Жул Верн, Андре Лори
Корабокрушенецът от „Цинтия“ (12)

12. НЕПРЕДВИДЕНИ ПЪТНИЦИ

Молбата на Малариус беше толкова трогателна, че учредителният комитет не можеше да не я приеме доброжелателно. Всички гласуваха с въодушевление за нея и достойният учител, чиято слава на ботаник беше много по-известна, отколкото той самият предполагаше, бе приет за член на експедицията като естествоизпитател.

Що се отнася до условието, което Тюдор Браун бе поставил, изпращайки своите двайсет и пет хиляди крони, отначало д-р Швериенкруна и Бредейорд бяха силно изкушени да го отхвърлят. Но когато трябваше да признаят мотивите на своето лошо чувство към него, те се оказаха доста затруднени. Каква причина да изтъкнат пред комитета, за да го помолят да отхвърли една толкова важна за експедицията вноска? Те не можеха да намерят никаква. Тюдор Браун беше представил на Швериенкруна смъртния акт на Патрик О’До-ноган, а сега се оказа, че той сигурно е жив. Но къде беше доказателството за злия умисъл на Тюдор Браун в тази история — комитетът с основание щеше да поиска да го узнае, за да откаже сумата, която щеше да избави експедицията от много затруднения. Тюдор Браун спокойно можеше да твърди, че е бил искрен. Сегашната му постъпка сякаш потвърждаваше това. Може би неговата цел беше единствено лично да се увери как така Патрик О’ Доноган, когото той смяташе, че се е удавил край Мадейоа, се бе оказал на сибирския бряг, дори ако подозираха, че Тюдор Браун има някакъв друг умисъл, за нашите пътешественици щеше да бъде много по-добре да не го изпускат от очи, да го опознаят, да им бъде той под ръка. Защото в края на краищата едно от двете положения трябваше да бъде вярно: или той нямаше нищо общо с разследването, с което от толкова време се бяха заели приятелите на Ерик, и в такъв случай нямаше защо да го смятат за противник; или. напротив, имаше някакъв личен интерес в тази тъмна история и тогава беше стократно по-добре те да видят какво смята да прави, за да могат да му попречат.

Така докторът и Бредейорд вече смятаха, че не бива да се противопоставят на приемането му като член на експедицията. После постепенно у двамата се породи желание лично да наблюдават отблизо този странен човек, за да разберат защо настоява да тръгне с „Аляска“. Но как да сторят това, ако не се включат и те в експедицията? В края на краищата това не беше чак дотам неосъществимо! Маршрутът на „Аляска“ беше твърде привлекателен, поне в първата си част. С една дума, доктор Швериенкруна, който много обичаше да пътешествува, помоли да го приемат като пасажер поне до Китайско море, като заяви, че ще заплати толкова, колкото комитетът сметне за подходящо.

Неговият пример веднага привлече неудържимо и Бредейорд, който отдавна мечтаеше да направи екскурзия до земята на незалязващото слънце. Така и той помоли да му определят каюта при същите условия..

Сега вече цял Стокхолм предположи, че професор Хохстед ще постъпи по същия начин, наполовина от научен интерес, наполовина от нежелание да прекара толкова дълги месеци без двамата си приятели. Но очакването на стокхолмчани не се оправда. Професорът, доста съблазнен от това пътуване, така подробно се зае да прецени всички „за“ и „против“, че накрая въобще не можеше да вземе никакво решение. Затова реши да хвърли ези или тура и съдбата отреди да не заминава.

Датата на тръгването бе определена окончателно за 10 февруари. На 9 Ерик очакваше господин Малариус. Приятно се изненада, когато видя на гарата и майка си Катрина, и Ванда, които бяха взели влака, за да дойдат да се сбогуват с него. Те се настаниха скромно в една градска странноприемница, обаче докторът настоя да бъдат негови гости за голямо неудоволствие на Кайса, която смяташе, че те не са достатъчно изискано общество.

Ванда беше израснала висока и стройна девойка, чиято красота би оправдала всички очаквания. Тъкмо бе издържала с успех в Берген някакви доста трудни изпити, които й даваха право да заеме преподавателско място в гимназия. Тя обаче бе предпочела да остане в Норое край майка си и щеше да замества Малариус по време на отсъствието му. Винаги сериозна и мила, тя съвсем не се беше възгордяла от солидното си образование и си бе останала все така скромна и привързана към семейното огнище, а това й придаваше особен, много оригинален чар. Доста необичайно впечатление създаваше тази красива девойка, облечена в живописна норвежка носия, когато вземаше скромно и спокойно отношение по най-сериозни научни въпроси, или сядаше пред пианото, за да изсвири с подчертан талант някоя соната от Бетховен. Но онова, което беше най-очарователно у нея, беше липсата на всякаква превзетост и вроденото изящество на всяко нейно движение. Тя не търсеше да се самоизтъква и да подчертава достойнствата си, също както не се стесняваше от обувките си с тока. Нейното очарование приличаше на красотата на разцъфнало диворастящо цвете, пренесено от брега на някой фиорд и отгледано от възрастния й учител в малката му градинка зад училището.

Тази вечер в гостната на доктора се събра в тесен дружески кръг цялото семейство на осиновителите на Ерик. Бредейорд и докторът изиграха с Хохстед една последна партия вист. Оказа се, че Малариус е голям майстор на тази благородна игра и всички се зарадваха, че ще прекарат добре свободното си време на борда на „Аляска“. За жалост достойният учител веднага заяви, че понасял зле пътуването по море и ще се наложи да остане почти през всичкото време легнал върху леглото си още с качването на кораба. Единствено обичта му към Ерик, към която се прибавяше и отдавна лелеяната в продължение на целия му трудолюбив живот мечта да добави към ботаническите каталози някои неизвестни досега видове растения, го бяха подтикнали да тръгне на това пътешествие.

Решиха да послушат музика. Кайса изсвири надменно някакъв модерен валс. Ванда изпя с изненадващо плътен и верен глас една старинна скандинавска мелодия. После поднесоха чая и всички вдигнаха чашите си с пунш за успеха на експедицията. Ерик забеляза, че Кайса не пожела дори да докосне своята чаша.

— Няма ли да ни пожелаете щастливо пътуване? — попита я той полугласно.

— какво да пожелавам нещо, в което не вярвам? — отговори тя.

На другия ден още от рано сутринта всички бяха вече на борда на кораба, с изключение на Тюдор Браун. Откакто бе изпратил препоръчаното си писмо, той въобще не се беше обаждал.

Заминаването беше определено за десет часа. Точно на часа капитан Марсилас заповяда да вдигнат котвата и да ударят камбаната за заминаване, за да предупредят посетителите да слязат на сушата.

— Довиждане, Ерик! — възкликна Ванда и се хвърли на врата на младежа.

— Довиждане, момчето ми! — каза мама Катрина и притисна младия лейтенант към сърцето си.

— А вие, Кайса, нищо ли няма да ми кажете? — попита той, пристъпвайки към нея, сякаш се готвеше да я целуне.

— Ще ви пожелая да не ви измръзне носът и да откриете, че сте предрешен принц! — отвърна тя, като се разсмя подигравателно.

— Ако това се случи, ще ме дарите ли поне малко със своите приятелски чувства? — добави той и се опита да се усмихне, за да прикрие колко силно го бе огорчил сарказмът й.

— Нима се съмнявате? — отвърна Кайса и се запъти към чичо си, за да покаже, че сбогуването им е приключило.

Това беше всичко. Камбанката започна да бие по-настойчиво. Тълпата посетители се отправи към стълбичката, за да се спусне в чакащите долу във водата лодки. Сред бъркотиЯта почти никой не забеляза един закъснял пътник, който се изкачи на палубата с куфар в ръка. .

Закъснелият беше Тюдор Браун. Той се представи на капитана и поиска да му посочат неговата каюта, където веднага го отведоха.

Минута по-късно, след две-три остри и продължителни изсвирвания, винтът на кораба заработи, водата зад кърмата се раздвижи и се покри с бяла пяна, „Аляска“ се плъзна величествено върху зелените води на Балтийско море и напусна стокхолмското пристанище, съпроводен от възгласите на изпращачите, които махаха с шапки и с кърпи.

Ерик командваше маневрирането от капитанския мостик. Облакътили се на перилата на левия борд, Бредейорд и докторът махаха за сбогом на стоящите на пристана Кайса и Ванда. Малариус, усетил веднага, че му прилошава, беше влязъл в своята каюта, за да се излегне върху койката. Залисани от мъката на раздялата, нито заминаващите, нито изпращачите бяха забелязали идването на Тюдор Браун.

Затова докторът не можа да прикрие изненадата си, когато, обръщайки се, го видя отдалече да върви право срещу него с ръце в джобовете, облечен със същите дрехи, както по време на единствената им среща, и с нахлупена върху главата шапка.

— Хубаво време — рече Тюдор Браун вместо поздрав.

Докторът се възмути от това самонадеяно нахалство. Изчака няколко мига странният тип да изрече поне някакво извинение, да обясни държането си. Но тъй като не последва нищо подобно, той атакува.

— Е, добре, господине, изглежда, че Патрик О’Доноган не е чак дотам мъртъв, колкото вие го изкарахте? — възкликна той с обичайната си живост.

— Тъкмо това трябва да се разбере — отвърна чужденецът с непоколебимо спокойствие — и за да се убедя лично, настоях да тръгна с вас.

При тези думи Тюдор Браун обърна гръб на доктора и, явно решил, че обяснението му е напълно задоволително, тръгна да се разхожда по палубата, подсвирквайки си някаква любима мелодия.

Ерик и Бредейорд бяха изслушали този кратък разговор с естествено любопитство. Те за пръв път виждаха Тюдор Браун. Разглеждаха го внимателно — много по-внимателно от доктора. Стори им се, че чужденецът, преструвайки се на безразличен, хвърляше от време на време бегъл поглед към тях, сякаш за да види впечатлението, което произвеждаше.

Без да се уговорят, те също веднага се престориха, че не се интересуват от неговото присъствие. Скоро след това обаче всички слязоха в салона, от който се влизаше в каютите, за да се посъветват.

Каква цел можеше да е преследвал този Тюдор Браун, когато ги заблуди, че Патрик О’Доноган е умрял? А с каква цел беше тръгнал сега с „Аляска“? Никой не можеше да каже това, но беше невъзможно човек да не си помисли, че новото му появяване не е свързано по някакъв начин с историята на „Цинтия“ и с „детето върху спасителния пояс“. Интересът, който Ерик и неговите приятели проявяваха към Патрик О’Доноган, се дължеше на предположението, че той знае причината за катастрофата, и пак единствено поради тази причина те се нуждаеха от този Тюдор Браун, който бе дошъл съвсем неканен и бе заявил, че Патрик О’Доноган е загинал, а след като по-късно го бяха изобличили по най-неопровержим начин в лъжа, той най-безочливо се бе натрапил да участвува в експедицията! От всичко това можеше да се направи изводът, че той преследва някаква лична цел; а фактът, че сам бе дошъл при Швериенкруна, доказваше зависимостта на преследваната от него цел с издирването, предприето от доктора.

Така по всичко можеше да се съди, че Тюдор Браун им беше еднакво необходим като Патрик О’Доноган. Кой можеше да бъде сигурен дали той не знаеше ключа, който щеше да им разкрие тайната на загадката, към която те така силно се стремяха? Ако беше наистина така — да се радват ли, или да се безпокоят, задето го бяха приели на борда си? Бредейорд беше склонен да приеме второто предположение и се отнасяше с недоверие към този човек. Докторът, напротив, искаше да вярва, че той е добър, и че под ексцентричното му държане може би се крият честни намерения.

— Ако този човек знае нещо — каза докторът, — можем да се надяваме, че поради близостта, която неминуемо се създава по време на такова дълго пътуване, е възможно той да сподели с нас онова, което му е известно. В такъв случай неговото присъствие на „Аляска“ ще бъде истинско щастие за нас! Ако ли пък не, то ние ще можем да се убедим сами какво общо има той с О’Доноган, в случай че успеем да намерим ирландеца.

Що се отнася до Ерик, той дори не смееше да изрази чувството, което го бе овладяло при вида на този натрапник. То беше по-силно от отвращение — беше омраза, инстинктивно желание да скочи върху него и да го изхвърли във водата. Необяснимото убеждение, че този тип има нещо общо с трагедията на неговия живот, не му излизаше от ума. Но той би се изчервил от срам, ако се поддадеше на предубеждението си и го изречеше на глас. Ограничи се само с това да каже, че ако зависело от него никога не би допуснал Тюдор Браун на кораба.

Как да се държат с нахалника? И по тази точка мненията им бяха различни. Докторът твърдеше, че ще бъде политично да се отнасят поне привидно доброжелателно към Тюдор Браун, за да успеят да го накарат да се разприказва. Бредейорд също като Ерик изпитваше непреодолимо отвращение да играе подобна комедия и впрочем никак не беше убеден, че самият Швериенкруна ще намери у себе си сили да се придържа към тази роля. Накрая решиха да оставят самия Тюдор Браун и обстоятелствата да определят отношението им към него.

Не се наложи да чакат дълго. Точно в дванайсет часа камбанката прикани всички на обяд. Бредейорд и докторът се отправиха към капитанската маса. Завариха Тюдор Браун вече настанил се там, все така с шапка на главата и непоказващ и най-слабото намерение да подхване разговор със сътрапезниците си. Този човек действително беше толкова груб, че направо обезоръжаваше всяко възмущение. Той въобще нямаше понятие как трябва да се държи в общество, сервира си пръв, избра си най-хубавите парчета месо и ядеше и пиеше като същински човекоядец. На два-три пъти капитанът и Швериенкруна го заприказваха. Той дори не счете за необходимо да им отговори, а го стори само с жест.

Впрочем това не му попречи, след като свърши обяда си, да започне да си човърка зъбите с една огромна клечка и като се облегна назад на стола си, да се обърне със следните думи към капитан Марсилас:

— Кой ден ще бъдем в Гибралтар?

— Предполагам, на 19 или на 20 — отвърна капитанът. Тюдор Браун извади един бележник от джоба си и погледна календара.

— Следователно на 22 ще бъдем в Малта, на 25 — в Александрия, а на края на месеца в Аден — сякаш каза той сам на себе си.

След това стана, изкачи се на палубата и започна да се разхожда напред и назад по най-горната задна площадка.

— Няма що, приятен спътник ни е подбрал нашият комитет! — не можа да се въздържи да не каже Марсилас.

Бредейорд тъкмо се канеше да му отговори, когато някакъв ужасен шум се разнесе горе на стълбичката и пресече думите му. Чуха се викове, кучешки лай, смесица от гласове. Всички станаха от масата и изтичаха горе на палубата.

Виновник за суматохата беше Клас, голямото гренландско куче на мастер Херсебум. Изглежда, лицето на Тюдор Браун не му беше харесало, защото след като му показало враждебността си с глухо ръмжене и го видяло да продължава да минава нагоре-надолу край него, накрая кучето се хвърлило върху краката му. Тюдор Браун измъкнал в същия миг револвера от джоба си и тъкмо се канел да стреля, когато Ото пристигнал навреме, за да му попречи и да отпрати Клас в каютата му. Последвала гореща разпра. Тюдор Браун, пребледнял от ярост или от страх, настоявал на всяка цена да пръсне черепа на кучето. Мастер Херсебум, който веднага се притекъл на помощ, възразил живо срещу подобно намерение. Пристигна капитанът и сложи край на разправията, като помоли Тюдор Браун да прибере пистолета си и нареди занапред Клас да стои вързан.

Това смешно произшествие беше единственото разнообразие през първите дни на пътуването. Малко по малко хората привикнаха към мълчанието и към странните привички на Тюдор Браун. На капитанската маса никой повече не му обръщаше внимание, сякаш изобщо не съществуваше. Всеки от пасажерите си намери занимание и развлечение. След като прекара два дни в леглото си, Малариус започна най-сетне да се храни и скоро можеше да се отдаде на безкрайните партии вист с доктора и с Бредейорд. Ерик, комуто служебните задължения отнемаха почти всичкото време, използуваше всеки свободен миг за четене.

„Аляска“ плаваше без закъснение по предначертания маршрут.

На 11 задминаха остров Оланд, на 12 прекосиха Зунд, на 13 стигнаха Скагеррак, на 14 минаха край Хелголанд, а на 15 — край Па дьо Кале.

През следващата нощ Ерик спеше в своята каюта, когато се събуди от някаква необичайна тишина и веднага разбра, че не се чува тракането на витлото. Това не го обезпокои . особено, защото на вахта беше Челквист, но той стана и излезе от любопитство да види какво се бе случило.

Главният механик рапортува, че оста на въртящата се помпа се повредила, поради което се наложило да загасят пещта. Сега „Аляска“ плаваше с платна при слаб югозападен вятър.

Проверката продължи доста, но причината за аварията остана неизяснена. Механикът помоли да спрат в най-близкото пристанище, за да поправят помпата.

След щателна лична проверка капитан Марсилас прие това предложение. Намираха се на трийсетина мили от Брест и той даде заповед да насочат кораба към голямото френско пристанище.