Жул Верн, Андре Лори
Корабокрушенецът от „Цинтия“ (21)

21. ПИСМОТО ОТ ПАРИЖ

Онова, което тя не видя, беше, че той пишеше с плувнали в сълзи очи.

Откакто се беше завърнал в Стокхолм, Ерик получаваше почти всеки ден голяма кореспонденция от всички страни на Европа. Научни и частни дружества му изпращаха почетни грамоти, чуждестранни правителства му присъждаха почетни награди и парични суми; собственици на плавателни съдове и снабдители на едро го молеха да им даде някои съвети относно работата им. Затова той почти не се изненада, когато една сутрин му донесоха две писма с печат от Париж.

Първото, което той отвори, беше покана от Географското дружество във Франция, което канеше него и съпътешествениците му да пристигнат да получат лично един голям почетен медал, присъден на тържествено заседание „на капитана на първото околосветско пътешествие през арктичните морета“. Когато пое втория плик, Ерик целият потрепера. Върху плика имаше каучуков печат във форма на медальон с инициали Е. Д., заобиколени от девиза Semper idem…

Същите инициали с този девиз бяха отпечатани в горния ъгъл на листа, който той извади от плика. Писмото беше от господин Дюриен и гласеше следното:

„Мое мило момче, позволете ми да се обърна към Вас така, каквото и да се случи. Току-що прочетох в един френски вестник една биографична статия, преведена от шведски, която ме развълнува много по-силно, отколкото бих могъл да го опиша. В бележката се разказва за Вас. Ако може да се вярва на нейното съдържание, Вие сте бил намерен от един норвежки рибар от околностите на Берген в морето, завързан върху спасителен пояс с надпис «Цинтия». Главната цел на Вашето арктично плаване е била да откриете един оцелял човек от кораба със същото име, претърпял авария и потънал през октомври 1858 година близо до Фарьорските острови; и накрая Вие сте се завърнали от Вашата експедиция, без да успеете да научите нищо по интересуващия Ви въпрос.

Ако всичко това е вярно (о! какво не бих дал, за да се окаже наистина вярно!), аз Ви умолявам да не губите нито минута и да ми изпратите незабавно телеграма, за да ми го съобщите.

Защото в такъв случай, момчето ми — представете си нетърпението, тревогата и радостта ми — в такъв случай Вие сте моят внук, този, когото аз оплаквам от толкова години, този, когото смятах за изгубен навеки и когото моята дъщеря, моята нещастна дъщеря с разбито, уви! след преживяната на «Цинтия» драма сърце, зове все още и очаква да се завърне всеки ден — нейното единствено дете, усмивката, утехата, а след нещастието — скръбта на нейния вдовишки живот!… Да Ви открием, да Ви намерим жив и прославен, ще бъде твърде необикновено и огромно щастие за нас! Не смея дори да го повярвам, преди Вие сам да го потвърдите!… И все пак сега всичко ми се струва напълно вероятно!… Подробностите и датите съвпадат толкова точно!… Вашите черти и изразът на лицето Ви така отчетливо ми напомнят моя нещастен зет! При онзи единствен повод, когато случайността ни срещна, аз веднага изпитах необикновено дълбоко и силно предразположение към Вас!… Невъзможно е всичко това да е било само някаква случайност!

Само една дума, телеграфирайте ми незабавно само една-единствена дума!… Не знам как ще доживея до пристигането на телеграмата Ви! Дано тя ми даде така горещо очаквания отговор! Дано донесе на моята нещастна дъщеря и на мен самия щастието, което ще възнагради нашия почернен от мъка и сълзи живот!

Е. Дюриен

почетен генерален консул, 104, улица «Дьо Варен», Париж“

Към писмото беше прибавен и един подпечатан документ, написан също от ръката на господин Дюриен, който Ерик зачете жадно:

„Аз бях френски консул в Нови Орлеан, когато единствената ми дъщеря Катерин се омъжи за един млад французин, Жорж Дюриен, наш далечен роднина и също като нас от бретонски произход. Жорж Дюриен беше минен инженер. Бе пристигнал в САЩ, за да се заеме с експлоатацията на наскоро открити там нефтени залежи и смяташе да остане на работа за няколко години. Посрещнат в моя дом както заслужаваше достоен за уважение човек, носещ същото като нашето име и син на мой скъп приятел от детските ми години, той скоро поиска ръката на дъщеря ми. Дадох му я с радост. Малко след тяхната женитба неочаквано ме назначиха консул в и тъй като сериозните му служебни задължения задържаха зет ми в Щатите, аз бях принуден да оставя дъщеря си там. Там именно тя роди дете, което кръстиха на моите собствени имена и на името на баща му, така че детето бе назовано ЕмилАнриЖорж.

Шест месеца по-късно зет ми загина при нещастен случай в една мина. Бедната ми дъщеря, останала вдовица на двайсет години, побърза да уреди всичките си сметки в чуждата страна и тръгна от Ню Йорк с кораба «Цинтия» към Хамбург, за да пристигне при мен по най-прекия път.

На 7 октомври 1858 година «Цинтия» претърпя корабокрушение на изток от Фарьорските острови. Още тогава обстоятелствата по тази катастрофа изглеждаха подозрителни и така и си останаха необяснени. В момента на нещастието, когато пасажерите бързали да се хвърлят един през друг в спасителните лодки, дъщеря ми привързала своя седеммесечен син, моя внук, за един спасителен пояс, който се изплъзнал, или бил блъснат от някого в морето и изчезнал, отнесен от бурята.

Дъщеря ми, обезумяла от тази ужасна гледка, понечила да скочи във вълните. Спасили я насила и я хвърлили в безсъзнание в една от спасителните лодки, в която седели трима други души. Тази лодка единствено се спасила от катастрофата. След четирийсет и девет часа лодката се приближила към брега на един от Фарьорските острови. Оттам именно, след едно убийствено изчакване от седем седмици, дъщеря ми пристигна при мен благодарение на преданите грижи на един моряк, който я беше спасил и ми я доведе. Този прекрасен човек, на име Джон Динмен, постъпи на служба при мен и умря по-късно в Мала Азия.

Ние не хранехме вече никаква надежда, че нещастното бебе е могло да се спаси след корабокрушението. И въпреки всичко аз продължавах да правя постъпки за откриването му във Фарьорските и в Шетландските острови и по норвежкия бряг на север от Берген. Мисълта, че спасителният пояс е бил отвлечен още по-нататък, изглеждаше недопустима. Чак след три години се отказах от безуспешното търсене, а това, че селището Норое бе останало извън обсега на нашите проверки, се дължеше на голямата му отдалеченост и на липсата на пряка връзка с морския бряг.

Когато окончателно изгубих всяка надежда, аз се посветих изцяло на дъщеря си, чието физическо и психическо здраве изискваше големи грижи. Успях да изискам да ме назначат в Ориента, търсех да я разсейвам чрез пътешествия и научни изследвания. Тя беше неотлъчният ми помощник във всяко начинание; и все пак аз никога не успях да я излекувам от непреодолимата й тъга. Най-после преди две години излязох в пенсия и се завърнахме във Франция. Сега живеем или в Париж, или в една стара къща, която притежавам във Вал Фере, в околностите на Брест.

Нима ще ни бъде съдено да видим да влиза у дома моят внук, този, когото и двамата оплакваме от толкова години насам? Тази надежда е прекалено хубава, за да смея да я споделя с дъщеря си, докато не се потвърди напълно. Това ще бъде истинско възкресение. Но ако сега се наложи да се откажем от тази надежда, разочарованието ни ще бъде жестоко!…

Днес сме понеделник. В пощата ми казаха, че мога да очаквам отговор следващата събота!…“

Ерик едва успя да прочете писмото; сълзи бяха замрежили погледа му. Той също не смееше да се отдаде прибързано на надеждата, която му бяха възвърнали така неочаквано. Уверяваше се сам, че всички данни съвпадат — датите, събитията, най-малките подробности. Но всичко беше прекалено хубаво! Той не смееше да го повярва! Да открие наведнъж семейството, истинската си майка, родината!… И каква родина… Същата, която той би избрал сред всички други, защото тя сякаш обединява величието, таланта и всички възвишени качества на човечеството, защото в нея са се въплътили и слели ведно геният на античните цивилизации и същевременно пламъкът и духът на новото време!

Той се страхуваше да не би всичко това да се окаже само сън. Толкова често надеждите му вече бяха рухвали!… Може би докторът ще срине само с една дума тази прекрасна химера. Трябва незабавно да се посъветва с него.

Докторът прочете внимателно документите, които Ерик му подаде, и често сам се прекъсваше, като надаваше възгласи на радост и на изненада.

— Няма и сянка на съмнение! — каза най-после той. — Всички подробности съвпадат напълно, дори и тези, които твоят кореспондент е пропуснал да спомене — инициалите, избродирани върху бельото на детето, девизът, гравиран върху дрънкалката, които са същите като на писмото!… Скъпо мое дете, този път семейството ти е намерено! Трябва веднага да изпратиш телеграма на дядо си!…

— Но какво да му пиша? — попита Ерик, пребледнял от радост.

— Пиши му, че още утре тръгваш на път, за да се хвърлиш в обятията на майка си и в неговите!

Младият капитан има време само да притисне върху сърцето си ръката на този прекрасен човек и изтича към кабриолета, за да отиде до пощата.

Още същия ден той напусна Стокхолм и замина с влака, който го откара до Малмьо, на северозападния бряг на Швеция, прекоси протока за двайсет минути и скочи в Копенхаген в експреса за Холандия и Белгия, а в Брюксел се прехвърли във влака за Париж.

В събота, в седем часа вечерта, точно шест дни, след като беше пуснал писмото си в пощата, Дюриен очакваше щастлив внука си на Северната гара в Париж. Телеграмите, които Ерик му бе изпращал една подир друга по време на пътуването си, му бяха помогнали да не изгуби търпение.

Най-сетне влакът навлезе шумно под високия стъклен купол. Старият Дюриен и внук му се хвърлиха взаимно в обятията си! Те толкова дълго бяха живели мислено заедно през тези последни дни на очакване, така се бяха сближили, та им се струваше, че винаги са се познавали.

— Ами майка ми? — попита Ерик.

— Не посмях да й кажа всичко, докато не те видя до себе си! — отвърна Дюриен, като веднага премина към нежното като майчина ласка „ти“.

— Нима тя още нищо не знае?

— Предполага, страхува се, надява се! Откакто получих телеграмата ти, аз я подготвях най-внимателно за нечуваната радост, която я очаква. Говорих й, че някакъв шведски офицер ме е навел на следа, същият този млад моряк, с когото се бях видял в Брест, и за когото често й бях говорил!… Тя не знае още нищо, колебае се, но смятам, че е започнала да се досеща за приближаването на нещо ново! Тази сутрин по време на закуска едва успях да прикрия нетърпението си! Много добре видях, че тя ме наблюдава напрегнато! На два или три пъти дори си помислих, че ще ми поиска откровено обяснение!… Много се страхувах от това, признавам! Ами ако неочаквано някакво недоразумение или пречка, или по-страшно — някакво ново нещастие — се стовареше върху нас!… В нашето положение човек се страхува от всичко!… Дори не вечерях заедно с нея тази вечер. Казах й, че имам някаква работа, и избягах от страх да не се окажа в нетърпимо положение!

Без да изчакат свалянето на багажа, двамата мъже влязоха в затворения файтон, с който бе пристигнал господин Дюриен.

В това време госпожа Дюриен, сама в салона на улица „Дьо Варен“, очакваше с нетърпение да се завърне баща й. Той много правилно беше предположил, че по време на вечерята тя ще му поиска обяснение. Вече от няколко дни тя наблюдаваше неспокойно държането му, пристигащите една след друга телеграми, странните намеци, които прозираха във всички думи на баща й. Навикнала да споделя с него и най-незначителните си мисли, и най-дребните си наблюдения, тя не можеше да си представи, че той би скрил нещо от нея. На няколко пъти вече се бе канила да го помоли да й каже какво се е случило. Но неговото явно нежелание да сподели с нея я възпираше.

„Той сигурно се готви да ми направи някаква изненада! — си бе казала тя. — Не бива да го лишавам от това удоволствие!“

И все пак през последните два-три дни и главно тази сутрин тя беше поразена от нетърпението, което проличаваше във всички движения на баща й, от щастливата светлина, която оживяваше погледа му, от упоритостта, с която той току намекваше за отдавна избягваните разговори за „Цинтия“. Неочаквано у нея лумна някаква тайна надежда. Тя бе доловила неясно, че у него ставаше нещо ново, че баща й се надява — основателно или не — на някаква нова благонадеждна следа, и че може би отново го е обладала отдавна лелеяната надежда да открие нейното дете, и без да предположи дори за миг, че събитията са се развили толкова бързо, тя беше решила на всяка цена да го помоли да й разкаже всичко.

Никога госпожа Дюриен не се беше отказала окончателно от мисълта, че синът й може да е още жив. Така е с всяка майка, която не е видяла със собствените си очи детето си мъртво — тя отказва да приеме за действителна вестта за подобна смърт. Сама се уверява, че свидетелите може да са се излъгали, че привидността може да ги е подвела. Продължава да вярва, че той неочаквано ще се завърне. Може да се каже дори, че тя беше сигурна в това. Хиляди майки на войници и на моряци хранят подобна трогателна илюзия. Госпожа Дюриен имаше много по-голямо основание за това. Всъщност след двайсет и две години трагичната сцена на корабокрушението беше непрекъснато пред очите й както в първия ден. Тя си представяше „Цинтия“ залята от водата, готова да потъне от удара на всяка нова вълна. Виждаше се как със собствените си ръце завързва своето малко дете върху един широк спасителен пояс, докато пасажерите и моряците се блъскаха един през друг, за да влязат в спасителните лодки, после, изостанала след тях, как се молеше, как ги заклеваше да вземат със себе си поне бебето. Един мъж грабна от ръцете й скъпия вързоп. После някой блъсна нея самата в една спасителна лодка. И в същия миг огромна маса вода връхлетя върху тях и тя с ужас видя как спасителния пояс се понесе на върха на една вълна надалеч от кораба; бурята изду муселинените пелени, в които беше загърнато детето, и отвлече своята жертва като перце над морската пяна. После тя си представяше отново събуждането, неописуемото си отчаяние, преживените в треска и бълнуване нощи! А след това незатйхващата болка, дългото безплодно търсене и постепенно нарастващото убеждение за безпомощността й, което потисна, погълна всичко останало!… О, да, нещастната жена непрекъснато си припомянше всичко това. А по-точно казано, преживяната драма така беше я сразила, че тя не можеше повече да се съвземе. Беше минал почти четвърт век оттогава, но госпожа Дюриен продължаваше да оплаква изгубеното си дете като първия ден! Майчиното й сърце беше смазано от безкрайната мъка и тя съществуваше, отдадена единствено на този мъчителен спомен!

В мислите си тя виждаше понякога като в далечен мираж как синът й преминава последователно през отделните фази на детството, на юношеството и на младостта. От година на година тя си го представяше какъв би бил, какъв ли е сега — защото през всичкото това време тя упорито продължаваше да вярва, че той ще се върне! Нищо не бе успяло да разколебае тази нейна тайна надежда — нито напразните опити, нито безуспешното търсене, нито изминалото време!

Затова именно тази вечер тя очакваше баща си твърдо решена да изясни съмненията си.

В стаята влезе Дюриен, последван от един млад човек, когото той представи със следните думи:

— Дъще, това е господин Ерик Херсебум, за когото така често съм ти говорил, и който тъкмо пристигна в Париж. Географското дружество ще му връчи своя голям почетен медал и той ми направи честта да приеме да бъде наш гост.

Двамата мъже се бяха уговорили във файтона, че ще уредят всичко така, и че по-късно Ерик ще спомене уж между другото, че е дете, открито в морето в околностите на Норое, и ще се постарае постепенно, за да не предизвика рязка уплаха, да разкрие самоличността си. Но когато се оказа застанал пред майка си, той не намери сили да изпълни тази роля.

Пребледня като мъртвец и се поклони дълбоко, без да може да каже нито дума.

В това време тя беше станала от фотьойла си и го гледаше доброжелателно. Изведнъж очите й се разшириха, устната й потрепера и ръката й се протегна към него.

— Сине мой!… Вие сте моят син! — извика тя. И като пристъпи една крачка към Ерик, добави:

— Да! Ти си моето дете! Във всяка твоя черта оживява ликът на баща ти!

И докато потъналият в сълзи Ерик падна на колене пред майка си, горката жена хвана главата му с две ръце, заслепена от радост и от щастие, и го целуна по челото.