Жул Верн, Андре Лори
Корабокрушенецът от „Цинтия“ (8)

8. ПАТРИК СГДОНОГАН

Новото, което доктор Швериенкруна беше научил, нямаше голямо значение, но поне можеше да го насочи по нова следа.

Той бе узнал името на бившия директор на компанията „Канадски транспорт“ — господин Джошуа Чърчил.

В действителност не се знаеше какво е станало с тази личност след ликвидирането на дружеството. Разбира се, диренията бяха насочени в този смисъл. Откриеха ли господин Джошуа Чърчил, може би щяха да научат от него къде се намират старите регистри на компанията и така да получат списъка на пътниците от „Цинтия“. С други думи, бебето трябва да е упоменато в тях със семейството си или лицата, на които е било поверено. И в такъв случай полето за дирения щеше много да се ограничи. Адвокатът, който като ликвидатор на дружеството някога бе държал в ръцете си тези регистри, бе дал такъв съвет, но поне от десет години не знаеше какво е станало с Джошуа Чърчил.

За известно време доктор Швериенкруна бе обзет от измамна радост, като установи, че американските вестници обикновено публикуват списъците на пътуващите за Европа. Той си каза, че би било достатъчно да прегледа сбирка стари вестници, за да намери списъка на „Цинтия“. Но след проверката предположението се оказа необосновано, тъй като обичаят да се публикуват тези списъци бил съвсем отскоро и .едва от няколко години. Все пак старите вестници в известна степен бяха полезни, понеже даваха точната дата за отплаването на „Цинтия“, която на 3 ноември бе напуснала не канадското пристанище, както отначало се вярваше, а пристанището на Ню Йорк, за да отиде в Хамбург.

Тъкмо в последния град отначало, а после в Съединените щати докторът бе започнал да събира сведения.

От Хамбург те бяха почти никакви: Фирмата във връзка с компанията „Канадски транспорт“ не знаеше нищо за пътниците на „Цинтия“ и можаха само да посочат сумата на навлото, което вече се знаеше.

От шест месеца Ерик се беше завърнал в Стокхолм, когато най-сетне узнаха от Ню Йорк, че бившият директор Джошуа Чърчил още преди седем години издъхнал в една болница на Девето авеню, без да остави някакви наследници и някакво наследство. А пък регистрите на компанията без съмнение отдавна са били продадени като отпадъчна хартия и накъсани на хартиени фунийки от търговците на тютюн в Ню Йорк.

Следата не довеждаше до никъде и едничкият резултат от продължителното дирене даде повод на Бредейорд да каже най-болезнени за честолюбието на неговия приятел закачки, макар и съвсем безобидни по същество.

Историята на Ерик сега беше общоизвестна в дома на доктора. Вече не се стесняваха да говорят открито за нея и всички степени на анкетата се разискваха на трапезата или във всекидневната. Може би докторът бе по-разумно настроен през първите две години, когато пазеше в тайна тези истории, защото те подхранваха дърдоренията на госпожа Грета и на Кайса, а също така и мислите на Ерик. А тези мисли често биваха много тъжни. Стигаше му мъката, че не познаваше родителите си, ако все още бяха живи, и че може би никога нямаше да узнае тайната на рождението си. Ала най-тъжно беше, че не знаеше коя е неговата родина.

„Най-бедното улично дете, най-окаяният селянин знае поне коя е неговата страна, към кой голям човешки род принадлежи!

казваше си той понякога, когато се замислЯше. — А аз нищо не зная! На земното кълбо съм като отломка, като прашинка, довяна от вятъра, която не знае откъде идва! Нямам корени, нямам родословие, нямам минало! Земята, където е родена майка ми, където почиват или ще почиват останките й, може да бъде озлочестена от чужденецът, потъпкана от него, без да ми е възможно да я браня или да пролея кръвта си за нея!“

Тази мисъл огорчаваше бедния Ерик. В подобен случай той напразно си казваше, че е намерил майка в лицето на стрина Катрина, домашно огнище у мастер Херсебум, родина в Норое, напусто се кълнеше стократно да им възнагради благодеянията и винаги да бъде за Норвегия най-предан син, все пак той се чувствуваше в изключително положение.

Дори физическата разлика, която той откриваше между себе си и околните — цвета на очите и на кожата му, зърнати, в някое огледало, или във витрина на магазин — всеки миг подновяваха мъката му. Питаше се понякога каква родина би предпочел на света, ако можеше да избира. Точно с подобна особена цел той изучаваше една след друга цивилизациите и народите. Намираше известно утешение, че можеше да каже, че е от келтска раса и търсеше в книгите потвърждение на мнението на доктора.

Ала когато ученият му повтаряше, че по негово мнение той сигурно е ирландец, сърцето на Ерик се свиваше. От всички келтски народи трябваше да избере най-потиснатия? Стига само да имаше доказателство за това, би обикнал тази нещастна в сравнение с по-големите и по-прочути страни. Но такова доказателство липсваше! Защо да не предположи например, че е французин? Във Франция също има келти! Ето родината, която би пожелал да нарече своя с нейните величествени традиции, драматичната й история и благодатни принципи, които бе посяла по света! О, с плам би обичал, с преданост би служил на такава родина! Колко би се гордял да й принадлежи! От каква синовна обич би бил обзет, докато изучава нейните славни летописи, докато чете нейните писатели и се възхищава от творбите на нейните художници! Но за жалост тъкмо тези възвишени вълнения бяха изключени завинаги за него! Беше ясно — никога въпросът за произхода му нямаше да бъде решен, щом като толкова търсения не дадоха резултат.

И все пак струваше му се, че ако би могъл лично да започне отначало проучванията, сам да открие на място нови следи, може би тогава би стигнал до някакъв успех? Това, което усилията на платените агенти не бяха могли да сторят, защо да не постигне неговата дейност? Не щеше ли той да вложи горещо усърдие, воля за успех, които нищо не би могло да замени?

Тази натрапчива идея оказа неусетно върху неговите занимания едно извънредно ярко въздействие и им даде почти против волята му съвсем особена насока. Като че ли беше решено предварително, че трябва да пътува, той започна да изучава основно астрономия, география, корабоплаване — цялата програма на морското училище.

„Някой и друг ден — си казваше той — ще взема изпита за капитан на далечно плаване и тогава ще мога да ида в Ню Йорк на собствени разноски да подхвана отново анкетата за «Цинтия»!“

По една естествена склонност неговите разговори отразяваха този проект за лично търсене и съвсем явно го издаваха.

В края на краищата доктор Швериенкруна, адвокатът Бредейорд и професор Хохстед се поддадоха толкова много, че и те лично го възприеха. Защото докато отначало гледаха на въпроса за произхода на Ерик като на забавна задача, започнаха да се увличат все повече и повече. Те виждаха колко Ерик я бе взел присърце и понеже искрено го обичаха, понеже разбираха значението, което тя имаше за него, бяха готови всичко да направят, за да осветлят тази тайна..

И така един прекрасен ден у тях се породи мисълта да отпътуват заедно за Ню Йорк като на излет през ваканция и лично да видят дали няма да открият нещо ново от това, което вече знаеха.

Кой пръв даде тази идея? Това беше нещо неясно и дълго време служеше за спорове между доктора и Бредейорд, понеже всеки претендираше за първенство. Тази идея витаеше във въздуха и вероятно бяха се досетили едновременно, защото Ерик им го беше внушил! Последствието беше, че тя се оформи, бе решително възприета и през септември следната година тримата приятели заедно с Ерик се качиха на кораб в Християния ’ за Съединените щати.

След десет дни те бяха в Ню Йорк и незабавно влязоха във връзка с фирмата „Джеръми Смит, Уокър и Ко“, от която бяха получени първите сведения.

От този момент в играта щеше да влезе нов двигател, чиято сила още никой не подозираше. Този двигател беше личната дейност на Ерик. От всички гледки на Ню Йорк и Съединените щати, толкова нови за него, той обръщаше внимание само на онова, което можеше да се свърже с предмета на неговите дирения. На крак още от съмнало той тичаше до пристанището, кръстосваше кейовете, посещаваше корабите на котва, търсейки, събирайки най-точни подробности.

— Познавахте ли канадската транспортна компания? Бихте ли могли да ми посочите някой офицер, някой пътник, някой моряк, който да е плавал с „Цинтия“? — разпитваше той навсякъде.

Благодарение на отличното му владеене на английски език, на приятната му и сериозна физиономия, познаването на всички тънкости, близостта му с всичко, свързано с морето, той навсякъде беше добре приет. Посочиха му едно след друго много някогашни офицери, моряци и чиновници от канадската транспортна компания. Понякога ги намираше. Друг път следите им се губеха. Ала никой от тях не можа да му даде полезни сведения за последното пътешествие на „Цинтия“. Необходимо бе петнадесет дни отиване, връщане, непрестанно дирене, и най-после да стигне до едно сведение, което по безспорен начин внасяше ред сред обърканите и често

——

1 Старото име на Осло — столица на Норвегия. Б. пр.

 

противоречиви сведения, които Ерик беше събрал. В действителност това сведение, изглежда, си струваше товар злато.

Твърдяха, че един моряк на име Патрик О’Доноган се бил спасил при корабокрушението на „Цинтия“ и след катастрофата дори се бил връщал многократно в Ню Йорк. Този Патрик О’Доноган служел, казваха, като начинаещ моряк на борда на „Цинтия“ при последното пътуване на този кораб. Той бил придаден специално на служба при капитана и по всяка вероятност е познавал пътниците от първа класа, които са се хранели на задната маса. Така че ако съдим по изисканите дрехи, няма съмнение, че детето, привързано на спасителния пояс от „Цинтия“, е било в тази категория. И така може би най-голямо значение имаше да се намери този моряк.

Такова беше заключението на доктора и на Бредейорд, когато Ерик им съобщи за своето откритие, връщайки се за обяд в хотела на Пето авеню. Обаче почти веднага разискването се отклони, понеже докторът пожела да извлече от новото явление доказателство за своята любима теория.

— Безспорно името на Патрик О’Доноган е чисто ирландско — възкликна той. — Нали ви казвах, че в произхода на Ерик има нещо ирландско!

— Засега не виждам такова нещо — отговори с усмивка Бредейорд. — Един начинаещ моряк ирландец на борда не е кой знае какво доказателство и по-скоро би било трудно, вярвам, да намериш американски кораб, който да няма в екипажа си някой син на зелената Ейре!

Имаше за какво да спорят два-три часа и те не пропуснаха случая. От този ден Ерик съсредоточи всичките си усилия в единствената цел: да открие Патрик О’ДОноган.

Наистина той не успя да го намери, но с упорито търсене и питане откри на кея на Хъдзън един моряк, който познавал въпросната личност и могъл да даде някои подробности. Патрик О’Доноган наистина бил ирландец, родом от Инишенън в графство Корк. Бил на тридесет и три, до тридесет и пет години, среден на ръст, червенокос, с черни очи, нос сплескан при някаква злополука.

— Юначага, който се отличава сред хиляди! — каза морякът. — Спомням си го много добре, макар да не съм го виждал от седем-осем години.

— Обикновено в Ню Йорк ли го срещахте?

— И в Ню Йорк, и другаде. Ала последния път беше сигурно в Ню Йорк.

— Не бихте ли могъл да ми посочите някой, който да ме осведоми какво е станало с него?

— Бога ми, не… А може би собственикът на кръчмата „Червената котва“ в Бруклин! Патрик О’ Доноган отсядаше там, когато пристигаше в Ню Йорк! Някой си господин Боулс, стар моряк! Ако ли той не знае нищо, не виждам кой ще може да каже къде е О’Доноган!

Ерик побърза да се качи на една от големите гемии, които обслужват Ист ривър, и след двадесет минути беше в Бруклин.

На вратата на „Червената котва“ намери стара жена, извънредно чиста, сериозно заета с белене на картофи.

— Господин боулс тук ли е, мадам? — запита Ерик с учтив поздрав, характерен за страната, която го бе осиновила.

— Тук е, но в момента си почива — отговори любезната жена, като хвърли любопитен поглед към посетителя. — Ако искате да му кажете нещо, наемам се да му предам: аз съм госпожа Боулс.

— О, мадам, вие несъмнено бихте могла да ме осведомите така добре, както господин Боулс — продължи Ерик. — Бих искал да зная дали познавате моряк на име Патрик О’Доноган, дали сега е у вас и можете ли ми каза, къде да го намеря!

— Патрик О’Доноган? Да, познавам го! Има вече пет-шест години, откак той не е стъпвал тук! А колкото за това, да кажа къде може да е, бога ми, доста съм затруднена.

Толкова дълбоко разочарование се изписа на лицето на Ерик, че старата жена го забеляза и сигурно се трогна.

— Много необходим ли ви е Патрик О’Доноган, та изглеждате толкова недоволен, че не го намирате тук? — попита тя.

— Много необходим, госпожо — отвърна младежът тъжно. — Той единствен може би ще ми разкрие една тайна, която аз през целия си живот ще търся да изясня.

Ерик бе придобил известен опит за хорските отношения в течение на трите седмици, както се луташе да търси сведения. Той разбра, че любопитството на госпожа Боулс беше крайно изострено и си помисли, че не би било никак неудобно да я разпита. Тогава я помоли за чаша газирана вода, за да се освежи, и получил утвърдителен отговор, влезе в кръчмата.

Ниският салон, в който влезе, беше подреден с лакирани, маси и плетени столове, но съвсем празен. Това положение вдъхна смелост на Ерик да започне разговора със старата жена, когато тя се върна от избата с една малка глинена бутилка.

— Сигурно вие, мадам, се питате какво бих могъл да искам от Патрик О’Доноган — промълви той с кроткия си глас, — ето какво: Патрик О’Доноган, изглежда, е свидетел на корабокрушението на „Цинтия“, американски кораб, който се е загубил преди около седемнадесет години край бреговете на Норвегия. И аз съм бил прибран от един норвежки рибар, който ме е намерил съвсем малък, едва на девет месеца в люлка, привързана върху спасителен пояс от „Цинтия“! Търся О’Доноган, за да узная дали не би могъл да ми даде сведения за моето семейство или поне за моята родина!

Един вик на госпожа Боулс прекъсна рязко обясненията на Ерик.

— Върху спасителен пояс ли казвате? Вие сте бил прикрепен върху спасителен пояс?

И без да дочака отговор, тя изтича до стълбата.

— Боулс! Боулс! Слизай веднага! — извика тя с остър глас. — Върху спасителен пояс! Вие сте детето от спасителния пояс, така ли? Кой би се надявал на подобно нещо? — повтаряше тя на връщане при Ерик, пребледнял от изненада и от надежда.

Щеше ли най-после да узнае толкова горещо търсената тайна?

От дървената стълба се донесе тежка стъпка и скоро дребен старец, закръгленичък и розовичък, облечен в костюм от груб син плат, с лице обрамчено от големи бели бакенбарди, със златни обеци на ушите, се появи на прага на ниския салон.

— Е, какво? Какво става? Какво има? — запита той, търкайки очите си.

— Това, че имаме нужда от тебе! — отвърна троснато госпожа Боулс. — Седни и изслушай господина, който ще ти повтори това, което току-що ми разказа.

Боулс се подчини без протест. Ерик постъпи като него. Повтори почти същото, което бе разказал преди малко на любезната жена.

При това лицето на Боулс разцъфна като пълна месечина, на устата му се появи широка усмивка и той загледа жена си, потривайки ръце. Тя също изглеждаше не по-малко доволна.

— Да предполагам ли, че вие вече знаете моята история? — запита Ерик с разтуптяно сърце.

Боулс стори утвърдителен знак, почеса ухото си и най-накрая се реши да говори.

— Хем я знам, хем не я знам — каза най-сетне — и жена ми също добре я знае! Често сме си говорели за нея, без нищо да разбираме.

Ерик, побледнял, стиснал устни, поглъщаше тези думи в очакване на някакво разяснение. Но то се бавеше. Боулс нямаше дар слово, нито яснота. Може би мислите му още бяха малко объркани от спането. Преди да се съвземе, след като бе спал, трябваха му две-три чаши от една течност, украсена с името „Ощипи ме“, която страхотно наподобяваше джин. Едва когато жена му постави пред него бутилка с две чаши, почтеният човек се реши да говори.

Тогава той затъна в един много объркан разказ, в който след безброй излишни подробности изплуваха само няколко факта. Този разказ продължи не по-малко от два часа. Беше необходимо голямо внимание и разпален интерес, който влагаше бедният Ерик, за да изтръгне нещичко. С настойчиви въпроси и благодарение на помощта на госпожа Боулс най-сетне той постигна нещо.