Жул Верн
Север против Юг (18)

III. В НАВЕЧЕРИЕТО

Гилбърт Бърбанк бе осъден от Джексънвилския комитет сутринта на 11 май. Същата вечер баща му бе арестуван по заповед на посочения Комитет. След два дни младият офицер трябваше да бъде разстрелян, а Джеймз Бърбанк, обвинен като негов съучастник и осъден на същото наказание, несъмнено щеше да умре едновременно с него!

Както знаем, Тексар държеше Комитета в ръцете си. Волята му там беше закон.

Екзекуцията на бащата и сина щеше да бъде само прелюдия към кървави изстъпления, на които щяха да се отдадат белите от простолюдието, подкрепяни от градската сган, срещу привържениците на северняците в щат Флорида и съмишлениците им по въпроса за робството. Колко лични отмъщения щяха да се изпълнят така под прикритието на гражданската война! Само присъствието на федералните войски можеше да ги спре. Но ще пристигнат ли те, и най-важното — ще пристигнат ли, преди да паднат първите жертви на омразата на испанеца?

За нещастие имаше основателни съмнения за това.

И тъй като развоят на събитията се протакаше, можем да си представим какви тревоги преживяваха обитателите на Касъл Хаус!

А изглеждаше, че проектът за настъпление по Сент Джонс временно е изоставен от капитан Стивънс. Канонерките не помръдваха от мястото, където бяха закотвени. Сигурно не смееха да преминат речната плитчина сега, когато го нямаше Марс, за да ги прекара по фарватера? Нима са се отказали да завземат Джексънвил и по този начин да осигурят безопасността на плантациите по горното течение на Сент Джонс?

Какви нови военни събития са могли да променят проектите на комодор Дюпон?

Именно това се питаха мистър Стенърд и управителят Пери през тоя безкраен ден — 12 март.

Според слуховете, които се носеха из щата, в онази част от Флорида, която се простира между реката и морето, всъщност през този ден усилията на северняците, изглежда, бяха съсредоточени главно по крайбрежието. Комодор Дюпон с „Уобъш“, следван от най-мощните канонерки на своята ескадра, се бе появил в залива Сент Огъстин. Говореше се дори че милицията се готви да напусне града, без да се опитва повече да отбранява форт Мериън, както не бе защищавала форт Клинч след падането на Фернандина.

Такива поне бяха новините, които управителят донесе на сутринта в Касъл Хаус. Той ги съобщи веднага на мистър Стенърд и на Едуард Керъл, чиято незараснала рана го принуждаваше да лежи на един от диваните в хола.

— Федералистите в Сент Огъстин! — провикна се Керъл. — А защо не дойдат и в Джексънвил?

— Може би искат само да препречат реката в горното й течение, без да завземат града — отвърна мистър Пери.

— Джеймз и Гилбърт са загубени, ако Джексънвил остане в ръцете на Тексар! — възкликна мистър Стенърд.

— Да отида ли да предупредя комодор Дюпон за опасността, която застрашава мистър Бърбанк и сина му? — предложи Пери.

— Ще ви трябва цял ден, за да стигнете до Сент Огъстин — възрази мистър Керъл, — и то ако не ви спре отстъпващата милиция! Така че преди комодор Дюпон да успее да предаде на Стивънс заповедта да завземе Джексънвил, ще е изтекло твърде много време! Пък и тази плитчина… ако канонерките не успеят да минат през тази речна плитчина, как ще спасим нашия клет Гилбърт, който трябва да бъде екзекутиран утре? Не!… Нужно е да отидете не в Сент Огъстин, а в самия Джексънвил!… И да се обърнете не към комодор Дюпон… а към Тексар…

— Мистър Керъл има право, татко… и аз ще отида! — каза мис Алис, която бе чула последните думи, произнесени от мистър Керъл.

Смелата девойка беше готова да опита всичко, да рискува всичко за спасението на Гилбърт.

Когато предишния ден напущаше Кемдлис Бей, Джеймз Бърбанк бе заръчал изрично жена му да не разбере, че е заминал за Джексънвил. Трябваше да се скрие от нея, че Комитетът е издал заповед за арестуването му. Така че мисис Бърбанк не знаеше това, както не знаеше и съдбата на сина си, вероятно мислейки, че той е с флотилията. Как би могла злочестата жена да понесе този сполетял я двоен удар? Мъжът й в ръцете на Тексар, синът й — на път да бъде екзекутиран! Тя не би могла да преживее това. Когато поиска да се види с Джеймз Бърбанк, мис Алис отговори само, че той е напуснал Касъл Хаус, за да продължи диренето на Ди и Зерма, и че отсъствието му може да се проточи две денонощия. Ето защо всички мисли на мисис Бърбанк сега бяха насочени към изчезналото й дете. А това беше пряко силите й в състоянието, в което се намираше.

Мис Алис обаче знаеше каква опасност застрашаваше Джеймз и Гилбърт Бърбанк. Знаеше, че младият офицер трябва да бъде застрелян на другия ден, че същата участ очаква и баща му!… И затова, решена да се срещне с Тексар, тя бе дошла да помоли мистър Керъл да я преведе отвъд реката.

— Ти… Алис… в Джексънвил! — извика мистър Стенърд.

— Татко, налага се!

Така естественото колебание на мистър Стенърд изведнъж отстъпи пред необходимостта да се действува незабавно. Гилбърт можеше да бъде спасен единствено със стъпката, която мис Алис искаше да предприеме. Дали ако падне в нозете на Тексар, ще успее да го омилостиви? Може би ще издействува отлагане на екзекуцията? И най-после, може би ще намери подкрепа сред честните хора, които отчаянието й накрая ще разбунтува срещу нетърпимата тирания на Комитета? Затова трябва да отиде в Джексънвил, на каквато и опасност да е изложена там.

— Пери — каза девойката — ще се съгласи да ме заведе до дома на мистър Харви.

— Веднага — откликна управителят.

— Не, Алис, аз ще те придружа! — обади се мистър Стенърд. — Да, аз! Да вървим!

— Вие ли, Стенърд? — възкликна Едуард Керъл. — Та това значи да се изложите на опасност. Вашите убеждения са много добре известни.

— Какво от това! — отвърна мистър Стенърд. — Няма да оставя дъщеря си да отиде сама при тези злодеи я! Нека Пери остане в Касъл Хаус, щом вие, Едуард, не можете още да ходите, защото трябва да имаме предвид вероятността да ни задържат…

— Ами ако мисис Бърбанк ви потърси — възрази Едуард Керъл, — ако потърси мис Алис, какво ще отговоря?

— Ще отговорите, че сме отишли при Джеймз, че заедно с него претърсваме другия бряг на реката! Ако стане нужда, кажете дори че се е наложило да отидем в Джексънвил… Изобщо направете всичко необходимо, за да успокоите мисис Бърбанк, но не споменавайте нищо, което би я подсетило за опасностите, които застрашават мъжа и сина й… Пери, разпоредете се да ни докарат лодка!

Управителят тръгна веднага, оставяйки мистър Стенърд да се подготви за път.

Ала по-добре мис Алис да не напущаше Касъл Хаус, преди да е предупредила мисис Бърбанк, че се е наложило да замине с баща си за Джексънвил. При нужда дори не биваше да се поколебае да каже, че партията на Тексар е свалена… че федералистите са овладели цялото течение на реката… че утре Гилбърт ще бъде в Кемдлис Бей…. Но щеше ли девойката да има сили да потисне вълнението си, дали гласът й нямаше да я издаде, когато твърдеше неща, чието осъществяване изглеждаше невъзможно в момента?

Когато влезе в стаята на болната, мисис Бърбанк спеше или по-право бе потънала в нещо като болезнен унес, в пълна безчувственост, от която мис Алис не смееше да я изтръгне. Така беше може би по-добре — по този начин девойката беше избавена от необходимостта да я успокоява с думи.

Една от домашните прислужници дежуреше до леглото. Мис Алис й заръча да не се отлъчва нито за миг от стаята и да се обръща към мистър Керъл за отговор на въпросите, които мисис Бърбанк би й задала. После се наведе над челото на нещастната майка, докосна го леко с устни и излезе от стаята, за да се върне при мистър Стенърд. Щом го видя. каза:

— Да тръгваме, татко.

Двамата стиснаха ръката на Едуард Керъл и излязоха от хола,; В средата на бамбуковата алея, която води за малкото пристанище, срещнаха управителя.

— Лодката е готова — рече Пери.

— Добре — отвърна мистър Стенърд. — Бдете много грижливо над Касъл Хаус, приятелю.

— Не бойте се, мистър Стенърд. Нашите негри се връщат малко по малко в плантацията и в това няма нищо чудно. За какво им е свобода, за която природата не ги е създала? Доведете тук мистър Бърбанк, той ще намери всички по местата им!

Мистър Стенърд и дъщеря му се настаниха веднага в лодката, карана от четирима моряци от Кемдлис Бей. Тя вдигна платно и тласкана от лек източен вятър, бързо се отдалечи от брега. Скоро пристанът изчезна зад носа, очертаващ се на северозапад от плантацията.

Мистър Стенърд нямаше намерение да влиза в джексънвилското пристанище, където неминуемо щяха да го познаят. По-добре беше да слезе в някое заливче малко по-нагоре. Оттам лесно можеше да се добере до жилището на мистър Харви, разположено от тази страна, в края на предградието. Тогава според обстоятелството щеше да реши какво да предприеме по-нататък.

В този час реката беше пуста. Нищо не се забелязваше нито по горното течение, откъдето можеше да дойде сентогъстинската милиция, бягаща на юг. нито по долното. Значи никакъв бой не се е водил между флоридските лодки и канонерките на капитан Стивънс. Не се виждаше дори преградната им линия, защото един завой на Сент Джонс закриваше хоризонта под Джексънвил.

Движейки се много бързо благодарение на попътния вятър, мистър Стенърд и дъщеря му стигнаха левия бряг. Двамата можаха да слязат незабелязано в дъното на залива, който не беше под наблюдение, и след няколко минути се намираха в къщата на приятеля на Джеймз Бърбанк.

Той се учуди много и същевременно много се разтревожи, като ги видя. Присъствието им беше опасно сред тази градска сган. която все повече се настървяваше и беше изцяло предана на Тексар. Знаеше се, че мистър Стенърд споделя аболициониските възгледи, пуснали корени в Кемдлис Бей. Опустошаването на собственото му жилище в Джексънвил представляваше предупреждение, за което трябваше да държи сметка.

Безспорно самият той щеше да бъде изложен на големи рискове. В най-добрия случай, ако го познаеха, щяха да го хвърлят в затвора като съучастник на мистър Бърбанк.

— Трябва да спасим Гилбърт! — само това можа да отговори мис Алис на възраженията на мистър Харви.

— Да — отвърна той, — трябва да се опитаме! Но мистър Стенърд не бива да се показва навън! По-добре да остане затворен тук, докато действуваме!

— Дали ще ме пуснат в затвора? — попита девойката.

— Не вярвам, мис Алис.

— А ще мога ли да се добера до Тексар?

— Ще се опитаме.

— Не искате ли да дойда с вас? — настояваше мистър Стенърд.

— Не! Така ще развалите постъпките ни към Тексар и неговия Комитет.

— Тогава да вървим, мистър Харви, — рече мис Алис.

Но преди да ги пусне, мистър Стенърт искаше да разбере дали не са станали някакви нови военни събития, за които още не се е разчуло в Кемдлис Бей.

— Нищо ново — отговори мистър Харви, — поне що се отнася до Джексънвил. Федералната флотилия се е появила в залива на Сент Огъстин и градът се е предал. Но по Сент Джонс не е забелязано никакво раздвижване. Канонерките продължават да стоят закотвени край плитчината.

— Значи водата още не е достатъчно висока, за да могат да се прехвърлят през нея?

— Да, мистър Стенърд. Но днес ще имаме един от най-силните приливи на равноденствието. Към три часа морското равнище ще се повиши и сигурно канонерките ще успеят да минат…

— Да минат без лоцман, когато Марс го няма, за да ги преведе по фарватера! — отвърна мис Алис с глас, който показваше, че не може да се Осланя дори на тази надежда. — Не!… Това е невъзможно!… Мистър Харви, трябва да се срещна с Тексар и ако ми откаже, ще се наложи да пожертвуваме всичко, за да помогнем на Гилбърт да избяга…

— Ще го направим, мис Алис.

— Не се ли е променило настроението в Джексънвил? — попита мистър Стенърд.

— Не — отговори мистър Харви. — Негодниците продължават да са господари тук и Тексар ги командува. Но честните хора треперят от възмущение пред безчинствата и заплахите на Комитета. Щом федералистите се придвижат по реката, това положение ще се промени. Общо взето тукашното простолюдие е страхливо. Ако се уплаши, Тексар и привържениците му веднага ще бъдат свалени… Все още не губя надежда, че капитан Стивънс ще успее да премине плитчината…

— Няма защо да го чакаме — възрази решително мис Алис. — Дотогава аз ще се срещна с Тексар!

И тъй, уговориха се мистър Стенърд да остане в къщата, за да не се разбере, че е в Джексънвил. Мистър Харви беше готов да помогне на девойката във всичките й бъдещи начинания, чийто успех, трябва да признаем, съвсем не беше сигурен. Ако Тексар откажеше да пощади живота на Гилбърт, ако мис Алис не успееше да се добере до него, щяха да се опитат да уредят бягството на младия офицер и баща му дори с цената на цяло състояние.

Беше около единайсет часа, когато мис Алис и мистър Харви напуснаха къщата, за да отидат в съдебната палата, където Комитетът, председателствуван от Тексар, заседаваше без прекъсване.

В града продължаваше да цари голямо вълнение. Тук-там минаваха милиционерски отряди, подсилени от военни части, притекли се от южните области. През деня се очакваха тия, които се бяха освободили след падането на Сент Огъстин; те щяха да пристигнат или по Сент Джонс, или да поемат през крайбрежните гори, за да прекосят реката при Джексънвил. Жителите на града сновяха насам-натам. Носеха се многобройни слухове, както винаги — противоречиви, а това предизвикваше суматоха, която можеше да премине в размирици. Впрочем нямаше съмнение, че когато федералистите се появяха пред пристанището, щеше да липсва единодействие в отбраната. Не можеше да се очаква сериозна съпротива. Щом Фернандина се бе предала преди девет дни на десантните войски на генерал Райт, а Сент Огъстин бе приел ескадрата на комодор Дюпон без дори да се опита да я спре, не беше изключено същото да стане и с Джексънвил. Флоридската милиция ще отстъпи града на северняшките войски и ще се оттегли във вътрешността на околията. Едно-единствено обстоятелство можеше да спаси Джексънвил, да продължи властта на Комитета, да му позволи да осъществи кръвожадните си замисли; по една или друга причина — недостатъчна дълбочина на водата или липса на лоцман — канонерките да не могат да минат през речната плитчина. Този въпрос щеше да се реши само след няколко часа.

В това време, провирайки се през тълпата, която ставаше все по-гъста и по-гъста, мис Алис и Харви се насочваха към главния площад. Как щяха да успеят да проникнат в залите на съда? Нямаха представа. А щом се озовяха там, как щяха да се доберат до Тексар? Не знаеха. Ако испанецът научи, че Алис Стенърд желае да се види с него, дали няма да се избави от една неудобна просителка, като нареди да я арестуват и задържат, докато се изпълни екзекуцията на младия лейтенант? Но девойката дори не искаше да мисли за такава вероятност. Да се добере до Тексар, да изтръгне от него помилването на Гилбърт — никаква опасност за самата нея не можеше да я отклони от тази цел.

Когато тя и мистър Харви стигнаха площада, те се озоваха сред още по-възбудена тълпа. Викове раздираха въздуха, отвред кънтяха крясъци, от група на група се подхвърляше зловещата дума: „Смърт!… Смърт!…“

Мистър Харви узна, че от един час Комитетът има съдебно заседание. Обзе го страшно предчувствие — предчувствие, което скоро щеше да се сбъдне! Всъщност Комитетът съдеше Джеймз if Бърбанк като съучастник на сина си Гилбърт по обвинение, че е поддържал връзки с федералната армия. За същото престъпление вероятно щеше да се произнесе и същата присъда. Така омразата на Тексар към семейство Бърбанк щеше да получи своето пълно удовлетворение!

Тогава Харви реши да не отива по-нататък. Той се опита да поведе Алис Стенърд със себе си. Тя не трябваше да бъде свидетелка на насилията, на които тази сган изглеждаше склонна да се отдаде, когато осъдените излезеха от съда след произнасянето на присъдата. Пък и сега не беше подходящ момент да се застъпват за тях пред испанеца.

— Елате, мис Алис — каза мистър Харви, — елате! Ще се върнем, когато Комитетът…

— Не! — възрази мис Алис. — Искам да застана между обвиняемите и техните съдии…

Решителността на девойката беше такава, че мистър Харви загуби надежда да я разколебае. Мис Алис тръгна напред. Придружителят й бе принуден да я следва. Макар и толкова гъста, навалицата й отвори път — може би някои я познаха. В ушите й екнаха още по-страшни викове „Смърт!“ Ала нищо не бе в състояние да я спре. Така тя стигна до вратата на съда.

На това място тълпата беше още по-развълнувана — не като вълнение след буря, а като това, което я предшествува. От нея можеха да се очакват най-страшни изстъпления.

Внезапно навън рукна с шум публиката, която бе изпълвала заседателната зала. Крясъците се засилиха. Присъдата бе току-що прочетена.

Джеймз Бърбанк, подобно на Гилбърт, беше осъден за същото мнимо престъпление на същото наказание. Баща и син щяха да паднат от един и същи екзекуционен взвод.

— Смърт! Смърт! — ревеше побеснялата сган.

В този момент Джеймз Бърбанк се показа на най-горните стъпала. Той беше спокоен и хладнокръвен. Кресльовците от тълпата удостои само с презрителен поглед.

Заобикаляше го милиционерски отряд, който имаше заповед да го закара обратно в затвора.

Ала не беше сам.

До него вървеше Гилбърт.

Измъкнат от килията, където чакаше часа на екзекуцията, младият офицер бе доведен пред Комитета на очна ставка с Джеймз Бърбанк. Бащата бе могъл само да потвърди думите на сина си, който уверяваше, че е дошъл в Касъл Хаус единствено да се види за последен път с умиращата си майка. Обвинението в шпионаж би трябвало да отпадне от само себе си пред това твърдение, ако делото не беше загубено предварително. Така че срещу двамата невинни бе издадена една и съща присъда — присъда, наложена от лично отмъщение и произнесена от пристрастни съдии.

В това време тълпата напираше към осъдените. Милицията с голяма мъка успяваше да им пробива път през площада пред съда.

Изведнъж настъпи някакво раздвижване. Мис Алис се бе втурнала към Джеймз и Гилбърт Бърбанк.

Изненадана от тази неочаквана намеса на девойката, тълпата неволно се отдръпна.

— Алис!… — извика Гилбърт.

— Гилбърт!… Гилбърт!… — шепнеше Алис Стенърд, падайки в обятията на младия офицер.

— Алис, защо си тук? — запита Джеймз Бърбанк.

— За да издействувам помилването ви!… Да моля вашите съдии!… Милост… Пощадете ги!

Виковете на злочестата девойка бяха сърцераздирателни. Тя се бе вкопчила за дрехите на осъдените, спрели се за малко. Но нима можеше да очаква състрадание от тази развилняла се тълпа, която ги заобикаляше? Не! Ала с намесата си успя поне да я спре точно когато може би щеше да се нахвърли върху арестантите въпреки полицейската охрана.

Впрочем Тексар, когото бяха осведомили какво става, току-що се бе появил на вратата на съда. С движение на ръката той възпря тълпата. Заповедта му да подкарат Джеймз и Гилбърт Бърбанк отново към затвора бе чута и изпълнена.

Отрядът продължи нататък.

— Милост!… Милост!… — завика мис Алис, падайки в нозете на Тексар.

В отговор испанецът само поклати отрицателно глава. Тогава девойката се изправи.

— Мерзавец! — кресна тя.

Искаше да се присъедини към осъдените, да отиде с тях в затвора, да прекара с тях последните часове, които им оставаха още да живеят…

Но те бяха вече напуснали площада и тълпата ги изпращаше с крясъците си.

Мис Алис не можеше да издържа повече. Силите я напуснаха. Тя се олюля и падна. Когато мистър Харви я пое в прегръдките си, девойката вече нито усещаше, нито съзнаваше нещо.

Свести се едва когато я пренесоха в дома на мистър Харви при баща й.

— В затвора… в затвора!… — мълвеше тя. — Двамата трябваше да избягат…

— Да — отвърна мистър Стенърд, — нищо друго не ни остава!… Но да почакаме да се мръкне!

И наистина нищо не биваше да се предприема през деня. Когато мракът им позволеше да действуват по-безопасно, без да се страхуват да бъдат забелязани, мистър Стенърд и мистър Харви щяха да се опитат да уредят бягството на двамата затворници с помощта на техния пазач. Щяха да носят такава голяма сума, че този човек — поне така се надяваха — нямаше да устои на увещанията им, особено когато един-единствен оръдеен изстрел, даден от флотилията на капитан Стивънс, можеше да сложи край на властта на испанеца.

С настъпването на нощта мистър Стенърд и мистър Харви поискаха да изпълнят плана си, ала бяха принудени да се откажат, тъй като къщата се охраняваше строго от милиционерско отделение и двамата не можеха да излязат от нея.