижата да се занимават с тази работа както сметнат за уместно. Той предварително одобряваше всичко, което щеше да се направи за метиската и детето. Нямаше да има никакво възражение дори ако станеше нуждада предложат в замяна освобождаването на Тексар. Капитанът гарантираше за това пред управниците на Джексънвил.

След като получиха по този начин от Стивънс широки пълномощия за действие и писмено разрешение да се свържат с испанеца, Джеймз и Гилбърт Бърбанк му благодариха и бяха заведени до пристанището.

Там се намираше мистър Харви, предизвестен с бележка от Джеймз Бърбанк. Тримата отидоха веднага в съда и бе заповядано да им се отворят вратите на затвора.

За психолог би било интересно да наблюдава лицето или по-право държането на Тексар след неговото затваряне. Нямаше никакво съмнение, че испанецът беше много ядосан от пристигането на федералните войски, което бе сложило край на положението му като главен управник на града, че съжаляваше за лишаването му от възможността да прави каквото си иска и по този начин да утоли лесно личната си омраза, съжаляваше също, че забавянето с няколко часа му бе попречило да разстреля Джеймз и Гилбърт Бърбанк. Ала съжаленията му не отиваха по-далеч. Той беше напълно безразличен към това, че е в ръцете на враговете си, затворен по обвинение в най-сериозни престъпления, отговорен за всички насилия, в които можеше напълно основателно да бъде упрекнат. Ето защо в поведението му нямаше нищо странно и необяснимо. Ядосваше се само че не бе успял да доведе до благополучен завършек кроежите си срещу семейство Бърбанк. Що се отнася до последиците от арестуването му, като че ли малко го беше грижа за това. Нима този толкова загадъчен досега субект щеше да осуети и последните опити да бъде разгадан?

Вратата на килията му се отвори. Джеймз и Гилбърт Бърбанк се озоваха пред затворника.

— Аха, бащата и синът! — извика Тексар веднага с присъщия си безочлив тон. — Всъщност трябва да благодаря на господа федералистите! Ако не бяха те, нямаше да имам честта да бъда удостоен с вашето посещение! Тъй като вие вече не се нуждаете от помилване, изглежда, идвате да го предложите на мен?

Този тон беше така предизвикателен, че Джеймз Бърбанк за малко не избухна. Но синът му го възпря.

— Татко — рече той, — оставете на мен да отговоря. Тексар иска да ни завлече по път, по който не можем да го следваме — пътя на взаимните обвинения. Безполезно е да се връщаме към миналото. Ние сме дошли да се занимаем с настоящето, единствено с настоящето.

— С настоящето — извика Тексар, — или по-право със сегашното положение! Но за мен то е съвсем ясно. Преди три дни вие бяхте затворени в тази килия, откъдето можехте да излезете само за да отидете на смърт. Днес аз съм на вашето място и се чувствувам тук много по-добре, отколкото бихте могли да предположите.

Този отговор явно целеше да обърка Джеймз Бърбанк и сина му. защото те възнамеряваха да предложат на Тексар свобода в замяна на тайната на отвличането.

— Тексар — каза Гилбърт, — изслушайте ме. Ще бъдем откровени с вас. Онова, което направихте в Джексънвил, не ни засяга. А това, което направихте в Кемдлис Бей, искаме да забравим. Интересува ни само едно. Сестра ми и Зерма изчезнаха, докато привържениците ви нахълтваха в плантацията и обсаждаха Касъл Хаус. Няма съмнение, че и двете са отвлечени.

— Отвлечени? — повтори Тексар злобно. — Ех, колко се радвам, че научавам това!

— Научаваш, а?! — извика Джеймз Бърбанк. — Значи смееш да отричаш, негоднико, смееш да отричаш?

— Татко — намеси се младият офицер, — да запазим хладнокръвие… нужно е. Да, Тексар, това двойно отвличане стана по време на нападението срещу плантацията… Признавате ли, че вие лично сте го организирали?

— Нямам какво да отговоря.

— Не желаете ли да ни кажете къде са отведени по ваше нареждане сестра ми и Зерма?

— Повтарям ви, нямам какво да отговоря.

— Дори и ако в замяна на вашия отговор можем да върнем свободата?

— Нямам нужда от вас, за да бъда свободен!

— А кой ще ви отвори вратите на тоя затвор? — извика Джеймз Бърбанк. вбесен от тази безочливост.

— Съдиите, с които искам да се срещна.

— Съдиите!… Но те ще ви осъдят безпощадно! — Тогава ще видя какво ще правя.

— Значи отказвате категорично да отговаряте? — попита за последен път Гилбърт.

— Отказвам…

— Дори срещу свободата, която ви предлагам?

— Не ми трябва вашата свобода.

— Дори срещу цяло състояние, което обещавам…

— Не ми трябва и състоянието ви. А сега, господа, оставете ме на мира.

Следва да признаем, Джеймз и Гилбърт Бърбанк се почувствуваха съвсем объркани от подобна самоувереност. На какво се основаваше тя? Как смееше Тексар да рискува процес, който можеше да завърши само с най-сурова присъда? Нито свободата, нито всичкото злато, което му предлагаха, не бяха в състояние да изтръгнат отговор от него. Дали някаква непоколебима омраза не вземаше връх над личния му интерес? Така или иначе той си оставаше неразгадаема личност, която дори пред най-страшни опасности оставаше вярна на себе си.

— Елате, татко, елате! — каза младият офицер.

И изведе Джеймз Бърбанк от затвора. На вратата се срещнаха отново с мистър Харви и тримата тръгнаха да докладват на капитан Стивънс за безуспешния си опит.

В това време на корабите от флотилията се получи прокламация на комодор Дюпон, отправена към жителите на Джексънвил. С нея се обявяваше, че никой няма да бъде преследван за политическите си убеждения, нито за деяния, свързани със съпротивата на Флорида от началото на гражданската война насам. Подчиняването на звездното знаме освобождава от всякаква отговорност пред властта.

Тази твърде мъдра сама по себе си мярка, вземана винаги от президента Линкълн при подобни случаи, очевидно не можеше да важи за деяния от частен характер. А тъкмо такъв беше случаят с Тексар. Че бе заграбил властта от законните управници, че я бе използувал за организиране на съпротива — било. що било! Това представляваше въпрос между южняци — въпрос, в който федералното правителство не искаше да се меси. Но посегателствата срещу отделни личности, нахлуването в Кемдлис Бей. насочено срещу северняк. унищожаването на имуществото му. отвличането на неговата дъщеря и на човек от служителите му — това бяха престъпления, които попадаха под наказателното право и към които трябваше да се приложи нормалната съдебна процедура.

Такова беше мнението на капитан Стивънс. На същото мнение беше и комодор Дюпон. когато му бе доложено за жалбата на Джеймз Бърбанк и за неговата молба да бъде заведено дело срещу испанеца.

Така че на другия ден. 15 март. бе издадена заповед, с която Тексар се предаваше на военен съд по двойно обвинение: грабеж и отвличане. Обвиняемият трябваше да отговаря за деянията си пред Военния съвет, чието седалище беше в Сент Огъстин.