Жул Верн, Андре Лори
Корабокрушенецът от „Цинтия“ (10)

10. ТЮДОР БРАУН, ЕСКУАЙЪР

През една майска сутрин докторът беше в кабинета си, когато прислужникът му донесе визитната картичка на един посетител. Върху картичката, много малка, както ги правят в Англия, беше изписано едно име — „г-н Тюдор Браун“ — и едно указание — на борда на „Албатрос“.

— Господин Тюдор Браун? — запита се докторът, ровейки спомените си, без да намери нещо, което да се свърже с това име.

— Този господин иска да види господин доктора — подхвана прислужникът.

— Не може ли да дойде в приемния ми час?

— Той твърди, че е за лична работа.

— Пуснете го — каза с въздишка докторът.

Когато чу отварянето на вратата, той вдигна глава и, малко изненадан, внимателно огледа странната личност, която отговаряше на феодалното име „Тюдор“ и в същото време на съвсем плебейската фамилия „Браун“.

Представете си мъж на петдесетина години: чело, покрито с множество червеникави къдрици „а ла Титус“, които при съвсем повърхностен поглед изглеждаха, че не са от коса, а от сурова коприна; орлов нос, възседнат от огромни златни очила с опушени стъкла; зъби, дълги като на кон; страни бръснати, обрамчени от огромна колосана яка, от която под брадичката се подаваше четчица руса брада; невероятна глава, над която стърчеше цилиндър сякаш пришит към нея, защото притежателят й и знак не подаде, че посяга към него — всичко това, разположено върху голямо слабо тяло, ръбато, грубовато оформено, облечено от глава до пети с кариран в зелено и сиво вълнен плат. Игла за връзка с голям колкото лешник диамант, верижка на часовник, която се вие в гънките на жилетка с аметистови копчета; на пръстите, възлести като у шимпанзе, дузина пръстени допълваха най-превзетата, най-безвкусната, най-карикатурната външност, която би могла да се види.

Тази особа влезе в кабинета на доктора също както би могъл да влезе в железопътна гара без нито помен за поздрав. Спря се и каза с глас, подобен на гласа на клоун, толкова произношението му беше едновременно гърлено и носово:

— Вие ли сте доктор Швериенкруна?

— Аз съм — отговори крайно удивен от токава отношение докторът.

Вече си мислеше дали да не позвъни, за да отпратят този недодялан човек, когато една дума на новодошлия възпря този подтик. .

— Видях съобщението ви по повод Патрик О’Доноган — казваше чужденецът — и си помислих, че вие ще пожелаете да научите това, което аз зная за него.

— Господине, моля, благоволете да седнете — щеше да отговори докторът, но забеляза, че чужденецът не бе дочакал поканата му. След като бе избрал креслото, което му се бе видяло най-удобно, той вече го тикаше към доктора. После се намести, пъхна ръце в джобовете си, вдигна крака и намести токовете си на края на съседния прозорец и загледа самодоволно събеседника си.

— Помислих си — подхвана той, — че вие с удоволствие бихте приели тези подробности, щом като предлагате петстотин лири да ги узнаете! Тъкмо затова ви ги предлагам.

Докторът кимна, без дума да продума.

— Сигурно — продължи другият с носовия си говор — вие вече се питате кой съм аз. Ще ви кажа. Както сте могъл да узнаете от визитната ми картичка, наричам се Тюдор Браун, британски поданик.

— Ирландец, вероятно? — запита докторът заинтригуван.

Чужденецът се поколеба, явно изненадан, после продължи:

— Не, шотландец. О, зная, че не приличам на такъв и че по-скоро ме считат за янки, но това няма значение, шотландец съм.

Повтаряйки този отговор, той гледаше Швериенкруна, сякаш му казваше: „Вие може да си мислите каквото си искате, напълно ми е безразлично.“

— Вероятно от Инвернес? — подхвърли докторът, верен на любимата си идея.

Чужденецът още веднъж за миг се смути.

— Не, от Единбург — отвърна той. — Но няма значение, в края на краищата това няма нищо общо с въпроса! Аз съм самостоятелен и никому нищо не дължа. Като ви казвам кой съм, то е за мое удоволствие, защото нищо не ме принуждава!

— Позволете ми да ви обърна внимание, че аз не съм ви питал — каза докторът усмихнат.

— Хм! Тогава недейте ме прекъсва, иначе никога не ще стигнем до същественото. Помествате съобщения да узнаете какво е станало с Патрик О’Доноган, нали? С други думи имате нужда от хора, които го познават! И аз лично го познавам!

— Познавате ли го? — запита докторът, доближавайки креслото си до чужденеца.

— Да! Но преди да ви кажа какво е станало, трябва да ви попитам какво ви интересува в това търсене.

— Много право! — отвърна докторът. Накратко разказа историята на Ерик, която посетителят му изслуша с голямо внимание.

— И това момче живо ли е още? — запита Тюдор Браун.

— Безспорно! Жив и здрав е и през октомври ще започне да следва медицина в университета на Упсала.

— Тъй! Тъй! — подхвана чужденецът, който сякаш обмисляше нещо. — А я ми обяснете — нямате ли друг начин да разкриете тайната на неговия произход, освен да се обърнете към Патрик О’Доноган?

— Не зная друг — отговори докторът. — След продължителни дирения успях да узная, че О’Доноган знае тайната, че той единствен може би е в състояние да ми я каже, и затова чрез вестниците търся да науча нещо за него. Макар да няма изгледи да постигна някакъв резултат по този начин.

— Защо?

— Защото предполагам, че О’Доноган има сериозни причини да се крие. Следователно малко вероятно е да отговори някога на моите съобщения. Затова възнамерявам да прибягна в близко време до друг начин. Имам неговите отличителни белези, зная пристанищата, които той предпочита да посещава, и се наемам да го търся из тях със специални агенти.

Доктор Швериенкруна не разказваше лекомислено тези неща. Съобщаваше ги с явното намерение да види въздействието им върху човека пред него. Така той много добре забеляза, въпреки показното безразличие на чужденеца, как той примигна и как върху голобрадото лице на Тюдорр Браун ъглите на устните му леко се свиха. Но почти в миг той се съвзе.

— Тогава, докторе — каза той, — щом вие нямате друг начин да се осведомите, освен ако намерите О’Доноган, това никога няма да стане! Патрик О’Доноган е мъртъв.

Колкото и болезнено да бе изненадан от тази вест, докторът не трепна и се задоволи да наблюдава посетителя си, който продължи, както следва:

— Мъртъв и погребан или по-точно казано мъртъв и потопен на четиристотин и осемдесет метра дълбочина! Случаят пожела този човек, чието минало ми изглеждаше загадъчно и тъкмо затова го забелязах, преди три години да бъде назначен като моряк на борда на моята яхта „Албатрос“. Трябва да ви кажа, че моята яхта е добър кораб, с него кръстосвам седем-осем месеца през годината. И така преди около три години, когато минавахме в посока на Мадейра, морякът Патрик О’Доноган падна в морето. Накарах да спрат, да спуснат лодки, търсиха го успешно, намериха го и на борда положихме всички грижи, които може да си въобразите. Но те останаха напразни. О’Доноган беше мъртъв. Трябваше да върнем на морето плячката, която се опитахме да му изтръгнем. Естествено в бордовия дневник бе вписан акт за нещастието. Допускайки, че той би могъл да ви бъде от полза, наредих да ми се даде заверено копие, което ви нося.

С тези думи Тюдор Браун извади портфейла си, взе от него лист хартия, облепен с марки, и го подаде на доктора.

Той го прегледа набързо. Беше извадка от бордовия дневник на „Албатрос“ със собственик Тюдор Браун, потвърждаваща смъртта на моряка Патрик О’Доноган по пътя към остров Мадейра, всичко надлежно засвидетелствувано под клетва от двама служебни свидетели съобразно с оригинала и заверено в Лондон в „Съмърсет Хаус“ от комисарите на Нейно величество.

Този акт явно имаше отличията на автентичен. Но начинът, по който попадаше в ръцете му, беше толкова странен, че докторът не се сдържа да изкаже гласно учудването, което изпитваше. Разбира се, стори го със свойствената си любезност.

— Позволете ми един въпрос, един-единствен въпрос, господине — каза той на своя посетител.

— Кажете, докторе.

— Как така имате в джоба си подобен акт, напълно готов, надлежно заверен и легализиран? И защо ми го носите?

— Доколкото разбирам, това са два въпроса — отвърна Тюдор Браун. — Отговарям точка по точка. Този акт е у мене, защото след като прочетох вашите съобщения преди два месеца и понеже можех да ви дам сведението, което искате, пожелах да ви го представя пълно и изчерпателно, доколкото е в моите възможности. Донасям ви го аз, защото, пътувайки на борда на яхтата ми в тези околности, счетох, че е съвсем естествено да ви представя лично този малък документ, за да задоволя едновременно моето и вашето любопитство!

Нямаше какво да се възрази на това обяснение. Затова докторът стигна до единственото заключение, което можеше да изтръгне.

— Вие сте значи тук с „Албатрос“? — запита той енергично.

— Разбира се.

— Имате ли на борда още някои моряци, които са познавали Патрик О’Доноган?

— Безспорно мнозина.

— Бихте ли ми позволили да ги видя?

— Колкото ви се ще! Искате ли да дойдете сега веднага на борда?

— Ако вие не възразявате?

— Съвсем не — каза чужденецът, ставайки. Швериенкруна натисна един звънец, нареди да му донесат шубата, бастона и шапката и тръгна с Тюдор Браун. След пет минути стигнаха на кея, където беше пуснал котва „Албатрос“. Бяха посрещнати от стар морски вълк с червендалесто лице и сиви бакенбарди, чиято физиономия вдъхваше искреност и почтеност.

— Господин Уорд, ето един джентълмен, който иска да се осведоми за участта на Патрик О’Доноган — каза Тюдор Браун, като го доближи.

— Патрик О’Доноган! — отвърна старият моряк. — Бог да успокои душата му!… Доста ни затрудни, докато го извадим от водата, когато се удави по маршрута към остров Мадейра! И защо ли, питам аз, понеже трябваше да го върнем на рибите!

— Отдавна ли го познавахте? — запита докторът.

— Тази акула ли? Бога ми, не! Може би от една-две години! Струва ми се, че го знаехме от Занзибар! Нали, Томи Дъф?

— Кой ме вика? — запита млад моряк, зает с лъскането на медна топка от рампата на стълбата.

— Тук! — отвърна другият. — Нали от Занзибар приехме Патрик О’Доноган?

— Патрик О’Доноган? — рече морякът, сякаш отначало не можеше да си спомни точно. — А! Да, спомних си! Морякът, който се подхлъзна и загина, падайки във водата по маршрута Мадейра. Да, господин Уорд, точно оттам, от Занзибар беше дошъл.

Доктор Швериенкруна накара да му опишат Патрик О’Доноган и се увери, че описанието отговаря точно на неговото. Всички тези хора изглеждаха почтени и откровени. Бяха с открити и наивни лица. Еднообразните им отговори можеше да се приемат като малко странни и нагласени, но в края на краищата това не е ли естествена последица от действителността? Понеже са познавали Патрик О’Доноган едва от една година, помнеха само отличителните му черти и неговата смърт, можеха да знаят съвсем малко нещо и да кажат само онова, което знаеха.

А пък „Албатрос“ беше яхта така добре поддържана, че ако би имала няколко оръдия, би могла да мине за боен кораб. На борда цареше изрядна чистота, хората бяха здрави, хубаво облечени, отлично дисциплинирани, защото стоеха на поста си, докато можеха с един скок да стъпят на брега. Накъсо, обстановката вдъхваше убедителност, която необоримо въздействува върху настроението на доктора.

Той бе напълно доволен и прояви известна пожертвувателност или гостоприемство и не си отиде, без да покани на обяд Тюдор Браун, който ходеше назад-напред върху мостика, подсвирквайки си една мелодия само нему позната.

Но Тюдор Браун счете за неуместно да приеме поканата. Отклони я със следната любезност:

— Не. Не мога. Никога не обядвам в ресторант.

Швериенкруна нямаше какво друго да стори, освен да си отиде. И той постъпи точно така, без да бъде поздравен със сваляне на шапка от тази странна личност.

Първото, което стори, беше да иде при Бредейорд да му разкаже приключението си, а той го изслуша, без дума да каже, и се зарече от своя страна да направи една контраанкета.

Но когато поиска да започне още същия ден заедно с Ерик, който узна всичко, когато се върна от училище за обед, натъкна се на леко затруднение. „Албатрос“ беше напуснал Стокхолм, без да обяви къде отива и без да остави адреса на Тюдор Браун.

Всичко, което оставаше от цялата работа, беше смъртният акт за Патрик О’Доноган, надлежно заверен.

Актът имаше ли сериозна стойност? Точно това Бредейорд си позволяваше да постави под съмнение, въпреки потвърждението на английския генерален консул в Стокхолм, до когото той се бе допитал по въпроса и който бе заявил, че припознава съвършената достоверност на марките и на подписите на документа. Също така бе получил сведения от Единбург, където никой не познаваше Тюдор Браун, а това изглеждаше съмнително.

Но необоримият факт, пред който всякакво противопоставяне в края на краищата постепенно отпадаше, беше, че не се носеха вече слухове за Патрик О’Доноган и съобщенията не даваха нов резултат.

Щом Патрик О’Доноган бе изчезнал завинаги, нямаше никаква надежда да се проникне в тайната за рождението на Ерик. Лично той се съгласи с това и очевидно се принуди да признае, че всякакво допълнение към анкетата е безпредметно.

И затова следващата есен никак не се противопостави да започне да следва медицина в университета в Упсала според искането на доктора. Пожела само да вземе по-напред изпита си като капитан за далечно плаване. Това беше достатъчно доказателство, че не се е отказал от плановете си за пътуване.

Сега имаше на сърце и друга грижа, палеща грижа, лечебното средство за която той съзираше в буйната дейност и впускане в големи приключения. Без доктора да се досеща, Ерик изпитваше нуждата да намери повод да напусне неговото огнище веднага щом като завършеше образованието си и този повод виждаше само в голям план за пътешествия. Причината, която подтикваше Ерик да вземе това решение, бе все по-явната ненавист, която фрьокен Кайса, племеницата на доктора, не пропущаше случай да му засвидетелствува, а той не искаше по никой начин да допусне прекрасният човек да долови това. Отношенията му с младото момиче винаги бяха най-странни. След седем години както в първия ден на пристигането му в Стокхолм в очите на Ерик малката фея беше останала образец на всичко елегантно и на всяко светско съвършенство. Безгранично се възхищаваше от нея и беше положил героични усилия да стане неин приятел. Ала Кайса никога не свикна с мисълта да вижда този „нахалник“ — както го наричаше тя, да печели почва у доктора, да бъде гледан като осиновен син и да става любимец на тримата приятели. Учебните успехи на Ерик, неговата доброта, любезност, вместо да предизвикат милост у нея, ставаха по-скоро нови поводи за ревност. Всъщност Кайса не прощаваше на младежа, че е само рибар и селянин. Струваше и се, че това смъква къщата и нея лично от високото стъпало на социалната стълба, където тя се ласкаеше да вярва, че обитава.

Но стана нещо съвсем друго, когато узна, че той е още по-низко от селянин — намерено дете. Това и се стори направо чудовищно и позорно. Не беше далече от мисълта, че намереното дете заема в йерархията на съществата място по-долу от коте и от куче. Тази мисъл вземаше у нея форма на дълбоки презрителни погледи, убийствено мълчание, жестоки унизителни обноски. Биваше ли поканен Ерик заедно с нея в някоя приятелска къща на детски празник, тя рязко отказваше да танцува с него. На трапезата подчертано не отговаряше на думите му или не му обръщаше никакво внимание. При всеки удобен случай се стремеше да го унизи.

Горкият Ерик беше отгатнал причината на това немилостиво поведение. Невъзможно му беше да разбере защо тази страшна беда — да не знаеш семейството си и родината си — да бъде някакво обвинение против него. Той опита един ден да поговори с Кайса, да и обясни несправедливостта и жестокостта на подобен предразсъдък, но тя не благоволи дори да го изслуша. Колкото повече порастваха и двамата, толкова повече пропастта, която ги разделяше, сякаш се разширяваше. На осемнадесет години Кайса направи първите си стъпки в обществото. Беше галена в тая среда и ласкана като наследница, а тези почести утвърдиха у нея мнението, че тя е създадена от някакво друго тесто, не като останалите смъртни. Отначало наскърбен от тази ненавист, Ерик накрая се възмути и се закле да възтържествува. Чувството на унижение засилваше настървението, с което той се учеше. Мечтаеше да стигне по силата на своя труд така високо в оценката на обществото, че всеки да бъде задължен да му се поклони. Но също така се закле при първия удобен случай да замине, да не остава под този покрив, където всеки ден бе белязан за него с прикрито унижение. Необходимо беше единствено добрият доктор да не знае мотивите на заминаването. Трябваше да го обясни само със страстта към пътешествия. Ето защо Ерик често говореше след завършване на следването си да се включи в някоя научна експедиция. Тъкмо затова заедно със следването на курсовете във факултета по медицина в Упсала се подготвяше с труд и най-сурови упражнения за пълния с тежести и опасности живот, който е жребий на големите пътешественици.