Жул Верн
Север против Юг (17)

II. НЕОБИКНОВЕНА ОПЕРАЦИЯ

На другия ден, 3 март, в осем часа сутринта Скуамбо влезе в стаята, където Зерма бе пренощувала. Той носеше храна — хляб, къс студено месо от дивеч, плодове, кана с доста силна бира, стомна с вода, а също и различни прибори за ядене. Същевременно един от негрите настани в един ъгъл някакъв стар мебел, за да служи за тоалетна масичка и долап, заедно с малко бельо, чаршафи, кърпи и други дребни предмети за нуждите на метиската и на момиченцето.

Ди още спеше. С движение на ръка Зерма помоли Скуамбо да не я буди.

Когато негърът излезе, Зерма се обърна към индианеца и попита шепнешком:

— Какво ще правите с нас?

— Не знам — отговори Скуамбо.

— А какви нареждания сте получили от Тексар?

— Дали Тексар ми ги е дал, или някой друг, това няма значение — отвърна индианецът, — но ще ги чуете и добре ще сторите, ако им се подчините. Докато сте тук, тази стая ще бъде на ваше разположение, а нощем ще ви затваряме отново във вътрешното укрепление.

— А денем?

— Тогава ще можете да се разхождате в двора.

— Докато бъдем тук ли? — повтори Зерма. — А може ли да зная къде сме?

— Където ми е заповядано да ви заведа.

— И докога ще останем тук?

— Казах каквото имах да казвам — отвърна индианецът. — А сега е безполезно да ми говорите. Нищо повече няма да отговоря.

И Скуамбо, комуто, изглежда, наистина бе заповядано да се ограничи само до тази кратка размяна на думи, излезе от стаята, оставяйки метиската сама с детето.

Зерма погледна момиченцето.

В очите й се появиха няколко сълзи — сълзи, които обърса веднага. Когато се събудеше, Ди не биваше да забележи, че е плакала. Детето трябваше да свикне малко по малко с новото си положение — много опасно може би, защото от испанеца трябваше да се очаква всичко.

Зерма размишляваше върху случилото се от предния ден насам. Тя добре бе видяла как мисис Бърбанк и мис Алис тичаха по брега, докато лодката се отдалечаваше. Отчаяните им викове, сърцераздирателните им писъци бяха стигнали до тях. Но дали са успели да се върнат в Касъл Хаус, да поемат отново по тунела, да се доберат до обсадената къща, да съобщят на Джеймз Бърбанк и на другарите му какво ново нещастие ги е сполетяло? Дали не са пленени от хората на испанеца, отмъкнати далеч от Кемдлис Бей и може би убити? В такъв случай Джеймз Бърбанк няма да узнае, че малката му дъщеря е отвлечена заедно със Зерма. Той ще мисли, че жена му, мис Алис, детето и метиската са успели да се качат на лодката в залива Марино и да стигнат до убежището при Кедровата скала, където ще бъдат в безопасност. Тогава няма да предприеме незабавни дирения, за да ги търси!…

Но дори при положение че мисис Бърбанк и мис Алис са успели да се приберат в Касъл Хаус, че Джеймз Бърбанк е научил всичко, кой можеше да каже дали нападателите не са нахлули в къщата, не са я разграбили, подпалили, разрушили? В такъв случай какво ли е станало със защитниците й? Ако са пленени или са загинали в боя, Зерма не би могла да очаква вече никаква помощ от тях. Дори и северняците да завземеха Сент Джонс, свършено беше с нея. Нито Гилбърт Бърбанк, нито Марс нямаше да узнаят, че сестрата на единия и жената на другия са задържани на това островче в Черния залив!

Но и при това положение, въпреки че Зерма се уповаваше вече само на себе си. силите нямаше да я напуснат. Тя щеше да направи всичко, за да спаси това дете, което може би сега имаше само нея на този свят. Животът й щеше да бъде съсредоточен върху една-единствена мисъл: да избяга! Всеки час щеше да бъде зает с такава подготовка.

Но възможно ли беше да се измъкнат от такова укрепление, пазено от Скуамбо и другарите му, да се изплъзнат от двата свирепи копоя, които се въртяха около оградата, да избягат от това островче, залутано сред безбройните криволици на лагуната?

Да, можеше, но при условие че й помогнеше тайно някой от робите на испанеца, който познава отлично пътищата около Черния залив.

Защо някой от тези хора, примамен с щедро възнаграждение, да не съдействува на Зерма в бягството й? Именно към това щяха да бъдат насочени всички усилия на метиската.

Междувременно малката Ди се бе събудила. С първата дума, която произнесе, тя повика майка си. После огледа стаята.

— Не бой се, миличкото ми!

— Къде е мама?

— Ще дойде…Скоро!…Трябваше да бягаме… Нали знаеш!… Сега сме в безопасност!…Тук няма от какво да се страхуваме… Щом мистър Бърбангт получи подкрепление, веднага ще дойде при нас!…

Ди гледаше Зерма така, като че ли искаше да и каже: „Вярно ли е?“

— Да! — потвърди Зерма, която искаше на всяка цена да успокои детето. Да! Мистър Бърбангт знае че го чакаме тук!

— Но тези хора тук какви са? — попита момиченцето.

— Те са слуги на мистър Харви, миличкото ми! Нали знаеш мистър Харви, той е приятел на татко ти от Джексън Вил. Ние сме в котеджа му.

— Ами мама, ами Алис, които бяха с нас, защо не са тук?

— Мистър Бърбангт ги повика тъкмо когато щяха да се качат… спомни си добре!… Щом тези лоши хора бъдат прогонени от Кемплис Бей, той ще дойде да ни вземе!… Хайде… Хайде!… Не плачи!… Не бой се миличкото ми, дори и да останем тук няколко дни!… Нали сме скрити добре!… А сега ела да те умия, да те вчеша, и да те облека!

Ди не преставаше да гледа упорито Зерма и въпреки думите на метиската от устата и се изтръгна дълбока въздишка.Тя не беше се усмихнала при събуждането си както ставаше обикновено така че най-напред бавачката и трябваше да се заеме да я развлече с нещо. Именно това се постара да направи Зерма с най-нежно внимание. Тя я подготви така грижливо, сякаш детето се намираше в хубавата си стаичка в Касъл хаус, и същевременно се мъчеше да я забавлява с разни историйки. После Ди похапна, като Зерма раздели тази първа закуска с нея.

— А сега, миличкото ми, ако искаш да излезем да се поразходим…

— Много ли е хубав котеджът на мистър Харви? — запита детето.

— Хубав ли?… Не!… — отвърна Зерма. — Според мене стара къщурка! Ала има дървета, поточета, изобщо приятно място за разходка! Пък и ще престоим тук само няколко дни. И ако не ти е скучно, ако слушаш, майка ти ще бъде доволна.

— Ще слушам, добра ми Зерма… ще слушам!… — отговори момиченцето.

Вратата на стаята не беше заключена. Зерма улови детето за ръка и двете излязоха. Първо се озоваха в средното помещение, което беше тъмно. А след малко вече се разхождаха на светло, под големите дървета, през чиито листа се процеждаха слънчевите лъчи.

Заграденото място не беше голямо — около един акър — и се заемаше почти изцяло от блокхауза.

Заобикалящата го ограда не позволи на Зерма да направи обиколка и да установи местоположението на островчето сред тази лагуна. През старата крепостна врата можа да забележи само, че от съседните островчета го дели доста широк канал с мътна вода. Така че жена и дете твърде трудно биха избягали оттук.

Дори в случай че Зерма успееше да сложи ръка на някаква лодка, как би я измъкнала от този безкраен лабиринт? А и не знаеше, че тукашните пътища са известни само на Тексар и Скуамбо.

Негрите слуги на испанеца никога не напущаха укреплението. Изобщо никога не бяха излизали оттук. Дори не знаеха къде ги държи господарят им. Човек може да разчита само на случайността, за да се добере отново до брега на Сент Джонс или да стигне до блатата. А да се осланя на случайността, значи да се обрече на сигурна гибел.

Впрочем през следващите дни Зерма, като прецени положението, се убеди, че не може да очаква никаква помощ от робите на Тексар.

Те бяха предимно полуоскотели негри, които не вдъхваха особено доверие. Макар че испанецът не ги държеше в окови, все пак те не се чувствуваха по-свободни. Изхранващи се достатъчно с това, което можеше да се намери на островчето, пристрастени към силните напитки, които Скуамбо им раздаваше щедро, определени главно да охраняват блокхауза и в случай на нужда да го бранят, те нямаха никакъв интерес да заменят този начин на съществуване с друг.

Въпросът за робството, който се разискваше само на няколко мили от Черния залив, не ги вълнуваше. Да възвърнат свободата си? За какво им е потрябвала и какво ще правят с нея? Тексар осигуряваше живота им. Скуамбо никак не се отнасяше зле с тях. макар че беше способен да счупи главата на всеки, комуто би хрумнало да я надигне. Те дори и не мислеха за това. Бяха скотове, стоящи по-ниско дори от двата копоя, които обикаляха около укреплението. Всъщност не би било преувеличено да се каже. че тези животни ги превъзхождаха по ум. Те познаваха всички кътчета на залива. Преплаваха многобройните му проливи. Сновяха от островче на островче, водени от чудесен инстинкт, който не допускаше да се заблудят. Лаят им кънтеше понякога чак до левия бряг на реката, а на смрачаване сами се прибираха в блокхауза. Нито една лодка не можеше да проникне в Черния залив, без да бъде незабавно забелязана от тези страшни пазачи. Никой освен Скуамбо и Тексар не можеше да излезе от укреплението, без да рискува да бъде разкъсан от тези подивели потомци на караибските кучета.

Когато Зерма разбра какъв надзор е установен около ограденото място, когато се убеди, че не трябва да очаква никаква помощ от пазачите си, всяка друга, не толкова смела и енергична, колкото нея, би се отчаяла. Ала със Зерма не беше така. Помощ можеше да й дойде само отвън, и то единствено от Джеймз Бърбанк, ако беше свободен да действува, или от Марс, ако метисът узнаеше как бе изчезнала жена му.

В противен случай за спасяването на момиченцето трябваше да разчита само на себе си. И нямаше да се спре пред нищо, за да постигне това.

Напълно изолирана в дъното на тази лагуна, Зерма се виждаше — заобиколена само от свирепи лица. Все пак й се стори, че един от негрите, още млад, я гледа с известно състрадание. Дали тук не се таеше някаква надежда?

Можеше ли да се довери на него, да му обясни къде се намира Кемдлис Бей, да го убеди да избягат, за да се доберат до Касъл Хаус? Едва ли. Пък и Скуамбо сигурно бе забелязал тези прояви на съчувствие от страна на роба, защото не му даваше възможност да се приближава до метиската. И Зерма не го срещна вече при разходките си в ограденото място.

Минаха няколко дни, без да настъпи никаква промяна в положението.

От сутрин до вечер Зерма и Ди имаха пълна свобода да се разхождат. Нощем, макар че Скуамбо не ги заключваше в стаята им, те не можеха да напущат средното помещение. Индианецът никога не им говореше. Затова Зерма се отказа да го разпитва. Той нито за миг не се отделяше от островчето.

Чувствуваше се, че надзорът му не престава нито за минута. Ето защо Зерма насочи всичките си грижи към детето, което настояваше да види майка си.

— Ще дойде! — отговаряше му Зерма. — Имам вест от нея! Баща ти също ще дойде с мис Алис, миличкото ми…

И след този отговор горката жена не знаеше какво друго да измисли.

Тогава се мъчеше да развлече момиченцето, което проявяваше неприсъщ за годините си разум.

Така минаха 4-и, 5-и, 6-и март. Макар че Зерма се ослушваше дали някакъв далечен гърмеж няма да извести навлизането на федералната флота във водите на Сент Джонс, никакъв звук не бе стигнал до нея. В Черния залив цареше пълна тишина. Следователно можеше да се заключи, че Флорида още не е завзета от войниците на Съюза. Това безпокоеше метиската извънредно много. Ако Джеймз Бърбанк и хората му, лишени от възможност да действуват, не дойдеха тук, дали не можеше да се надява поне на намесата на Гилбърт и Марс? Щом канонерките им завладеят реката, те ще претърсят бреговете и ще съумеят да се доберат до островчето. Някой от служителите в Кемдлис Бей ще ги осведоми за станалото. Но нищо не показваше, че по реката се води бой.

Странно беше също и това, че испанецът нито веднъж още не бе се появявал в укреплението нито денем, нито нощем. Поне Зерма не бе забелязала нищо, което да свидетелствува за неговото присъствие. А тя почти не спеше и прекарваше тия дълги часове на безсъние в ослушване — безполезно досега.

Пък и какво ли би могла да направи, ако Тексар дойдеше в Черния залив и я повикаше при себе си? Нима той щеше да се вслуша в молбите или заплахите й? Дали не трябваше да се страхува повече от присъствието на испанеца, отколкото от отсъствието му?

И тъй, вечерта на 6 март за хиляден път Зерма премисляше всичко това. Беше около единайсет часът. Малката Ди спеше доста спокойно.

Стаята, която служеше за килия на двете, беше потънала в дълбок мрак. Никакъв шум не се чуваше отвън, само от време на време вятърът свиреше през проядените от червеи дъски на блокхауза.

В този момент на метиската се стори, че чува нечии стъпки из централното помещение на блокхауза. Отначало предположи, че е индианецът, който се прибира в стаята си, разположена срещу нейната, след като е извършил обичайния си обход около оградата.

Изведнъж Зерма долови няколко думи, които си разменяха двама души. Тя се приближи до вратата, ослуша се и позна гласа на Скуамбо, а почти веднага след това и гласа на Тексар.

Тръпки я побиха. Какво търсеше испанецът в укреплението по тоя час? Дали не кроеше някаква нова интрига срещу метиската и детето? Може би щеше да ги измъкне от стаята им и да ги прехвърли в някое друго скривалище, още по-потайно и недостъпно от Черния залив?

Всички тези предположения се мярнаха за миг в главата на Зерма.

Но после самообладанието й надделя, тя се прилепи до вратата и заслуша.

— Нищо ново ли няма? — питаше Тексар.

— Нищо, господарю — отговаряше Скуамбо.

— А Зерма?

— Отказах да отговарям на въпросите й.

— Опитвали ли са се да се доберат до нея от нападението срещу Кемдлис Бей насам?

— Да, но все безуспешно.

От този отговор Зерма подразбра, че са започнали да я търсят. Но кой?

— Как узна това? — попита Тексар.

— Много пъти се приближавах до брега на Сент Джонс — отвърна индианецът — и преди няколко дни забелязах лодка, която се въртеше около входа на Черния залив. Дори двама души слизаха на едно от крайбрежните островчета.

— Кои бяха тези хора?

— Джеймз Бърбанк и Уолтър Стенърд!

Зерма с мъка сдържаше вълнението си. Значи са били Джеймз Бърбанк и Стенърд. Следователно не всички защитници на Касъл Хаус са загинали при нападението срещу плантацията. И ако са започнали дирения, знаят за отвличането на детето и метиската. А щом знаят, само мисис Бърбанк и мис Алис са могли да им кажат. Така че и те са живи. Двете са успели да се върнат в КасълХаус, след като са чули последния вик, нададен от Зерма, която зовеше за помощ срещу Тексар.

Значи Джеймз Бърбанк беше в течение на случилото се. Той знаеше името на злодея. Може би дори се сещаше кое място служи за скривалище на жертвите му? И накрая щеше да съумее да се добере до тях!

Този низ от мисли премина светкавично през главата на Зерма. Изпълни я неизмерима надежда — надежда, която угасна почти веднага, когато чу отговора на испанеца:

— Е, добре! Нека търсят, не ще ги намерят! И без това след няколко дни Джеймз Бърбанк няма да бъде вече опасен!

Метиската не можеше да разбере какво значат тези думи. Във всеки случай, изречени от човек, комуто се подчиняваше джексънвилският Комитет, те сигурно криеха страшна заплаха.

— А сега, Скуамбо, ти ми трябваш за един час — каза тогава испанецът.

— На вашите услуги съм, господарю.

— Ела с мен!

След малко двамата се уединиха в стаята,-заемана от индианеца.

Какво щяха да правят там? Дали не криеха някаква тайна, от която Зерма би могла да се възползува?

При сегашното си положение тя не биваше да пропуска нищо, което можеше да й бъде полезно.

Както знаем, вратата на стаята на метиската не се заключваше Дори нощем. Впрочем такава предпазна мярка би била излишна, защото блокхаузът се заключваше отвътре и Скуамбо държеше ключа у себе си. Ето защо беше невъзможно да се излезе оттам и следователно да се прави опит за бягство.

Така че Зерма можа да отвори вратата на стаята си и със затаен дъх излезе. Мракът беше непрогледен. Само няколко лъча светлинка се процеждаха от стаята на индианеца.

Зерма се приближи до вратата и надзърна през пролуката на разхлабените дъски.

И това, което видя, беше толкова странно, че изпадна в пълно недоумение.

При все че стаята се осветяваше само от късче смолиста светица, тази светлина беше достатъчна за индианеца, който в този момент се занимаваше с твърде деликатна работа.

Пред него седеше Тексар, свалил кожената си куртка и опънал оголената си лява ръка върху една малка масичка точно под светлината на смолистата свещ. От вътрешната страна на ръката под лакътя беше сложена някаква хартийка с чудновата форма и продупчена на три места. С тънка игла Скуамбо бодеше кожата му на всяко място, отбелязано от дупчиците на хартията. Индианецът извършваше татуировка — операция, в която, като семинол, несъмнено беше много вещ. И наистина той я изпълняваше толкова сръчно и леко, че едва докосваше кожата с върха на иглата и испанецът не усещаше ни най-малка болка.

След това Скуамбо махна хартийката; после взе няколко листа от някакво растение, донесено от Тексар, и разтри с тях ръката на господаря си.

Сокът на това растение, проникнал в убодените от иглата места, вероятно причини силен сърбеж на испанеца, който впрочем не беше човек, който би се оплаквал от такава дреболия.

Когато завърши операцията, Скуамбо приближи свещта до татуираното място. Тутакси върху подлакътната кожа на Тексар се открои ясно червеникава рисунка.

Тази рисунка представляваше точно копие на фигурата, образувана от трите дупчици върху хартията. Отпечатъкът беше направен с идеална точност. Той се състоеше от множество пресичащи се линии и изобразяваше една от символичните фигури на семинолската митология.

Този знак не можеше вече да се изтрие от ръката, върху която Скуамбо го бе запечатал.

Зерма бе видяла всичко, но както казахме вече, не разбра нищо. С каква цел се украсяваше Тексар с тази татуировка? Защо му беше нужен този „особен белег“ — да си послужим с израза, употребяван в паспортите? Дали искаше да минава за индианец? Но нито цветът на кожата, нито външният вид му позволяваха това. Не трябваше ли да се търси по-скоро някаква връзка между този белег и дамгата, сложена неотдавна на неколцината флоридски пътници, попаднали в ръцете на шайка семиноли в северната част на околията? И дали чрез него Тексар не искаше отново да докаже някакво съмнително алиби, както много пъти бе успявал досега?

А може би всъщност това беше една от тайните, свързани с личния му живот, която бъдещето щеше да разкрие?

Един друг въпрос безпокоеше Зерма.

Дали испанецът е дошъл в блокхауза само за да се възползува от сръчността на Скуамбо като татуировач? И след тази операция навярно ще напусне Черния залив, за да се върне в северната част на Флорида и разбира се, в Джексънвил, където още властвуват неговите привърженици? Или пък възнамерява да остане в блокхауза до сутринта, да повика метиската и да вземе някакво ново решение за своите пленнички?

В това отношение Зерма скоро се успокои. Когато испанецът ставаше, за да се върне в централното помещение, тя побърза да се прибере в стаята си.

Там, прилепена до вратата, чу няколкото думи, разменени между индианеца и господаря му.

— Отваряй си очите на четири! — каза Тексар.

— Добре — отвърна Скуамбо. — Но ако Джеймз Бърбанк ни постави натясно в Черния залив…

— Повтарям, след няколко дни Джеймз Бърбанк няма вече да бъде опасен. Пък ако стане нужда, знаеш къде да заведеш метиската и детето… там, където трябва да се срещнем.

— Добре, господарю — повтори Скуамбо, — но трябва да се пазим, в случай че Гилбърт, синът на Джеймз Бърбанк, и Марс, мъжът на Зерма, може…

— Няма да минат и два дни и ще ги пипна — отговори Тексар, — а когато бъдат в ръцете ми…

Зерма не чу края на тази фраза, така злокобна за мъжа й, за Гилбърт.

В това време Тексар и Скуамбо излязоха от укреплението и вратата се затвори подире им.

След няколко минути скифът, управляван от индианеца, отплава от островчето, запровира се през тъмния лабиринт на лагуната и се приближи до една лодка, която чакаше испанеца там, където заливът се съединяваше със Сент Джонс. Тогава Скуамбо се раздели с господаря си, който му даде последни заръки. После Тексар, Понесен от отлива, се заспуща бързо към Джексънвил.

Пристигна там на разсъмване, тъкмо навреме, за да изпълни плановете си. И действително след няколко дни Марс изчезна под водите на Сент Джонс, а Гилбърт Бърбанк бе осъден на смърт.