Жул Верн
Север против Юг (13)

XIII. В ТЕЧЕНИЕ НА НЯКОЛКО ЧАСА

Джеймз Бърбанк пристъпи към прага. Той не очакваше никого. Може би от Джексънвил идеше някаква важна новина, която Джон Брюс носеше от името на приятеля му мистър Харви?

Почука се за трети път с по-нетърпелива ръка.

— Кой е? — попита Джеймз Бърбанк.

— Аз съм! — чу се отговор.

— Гилбърт! — извика мис Алис.

Тя не беше се излъгала. Гилбърт в Кемдлис Бей! Гилбърт се явяваше сред близките си, щастлив, че ще прекара няколко часа с тях, сигурно без да знае нищо за сполетелите ги нещастия!

За миг младият лейтенант се озова в прегръдките на баща си.

Един човек, който го придружаваше, се огледа за последен път назад и затвори внимателно вратата.

Това беше Марс, мъжът на Зерма, преданият матрос на младия Гилбърт Бърбанк.

След като прегърна баща си, Гилбърт се обърна. После, забелязвайки мис Алис, улови ръката й и я стисна с неудържима нежност.

— А майка ми! — извика той. — Къде е майка ми? Вярно ли е, че е на смъртно легло?

— Нима знаеш, синко? — откликна Джеймз Бърбанк.

— Знам всичко — за опустошаването на плантацията от джексънвилските бандити, за нападението срещу Касъл Хаус, за майка ми… може би мъртва!

Присъствието на младия човек в този край, където беше изложен лично на толкова опасности, сега се обясняваше.

Ето какво се бе случило.

Предишния ден няколко канонерки от ескадрата на комодор Дюпон бяха влезли в устието на Сент Джонс. След като се придвижиха нагоре по реката, по принуда те спряха пред плитчината на четири мили под Джексънвил. Няколко часа по-късно някакъв човек :, представящ се за един от пазачите на фара Пабло, се качи на канонерката на Стивънс, на която Гилбърт служеше като старшипомощник. Там този човек разправи за всичко, което се бе случило в Джексънвил, както и за нахлуването в Кемдлис Бей, за прогонването на негрите и за отчаяното положение на мисис Бърбанк. Можем да си представим какво почувствува Гилбърт, като чу разказа за тези плачевни събития.

Тогава го обзе неустоимо желание да се види с майка си. С разрешение на капитан Стивънс той напусна флотилията и скочи в една от леките лодки, наричани „гиги“. Придружен от верния си Марс, успя да се промъкне незабелязано в мрака — поне така мислеше — и слезе на половин миля под Кемдлис Бей, за да не спира в малкото пристанище, което навярно беше под наблюдение.

Но не знаеше, а и не можеше да знае, че е попаднал в клопка, поставена от Тексар. Испанецът държеше на всяка цена да се сдобие с доказателството, поискано от съдиите — доказателството, че Джеймз Бърбанк има връзки с врага. Така че, за да примами младия лейтенант в Кемдлис Бей, той поръча на един от пазачите на фара Пабло, който му беше предан, да осведоми Гилбърт за някои от събитията, развили се в Касъл Хаус, и особено за състоянието на майка му. Тръгвайки при посочените по-горе обстоятелства, младият лейтенант бе постоянно шпиониран, докато се движеше срещу течението на реката. Ала промъквайки се между тръстиките по високите брегове на Сент Джонс, без сам да знае, той успя да заблуди хората на испанеца, натоварени да го следят. Но макар че не го забелязаха да слиза на брега под Кемдлис Бей, тези шпиони се надяваха да го хванат поне на връщане, тъй като тази част от реката беше под тяхно наблюдение.

— Майка ми… майка ми — завика отново Гилбърт. — Къде е тя?

— Ето ме, синко! — отвърна мисис Бърбанк.

Тя се бе показала на стълбищната площадка над хола, слезе бавно, придържайки се за перилата, и се строполи на един диван, докато Гилбърт я обсипваше с целувки.

В дрямката си болната бе чула чукането по вратата на Касъл Хаус. Тя тутакси позна гласа на сина си и намери достатъчно сили да стане, за да отиде при Гилбърт, да плаче с него, с всичките си близки.

Младият човек я притискаше в прегръдките си.

— Мамо… мамо!… — повтаряше той. — Значи пак те виждам!… Колко ми е тежко!… Но ти си жива!… Ах, ние ще те излекуваме!… Да!… Ще свършат тези лоши дни!… Ние пак ще бъдем заедно…скоро!… Ти пак ще бъдеш здрава!… Не бой се за мен, мамо!… Никой няма да узнае, че ние с Марс сме идвали тук!…

И докато говореше, Гилбърт, виждайки, че майка му губи сили, се опитваше да я ободри с милувките си.

Обаче Марс, изглежда, бе разбрал, че Гилбърт и той не знаят колко голямо е сполетялото ги нещастие. Джеймз Бърбанк, мистър Керъл и мистър Стенърд мълчаха с обронени глави. Мис Алис не можеше да сдържа сълзите си. Наистина тук не бяха нито малката Ди, нито Зерма, която би узнала, че мъжът й е пристигнал в Кемдлис Бей, че е в къщата, че я чака…

Затова със свито от тревога сърце, като оглеждаше всички ъгълчета на хола, Марс запита мистър Бърбанк:

— Какво се е случило, господарю? В този момент Гилбърт се опомни.

— Ами Ди? — извика той. — Нима Ди си е легнала вече? Къде е сестричката ми?

— Къде е жена ми? — обади се Марс.

След миг младият офицер и Марс вече знаеха всичко. Движейки се по брега на Сент Джонс от мястото, където ги чакаше лодката им, те наистина бяха забелязали в тъмното купищата развалини из плантацията. Но смятаха, че всичко се свежда до някакви материални щети в резултат от освобождаването на негрите. Сега им беше напълно ясно. Единият не бе заварил сестра си в къщи. Другият не бе заварил жена си. И никой не можеше да им каже къде ги е замъкнал Тексар вече от една седмица!

Гилбърт коленичи до мисис Бърбанк. Сълзите му се смесваха с нейните. Марс, задъхан, със зачервено лице, ходеше напред-назад, неспособен да се сдържа.

Най-после гневът му избухна.

— Ще убия Тексар! — провикна се той. — Ще отида в Джексънвил… утре… тази нощ… веднага…

— Да, да вървим, Марс, да вървим! — подкани го Гилбърт. Джеймз Бърбанк ги спря.

— Ако всичко можеше да се оправи така — рече той, — аз нямаше да чакам пристигането ти, синко! Да, този мерзавец щеше вече да е платил с живота си за злото, което ни причини! Но първо трябва да каже това, което само той може да каже! И като ти говоря така, Гилбърт, като съветвам теб и Марс да почакате, значи, трябва да се чака!

— Добре, татко! — отвърна младият човек. — Но поне да претърся местността, да подиря…

— Ех, мислиш ли, че не съм свършил вече това? — извика мистър Бърбанк. — Не е минал ден да не сме оглеждали бреговете на реката, островчетата, които биха могли да служат за скривалище на тоя Тексар! Но не открихме нито една следа, нищо, което да ме насочи по дирите на твоята сестра, Гилбърт, и на твоята жена, Марс! Керъл и Стенърд направиха заедно с мен всичко възможно… Досегашните ни дирения бяха безполезни!

— Защо не се оплачеш в Джексънвил? — запита младият офицер. — Защо не дадем Тексар под съд като подстрекател за опустошаването на Кемдлис Бей, като похитител?

— Защо ли? — отвърна Джеймз Бърбанк. — Защото сега Тексар е господар, защото всички честни хора треперят пред нехранимайковците, които са му предани, защото и градската сган, и околийската милиция са с него!

— Аз ще убия Тексар! — повтаряше Марс, сякаш обзет от натраплива мисъл.

— Ще го убиеш, когато му дойде времето! — отговори Джеймз Бърбанк. — Сега това само би влошило положението.

— А кога ще му дойде времето? — попита Гилбърт.

— Когато федералистите установят властта си над Флорида, когато завземат Джексънвил!

— Ами ако тогава бъде много късно?

— Синко!… Синко!… Умолявам те… не говори така! — извика мисис Бърбанк.

— Да. Гилбърт, не говори така! — повтори мис Алис. Джеймз Бърбанк улови сина си за ръката.

— Гилбърт. изслушай ме — каза той. — И ние като теб и Марс искахме незабавно да дадем заслуженото на Тексар, в случай че откаже да разкрие какво е станало с жертвите му. Но заради твоята сестра, Гилбърт, заради твоята жена, Марс, гневът ни отстъпи пред благоразумието. Действително има всички основания да се мисли, че Ди и Зерма в ръцете на Тексар са заложници, които ще му послужат като застраховка за живота. Защото този мерзавец положително се страхува да не бъде подведен под отговорност, загдето свали честните управници на Джексънвил и насъска шайка злодеи срещу Кемдлис Бей да опожарят и разграбят плантацията на един северняк! Ако не бях уверен в това, Гилбърт, бих ли ти говорил с такава убеденост! Бих ли имал сили да чакам?

— И нима аз щях да бъда жива! — добави мисис Бърбанк.

Нещастната жена бе разбрала, че ако синът й отидеше в Джексънвил, щеше да попадне в ръцете на Тексар. А кой би могъл тогава да спаси един офицер от федералната армия, пленен от южняците точно когато федералистите застрашаваха Флорида?

Но младият офицер не можеше да се владее повече. Той настояваше да замине. И когато Марс повтори:

— Ще убия Тексар! Той каза:

— Да вървим тогава!

— Няма да тръгваш, Гилбърт!

Мисис Бърбанк се бе изправила с последно усилие. Тя се изпречи на вратата. Но изтощена от това усилие, неспособна да се държи повече, падна.

— Мамо!… Мамо!… — извика младият човек. Останете, Гилбърт! — каза мис Алис.

Наложи се да пренесат мисис Бърбанк в стаята й, където младата девойка остана с нея. След това Джеймз Бърбанк се върна при Едуард Керъл и мистър Стенърд в хола. Гилбърт бе седнал на дивана и бе обхванал главата си с ръце. Марс мълчеше, застанал по-настрана.

— Сега, Гилбърт — рече Джеймз Бърбанк, — ти вече се владееш. И тъй, говори. От това, което ще ни кажеш, ще зависят решенията, които ще вземем. Единствената ни надежда е федералистите да пристигнат по-скоро в околията. Нима са се отказали от намерението си да завземат Флорида?

— Не, татко.

— А къде са?

— Част от ескадрата се насочва в този момент към Сент Огъстин, за да наложи блокада на крайбрежието.

— Но нима комодорът не възнамерява да завладее Сент Джонс? — попита разпалено Керъл.

— Долното течение на Сент Джонс е в наши ръце — отговори младият лейтенант. — Нашите канонерки под командуването на капитан Стивънс вече са закотвени в реката.

— В реката! И още не са се опитали да завземат Джексънвил?! — възкликна Стенърд.

— Не, защото трябваше да спрат пред плитчината, на четири мили под пристанището.

— Канонерките спрени… — промълви Джеймз Бърбанк. — спрени от непреодолимо препятствие?…

— Да, татко — отвърна Гилбърт. — спрени от плитката вода. Приливът трябва да бъде достатъчно силен, за да могат да минат през тази плитчина, а дори и тогава ще им е много трудно. Марс познава отлично фарватера, затова ще ни служи за лоцман.

— Да чакаме! Пак да чакаме! — извика Джеймз Бърбанк. — А колко дни?

— Най-много три дни, а ако вятърът откъм морето тласне вълните към естуара, само двайсет и четири часа.

Три дни или двайсет и четири часа — колко дълго щеше да бъде това време за обитателите на Касъл Хаус! А ако дотогава конфедералистите разберяха, че не ще могат да защитят града, ако го изоставеха, както бяха изоставили Фернандина. форт Клинч и другите пунктове в Джорджия и Северна Флорида, дали Тексар нямаше да избяга от тях? Къде щяха да го търсят в такъв случай?

Но невъзможно беше да го нападат в този момент, когато се разпореждаше в Джексънвил и градската сган поддържаше насилията му. И дума не можеше да става за такова нещо.

Тогава мистър Стенърд попита Гилбърт вярно ли е, че федералистите са претърпели някакъв неуспех на Север, и какво да се мисли за поражението при Бентънвил.

— Благодарение на победата при Пий Ридж — отговори младият лейтенант — войските на Къртис можаха да си възвърнат територията, която бяха загубили временно. Положението на северняците е отлично, победата им е сигурна, но трудно може да се предскаже кога ще стане. Щом завземат главните пунктове във Флорида, те ще спрат военната контрабанда, която се върши по крайбрежните пътища, и скоро конфедералистите ще започнат да чувствуват недостиг на боеприпаси и оръжие. Така че няма да мине много време и в щата ще се въдвори отново спокойствие и сигурност под закрилата на нашата ескадра!… Да… след няколко дни!… А дотогава…

Мисълта за сестричката му, изложена на толкова опасности, го обзе отново с такава сила, че се наложи мистър Бърбанк да отпъди този спомен, като пак насочи разговора към въпроса за воюващите. Не може ли Гилбърт да му предаде други новини, неуспели да стигнат до Джексънвил или поне до Кемдлис Бей?

Наистина имаше няколко, и то от голямо значение за северняците, заселени из земите на Флорида.

Да си припомним, че в резултат от победата при Донълсън почти целият щат Тенеси бе преминал отново под властта на федералистите. Съчетавайки едновременна атака на своята армия и флота, те възнамеряваха да завземат цялото течение на Мисисипи. За тази цел се спуснаха до острова, където войските им трябваше да се сблъскат с дивизията на генерал Борьогар, натоварена с отбраната на реката. Още на 24 февруари бригадите на генерал Поуп, след като дебаркираха в Комърс, на десния бряг на Мисисипи, отблъснаха корпуса на Дж. Томсън. Вярно, когато стигнаха до остров 10 и село Ню Мадрид, те бяха принудени да се спрат пред непреодолима система от земни укрепления, изградена от Борьогар. Макар че след падането на Донълсън и Нешвил всички позиции по реката над Мемфис трябваше да се смятат загубени за конфедералистите, те все още можеха да защищават позициите, които се намираха по-надолу. Именно на това място навярно скоро щеше да се разрази решителна битка.

Междувременно обаче заливът Хемптън Роудс при устието на Джеймз Ривър стана сцена на паметно сражение. В тази битка влязоха в действие първите образци от ония бронирани кораби, чието използуване промени морската тактика и видоизмени флотите на Стария и Новия свят.

На 5 март „Монитър“, броненосец, построен от шведския инженер Ериксон, и „Вирджиния“, преустроеният някогашен „Меимак“, бяха готови да излязат в открито море, единият — от Ню Йорк, другият — от Норфолк.

По това време една федерална ескадра, обединена под командуването на капитан Марстън, стоеше на котва в Хемптън Роудс, близо до Нюпорт Нюз. Тази ескадра се състоеше от корабите „Конгрес“, „Сент Лорънс“ и „Къмбърланд“ и от две парни фрегати.

На 2 март сутринта внезапно се появява „Вирджиния“ под командуването на конфедералния капитан Бюканън. Следвана от няколко други кораба с по-малък тонаж, тя се нахвърля най-напред върху „Конгрес“, а после върху „Къмбърланд“, пробива го с носа си и го потапя със сто и двайсет души от екипажа му. След това се връща към заседналия в тинята „Конгрес“, надупчва го със снаряди и го подпалва. Само нощта й попречва да унищожи трите останали кораба от федералната ескадра.

Трудно можем да си представим въздействието, което имаше тази победа на един малък броненосец над големите юнионистки кораби. Тази новина се разпространи с наистина изумителна бързина. Тя предизвика дълбоко униние сред привържениците на Севера, щом някаква си „Вирджиния“ можеше да стигне чак до Хъдзън и да потопи кораби от нюйоркското пристанище/Същевременно това беше огромна радост за Юга, който вече предвкусваше вдигане на блокадата и възстановяване на свободната търговия по цялото свое крайбрежие.

Именно тази морска победа бе така шумно отпразнувана предишния ден в Джексънвил. Конфедералистите можеха да се смятат сега недосегаеми от корабите на федералното правителство. Възможно беше дори след победата при Хемптън Роудс ескадрата на комодор Дюпон да бъде незабавно изтеглена към Потомак или Чесапийк. Тогава никакъв десант нямаше да заплашва вече Флорида. Робовладелските идеи, подкрепяни от най-необузданата част от населението на Юга, неминуемо щяха да възтържествуват. А Тексар и сподвижниците му щяха да заздравят положението си, което им позволяваше да вършат толкова зло!

Ала конфедералистите тържествуваха твърде прибързано. Тези новини, вече известни в Северна Флорида, Гилбърт допълни със слухове, които се носели точно когато напущал канонерката на капитан Стивънс.

вторият ден на морската битка при Хемптън Роудс бил всъщност твърде различен от първия. Сутринта на 9 март, когато „Вирджиния“ се готвела да нападне „Минесота“, една от двете федерални фрегати, й се изпречил враг, чието присъствие дори не подозирала. Странен плавателен съд, откъснал се от фланга на фрегатата, „тенекия за сирене, поставена на сал“, както се изразявали конфедералистите. Тази „тенекия за сирене“ се оказал „Монитър“, командуван от лейтенант Уордън. Той бил изпратен по тия места да унищожи батареите на Потомак. Стигнал през нощта до устието на Джеймз Ривър, лейтенант Уордън чул оръдията от Хемптън Роудс и повел „Монитър“ към полесражението.

Застанали на десет метра една от друга, в продължение на четири часа двете страшни военни машини се обстрелвали и се блъскали, но без особен резултат. Най-после „Вирджиния“, улучена под водолинията и заплашена да потъне, била принудена да побегне по посока на Норфолк. „Монитър“, който девет месеца по-късно сам потънал, удържал пълна победа над своя противник. Благодарение на него федералното правителство възвърнало изцяло господството си над водите на Хемптън Роудс.

— Не, татко — каза Гилбърт, завършвайки разказа си, — нашата ескадра не е изтеглена на север. Шестте канонерки на Стивънс са закотвени пред плитчината в Сент Джонс. Повтарям ви, най-късно до три дни ние ще бъдем господари на Джексънвил.

— Ето. виждаш ли, Гилбърт — каза мистър Бърбанк, — значи трябва да почакаш и да се върнеш на кораба си! Но когато пътуваше към Кемдлис Бей, не се ли страхуваше, че може да те следят?

— Не, татко — отговори младият лейтенант. — Ние с Марс навярно сме се промъкнали незабелязано.

— А кой е този човек, който дошъл да ти съобщи за случилото се в плантацията, за пожара, грабежа, болестта на майка ти?

— Каза ми, че бил от пазачите, прогонени от фара Пабло, и че идвал да предупреди капитан Стивънс за опасността, на която са изложени северняците в тази част от Флорида.

— Но не е знаел, че си на канонерката?

— Не, и дори това като че ли много го учуди — отвърна младият лейтенант. — Но защо ми задаваш тези въпроси, татко?

— Защото продължавам да се опасявам от някаква клопка на Тексар. Той не само подозира, но и знае, че ти служиш във федералната флота. Може да е разбрал, че си под командуването на капитан Стивънс. Ако е искал да те примами тук…

— Не бойте се от нищо. татко. Ние дойдохме в Кемдлис Бей, без никой да ни забележи, когато се движехме нагоре по реката, и същото ще бъде, когато се спуснем обратно по нея…

— И се върни на кораба си, без да се отбиваш другаде!

— Както ти обещах, татко. Още преди да се съмне, ще бъдем с Марс на борда.

— В колко часа ще тръгнете?

— Когато започне отливът, тоест към два и половина часа сутринта.

— Кой знае? — намеси се пак мистър Керъл. — Може би няма да се наложи канонерките на Стивънс да чакат още три дни пред плитчината на Сент Джонс?

— Да, стига вятърът от морето да се засили и водата над плитчината да се вдигне достатъчно високо — отговори младият лейтенант. — Ах, дано да се разрази буря, да задуха силно! Да се справим най-после с тези мерзавци! А тогава…

— Аз ще убия Тексар — повтори Марс.

Беше малко след полунощ. Гилбърт и Марс трябваше да напуснат Касъл Хаус чак след два часа, защото се налагаше да изчакат отлива, който щеше да им позволи да се върнат при флотилията на капитан Стивънс. Мракът беше много дълбок и имаше голяма вероятност да се измъкнат незабелязано, макар че много лодки имаха за задача да следят течението на Сент Джонс под Кемдлис Бей.

Тогава младият офицер се качи при майка си. Той завари мис Алис седнала в горния край на леглото й. Мисис Бърбанк, сломена от последното усилие, което бе направила, беше изпаднала в нещо като болезнен унес, ако се съди по риданията, които се изтръгваха от гърдите й.

Гилбърт не искаше да нарушава това състояние на вцепененост, в което имаше повече отпадналост, отколкото сън. Той седна до леглото, след като мис Алис му даде знак да не говори. Там те бдяха мълчаливо над тази клета жена, на която може би предстояха още много нещастия! Нужни ли бяха думи, за да изразят мислите си? Не! Терзаеше ги една и съща мъка и се разбираха, без да си казват нищо, говореха със сърцата си.

Най-после настъпи часът да напуснат Касъл Хаус. Гилбърт протегна ръка на мис Алис и двамата се надвесиха над мисис Бърбанк, която не можеше да ги види с полузатворените си очи.

После Гилбърт прилепи устни до челото на майка си. Младата девойка също искаше да я целуне. Мисис Бърбанк потръпна болезнено, но не видя как синът й излезе, нито мис Алис, която го последва, за да се сбогува с него.

Тя и Гилбърт слязоха при Джеймз Бърбанк и приятелите му, които продължаваха да стоят в хола.

В този момент там влезе Марс, който бе ходил да огледа околностите на Касъл Хаус.

— Време е да тръгваме — каза той.

— Да, Гилбърт — проговори Джеймз Бърбанк. — Тръгвай! Ще се видим в Джексънвил…

— Да, в Джексънвил, и то още утре, ако приливът ни позволи да минем през плитчината. Що се отнася до Тексар…

— Той ни трябва жив! Не забравяй, Гилбърт!

— Да! Жив!

Младият човек прегърна баща си, стисна ръцете на чичо си Керъл и на мистър Стенърд.

— Хайде, Марс — каза той.

Поемайки по десния бряг на реката, все покрай плантацията, двамата вървяха бързо в продължение на половин час. По пътя си не срещнаха никого. Когато стигнаха до мястото, където бяха скрили лодката си, в гъстите тръстики, те се качиха на нея и навлязоха в течението, което ги понесе бързо към плитчината на Сент Джонс.