Жул Верн, Андре Лори
Корабокрушенецът от „Цинтия“ (15)

15. НАЙ-КЪСИЯТ ПЪТ

Когато френският бряг изчезна на хоризонта, Ерик покани в каюткомпанията тримата си приятели и съветници на сериозен разговор.

— Много разсъждавах — каза той — за условията, при които протече нашето пътуване от деня, в който отплавахме от Стокхолм. Те налагат извода, че трябва да очакваме занапред да се натъкнем на нови пречки и неблагополучия по своя път. Онзи, който се бе осмелил да ни тласне към явна смърт около Бас Фроад, няма да се признае за победен!… Възможно е да ни дебне вече в Гибралтар, в Малта или някъде другаде… Ако не успее да ни погуби, съм сигурен, че поне ще му се удаде да ни забави… Така ние няма да успеем да достигнем Беринговия проток през лятото, когато единствено може да се навлезе в Ледовйтия океан!

— И моето заключение е такова — заяви Бредейорд. — Не го споделих с никого, защото не желаех да ти отнема всяка надежда, скъпо мое момче. Убеден съм обаче, че ще трябва да се откажем занапред от мисълта да преминем за три месеца разстоянието, което ни отделя от Беринговия проток.

— И аз съм на същото мнение — заяви докторът. Малариус, от своя страна, кимна с глава в знак на съгласие с изказаното мнение.

— Е, добре — поде отново Ерик, — след като всички сме съгласни с този извод, какво следва да предприемем по-нататък?

— Остава ни едно единствено разумно и подходящо за случая решение — отвърна Бредейорд, — а то е да се откажем от това пътуване, което смятаме за неосъществимо, и да се завърнем в Стокхолм. Ти си го разбрал сам, моето момче, и аз те поздравявам от името на всички ни, задето намери сили да се съгласиш с тази необходимост.

— Не мога да приема това поздравление — възкликна усмихнат Ерик, — защото с нищо не го заслужавам. Не! Аз в никакъв случай не смятам да се откажа от нашето пътуване и съм далеч от мисълта да го приема за неосъществимо!… Мисля само, че за да го доведем до добър край, ще трябва да осуетим машинациите на този злодей, който ни дебне, и в този смисъл първата ни мярка трябва да бъде да променим изцяло набелязания маршрут.

— Промяната на маршрута само би увеличила трудностите — прекъсна го докторът, — защото ние приехме най-краткия път. Ако няма да успеем да пристигнем за три месеца в Беринговия проток през Средиземно море и Суецкия канал, това ще бъде съвсем невъзможно покрай нос Добра Надежда или нос Хорн, защото и в единия, и в другия случай ще са ни необходими от пет до шест месеца.

— Има един друг път, който ще съкрати, вместо да удължи пътуването ни, и освен това по него можем да бъдем сигурни, че няма да срещнем Тюдор Браун — отвърна Ерик, без да се притеснява от възражението си.

— Друг път? — попита Швериенкруна. — Бога ми, аз не знам такъв; освен ако имаш предвид пътя през Панамския канал!… Само че, доколкото знам, плаването през него още не е разрешено и ще стане възможно едва след няколко години.

— Нямам предвид нито да минем през Панамския канал, нито покрай нос Хорн, нито покрай нос Добра Надежда — заговори отново младият капитан на „Аляска“. — Пътят, който имам предвид, и който е единственият, през който бихме могли да стигнем за три месеца Беринговия проток, е Ледовитият океан, тоест северозападният път!

Като видя изненадата на своите приятели от това неочаквано решение, Ерик поясни:

— Днес северозападният път не е вече ужас и мъчение за мореплавателите, какъвто е бил някога. Той не е обичаен път, защото е открит за навигация само от осем до десет седмици през годината, но е вече много добре изучен, нанесен е с подробности върху превъзходни карти и се използува от стотици китобойни кораби. Съгласен съм, че все още рядко преминават през него от Атлантическия за Тихия океан. Съдовете, които навлизат там от едната или от другата му страна, рядко го прекосяват открай докрай. Не е изключено дори,ако условията са неблагоприятни, да се окаже затворен за нас точно тогава, когато ще ни бъде необходим. Въпрос на късмет!… Но според мен има много основания да се надяваме на успех по този път, докато, така да се каже, нямаме никакви по другите. При това положение нашият дълг, поръчението, което ни дадоха нашите дарители и което ние сами приехме, е да използваме именно него, за да стигнем навреме до Беринговия проток. С обикновен кораб, пригоден за плаване по топлите морета, бих се подвоумил пред тази необходимост. С кораб като „Аляска“ обаче, подготвен специално за арктически пътувания, няма защо да се двоумим. Аз, от своя страна, заявявам, че може да се върна в Стокхолм, без да съм открил Норденшьолд, но в никакъв случай няма да се завърна, преди да съм опитал всички възможности да стигна до него!

Доводите на Ерик бяха толкова убедителни, че никой не се опита да ги отхвърли. Какво биха могли да възразят докторът, Бредейорд и Малариус? Те много добре виждаха трудностите на новия план, но те все пак поне не бяха непреодолими, докато всяко друго решение би било почти безнадеждно. Освен това те не можеха да не се съгласят, че във всеки случай би било по-славно да поемат риска, отколкото да се върнат посрамени в Стокхолм.

— Аз лично виждам само едно сериозно възражение — каза доктор Швериенкруна, след като бе останал няколко минути задълбочен в мислите си, — това е трудността да се снабдим с въглища в арктическите води. А без въглища трябва да се простим с възможността да Достигнем навреме северозападния път, използвайки доста често твърде краткото време, когато може да се минава оттам.

— Предвидил съм тази трудност, която действително е единствената — отвърна Ерик, — и не смятам, че тя е непреодолима. Вместо да се насочим към Гибралтар и Малта, където без съмнение ни очакват нови машинации на Тюдор Браун, ще заминем за Лондон. Оттам аз ще изпратя по трансатлантическия телеграф на една монреалска търговска фирма нареждане незабавно да тръгне натоварен с въглища кораб, който да ни чака в Бафиновия залив, а на друга фирма в Сан Франсиско — да изпрати друг товарен кораб в Беринговия проток. Ние разполагаме с необходимия запас и повече дори, защото задължителното количество каменни въглища при всички случаи ще бъде по-малко от онова, което би ни било необходимо, ако минехме през азиатски води, тъй като този маршрут е много по-къс. Не е необходимо да бързаме да пристигнем в Бафиново море преди края на май, пък и без това по никакъв начин не можем да се надяваме да навлезем в Беринговия проток преди края на юни. Така доставчиците ни от Монреал и Сан Франсиско ще имат предостатъчно време да изпълнят поръчките ни, платими по нашата сметка при един лондонски банкер… Оттам нататък въпросът ще се сведе до това, ще бъде ли проходим Северозападният проток. А то вече не зависи от нас. Но и да се окаже той затворен за навигация, ще ни остане поне утехата, че не сме пропуснали да опитаме нито една възможност за постигане на целта ни!

— Точно така! — възкликна Малариус. — Скъпо мое момче, никой не може да възрази нищо на доводите ти!

— По-спокойно, по-спокойно! — намеси се Бредейорд. — Да не се увличаме. Аз например имам друго възражение! Нима ти смяташ, скъпи Ерик, че „Аляска“ ще може да навлезе незабелязано във водите на Темза? Не, нали? Вестниците ще пишат за пристигането ни. Телеграфните агенции ще съобщят за него. И Тюдор Браун ще го разбере. От това ще си направи извода, че сме променили плана си. Какво ще му попречи тогава да промени и той своя? Смяташ ли ти, че ще му бъде трудно да осуети например пристигането на корабите с въглищата, без които ти не би могъл да предприемеш нищо?

— Това е вярно — отвърна Ерик — и доказва до каква степен трябва да се мисли за всичко! Следователно няма да заминем за Лондон. Ще акостираме в Лисабон, сякаш продължаваме пътя си към Гибралтар и Суецкия канал. Там някой от нас ще замине инкогнито за Мадрид и, без да обяснява как и защо, ще влезе във връзка по телеграфа с Монреал и Сан Франсиско, за да поръча да изпратят натоварените с въглища кораби. Никой няма да знае за кого са предназначени те и така корабите ще останат в посочените им пристанища да чакат капитана, който ще им се представи с предварително уговорена парола.

— Чудесно! По този начин ще бъде почти невъзможно Тюдор Браун да намери отново следите ни!

— Искате да кажете „моята“ следа, защото аз се надявам, че вие нямате намерение да рискувате заедно с мен пътуването в арктичните морета! — каза Ерик.

— Туй то! Тъкмо обратното! И нека да сме наясно! — отвърна докторът. — Никой няма да може да каже по-късно, че този злодей Тюдор Браун ме е накарал да се откажа!

— Нито пък мен! — възкликнаха едновременно Бредейорд и Малариус.

Младият капитан се зае да разубеждава своите приятели, да им разяснява опасностите и еднообразието на пътешествието, което те бяха решили да предприемат заедно с него.

Но не успя да разклати твърдото им намерение. Те били преодолели досега толкова много трудности, заявиха тримата мъже, че вече било въпрос на чест да доведат започнатото докрай. Единственият начин за всеки от тях да осъществи това пътуване бил да не се делят един от друг. Та нали бяха взели всички мерки, за да не страдат на борда на „Аляска“ прекомерно от студа? Пък и кой ли швед или норвежец ще седне да се страхува от измръзване!

С една дума, Ерик трябваше да се откаже да ги разубеждава и да се съгласи, че промяната на маршрута нямаше да промени състава на екипажа.

Изминаха бързо първата отсечка на пътя. На 2 април „Аляска“ пристигна в Лисабон. Но преди още португалските вестници да обявят нейното идване, Бредейорд замина за Мадрид и се свърза посредством една банка и френската трансатлантическа телеграфна връзка с две благонадеждни търговски фирми в Монреал и в Сан Франсиско. Споразумяха се за изпращането на натоварените с въглища кораби в определени пристанища и уточниха паролата, благодарение на която щяха да познаят Ерик. А паролата беше девизът, избродиран върху неговите дрешки, докато той бе плувал върху спасителния пояс от „Цинтия“: Semper idem. Най-сетне, на 9 април, след като Бредейорд бе уредил съответно своите поръчки и се завърна в Лисабон, „Аляска“ отплава. На 25 същия месец, прекосил успешно Атлантическия океан, корабът пристигна в Монреал, напълни трюма си с въглища и всички се убедиха, че сделката, сключена от Бредейорд, бе изпълнена точно според уговорката. На 29 „Аляска“ напусна залива Сейнт Лоурънс и на другия ден мина през протока Бел Айл, който отделя Лабрадор от Ню Фаундланд. На 10 май капитанът намери в пристанището на Годхавън на гренландския бряг натоварения с въглища кораб, който бе пристигнал по-рано от уговорената дата.

Ерик знаеше много добре, че по това време на годината не може и да мисли да прекоси Полярния кръг, нито да навлезе в опасните криволичещи проливи на северозападния път, затворен все още от ледове почти по цялата си дължина. Но той с основание се надяваше, че ще може да събере от китоловците, така често посещаващи тези места, много поточни сведения, отколкото от най-добрите географски карти.

Успя също така да купи — макар и на доста висока цена — дванайсет кучета, които в случай на нужда щяха да теглят заедно с Клас впряговете от шейни.

Като всички датски пристанища на гренландския бряг, Годхавън е едно бедно селце и служи за склад на местните търговци на мас и кожи. По това време на годината студът тук не е по-голям, отколкото в Стокхолм или в Норое. Ерик и приятелите му обаче забелязаха изненадани доколко две страни, разположени на еднакво разстояние от полюса, могат да бъдат напълно различни. Годхавън се намира на съвсем същата ширина като Берген. Но, докато през април в Южна Норвегия горите вече са съвсем зелени, също както и плодните дръвчета и шпалирите от вдигнати на високи телове лози, засадени върху добре наторена почва, Гренландия дори през май е покрита с лед и сняг и нито едно дръвче не развеселява еднообразния пейзаж. Очертанията на норвежката брегова линия, прорязана от дълбоки фиорди и защитена от цяла верига острови, допринасят почти толкова, колкото и топлият Гълфстрийм, за повишаване на средногодишната; температура на страната. В Гренландия, напротив, ниските и равни брегове посрещат открито ледения полъх на полюса. 1 Освен това те са покрити чак до срещата на острова с дебел няколко фута1 леден пояс.

Престоят им в пристанището на Годхавън трая петнайсет дни; след това „Аляска“ пое нагоре по протока Дейвис покрай гренландския бряг и прекоси Полярния кръг.

На 28 май той се натъкна за пръв път на плаващи ледове на 70р 15’ северна ширина при температура 2 градуса под нулата. Наистина тези първи ледове или представляваха слепили се дребни парчета, или плаваха на отделни малки групички. Скоро обаче започнаха да стават по-плътни, та се налагаше корабът често да си проправя път с таран. И все пак плаването им не беше свързано нито със сериозни опасности, нито с големи трудности, но по най-различни признаци можеше да се съди, че се намират в един нов свят. Всички, макар и малко отдалечени предмети, бяха безцветни и сякаш безплътни. Погледът нямаше къде да се спре, за да си поотпочине, тъй като чертата на хоризонта непрекъснато се променяше поради издигането и хлътването на вълните или поради

——

1 Фут (англ.) — единица мярка за дължина, равна на 30,48 см. — Б. пр.

 

отблясъка на слънцето върху движещата се водна маса. И главно през нощта, заливано от запалената електрическа светлина в „гарвановото гнездо“ на мачтата на „Аляска“, Бафиново море, където корабът бе навлязъл вече, изглеждаше като от приказките.

„Кой би могъл — беше писал един очевидец — да опише тази тъжна картина, блъскането на вълните под блуждаещите парчета лед, странния шум от неочаквано свличащите се снежни пластове, които потъват във водата като гаснещ пламък? Кой би могъл да си представи ослепителните каскади, които кънтят от всички страни и разпръскват пяна при падането си във водата, или смешното стряскане на морските птици, които, заспали върху някой плаващ лед и изгубили ненадейно опорната си точка, излитат, кръжейки, за да се спуснат отново върху някой друг леден сал?… Ами необичайната приказна гледка, разкриваща се сутрин, когато обвитото в блестящ ореол от перести облаци слънце неочаквано пробие мъглата и разкрие отначало само едно петно синьо небе, което малко по малко започва да се разширява и сякаш преследва чак до края на хоризонта леките облачета, носещи се в безреда натам?“

Подобни, както и други, типични за ледените морета, гледки Ерик и неговите приятели имаха възможност да наблюдават на воля още щом се отделиха от брега на Гренландия, която бяха заобиколили чак горе край Упернавик, за да се отправят оттам на запад и да прекосят Бафиново море по цялата му ширина. Тук плаването стана много по-трудно, защото през тези води главно минават полярните ледове, увлечени от безброй многото подводни течения, излизащи оттук. „Аляска“ трябваше непрекъснато да си пробива път между огромни ледени полета. Понякога корабът се спираше пред непреодолими огромни прегради и понеже не можеше да ги разбие, се налагаше да ги заобикаля. Или го застигаха снежни бури, които покриваха палубата, мачтите и въжетата с дебела снежна покривка. Парализиран от парчетата лед, които вятърът неочаквано запращаше върху него, корабът едва се задържаше да не потъне под натиска на тяхната тежест. Случваше се да попадне и в „локва“ — сякаш някакво езеро, заобиколено отвсякъде от ледена повърхност, затворено като задънена улица. Щеше ли да успее той да се измъкне читав оттук и да навлезе в открито море? Тогава пък трябваше да се внимава най-напрегнато да не би някой чудовищен айсберг, носещ се с невероятна скорост откъм запад, да смаже със застрашителната си маса „Аляска“ като орех. Още по-голяма опасност представляваха подводните ледове, които под удара на кила се раздвижваха и — какъв хидростатичен парадокс! — сякаш очаквали само някакво разклащане, се издигаха нагоре често пъти с ужасна сила и разсичаха всичко пред себе си като с огромно острие. В такава борба корабът изгуби двете си лодки и понякога се налагаше да изваждат на борда винта, за да му изправят перките. Човек трябва сам да преодолее всички тези изпитания и опасностите, които плаването в арктическите морета поднася всеки миг, за да може да си състави поне приблизителна представа за тях. И т най-издръжливия екипаж е достатъчно да преживее една или две седмици при подобни условия, за да се изчерпят силите му докрай. След това е наложително хората да си отпочинат добре.

Тези изпитания и опасности се изкупваха поне от бързината, с която капитанът нанасяше преодолените градуси дължина в бордовия дневник. Имаше дни, в които те стигаха до десет, дори и до дванайсет. Имаше други обаче, през които преодоляваха по един градус, та и по-малко. И все пак най-сетне, на 11 юни, „Аляска“ видя отново земя и хвърли котва в началото на протока Ланкастър.

Ерик предполагаше, че ще му се наложи да изчака няколко дни, преди да може да мине през дългия воден коридор. За негова изненада и радост обаче протокът се оказа свободен — поне в началото. И корабът навлезе решително в неговите води. Но още на другия ден се видя обграден от ледове, които го блокираха за цели три денонощия. Все пак благодарение на мощните течения, които минават през този арктически проток, ледовете се раздвижиха — както годхавънските китоловци бяха успокоили младия капитан — и той можеше да продължи пътя си.

На 17 юни навлезе в протока Бароу и го прекоси с пълна пара. На 19 обаче, на излизане от водите на Мелвил Саунд, на височината па нос Уок, ледове отново му препречиха пътя.

Отначало Ерик прие тази нова беда спокойно и зачака ледохода, но дните течаха, а ледоход нямаше.

Всъщност пътешествениците не можеха да се оплачат, че им липсват развлечения. Затиснати от леда недалеч от брега, те все пак се бяха снабдили с всичко необходимо, което можеше да им облекчи положението, и предприемаха разходки с шейни, ходеха на лов за тюлени и наблюдаваха отдалеч играта на китовете. Наближаваше лятното слънцестоене; от 15 юли насам пътниците на „Аляска“ можеха да наблюдават едно необикновено зрелище, невиждано дори от норвежците и от южните шведи — в полунощ слънцето заставаше неподвижно на хоризонта и след това дълго се издигаше в небесната шир. Изкачвайки се на една безименна височина, която стърчеше сред тази пустинна равнина, те можеха да наблюдават как дневното светило описва за двайсет и четири часа пълен кръг в пространството. Вечер, когато то ги заливаше със своята светлина, в далечината южната част на хоризонта тънеше в мрак. Вярно е, че тази светлина беше бледа и разсеяна, предметите губеха своите очертания и сенките им ставаха все по-разлати — цялата природа изглеждаше призрачна. В тези мигове човек усеща още по-осезателно в какъв необикновен свят е попаднал и колко близо се намира до полюса… Всъщност студът не беше кой знае колко голям. Температурата не спадаше повече от четири до пет градуса под нулата. Понякога дори въздухът беше толкова приятен, та човек забравяше, че се намира посред арктичната зона. И все пак всички тези необичайни особености не можеха да завладеят сърцето на Ерик дотолкова, че да го накарат да забрави крайната си цел. Той не бе стигнал дотук нито за да задоволява своите ботанически страсти като Малариус, който се връщаше всяка вечер на кораба все по-очарован от, изследванията на почвата и от намерените непознати растения, с които попълваше своя хербарий, нито за да се наслаждава заедно с доктора и с Бредейорд на невижданите гледки, които им предлагаше арктичната природа. Той трябваше да намери Норденшьолд и Патрик О’Доноган, да изпълни един свещен дълг, което може би щеше да му помогне да разкрие тайната на своя собствен произход. Именно затова той не преставаше да търси начин да разчупи ледения обръч, сред който се намираше затворен. Излизаше с шейна, вървеше със „снежни обувки“ чак до края на хоризонта, обикаляше да разузнава местата с моторна лодка — в продължение на десет дни опита всичко, без да успее да намери някакъв изход. На запад, както на север и на изток, ледената покривка беше неразбиваема.

Вече беше 26 юни, а те се намираха още толкова далеч от сибирските морета! Нима трябваше да се признае за победен? Ерик не можеше да се примири с подобно нещо. Многократните сондажи, които правеше, му бяха открили съществуването под ледената покривка на едно водно течение, насочено към залива на Франклин, тоест на юг; от това той заключи, че един макар и не толкова силен удар може би ще успее да предизвика раздвижване на ледовете, и реши да опита.

Изкопаха в леда на дължина седем морски мили цяла верига от дупки за мини на разстояние от двеста до триста метра една от друга и поставиха във всяка по един килограм динамит.

Съединиха дупките с медна жица, обвита за изолация с лейкопласт. Така на 30 юни в осем часа сутринта, застанал на борда на „Аляска“, Ерик запали шнура, натискайки копчето на един електрически агрегат.

В същия миг във въздуха отекна страшен взрив. Сто вулкана изригнаха наведнъж, букети леден прах литнаха към небето. Ледената покривка потрепера и се раздвижи като под напора на подводно земетресение. Изплашени облаци от морски птици се издигнаха нагоре и започнаха да кръжат над тях, издавайки остри крясъци. Когато отново се възцари тишина, една дълга черна пътека, прорязана и от двете страни от огромни цепнатини, се виеше докъдето поглед стига през леденото поле. Повдигната от взривната вълна, разкъсана от съкрушителната сила на динамита, дебелата ледена кора се беше разбила. Последва кратко изчакване и сякаш колебание, после ледът се раздвижи, като че беше очаквал само този сигнал. Кънтейки, нацепена и натрошена, ледената кора се разпадна, подчини се на подводното течение, което я подкопаваше отдолу, и се понесе по вълните. Тук-таме все още се виждаше някой по-широк блок или остров от лед, които сякаш протестираха срещу извършеното над тях насилие. Още на другия ден обаче протокът беше свободен и „Аляска“ можеше да запали отново пещите. Ерик и динамитът бяха успели да постигнат онова, което бледото арктическо слънце навярно щеше да извърши цял месец по-късно.

На 2 юли експедицията стигна протока на Бенкс; на 4 корабът навлезе в пълния смисъл на думата в Ледовития океан. Оттук нататък пътят вече беше открит въпреки айсбергите, мъглите и снеговете. На 12 „Аляска“ заобиколи нос Гласе; на 13 — нос Лисбърн; на 14, в десет часа сутринта, навлезе в голф Коцебу, на север от Беринговия проток, и намери там според уговорката натоварения с въглища кораб, пристигнал от Сан Франсиско. Така за два месеца и шестнайсет дни експедицията бе изпълнила програмата си, начертана в Бискайския залив.

„Аляска“ още не беше спрял, когато Ерик скочи в китоловната лодка и бързо се приближи до товарния кораб.

— Semper idem — каза той, щом видя капитана.

— Лисабон — отвърна американецът..

— Отдавна ли ме чакате тук?

— От пет седмици. Напуснахме Сан Франсиско един месец след получаването на вашата телеграма.

— Все още ли няма новини от Норденшьолд?

— В Сан Франсиско не се знаеше нищо със сигурност. Но откакто сме тук, аз разговарях с много китоловци, които били чували жителите на селището на нос Серде Камен да разказват, че от около девет-десет месеца един европейски кораб бил заседнал сред ледовете на запад от носа. Те смятат, че това е „Вега“.

— Наистина ли? — възкликна Ерик с лесно разбираема радост. — И вие смятате, че корабът е още там и не е минал през протока?

— Сигурен съм. От пет седмици насам нито един кораб не е минавал оттук, без аз да разговарям с капитана му.

— Слава на бога! Ако успеем да открием Норденшьолд, всичките ни мъки няма да са отишли напразно!

— Няма да сте първите — рече американецът с иронична усмивка. — Една американска яхта ви изпревари. Тя мина оттук преди три дни и също като вас се интересуваше от Норденшьолд.

— Американска яхта? — попита силно изненадан Ерик.

— Да, яхтата „Албатрос“, идваща от Ванкувър, с капитан Тюдор Браун. Аз му казах всичко, което знаех, и той веднага се отправи към нос Серце Камен!