Жул Верн
Север против Юг (14)

XIV. ПО СЕНТ ДЖОНС

По това време реката беше пуста в тази част от своето течение. Никаква светлинка не се показваше на отсрещния бряг. Светлините на Джексънвил бяха скрити зад завоя, образуван от залива Кемдлис, който се закръгляше на север. Над реката се издигаше само тяхното отражение и обагряше най-долния слой облаци.

Макар че нощта беше тъмна, лодката се насочи без затруднение към плитчината. Тъй като никакви изпарения не се вдигаха от водите на Сент Джонс, тя лесно можеше да бъде проследена и подгонена, ако я причакаше някоя лодка на конфедералистите, но според Гилбърт и спътника му това беше малко вероятно.

И двамата пазеха дълбоко мълчание. Вместо да се спуснат по тази река, те предпочитаха да я прекосят, за да отидат да търсят Тексар чак в Джексънвил и да се срещнат лице срещу лице с него. А после, като поемат отново срещу течението на Сент Джонс, щяха да претърсят всички гори, всички заливчета по нейните брегове. И там, където мистър Джеймз Бърбанк не бе сполучил, възможно беше те да успеят. И все пак благоразумието налагаше да чакат. Когато федералистите завладееха Флорида, Гилбърт и Марс щяха да могат да действуват срещу испанеца с по-големи вероятности за успех. Впрочем дългът им повеляваше да се върнат преди зори във флотилията на капитан Стивънс. Ако минаването през плитчината станеше осъществимо по-скоро, отколкото се очакваше, младият лейтенант трябваше да бъде на бойния си пост, а Марс — на своя, за да прекара като лоцман канонерката през това място, чиято дълбочина знаеше по всяко време — както при прилив, така и при отлив.

Марс, седнал на кърмата на гига, размахваше енергично греблото. Пред него Гилбърт наблюдаваше внимателно горното течение на реката, готов да сигнализира за всяка появила се пречка или опасност — лодка или плаващ дънер. След като се отдалечи косо от десния бряг, за да стигне до средата на реката, леката лодчица трябваше само да следва течението, по което щеше да върви сама. Дотогава беше достатъчно Марс да я тласка с движение на ръката наляво или надясно, за да спазва нужната посока.

Безспорно по-добре беше да не се отдалечава от сянката на дърветата и високите тръстики, обграждащи десния бряг на Сент Джонс. Като плаваше под покрова от гъсти клони, имаше по-малка опасност да бъде забелязан. Но недалеч от плантацията един твърде остър завой на брега отклонява течението към другия бряг. Там се образува силен водовъртеж, който би затруднил извънредно много плаването на гига, забавяйки го. Затова Марс, като не виждаше нищо подозрително надолу, предпочете да се остави да бъде носен от силното течение в средата, спускащо се бързо към устието. От малкото пристанище на Кемдлис Бей до мястото под плитчината, където беше закотвена флотилията, имаше четири-пет мили. С помощта на отлива и тласъка на яките ръце на Марс гигът можеше да ги измине благополучно за два часа. Така щеше да се върне, преди първите лъчи на зората да осветят повърхността на Сент Джонс.

Четвърт час след като се качиха на лодката, Гилбърт и Марс се намираха вече в средата на реката. Тук те се убедиха, че макар скоростта им да беше значителна, посоката на течението ги отнасяше към Джексънвил. Може би несъзнателно Марс я тласкаше на тази страна, сякаш нещо неудържимо ги привличаше натам. Обаче трябваше да се избягва това проклето място, подстъпите на което сигурно се охраняваха по-строго, отколкото средната част на Сент Джонс.

— Направо, Марс, направо! — можа да каже само младият офицер.

И гигът се носеше по течението на четвърт миля от левия бряг.

В това време се показа пристанището на Джексънвил — нито тъмно, нито тихо. Многобройни светлини сновяха по кейовете или трептяха в лодките по водата. Някои дори се движеха бързо. Изглежда, в доста широк район беше установен бдителен надзор.

Същевременно песни, примесени с крясъци, показваха, че веселията и оргиите продължаваха да нарушават спокойствието на града. Дали Тексар и привържениците му все още вярваха в поражението на северняците във Вирджиния и вероятното оттегляне на федералната флотилия? Или пък използуваха последните си дни, за да се отдадат на всевъзможни безпътства сред населението, напоено с уиски и джин?

Така или иначе, гигът се носеше безспир по течението и Гилбърт можеше да се надява, че щом отминеха Джексънвил, скоро щяха да бъдат извън всякакви сериозни опасности. Изведнъж той даде знак на Марс да спре. На по-малко от една миля под пристанището бе забелязал дълъг низ от черни точки, пръснати като редица подводни скали от единия до другия бряг на реката.

Това беше линия от закотвени лодки, които преграждаха Сент Джонс на това място. Ако канонерките успееха да минат през плитчината, очевидно тези лодки щяха да бъдат безсилни да ги спрат и не им оставаше нищо друго, освен да се оттеглят; но в случай че лодки на федералистите се опитаха да навлязат нагоре по реката, те може би щяха да съумеят да им попречат. Именно по тази причина бяха образували преграда през нощта. Всички стояха неподвижни, напряко на Сент Джонс, като или се задържаха с греблата си, или стояха закотвени. Макар и да не се виждаха, нямаше съмнение, че имаха на борда си доста голям брой хора, добре въоръжени и за отбрана, и за нападение.

Обаче Гилбърт забеляза, че когато се бяха движили срещу течението, за да стигнат до Кемдлис Бей, реката още не беше преградена от веригата лодки. Значи тази предпазна мярка е била взета едва след минаването на гига и вероятно в очакване на нападение, за което не можеше и да става въпрос в момента, когато младият лейтенант напущаше флотилията на Стивънс.

Ето защо трябваше да се отдръпнат от средата на реката, за да се движат колкото е възможно по-скришом покрай десния бряг. Може би лодката щеше да остане незабелязана, ако се провираше през тръстиковия гъсталак и под сянката на крайбрежните дървета. Във всеки случай нямаше друг начин да заобиколят преградата по Сент Джонс.

— Марс, старай се да гребеш безшумно, докато не минем тази линия — каза младият лейтенант.

— Слушам, мистър Гиб.

— Сигурно ще трябва да преодоляваме водовъртежите и ако имаш нужда от моята помощ…

— Няма да имам нужда — отвърна Марс.

И когато беше вече само на триста ярда от преградната линия, обърна гига и го насочи бързо към десния бряг.

Лодката не бе забелязана, когато пресичаше косо реката — а можеше да бъде забелязана; още по-малка вероятност имаше да я открият сега, когато се сливаше с тъмните сенки на брега. Ако краят на заграждението не стигаше до брега, тя почти сигурно щеше да го премине. Твърде неблагоразумно беше да се опитва да мине по самия фарватер на Сент Джонс.

Марс гребеше сред мрак, който гъстата завеса на дърветата правеше още по-непроницаем. Той внимаваше да не се сблъсква с дънери, които подаваха върховете си тук-там, и да не пляска твърде шумно по водата, макар че понякога се налагаше да преодолява противотечението, което поради някои извивки на водовъртежите се засилваше доста. Отклоненията при тези условия несъмнено щяха да забавят Гилбърт с един час. Но какво от това, че тогава щеше да бъде светло? Той щеше да се намира достатъчно близо до мястото на закотвените канонерки, така че вече нямаше да има никаква опасност от страна на Джексънвил.

Към четири часа лодката се бе изравнила с преградната линия. Както и предполагаше Гилбърт, можеше свободно да се мине покрай брега, тъй като на това място фарватерът на реката беше плитък. Няколкостотин фута по-нататък под покров от мангрови дървета и гигантски бамбук се очертаваше неясно твърде горист нос, врязващ се в Сент Джонс.

Трябваше да се заобиколи този нос, доста тъмен откъм страната срещу течението. Откъм долното течение, напротив, гъсталаците изчезваха внезапно. С приближаването към естуара на Сент Джонс брегът ставаше по-полегат и нарязан от много заливчета и блата, образуващи твърде нисък и открит бряг. Там вече нямаше нито дърво, нито тъмна растителна завеса и поради това водата ставаше отново много светла. Ето защо някоя лодка, обикаляща около носа, лесно можеше да забележи черна движеща се точица като този гиг, твърде малък, за да могат двама души да легнат в него.

Вярно, по-нататък водовъртежът вече не се усещаше. Сега имаше доста силно течение покрай брега, а не по посока на фарватера. Ако лодката заобиколеше благополучно този нос, тя щеше бързо да бъде довлечена до плитчината и за кратко време да стигне до мястото, където стоеше на котва капитан Стивънс.

И тъй, Марс се промъкваше покрай брега с крайна предпазливост. Очите му, следейки долното течение на реката, се мъчеха да проникнат в мрака. Движеше се колкото е възможно по-близо до брега, борейки се с водовъртежа, който беше още твърде силен от другата страна на носа. Греблото се огъваше в яките му ръце, а Гилбърт, обърнат назад, непрекъснато оглеждаше повърхността на Сент Джонс.

Ала лека-полека гигът се приближаваше към носа. Още няколко минути и щеше да стигне края му, който се проточваше във формата на тънка пясъчна коса. До него оставаха не повече от двайсет и пет-тридесет ярда, когато внезапно Марс се спря.

— Уморен ли си? — запита младият лейтенант. — Искаш ли да те сменя?

— Не говорете, мистър Гилбърт! — отвърна Марс.

И в същото време с два силни замаха на греблото насочи лодката косо, като че искаше да я блъсне в брега. Щом се приближи на достатъчно разстояние, той веднага се хвана за един от клоните, надвиснали над водата. После, като се притегли към брега, скри лодката под тъмен свод от зеленина. След миг швартовото въже се уви около един от корените на мангрово дърво. Гилбърт и Марс, неподвижни, се озоваха сред такъв мрак, че вече не можеха да се виждат.

Тази маневра трая не повече от десет секунди.

Тогава младият лейтенант улови спътника си за ръката и щеше да го помоли да му обясни тази маневра, но Марс, протягайки ръка през листата, посочи някаква движеща се точка върху най-светлата част на водната повърхност.

Това беше лодка, карана от четирима души. Тя бе заобиколила пясъчната коса и сега се движеше срещу течението така, че да поеме покрай брега над носа.

В този момент една и съща мисъл занимаваше и Гилбърт, и Марс: преди всичко и въпреки всичко да се върнат на своя кораб. Ако лодката им бъдеше открита, те без колебание щяха да скочат на брега, да се промъкнат между дърветата и тичешком по брега да се приближат до плитчината. А когато се съмнеше, щяха да направят всичко, което е по силите на човека, за да се върнат на поста си — било като най-близката канонерка забележеше сигналите им, било като стигнеха до нея с плаване.

Но почти веднага разбраха, че всякакъв път за изтегляне по суша е прекъснат.

Работата е там, че когато лодката се озова на двайсетина фута от зеления свод, се завърза разговор между хората в нея и петима-шестима други, чиито сенки се открояваха между дърветата върху най-високото място на брега.

— Мина ли най-трудното? — подвикнаха от сушата.

— Да — отговориха от реката. — Ала да заобиколиш този нос при отлив, е все едно да се изкачваш по бързей!

— Е, след като слязохме на носа, няма ли да се закотвите на това място?

— Разбира се, сред най-силното течение… Така ще пазим по-добре края на преградата.

— Добре! В това време ние ще следим брега и мисля, че тези негодници трудно ще ни се изплъзнат, освен ако не се наврат в блатото…

— Ами ако вече са се наврели?

— Не! Не може да бъде! Естествено, ще се опитат да се приберат на кораба си, преди да се съмне. А тъй като няма как да минат през линията от лодки, ще се помъчат да се промъкнат по брега, а ние ще ги причакаме там и ще ги спипаме.

Тези няколко фрази бяха достатъчни, за да стане ясно какво се бе случило. За отпътуването на Гилбърт и Марс трябва да е било доложено — в това нямаше никакво съмнение. Докато се движеха нагоре по реката, за да стигнат до пристана на Кемдлис Бей, те бяха успели да се изплъзнат от лодките, натоварени да им препречат пътя. Ала сега, когато реката беше преградена и ги дебнеха на връщане, щеше да бъде много трудно, ако не и невъзможно, да се доберат до мястото, където бяха закотвени канонерките.

Изобщо при това положение гигът се намираше между два огъня — хората от лодката и техните току-що слезли на носа другари. Така че беше вече невъзможно да избягат нито като се спуснат по реката, нито като вървят по този тесен бряг, притиснат между водите на Сент Джонс и крайбрежните блата.

Така Гилбърт разбра, че пътуването му по Сент Джонс е било забелязано. Но може би не знаеха, че той и спътникът му са слезли в Кемдлис Бей и че единият от тях е синът на Джеймз Бърбанк, офицер от федералната флота, а другият — моряк. За нещастие не беше така. Щом чу последните фрази, които тези хора си размениха, младият лейтенант вече не се съмняваше в застрашаващата го опасност.

— Тъй че отваряйте си очите! — казаха от сушата.

— Добре, добре! — отговориха им. — Федерален офицер е хубава плячка, още повече че този офицер е собственият син на един от тия проклети северняци във Флорида!

— И ще ни бъде платено скъпо за него, защото ще плаща Тексар!

— Възможно е обаче да не успеем да ги отвлечем тази нощ, ако са се скрили в някое речно заливче. Но през деня ще претърсим толкова старателно всички дупки, че и воден плъх не ще ни се изплъзне!

— Да не забравяме, че ни е поръчано изрично да ги хванем живи!

— Да! Разбрали сме се вече! Разбрали сме се също, че ако ги изловим на брега, ще ви извикаме, за да дойдете да ги вземете и да ги отведете в Джексънвил, нали?

— Не ще и дума, ще останем закотвени тук, стига да не се наложи да ги гоним.

— А ние ще дебнем на брега.

— Хайде! Добра сполука! Откровено казано, по-добре да бяхме прекарали нощта на пиячка из джексънвилските кръчми…

— Е, да, стига тези двама негодници да не ни се изплъзнат! Но не, утре ще ги заведем с вързани крака и ръце при Тексар!

След това лодката се отдалечи на разстояние две гребла. А скоро звън на размотавана верига показа, че котвата й е стигнала дъното. Що се отнася до хората, които стояха на края на брега, те вече не говореха, чуваше се само шумът на стъпките им по окапалите листа на дърветата.

Значи бягството и откъм реката, и откъм сушата беше вече невъзможно.

Тъкмо върху това размишляваха Гилбърт и Марс. И единият, и другият не бяха направили нито едно движение, не бяха проронили нито една дума. Така че нищо не можеше да издаде присъствието на гига, скрит под тъмния свод на зеленината — свод, който беше същински затвор. От него нямаше начин да се излезе. Ако не откриеха Гилбърт през нощта, как щеше да избегне погледите, когато настъпеше денят? А залавянето на младия лейтенант не само застрашаваше живота му — като войник той с готовност би го пожертвувал. Имаше и нещо друго: ако се установеше, че е идвал в Касъл Хаус, привържениците на Тексар щяха отново да арестуват баща му и да докажат безспорно съучастието на Джеймз Бърбанк с федералистите. Когато обвиняваше за пръв път собственика на Кемдлис Бей, това доказателство липсваше на испанеца, ала щеше да го има, щом Гилбърт се озовеше във властта му. И тогава какво ще стане с мисис Бърбанк? Какво ще стане с Ди и Зерма, когато бащата, братът, съпругът няма да бъдат вече тук, за да продължат диренията си?

Всички тези мисли се мярнаха за миг в главата на младия офицер и той си представи неизбежните последици.

И така, в случай че двамата бъдеха пленени, щеше да им остане една-единствена възможност: федералистите да завземат Джексънвил, преди Тексар да бъде в състояние да им навреди. Тогава имаше вероятност да бъдат освободени за достатъчно време, за да не бъде изпълнена присъдата, която не можеха да избегнат. Да, в това беше единствената им надежда, друга нямаха. Но как да ускорят идването на капитан Стивънс и неговите канонерки в горното течение на реката? Как ще преминат плитчината на Сент Джонс, ако водата не е още достатъчно дълбока? Как ще прекарат флотилията през многобройните извивки на фарватера, ако Марс, който трябваше да й служи за лоцман, попадне в ръцете на южняците?

Така че Гилбърт трябваше да рискува, да опита дори невъзможното, да тръгне, без да губи нито минута, за да се прибере на кораба си преди разсъмване. Непостижимо ли беше това? Не можеше ли Марс да впусне внезапно гига през водовъртежа и да го измъкне по този начин? Докато хората от лодката губеха времето си било да вдигат котвата, било да отвързват веригата, навярно той щеше да вземе достатъчно преднина, за да не са в състояние вече да го настигнат?

Не, така би се провалило всичко. Младият лейтенант много добре знаеше това. Греблото на Марс не би могло да надвие четирите гребла на лодката. Докато се опитваше да се промъкне покрай брега, имаше опасност да настигнат бързо лодката му. Да действува така, значеше сигурна гибел.

Какво да правят тогава? Да чакат? Скоро щеше да се съмне. Беше вече четири и половина часът сутринта. Хоризонтът на изток започваше тук-там да побледнява.

А се налагаше да вземат решение. И ето на какво се спря Гилбърт.

Като се наведе към Марс, за да може да му говори тихо, той каза:

— Не бива да чакаме повече. Всеки от нас е въоръжен с револвер и кортик’. В лодката са четирима. Значи, по двама срещу един. Ние ще имаме предимството на изненадата. Ти ще тласнеш

——

’Кортик jb.ibi leceii нож с две, а понякога и с повече остриета, който се носи от офицери на военноморските сили. Б. пр.

 

гига силно през водовъртежа и с няколко замаха на греблото ще го насочиш към лодката. Тя е закотвена и не ще може да избегне сблъскването. Ние ще се нахвърлим върху тези хора, ще ги заудряме, без да им даваме време да се опомнят, и така ще се измъкнем. После, преди хората на брега да успеят да вдигнат тревога, може би ще съумеем да минем преградата и да стигнем до линията на канонерките. Разбра ли ме, Марс?

В отговор Марс извади кортика си от ножницата и го затъкна в пояса си, до револвера. След това отвърза внимателно швартовото въже на лодката и улови греблото, за да я отблъсне със силен тласък.

Но точно когато щеше да започне маневрата си, Гилбърт го спря с ръка.

Едно неочаквано обстоятелство го бе накарало да промени незабавно плановете си.

С първите лъчи на зората над водата започна да се издига гъста мъгла. Сякаш влажен памук се разстилаше по повърхността й, докосвайки я със своите движещи се валма. Тези изпарения, образували се в морето, идеха от устието на реката и тласкани от лек ветрец, пълзяха бавно срещу течението на Сент Джонс. Преди да изтечеше четвърт час, и Джексънвил на левия бряг, и гъстите дървета на десния — всичко щеше да изчезне под тази завеса от малко жълтеникава мъгла, чиято характерна миризма вече изпълваше долината.

Дали това не даваше възможност на младия лейтенант и неговия другар да се спасят? Вместо да рискуват чрез неравен бой, в който и двамата можеха да бъдат надвити, защо да не се опитат да се промъкнат през тази мъгла? Във всеки случай Гилбърт разсъди, че това ще бъде най-добрият изход. Ето защо той спря Марс точно когато понечи да се отблъсне рязко от брега. Напротив, трябваше да се движат покрай него предпазливо, безшумно, като избягват лодката, чийто вече неясен силует щеше да изчезне напълно.

В това време гласовете започнаха отново да си подвикват в мрака. От реката отговаряха на брега.

— Внимавайте, че има мъгла!

— Добре! Ще вдигнем котва и ще се приближим повече до брега!

— Хубаво, само че поддържайте връзка с преградните лодки. Ако някоя от тях мине близо до вас, предупредете ги, че трябва да кръстосват насам-натам, докато не се разсее мъглата.

— Добре! Добре! Не бойте се, но си отваряйте добре очите, да не би тези негодници да се опитат да избягат по суша!

Разбира се, тази наложителна предвидливост щеше да се спазва. Няколко лодки щяха да се заловят да кръстосват усърдно от единия до другия бряг на реката. Гилбърт знаеше това, но не се разколеба. Гигът, управляван мълчаливо от Марс, се измъкна изпод зеления свод и пое бавно по течението.

Мъглата се сгъстяваше все повече и повече, макар че я пронизваше блед здрач, подобен на светлината, процеждаща се през стъклото на фенер. Нищо не се виждаше вече дори на няколко ярда разстояние. Ако за щастие гигът не се блъснеше в лодката, закотвена на открито, той имаше много шансове да остане незабелязан. И действително успя да се промъкне край нея, докато хората бяха заети с вдигането на котвата; звънът на веригата й показа приблизително мястото, което трябваше да избягват.

И тъй, гигът мина и Марс можеше вече да размахва малко по-енергично греблото си.

Сега трудното беше да се движат в нужната посока, без да навлязат в средата на реката. Напротив, трябваше да се придържат по-близо до десния бряг. През непрогледната мъгла Марс се водеше единствено по плясъка на водата, който се засилваше, когато биеше подножието на брега. Вече се усещаше, че настъпва зората. Тя просветляваше все повече и повече над завесата от изпарения, въпреки че по повърхността на Сент Джонс мъглата оставаше много гъста.

Половин час гигът се лута, както се казва, наслуки. От време на време се появяваше ненадейно някакъв неясен силует. Можеше да се помисли, че това е лодка, силно увеличена от пречупването на лъчите — явление, което обикновено се наблюдава сред морски мъгли. Действително всеки предмет изскача пред погледа внезапно и се получава впечатление, като че има огромни размери. Това се случва често. За щастие предметът, който Гилбърт смяташе за лодка, беше или шамандура, или стърчаща от водата скала, или някакъв пилот, забит в дъното на реката, а върхът му чезнеше в надвисналите изпарения.

Минаваха също различни птици, размахващи огромни крила. Макар че едва се виждаха, все пак се чуваше пронизителният крясък, който надаваха в простора. Други излитаха от самото речно корито, подплашени от приближаването на лодката. Не можеше да се разбере дали кацаха отново на брега, само на няколко крачки, или се гмурваха обратно във водите на Сент Джонс.

Във всеки случай, тъй като отливът продължаваше, Гилбърт беше сигурен, че гигът, влачен от вълните, се приближава към мястото, където стоеше на котва капитан Стивънс. Но понеже течението бе вече много отслабнало, по нищо не личеше, че младият лейтенант най-после е минал преградната линия. Ако в момента се намираха до нея, дали не рискуваха да се натъкнат внезапно на някоя от лодките?

Така че все още имаше вероятност да срещнат сериозна опасност. Дори скоро стана ясно, че гигът се намира под по-голяма заплаха от когато и да било. Затова Марс често се спираше и греблото му увисваше над водата. В малкото пространство наоколо, ту наблизо, ту надалеч, непрекъснато се чуваше плясък на гребла. От лодките си подвикваха. Няколко силуета с неясни очертания се откроиха внезапно в непрогледната мъгла. Това бяха движещи се лодки, които трябваше да избягват. Понякога мъглата изведнъж се разкъсваше, сякаш силен повей бе пробил нейната завеса. Зрителното поле се разширяваше до няколкостотин ярда разстояние; тогава Гилбърт и Марс се опитваха да установят местоположението си в реката. Но пролуката се замъгляваше отново и лодката нямаше друг изход, освен да се остави да я влачи течението.

Вече минаваше пет часът. Гилбърт пресметна, че в този момент трябва да е на две мили от мястото на закотвянето. Всъщност още не бе стигнал до речната плитчина. Тази плитчина можеше лесно да се познае по засиления шум на течението, по многобройните водни бразди, отблъскващи се с боботене, в което моряците не могат да се излъжат. Ако вече бяха минали плитчината, Гилбърт щеше да се чувствува сравнително в безопасност, защото лодките едва ли биха се осмелили да се отдалечат на такова разстояние от Джексънвил, та да се озоват под прицела на канонерките.

Наведени почти до самата водна повърхност, двамата се ослушваха. Опитното им ухо още не бе успяло да долови нищо. Вероятно се бяха отклонили или към дясната, или към лявата страна на реката. Дали сега не беше по-добре да се насочат косо, за да се приближат до някой бряг и ако е необходимо, да почакат мъглата да се разреди, за да поемат по верен път?

Това беше най-благоразумно, защото изпаренията започнаха да се издигат към по-високите въздушни слоеве. Слънцето, което се усещаше над главите., затопляше парите и ги вдигаше нагоре. Очевидно много преди да се появи небето, повърхността на Сент Джонс щеше да се покаже отново на голямо пространство. После завесата щеше да се разкъса внезапно, хоризонтът — да се очисти от мъглите. Може би тогава на една миля отвъд плитчината Гилбърт щеше да забележи канонерките, които отливът не бе успял да откъсне от мястото на закотвянето, и имаше надежда да се добере до тях.

В този миг се чу плясък на раздвижена вода. Почти веднага гигът започна да се върти, сякаш попаднал във водовъртеж. Не можеше да има вече никакво съмнение.

— Плитчината! — извика Гилбърт.

— Да, плитчината — откликна Марс, — и щом я минем, ще бъдем на мястото, където са закотвени канонерките.

Марс сграбчи отново греблото и сега се стараеше да се движи в правилна посока.

Изведнъж Гилбърт го спря. В една пролука сред мъглата бе съзрял някаква лодка, която се движеше бързо в същата посока. Дали хората, които я караха, не бяха забелязали гига? И сигурно искаха да му препречат пътя?

— Да завием наляво — каза младият лейтенант.

Марс обърна лодката и с няколко замаха на греблото тя се понесе бързо в обратна посока.

Но и от тази страна се чуха гласове. Те си подвикваха гръмко. В тази част на реката сигурно имаше много лодки, които я кръстосваха дружно.

Внезапно сякаш гигантска метла очисти нашироко пространството, изпаренията паднаха във вид на воден прах върху повърхността на Сент Джонс.

Гилбърт не можа да сдържи вика си.

Гигът се намираше сред десетина лодки, натоварени да следят тази част от течението. Зад дълъг кос завой се изпречваше плитчината.

— Ето ги!… Ето ги!…

Такива възклицания си разменяха лодките една на друга.

— Да, ето ни! — отвърна младият лейтенант. — С револвер и кортик в ръце да се браним, Марс!

Да се бранят двама срещу тридесетина!…

За миг три-четири лодки се приближиха до гига. Екнаха гърмежи. Стреляха само револверите на Гилбърт и Марс, защото враговете им искаха да ги хванат живи. Трима-четирима моряци бяха убити или ранени. Но можеха ли да издържат Гилбърт и другарят му в тази неравна борба?

Въпреки енергичната му съпротива младият лейтенант бе вързан, а после пренесен в една от лодките.

— Бягай, Марс!… Бягай!… — извика той за последен път.

С удар на кортика си Марс се избави от държащия го човек. Преди да успеят да го уловят отново, неустрашимият съпруг на Зерма скочи в реката. Напразно го търсиха. Той бе изчезнал сред водовъртежите около плитчината, където при прилив буйните води се превръщат в стихия.