Жул Верн
Север против Юг (1)

I. НА БОРДА НА ПАРАХОДА „ШЕНЪН“

Флорида, присъединена към великата американска федерация през 1819 бе въздигната в положението на щат няколко години по-късно. Чрез това присъединяване територията на републиката се увеличи с шейсет и седем хиляди квадратни мили. Но флоридската звезда блести само като светило от втора величина на небосвода от тридесет и седем звезди, които обсипват знамето на Съединените американски щати.

Тази Флорида е просто тясна и ниска ивица земя. Малката й ширина не позволява на реките, които я напояват — с изключение на Сент Джонс. — да придобият що-годе някакво значение. Поради слабо нагънатия релеф им липсва нужният наклон, за да станат бързи На повърхността й няма никакви планини. Само няколко вериги от ония „bluffs“, тоест хълмове, срещани толкова често в централната и северната част на Щатите. Колкото до формата й, тя може да се сравни с опашка на бобър, потопена в океана, между Атлантика на изток и Мексиканския залив на запад.

Следователно Флорида няма друга съседка освен Джорджия, с която граничи на север. Тази граница минава по провлака. свързваш полуострова с континента.

Изобщо Флорида представлява нещо като отделна, дори самобитна страна със своите жители — полуиспанци, полуамериканци — и със своите индианцисеминоли, твърде различни от сродниците си в Далечния запад. Докато по южното крайбрежие тя е безплодно-песъчлива. обградена почти изцяло от дюни, образували се от постепенните наноси на Атлантическия океан, в северните равнини почвата й е баснословно плодородна. Така нейното име се оправдава напълно1. Растителността там е пищна, могъща, изключително разнообразна. Това се дължи несъмнено

——

’Ф.юри.кГ па испански чначи „цъфтяща“. Б. пр.

 

на обстоятелството, че тая част от територията й се напоява от Сент Джонс. Тази река се разпростира там нашироко, от юг на север, на дължина двеста и петдесет мили, от които сто и седем, чак до езерото Джордж, са удобни за корабоплаване. Дължината й, каквато липсва на напречните реки, се обяснява с нейната посока. Многобройни притоци я уголемяват, вливайки се в нея в дъно го на множеството заливчета по двата й бряга. Така че Сент Джонс е главната водна артерия на страната. Тя я оживотворява с водите си — тази кръв, която блика в жилите на земята.

На 7 февруари 1862 г. по течението на Сент Джонс се спускаше параходът „Шенън“. В четири часа вечерта той трябваше да се отбие в паланката Пиколата, след като обслужеше по-горните спирки по реката и различните фортове в околиите Сент Джонс и Пътнам. Няколко мили по-нататък щеше да навлезе в околията Дювал, която се простира до околията Насо и е отделена от нея чрез реката, чието име носи.

Сама по себе си Пиколата няма голямо значение, но в околностите й има много плантации на индиго, ориз, памук и захарна тръстика, обширни кипарисови гори. Затова голяма част от този район е гъсто населена. Впрочем поради разположението на Пиколата през нея минава значителен поток от стоки и пътници. Оттук корабите тръгват за Сент Огъстин, един от главните градове на Източна Флорида, разположен на дванайсетина мили в оная част на океанското крайбрежие, която е закриляна от продълговатия остров Анастейжа. Почти прав път свързва паланката с града.

През тоя ден по скелите на пристанището Пиколата можеха да се наброят повече пътници от обикновено. От Сент Огъстин ги бяха докарали няколко бързи коли, „дилижанси“ — вид превозно средство с осем места, впрегнато с четири или шест мулета, които препускат като побеснели по този мочурлив път. На всяка цена трябваше да хванат минаващия параход, ако не искаха да се забавят най-малко с две денонощия, за да могат да стигнат до градовете, паланките, фортовете и селцата, разположени по долното течение на реката. Всъщност „Шенън“ не обслужва всекидневно двата бряга на Сент Джонс и по това време беше единственото транспортно средство. Ето защо трябва да бъдеш ь Пиколата в момента, когато прави престой там. Затова и колите бяха свалили там товара си от пътници един час по-рано.

В този момент на пристана на Пиколата се намираха петдесетина души. Те чакаха, разговаряйки оживено. Трябва да отбележим, че се деляха на две групи, не твърде склонни да се приближат една до друга. Някаква важна търговска работа или някаква политическа борба ги бе привлякла в Сент Огъстин? Във всеки случай може да се каже с увереност, че между тях не бе се установил сговор. Дошли като врагове, те се връщаха пак като такива. Това личеше много ясно от гневните погледи, които си разменяха, по разграничението, установено между двете групи, по няколкото неприлични думи, чийто предизвикателен смисъл, изглежда, се схващаше от всички.

В това време продължителни изсвирвания раздраха въздуха откъм горната част на реката. Скоро на половин миля над Пиколата, иззад един завой на десния бряг, се показа „Шенън“. Гъсти валма дим изскачаха от двата му комина и се виеха над върхарите на високите дървета по отсрещния бряг, разлюлявани от морския вятър. Неговата движеща се грамада наедряваше бързо. Приливът току-що се бе сменил с отлив. Посоката на течението, която от три-четири часа забавяше спущането по реката, сега му помагаше, като връщаше отново водите на Сент Джонс към нейното устие.

Най-после камбанката звънна. Колелата, биейки повърхността на реката в обратна посока, спряха „Шенън“, той се закова до пристана и се привърза за него с швартовите си въжета.

Качването започна веднага, и то доста бързо. Едната от групите се прехвърли първа на борда, без другата да се опитва да я изпревари. Причината сигурно беше в това, че втората група чакаше един или няколко закъснели пътници, които рискуваха да изпуснат кораба. Ето защо двама-трима души се отделиха от нея и стигнаха чак до пиколатския кей, до мястото, откъдето започва пътят за Сент Огъстин. Оттам те загледаха с явно нетърпение в източна посока.

И не без причина, защото капитанът на „Шенън“, застанал на мостика, подвикваше:

— Качвайте се! Качвайте се!

— Още няколко минути — обади се един от хората от втората група, който продължаваше да стои на пристана.

— Не мога да чакам, господа.

— Поне няколко минути!

— Не! Нито една!

— Само за момент!

— Невъзможно! Отливът настъпва и рискувам да заседна в плитчината при Джексънвил!

— Пък и не е редно да угаждаме на закъснелите! — подхвърли един от пътниците.

Човекът, който бе направил тази забележка, спадаше към хората от първата група, настанили се вече върху кърмовата рубка на „Шенън“.

— И аз съм на същото мнение, мистър Бърбанк — вметна капитанът. — Службата преди всичко… Хайде, господа, качвайте се, докато не съм дал команда за отвързване на швартовите въжета!

Моряците вече се готвеха да отблъснат парахода от пристана, а от парната сирена изскачаха звучни струи. Ала един вик спря работата им.

— Ето го Тексар!… Ето го Тексар!…

Иззад завоя на пиколатския кей току-що се бе показала кола, препускаща с пълна скорост. Четирите мулета, впрегнати в нея, се спряха до края на пристана. От колата слезе някакъв мъж. Другарите му, които бяха отишли чак до пътя, се втурнаха към него. После всички се качиха на парахода.

— Още секунда, Тексар, и нямаше да заминеш, а това щеше да бъде много неприятно! — каза един от тях.

— Да! И едва след два дена би могъл да се върнеш в… Къде?… Ще узнаем това, когато благоволиш да ни го кажеш! — добави друг.

— Пък ако капитанът беше послушал тоя нахалник Джеймз Бърбанк — подхвана трети, — „Шенън“ щеше да бъде вече най-малко на четвърт миля от Пиколата!

Тексар се бе качил на носовата рубка1 заедно с приятелите си. Той се задоволи да погледне Джеймз Бърбанк, от когото го делеше само капитанският мостик. Не пророни нито дума, ала хвърленият от него поглед беше достатъчен, за да се разбере, че между тези двама мъже съществува някаква непримирима омраза.

А Джеймз Бърбанк, след като погледна Тексар право в лицето, му обърна гръб и седна на кърмовата рубка, където вече се бяха разположили хората от неговата група.

— Бърбанк изглежда недоволен! — каза един от спътниците на Тексар. — И нищо чудно. Никой не се хвана на неговите лъжи, а съдията направи на пух и прах лъжливите му показания…

— Но не и самия него — възрази Тексар — и аз се наемам с гази работа!

Междувременно „Шенън“ бе отвързал швартовите си въжета. Носът му. отблъснат с дълги каиджи, се насочи след това към средата на реката. После, тласкан от мощните си колела, подпомагани от отлива, параходът заплава бързо между бреговете на Сент Джонс.

Известно е какво представляват тези параходи, предназначени да осигуряват превоза по американските реки. Те са същински многоетажни сгради, увенчани с просторни тераси, над които се извисяват двата комина на огнярското помещение, разположени в носовата част, и мачтите със знамената, за които са закрепени въжетата на платнените навеси. Параходите по Хъдзън и по Мисисипи, нещо като плаващи дворци, биха могли да поберат населението на цяло село. За Сент Джонс и флоридските градове такива грамади не са нужни. Така че „Шенън“ беше просто плаващ дом, макар че по вътрешната и външната си уредба приличаше на параходите от класата на „Кентъки“ и „Дийн Ричмънд“.

Времето беше великолепно. По ясносиньото небе пъстрееха

——

1 Рубка — закрито надпалубно помещение на кораб. — Б. пр.

 

ктам леки перести облачета, пръснати по хоризонта. На тази географска ширина — тридесетия паралел — в Новия свят месец февруари е почти толкова топъл, колкото на изток, в Стария, на границата на пустинята Сахара. Обаче лек морски бриз намаляваше прекомерната жега. която би могла да се очаква при този климат. Затова повечето от пътниците на „Шенън“ бяха останали на рубките. за да дишат там носените от вятъра свежи аромати на крайбрежните гори. Полегатите слънчеви лъчи не можеха да ги достигнат под балдахините на платнените навеси, които поради голямата скорост на парахода се поклащаха като индийски пънки1.

Тексар и петимата му или шестима другари, качили се с него. бяха решили да слязат в едно от сепаретата на столовата. Там като страстни пиячи, приучени да поглъщат силните напитки на американските барове, те пресушаваха по цели чаши джин. горчива ракия и бурбонуиски. Всички бяха твърде недодялани, с дебелашки обноски и груб език. облечени предимно с кожени дрехи, а не със сукнени, свикнали да живеят по-скоро сред лесовете, отколкото в градовете на Флорида. Тексар явно имаше над тях авторитет. дължащ се несъмнено както на силния му характер, така и на видното му обществено положение и на състоянието му. Затова, когато Тексар не говореше, сподвижниците му също мълчаха и убиваха с пиене времето, през което биха разговаряли.

В това време Тексар, след като прегледа набързо един от вестниците, търкалящи се по масите на столовата, го захвърли настрана и каза:

…… Всичко туй е вече старо!

— Как няма да е старо! — отвърна един от спътниците му. — Та броят е отпреди три дена!

— А за три дена могат да се случат толкова неща. когато се водят боеве пред вратите ни! — добави друг.

— Как върви войната? — попита Тексар.

Това, което засяга най-вече нас. Тексар. е следното: говори се, че федералното правителство подготвяло експедиция срещу Флорида. Значи трябва да се очаква скоро нашествие на северняните!

— Сигурно ли е?

— Не зная. но се носи такъв слух в Савана, а в Сент Огъстин го потвърдиха.

— Е. нека пък дойдат тези федералисти. щом им се иска да ни покорят! — провикна се Тексар. подчертавайки заканата си с такъв мощен юмручен удар. че чашите и бутилките на масата подскочиха. — Да! Нека дойдат! Ще видим тогава ще се оставят ли флоридските робовладелци да бъдат ограбени от тези крадци-аболиоционисти!

Всеки, който не е в течение на събитията, развили се в Америка по това време, ще научи от този отговор на Тексар две неща: първо, че междуособната война, обявена фактически с оръдейния изстрел срещу форт Съмтър1 на 11 април 1861 г., беше тогава в най-острата си фаза, защото стигаше почти до крайните граници на южните щати; и второ, че Тексар, привърженик на робството, държеше страната на огромното мнозинство от населението на робовладелските щати. И на борда на „Шенън“ се намираха именно представители на двата лагера: от една страна — според различните названия, които им се даваха през време на тази продължителна борба, — северняците, противниците на робството, або-лиционистите или федералистите; и от друга — южняците, привържениците на робството, отцепниците или конфедералистите.

След един час Тексар и хората му, натряскали се здравата, станаха, за да се качат на горната палуба на „Шенън“. Вече бяха отминали заливчетата Трент и Шестмилни откъм десния бряг; през едното от тях водите на Сент Джонс достигат до окрайнйните на гъста кипарисова гора, а през другото — до обширните Дванайсетмилни блата, за чиито размери говори самото им название.

Параходът плаваше в този момент между двата бряга, обрасли с великолепни дървета — липи, лиролисти, магнолии, борове, кипариси, каменни дъбове, юки и много други — с величествен ръст, чиито стъбла чезнат под непроницаемия гъсталак на азалиите и драконовия корен. Понякога от заливчетата, чрез които се напояват блатистите равнини на околиите Сент Джонс и Дювал, въздухът се проливаше със силна миризма на мускус. Тя обаче не идеше от храстите, чиито изпарения са така всепроникващи при тоя климат, а от алигаторите, които при шумното преминаване на „Шенън“ бягаха да се скрият във високата трева. Освен това тук гъмжеше от всевъзможни птици — кълвачи, чапли, жакамари, бутори, белоглави гълъби, орфеи, присмехулници и стотици други, различни по външност и окраска на перушината; горската сова с гласа си на вантрилок2 възпроизвеждаше всички околни звуци — дори крясъка на зеления петел, пронизителен като медния звук на тръба, та песента му се чува на четири-пет мили разстояние.

В момента, когато Тексар прекрачваше последното стъпало на трапа, за да се настани на рубката, една жена се готвеше да слезе в салона. Тя се отдръпна, щом този човек се изпречи пред нея. Тази жена беше метиска, слугиня на семейство Бърбанк.

——

’Форт Съмтър укрепление при входа на пристанище Чарлстън в щат Южна Каролина, нападнато и превзето от конфедералистите след отцепването на южните ща ги. Б. пр.

2Вантрилок човек, който говори така, като че ли звуковете излизат от корема му. Б. пр.

 

Озовавайки се така ненадейно пред заклетия враг на господаря си, най-напред тя почувствува непреодолимо отвращение. Без да се спира пред злобния поглед, хвърлен й от Тексар, тя се дръпна встрани. А той, повдигайки рамене, се обърна към другарите си.

— Да. това е Зерма — провикна се той, — една от робините на Джеймз Бърбанк. който се представя за противник на робството!

Зерма не отвърна нищо. Когато входът на рубката се освободи, тя слезе в големия салон на „Шенън“, без да показва, че придава особено значение на тези думи.

А Тексар се насочи към носовата част на парахода. Там, след като запали пура. без да се занимава повече с другарите си, които го бяха последвали, той като че ли се залови да наблюдава внимателно левия бряг на Сент Джонс по границата на околията Пътнам.

В това време на кърмата на „Шенън“ също се водеше разговор за хода на войната. След оттеглянето на Зерма Джеймз Бърбанк бе останал сам с двамата приятели, които го бяха придружавали до Сент Огъстин. Единият беше шуреят му мистър Едуард Керъл, а другият — мистър Уолтър Стенърд, флоридеи, който живееше в Джексънвил. Те също говореха доста оживено за кървавата борба, изходът от която беше въпрос на живот или смърт за Съединените щати. Но както ще видим. Джеймз Бърбанк, съдейки от резултатите, я преценяваше по-другояче в сравнение с Тексар.

— Бързам да се върна в Кемдлис Бей — каза той. — Вече два дена откак сме заминали. Дали няма нещо ново във връзка с войната? Възможно е Дюпон и Шермън вече да са завладели Порт Ройъл и островите на Южна Каролина.

— Във всеки случай това може да се очаква скоро — отвърна Едуард Керъл. — и много бих се учудил, ако президентът Линкълн не реши да доведе войната чак до Флорида.

— Това отдавна трябваше да стане! — подзе отново Джеймз Бърбанк. — Да! Крайно време е Федерацията да обуздае всички тия южняци в Джорджия и Флорида, които мислят, че са толкова далеч, че никой не може да ги достигне! Виждате ли до каква безочливост може да доведе това тъмни личности като тоя Тексар! Той се чувствува подкрепян от робовладелците в щата, насъсква ги срещу нас. привържениците на Севера, а превратностите на войната правят положението ни все по-трудно и по-трудно!

— Имаш право. Джеймз — отговори Едуард Керъл. — Флорида трябва час по-скоро да мине отново под властта на вашингтонското правителство. Да. с нетърпение очаквам федералната армия да дойде тук. за да въведе ред. иначе ще бъдем принудени да изоставим плантациите си.

— Та това е въпрос само на дни, скъпи ми Бърбанк — обади се Уолтър Стенърд. — Завчера, когато тръгвах от Джексънвил, хората започваха да се безпокоят от приписваните на комодор Дюпон намерения да форсира фарватера1 на Сент Джонс. А това даде повод за заплахи срещу ония, които не мислят като привържениците на робството. Много се опасявам, че скоро чрез някакъв метеж ще свалят градските власти и ще ги заменят с най-долни типове!

— Това не ме учудва — отвърна Джеймз Бърбанк. — Така че с приближаването на федералната армия трябва да очакваме много лоши дни! Но те не могат да се избягнат.

— Е, какво да се прави? — продължи Уолтър Стенърд. — Ако в Джексънвил и дори на няколко места във Флорида се намерят неколцина честни колонисти, които да мислят като нас по въпроса за робството, все пак те не биха били достатъчно многобройни, за да могат да се противопоставят на изстъпленията на отцепниците. За безопасността си трябва да разчитаме единствено на пристигането на федералистите и ако те вече са решили да се намесят, добре ще бъде .това да стане час по-скоро.

— Да!… Да дойдат — провикна се Джеймз Бърбанк — и да ни избавят от тези негодници!

Скоро ще се убедим дали имаха право да говорят така и да изпитват такива опасения северняците, които поради семейни или материални интереси бяха принудени да живеят сред население, придържащо се към робовладелството, и да се съобразяват с обичаите на страната.

Това, което Джеймз Бърбанк и приятелите му мислеха за войната, беше вярно. Федералното правителство наистина подготвяше експедиция с цел да подчини Флорида. Ставаше дума не толкова да завладее този щат или да го жупира, колкото да прекъсне всички пътища на контрабандистите, чийто занаят се състоеше в пробиване на морската блокада, за да изнасят местните продукти и да внасят оръжие и боеприпаси. Затова „Шенън“ вече не се осмеляваше да обслужва южните брегове на Джорджия. които се намираха тогава под властта на генералите-северняци. От благоразумие той спираше на границата, малко над устието на Сент Джонс. на север от остров Амелия, в пристанището Фернандина. Оттам започва железопътната линия за Сидър Кийз, която пресича косо Флоридския полуостров и стига до Мексиканския залив. Над остров Амелия и река Сент Мериз „Шенън“ би рискувал да бъде пленен от федералистките кораби, които наблюдават непрекъснато тази част от крайбрежието.

Ето защо пътниците на парахода бяха главно флоридци, чиято работа не ги задължаваше да излизат извън границите на Флорида. Всички те живееха в градовете, паланките или селата, разположени

——

’Фарватер — воден път по река или морско крайбрежие с дълбочина, достатъчна за безопасно плаване на кораби с определено газене. — Б. пр.

 

по бреговете на Сент Джонс или неговите притоци — предимно в Сент Огъстин или в Джексънвил. Те можеха да слязат в тези различни селища, като използуват пристаните със стъпала или дървените скели, или „пирсове“, построени по английски образец, които ги избавяха от необходимостта да прибягват до речните лодки.

В това време един от пътниците на парахода се канеше да го напусне посред реката. Без да чака „Шенън“ да се отбие на някоя от редовните си спирки, той възнамеряваше да слезе на някое място на брега, където не се вижда нито село, нито уединена къща, нито дори ловна хижа или рибарска колиба.

Този пътник беше Тексар.

Към шест часа вечерта „Шенън“ нададе три пронизителни изсвирвания. Колелата му бяха почти веднага спрени и той се остави да бъде влачен от течението, което е твърде слабо в тази част на реката. В този момент параходът се намираше срещу Черния залив.

Този залив представлява дълбока вдлъбнатина в левия бряг, в дъното на която се влива малка безименна речица, минаваща под форт Хилмън. почти на границата между околиите Пътнам и Дювал. Тесният му вход изчезва изцяло под свод от гъсти клони, чиито листа се преплитат като много плътна тъкан. Тази тъмна лагуна е, така да се каже, неизвестна на местните хора. Никой никога не бе се опитвал да проникне там и никой не знаеше, че тя служи за убежище на Тексар. Това се дължи на обстоятелството, че брегът на Сент Джонс при входа на Черния залив изглежда като непрекъсната линия. Ето защо през нощта, която настъпва бързо, човек трябва да бъде моряк, добре запознат с този мрачен залив, за да влезе там с лодка.

Още с първите изсвирвания на „Шенън“ откликна трикратен вик. Светлината на огъня, който блестеше между високите крайбрежни треви, се раздвижи. Това показваше, че се приближава лодка, за да настигне парахода.

Тя беше обикновен скиф — малък плавателен съд от дървесна кора, който се кара и управлява с едно просто гребло. Скоро този скиф се озова само на половин кабелт’ от „Шенън“.

Тогава Тексар пристъпи към изхода на носовата рубка и като сви дланите си на фуния, викна:

— Ео!

— Ео! — чу се отговор.

— Ти ли си. Скуамбо?

— Да. господарю!

— Прилепи се!

——

’Кабел мярка за морски разстояния, равна на 1/10 от морската миля. т.е.

1.5–2 м. Б. Пр.

 

Скифът се прилепи до парахода. При светлината на фенера, закачен за края на вълнореза му, можеше да се види човекът който го управляваше. Той беше индианец с черна коса, гол до кръста — здравеняк, ако се съди по торса, изпъкващ под лъчите на фенера.

В този момент Тексар се обърна към другарите си и им стисна ръцете, произнасяйки многозначително „довиждане“. След като хвърли заканителен поглед към мистър Бърбанк, той се спусна по стълбата, поставена зад барабана на лявото колело, и се озова до индианеца Скуамбо. Като завъртя няколко пъти колелата си, параходът се отдалечи от скифа и никой на борда му не подозираше, че леката лодчица отива да се скрие в тъмните крайбрежни гъсталаци.

— Един негодник по-малко на борда! — каза тогава Едуард Керъл. без да се безпокои, че ще го чуят приятелите на Тексар.

— Да — откликна Джеймз Бърбанк, — и на всичко отгоре опасен престъпник Самият аз ни най-малко не се съмнявам в това, макар че този мерзавец винаги е съумявал да се измъкне чрез наистина необяснимите си алибита!

— Във всеки случай — обади се мистър Стенърд, — ако тази нощ в околностите на Джексънвил е извършено някакво престъпление, той не ще може да бъде обвинен за него, защото напусна „Шенън“!

— Не съм уверен в това! — възрази Джеймз Бърбанк. — Никак няма да се учудя, ако ми кажат, че в момента, когато говорим, са го видели да краде или да убива на петдесет мили оттук, в Северна Флорида! След това което се случи, не бих се учудил също, ако успее да докаже, че не е извършил такова престъпление!… Но стига сме се занимавали с този човек. Ще се върнете ли в Джексънвил Стенърд?

— Още тази вечер.

— Навярно вашата дъщеря ви чака там?

— Да. и бързам да се срещна с нея.

— Разбирам — отвърна Джеймз Бърбанк. — А кога смятате да дойдете при нас в Кемдлис Бей?

— След няколко дни.

— Елате колкото можете по-скоро, скъпи ми Стенърд Знаете, че сме в навечерието на много сериозни събития, които ще се усложнят още повече от приближаването на федералните войски. Затова се питам дали вие и вашата дъщеря Алис няма да бъдете в по-голяма безопасност в нашето жилище в Касъл Хаус. отколкото сред този град. където южняците се способни да се отдадат на всякакви безчинства!

— Хубава рабога! Та нали и аз съм от Юга, скъпи ми Бърбанк?

— Разбира се, Стенърд, но вие мислите и действувате така, като че сте от Севера!

Един час след това „Шенън“, носен от отлива, който ставаше все по-бърз и по-бърз, отмина селцето Мандарин, кацнало на зелен хълм. После, пет-шест мили по-надолу, спря до десния бряг на реката. Там беше построен товарен кей, за който корабите могат да се привържат, за да вземат товар. Малко по-нагоре стърчеше изящен пирс — леко дървено мостче, окачено на две извити дъговидно стоманени въжета. Това беше пристанът на Кемдлис Бей.

В края на пирса чакаха двама негри, носещи фенери, защото нощта беше вече твърде тъмна.

Джеймз Бърбанк се сбогува с мистър Стенърд и следван от Едуард Керъл. скочи на мостчето.

Зад него вървеше метиската Зерма, която отговори отдалеч на някакъв детски глас:

— Тук съм. Ди!… Тук съм!

— А татко?…

— И татко ти също!

Фенерите се отдалечиха, а „Шенън“ продължи пътя си, завивайки към левия бряг. Три мили по-долу от Кемдлис Бей, на другия бряг на реката, той се спря до пристана на Джексънвил, за да свали по-голямата част от своите пътници.

Там Уолтър Стенърд слезе едновременно с трима-четирима от хората, с които Тексар се бе разделил преди час и половина, когато индианецът дойде да го вземе със скифа. На борда на парахода останаха само шестима пътници, едни — за Пабло, малка паланка, построена близо до фара, който се издига при входа на устието на Сент Джонс, други — за остров Толбът, разположен при входа на пролива със същото название, и накрая последните — за пристанището Фернандина. Затова „Шенън“ продължи да пори водите на реката, чиято плитчина успя да мине благополучно. Един час по-късно той изчезна при завоя на залива Траут, където Сент Джонс смесва вече буйните си вълни с океанските талази.