Жул Верн
Север против Юг (19)

IV. СЕВЕРОИЗТОЧЕН ВЯТЪР

Сега осъдените имаха само една възможност за спасение — една-единствена: до дванайсет часа федералистите да завладеят града. Защото на другия ден при изгрев Джеймз и Гилбърт Бърбанк трябваше да бъдат разстреляни. А как можеха да избягат от затвора, когато той беше под наблюдение, както домът на мистър Харви? Дори и със съучастието на някой пазач това беше невъзможно.

Ала за завземането на Джексънвил не трябваше да се разчита на северняшките войски, слезли от няколко дни във Фернандина; те не можеха да изоставят такава важна позиция в северната част на щат Флорида. Тази задача се падаше на канонерките на капитан Стивънс. А за да я изпълнят, трябваше най-напред да минат през плитчината на Сент Джонс. Тогава, като пробиеше преградата от лодки, на флотилията не оставаше нищо друго, освен да се закотви срещу пристанището. А щом държи града под прицела на оръдията си, милиционерските отряди неминуемо ще се оттеглят през непроходимите блата на околията. Тексар и привържениците му положително ще побързат да ги последват, за да избягнат напълно справедливото възмездие. Честните хора можеха веднага да заемат мястото им, от което бяха недостойно отстранени, и да влязат в преговори с представителите на федералното правителство за предаването на града.

Ала как щяха да минат през плитчината, и то в толкова къс срок? Имаше ли някакъв начин да преодолеят материалното препятствие, което ниското ниво на водата продължаваше да създава за придвижването на канонерките? Както ще видим, сега това беше твърде съмнително.

И така, след произнасянето на присъдата Тексар и комендантът на джексънвилската милиция отидоха на кея, за да огледат долното течение на реката. И разбира се, в този момент очите им бяха вперени в преградата в тази посока, а ушите им — наострени да доловят всеки изстрел, който би дошъл от гази страна на Сент Джонс.

— Нищо ново ли не е забелязано? — попита Тексар, като се спря до края на пристана.

— Нищо — отговори комендантът. — Организираното в северна посока разузнаване ми дава основание да твърдя, че федералистите не са потеглили от Фернандина, за да настъпят към Джексънвил. По всяка вероятност те ще останат да наблюдават границата на Джорджия, докато флотилиите им не форсират реката.

— А не могат ли войските им да дойдат от юг, като тръгнат от Сент Огъстин и прекосят Сент Джонс при Пиколата? — запита испанецът.

— Не вярвам — отговори офицерът. — Дюпон разполага с десантни части колкото да завземе града, а очевидно целта му е да блокира цялото крайбрежие от устието на Сент Джонс до последните заливчета на Флорида. Така че няма защо да се страхуваме от тази страна, Тексар.

— Значи остава само една опасност: да ни създаде неприятности флотилията на Стивънс, ако успее да мине през плитчината, пред която се е спряла от три дни…

— Безспорно, но този въпрос ще се реши след няколко часа. В края на краищата може би единствената цел на федералистите е да затворят долното течение на реката, за да прекъснат всякаква връзка между Сент Огъстин и Фернандина? Повтарям, Тексар, за северняците в този момент е важно не толкова да завземат Флорида, колкото да попречат на военната контрабанда, която се върши през южните морски пътища. Вероятно експедицията им няма друга цел. Иначе войските, които от десетина дни владеят остров Амелия, щяха вече да се придвижат към Джексънвил.

— Може би имате право — отвърна Тексар. — Но това няма значение! Аз чакам с нетърпение въпросът с плитчината да се реши окончателно.

— Това ще стане още днес.

— Ами ако канонерките на Стивънс се закотвят пред пристанището, какво ще правите?

— Ще изпълня дадената ми заповед — ще изтегля милицията във вътрешността, за да избягна всякакъв досег с федералистите. Нека завладеят градовете в околията! Няма да могат да ги задържат задълго, защото ще бъде прекъсната връзката им с Джорджия и двете Каролини и ние ще съумеем да си ги възвърнем!

— Само че — възрази Тексар, — ако междувременно завземат Джексънвил дори само за един ден, можем да очакваме репресии от тяхна страна… Всички тия така наречени честни хора, тия богати плантатори, тия противници на робовладелството ще се върнат на власт и тогава… Не, няма да допуснем това!… Вместо да изоставим града, по-добре да…

Испанецът не доизказа мисълта си, но тя лесно се подразбираше. Той нямаше да предаде града на федералистите — това значеше да го върне в ръцете на управниците, свалени от градската сган. По-добре да го изгори и може би вече бе взел мерки за такова унищожение. Тогава той и хората му щяха да се изтеглят с милицията, да намерят сред блатата на Юга недостъпни убежища, където ще изчакат развоя на събитията.

Но, повтаряме, до това можеше да се стигне само в случай че канонерките минеха през плитчината, а бе настъпил моментът този въпрос да се реши окончателно.

И наистина, към пристанището вече се тълпеше гъста навалица. Само за миг кейовете се задръстиха с народ. Екнаха още по-оглушителни викове.

— Канонерките минават!

— Не, не мърдат от мястото си!

— Има прилив!…

— Опитват се да минат под пълна пара!

— Вижте!… Вижте!…

— Няма съмнение! — каза комендантът на милицията. — Става нещо!… Гледайте, Тексар!

Испанецът не отговори. Очите му не се откъсваха от долното течение на реката, от чертата на хоризонта, образувана от върволицата лодки, закотвени напряко на реката. На половин миля по-нататък стърчаха мачтите и комините на канонерките на капитан Стивънс. От тях се вдигаше гъст дим, който, подхванат от засилващия се вятър, се разстилаше чак до Джексънвил.

Очевидно Стивънс, възползувайки се от прилива, искаше да мине, засилвайки парата, както се казва, „до пръсване“. Дали ще успее? Ще намери ли достатъчно дълбока вода над плиткото дъно дори с риск да го застърже с кила на канонерките си? Всичко това предизвикваше силно вълнение сред целия този народ, насъбрал се на брега на Сент Джонс.

На едни им се струваше, че виждат нещо, други не виждаха и коментарите ставаха все по-оживени.

— Напреднаха с половин кабелт!

— Не! Не са помръднали, изглежда, все още са закотвени!

— Ето, една се движи!

— Да, но се е обърнала напряко и се върти на място, защото водата е плитка!

— Ух, какъв пушек!

— И всичките каменни въглища на Съединените щати да изгорят, пак няма да минат!

— А ето че водата започва да спада!

— Ура за Юга!

— Ура!

Този опит на флотилията трая около десет минути — десет минути, които се сториха дълги на Тексар, на привържениците му, на всички, свободата или животът на които щяха да бъдат застрашени от завземането на Джексъквил. Те не знаеха дори какво да правят, тъй като разстоянието беше твърде голямо, за да могат да следят маневрите на канонерките. Дали вече са преминали плитчината, или са на път да сторят това, и не бяха ли преждевременни възгласите „ура“ на тълпата? Като се освободеше от всякаква излишна тяжест, изхвърляйки всичкия баласт, за да повдигне водолинията си, капитан Стивънс може би щеше да спечели малко пространство, което му беше нужно, за да навлезе в по-дълбока вода и да се добере лесно до пристанището. Докато продължаваше приливът, такава опасност все още съществуваше.

Но както казахме, отливът вече започваше. А с настъпването му нивото на Сент Джонс щеше да спадне много бързо.

Внезапно ръцете се протегнаха към долното течение на реката и всички други викове бяха заглушени от възгласа:

— Лодка!… Лодка!…

И наистина близо до левия бряг, където приливът още се усещаше, а в средата на реката отливът вече се засилваше, се показа някаква лека лодчица. Тази лодка, тласкана от греблата, се движеше бързо. На кърмата й стоеше офицер в униформата на флоридската милиция. Той скоро се озова до пристана и се изкачи пъргаво по стъпалата на страничната стълба, прикрепена за кея. После, като забеляза Тексар, се насочи към него през групичките, които се блъскаха да го видят и чуят.

— Какво има? — запита испанецът.

— Нищо, и нищо не се очаква! — отговори офицерът.

— Кой ви изпраща?

— Командирът на нашите лодки, които скоро ще се изтеглят към пристанището.

— Но защо?

— Защото канонерките не успяха да минат през плитчината дори след като намалиха товара си и засилиха парата. Занапред няма да има вече никаква опасност…

— Докато трае този отлив?… — попита Тексар.

— И през всички други — най-малко няколко месеца.

— Ура!… Ура!…

Тези възгласи се разнесоха из града. И докато фанатиците акламираха отново испанеца като човек, който въплъщава всичките им лоши инстинкти, умерените бяха съкрушени от мисълта, че още много дни ще трябва да търпят престъпното господство на Комитета и неговия председател.

Офицерът бе казал истината. От този ден морският прилив постепенно щеше да отслабва и да докарва все по-малко количество вода в коритото на Сент Джонс. Този прилив от 12 март беше един от най-силните през годината. След промеждутък от няколко месеца реката щеше да се повдигне отново на същото ниво. Но тъй като фарватерът на Сент Джонс беше недостъпен, Джексънвил се изплъзваше от обстрела на капитан Стивънс. Така Тексар продължаваше да властвува и този мерзавец можеше да изпълни докрай своето отмъщение. Дори генерал Шермън да решеше да завземе Джексънвил с войските на генерал Райт, слезли във Фернандина, този поход на юг изискваше известно време. А що се отнася до Джеймз и Гилбърт Бърбанк, тяхната екзекуция беше определена за другия ден призори, така че нищо вече не можеше да ги спаси.

Донесената от офицера вест се разнесе мигновено навред наоколо. Лесно можем да си представим как подействува тя на тази разюздана част от простолюдието. Оргиите и буйствата започнаха отново, с още по-голяма сила. Честните хора, ужасени, очакваха още по-страшни безчинства. Затова повечето от тях се готвеха да напуснат града, където вече не се чувствуваха в безопасност.

Виковете „ура“ и крясъците стигаха до затворниците, които по този начин разбраха, че е изчезнала всякаква възможност за спасение. Те се чуваха и в дома на мистър Харви. Лесно е да си представим какво беше отчаянието на мистър Стенърд и мис Алис. Какво можеха да предприемат сега, за да спасят Джеймз Бърбанк и сина му? Да се опитат да подкупят пазача на затвора? С цената на златото да уредят бягството на осъдените? Но и самите те нямаха възможност да излязат от къщата, където бяха намерили убежище. Както знаем, тя беше завардена от шайка негодници, чиито проклятия се разнасяха непрекъснато пред вратата.

Мръкна се. Времето рязко се промени, както впрочем и се очакваше от няколко дни. Вятърът, който отначало духаше от сушата, внезапно завя от североизток. От морето вече се носеха с огромна скорост големи купчини сивкави разкъсани облаци, които се спущаха почти до водната повърхност, но не успяваха дори да се излеят в дъжд. Тези маси от водни пари се влачеха толкова ниско, че сигурно в тях биха се скрили мачтите на голяма фрегата. Барометърът спадаше бързо и показваше буря. Имаше признаци, че в далечните простори на Атлантика се развихря ураган. И скоро, с настъпването на нощта, той се разрази с необикновена сила.

Естествено този ураган се насочи през естуара на Сент Джонс и завилия с неудържима ярост. Той вдигаше водите в устието и образуваше вълни, а после ги изтласкваше обратно, подобно на приливите в големите реки, които с високите си талази унищожават всички крайбрежни чифлици.

Така че през тази бурна нощ Джексънвил бе пометен със страшна сила. Част от пристана рухна под ударите на прибоя, който се блъскаше в гредите. Водата покри отчасти кейовете и изпочупи няколко рибарски ладии, чиито котвени въжета се късаха като конци. Невъзможно беше да се стои по улиците и площадите, над които се сипеха всевъзможни отломки. Градската сган бе принудена да се подслони в кръчмите, където започна да „смазва гърлата си“ и с крясъците си съперничеше на рева на бурята.

Но тази буря извърши опустошения не само на сушата. В коритото на Сент Джонс разликата в нивото на водата предизвика вълнение, усилено десеторно от сблъскването му с дъното. Лодките, закотвени пред плитчината, бяха настигнати от този прилив, преди да успеят да се приберат в пристанището. Котвите им се изтръгваха от дъното, швартовите им въжета се късаха. Нощният прилив, усилен от напора на вятъра, ги понесе неудържимо към горното течение на реката. Някои се разбиха в гредите на кейовете, а други, отвлечени далеч от Джексънвил, се пръснаха из островчетата и ръкавите на Сент Джонс на няколко мили нататък. Мнозина от моряците, които ги управляваха, загубиха живота си при това бедствие, което със своята внезапност бе попречило да се вземат всички мерки, необходими при подобни обстоятелства.

А дали канонерките на капитан Стивънс са успели да вдигнат котва и да засилят парата, за да потърсят убежище в заливите по долното течение на реката? Съумели ли са чрез тази маневра да избягнат пълно унищожение? Във всеки случай, независимо дали са решили да се спуснат обратно към устието на Сент Джонс, или са останали закотвени на същото място, Джексънвил вече нямаше защо да се страхува от тях, тъй като сега плитчината им се изпречваше като непреодолимо препятствие.

И тъй, черна и непрогледна нощ обгърна долината на Сент Джонс: въздухът и водата се сливаха, като че някаква химическа реакция се мъчеше да ги съедини в един елемент. Тук човек беше свидетел на един от ония катаклизми, които са доста чести през равноденствието, ала мощта му надминаваше всичко, претърпЯвано дотогава на територията на Флорида.

Но именно поради силата си това природно явление не трая повече от няколко часа. Преди още да изгрее слънцето, празнините в пространството бяха бързо запълнени от тази огромна въздушна маса и ураганът изчезна над Мексиканския залив, след като нанесе последния си удар на флоридския полуостров.

Към четири часа сутринта, когато хоризонтът, очистен от това голямо нощно метене, побеля от първите лъчи на зората, след бушуването на стихиите настъпи затишие. Тогава градската сган хукна из улиците, от които бе принудена да избяга, за да се изпокрие в кръчмите. Милицията се върна на изоставените си постове. Някои се заеха според силите си да поправят щетите, причинени от бурята. А те бяха особено значителни около градските кейове: изпочупени пристани, разбити рибарски ладии, изпотрошени лодки, които отливът влачеше от горното течение на реката.

Впрочем тези плаващи останки се забелязваха на разстояние само няколко ярда от бреговете. В самото корито на Сент Джонс се бе струпала много гъста мъгла, която се издигаше към горните въздушни слоеве, охладени от бурята. В пет часа средата на реката още не се виждаше; тя щеше да се открои едва когато първите слънчеви лъчи разпръснеха тази мъгла.

Изведнъж малко след пет часа страшни трясъци раздраха гъстата мъгла. Нямаше никакво съмнение, това не беше продължителният грохот на гръмотевиците, а оглушителният тътен на артилерията. Из въздуха се носеше характерно свистене. Вик на ужас се изтръгна от цялата тая тълпа — милиция и градска сган, която се бе втурнала към пристанището.

В същото време под въздействието на тези непрекъснати гърмежи мъглата започваше да се разкъсва. Валмата й, смесени със сзятканията на изстрелите, се издигаха над речната повърхност.

Канонерките на Стивънс бяха тук, закотвени пред Джексънвил, който държаха под прекия обсег на бордовите си оръдия.

— Канонерките!… Канонерките!…

Тази дума, предавана от уста на уста, бързо стигна до най-далечните предградия. За няколко минути честните хора с огромно задоволство и градската сган с огромен ужас научиха, че флотилията е овладяла Сент Джонс. Ако градът не се предадеше, свършено беше с него.

Но какво се бе случило? Дали бурята бе дошла като неочаквана помощничка на северняците? Да! Затова канонерките не бяха търсили убежище в заливите под устието. Въпреки силата на вълнението и на вятъра те бяха останали на мястото си за закотвяне. Докато противниците им се отдалечаваха с лодките, капитан Стивънс и екипажите му се бореха с урагана, с риск да загинат, за да се опитат да минат през плитчината, и може би обстоятелствата щяха да ги улеснят. И наистина този ураган, който тласкаше водите на океана към естуара, повдигна речното ниво на необикновена височина и канонерките се спуснаха по фарватера. И тогава с пълна пара, макар че килът им стържеше пясъчното дъно, те успяха да се прехвърлят през плитчината.

Към четири часа сутринта капитан Стивънс, маневрирайки сред мъглата, пресметна, че трябва да се намира срещу Джексънвил. Тогава хвърли котва и се закова на място. После, когато настъпи удобен момент, разкъса мъглата с изстрелите на тежките си оръдия и запрати първите снаряди срещу левия бряг на Сент Джонс.

Ефектът се почувствува моментално. По примера на южняшките войски във Фернандина и Сент Огъстин за няколко минути милицията опразни града. Като видя, че кейовете са пусти, Стивънс започна почти веднага да отслабва огъня, тъй като съвсем не възнамеряваше да разрушава Джексънвил, а да го завземе и подчини.

Почти веднага на покрива над съдебната палата се развя бяло знаме.

Не е трудно да си представим с какъв трепет бяха чути тези първи оръдейни изстрели в дома на мистър Харви. Нямаше съмнение, че градът е нападнат. Но това нападение можеше да бъде извършено само от федералистите, които или бяха проникнали през устието на Сент Джонс, или се бяха приближили от Северна Флорида. Дали тук не се криеше неочаквана възможност за избавление — единствената, която би спасила Джеймз и Гилбърт Бърбанк?

Мистър Харви и мис Алис се втурнаха към вратата на къщата. Хората на Тексар, които я вардеха, бяха избягали заедно с милицията към вътрешността на околията.

Мистър Харви и девойката стигнаха до пристанището. Мъглата се бе разпръснала и реката се виждаше чак до най-далечните очертания на десния бряг.

Канонерките мълчаха, защото Джексънвил вече явно се отказваше от всякаква съпротива.

В този момент няколко лодки спряха до пристана и от тях слезе отряд, въоръжен с пушки, револвери и брадви.

Внезапно измежду моряците, командувани от един офицер, се раздаде вик.

Човекът, който бе надал този вик, се спусна към мис Алис.

— Марс!… Марс!… — възкликна девойката, смаяна, че вижда мъжа на Зерма, когото смятаха за удавен във водите на Сент Джонс.

— Мистър Гилбърт!… Мистър Гилбърт?… — откликна Марс.

— Къде е той?

— Затворен с мистър Бърбанк!… Марс, спасете го… спасете го, спасете и неговия баща!

— Към затвора! — извика Марс, обърна се към другарите си и ги поведе.

И тогава всички се завтекоха, за да попречат да бъде извършено по заповед на Тексар едно последно престъпление.

Мистър Харви и мис Алис ги последваха.

Значи, след като се хвърли в реката, Марс бе успял да се измъкне от водовъртежите на плитчината? Да, и от предпазливост смелият метис се бе въздържал да съобщи в Касъл Хаус, че е жив и здрав. Ако отидеше да потърси убежище там, щеше да се изложи на опасност, а трябваше да остане свободен, за да изпълни задачата си. След като доплува до десния бряг, той се запровира през тръстиките и успя да стигне до мястото, срещу което се намираше флотилията. От нея забелязаха сигналите му, една лодка го прибра и го закара до канонерката на капитан Стивънс. Той веднага бе осведомен за положението и поради непосредствената опасност, която застрашаваше Гилбърт, положи всички усилия да се придвижи нагоре по реката. Но както знаем, тези усилия се оказаха безрезултатни и вече щеше да се откаже от всякакъв опит, ако през нощта вятърът не бе повдигнал нивото на реката. Ала при липса на човек, който да познава тези трудни пътища, флотилията все пак рискуваше да заседне в речните плитчини. За щастие Марс беше тук. Въпреки развилнялата се буря той поведе умело канонерката си; последваха я и другите. И преди мъглата да изпълни долината на Сент Джонс, те се закотвиха срещу града, който държаха под обстрела си.

И тъкмо навреме, защото двамата осъдени трябваше да бъдат екзекутирани в зори. Но те вече нямаше от какво да се страхуват. Управниците на Джексънвил бяха завзели отново властта, отнета им от Тексар. И точно когато Марс и другарите му се озоваха пред затвора, Джеймз и Гилбърт Бърбанк излизаха оттам, най-после свободни.

Мигновено младият лейтенант притисна мис Алис до сърцето си, а мистър Стенърд и Джеймз Бърбанк се прегърнаха.

— А майка ми?… — бе първият въпрос на Гилбърт.

— Тя е жива… жива е!… — отговори мис Алис.

— Тогава да вървим в Касъл Хаус! — извика Гилбърт. — В Касъл Хаус…

— Но преди това правдата трябва да възтържествува! — отвърна Джеймз Бърбанк.

Марс бе разбрал господаря си. Той се втурна към главния площад с надежда да намери там Тексар.

Дали испанецът вече не е избягал, за да се спаси от възмездие? Дали не се е скрил от разплатата на народа с всички ония, които се бяха компрометирали през този период на безчинства? Дали не е тръгнал подир милиционерските отряди, които отстъпваха към южните местности на околията?

Това беше напълно възможно, дори неизбежно.

Но без да чакат намесата на федералистите, много жители се втурнаха към съдилището! Задържан точно когато се готвеше да бяга, Тексар бе поставен под охрана. Впрочем той като че ли много лесно се бе примирил с участта си.

Ала щом видя пред себе си Марс, разбра, че животът му е в опасност.

И наистина метисът се хвърли върху него. Въпреки усилията на охраната, той го сграбчи за гърлото и вече го душеше, когато се появиха Джеймз и Гилбърт Бърбанк.

— Не… не!… Искаме го жив! — извика Джеймз Бърбанк. — Той трябва да говори!

— Да… трябва! — съгласи се Марс.

След няколко минути Тексар бе затворен в същата килия, където жертвите му бяха чакали часа на екзекуцията.