Жул Верн, Андре Лори
Корабокрушенецът от „Цинтия“ (18)

18. ТОПОВНИ ИЗСТРЕЛИ

Щом поеха курс подир „Албатрос“, Ерик даде заповед да подготвят за бой оръдието, което се намираше на носа на „Аляска“. Подготовката отне доста време. Докато освободяд оръдието от катранената му обвивка, докато го заредят и насочат към целта, противникът вече бе излязъл вън от опасност. Той явно се бе възползувал от спирането им, за да развие най-голяма скорост, и беше ги изпреварил вече с три-четири мили. Всъщност това не беше непостижимо разстояние за оръдие като техния гатлинг, но поради клатушкането, бързия ход на двата кораба и твърде дребната мишена, която американската яхта представляваше за тяхното оръдие, имаше много по-голяма вероятност снарядите да паднат във водата, а не в целта. Затова по-добре беше да изчакат, тъй като скоро изпреварването, което „Албатрос“ бе успял да си осигури, не намаля, но престана да се увеличава. От опит Ерик се убеди, че двата кораба, плаващи с пълна пара, бяха почти еднакво бързи. Разстоянието между тях си остана същото часове наред.

Това се постигаше обаче за сметка на голяма загуба на въглища и запасите на „Аляска“ все по-бързо започнаха да се изчерпват, та имаше опасност тази загуба да се окаже напълно излишна, ако не успееха да настигнат „Албатрос“ до падането на нощта. Ерик прецени, че няма право на такъв риск, преди да се посъветва със своя екипаж. Покани всички да излязат на палубата и им изложи откровено положението. — Приятели поде той, — знаете как стоят нещата: ние или трябва да заловим и предадем на морския съд злодея, който се опита да ни погуби край Бас Фроад, или ще допуснем той да избяга. Запасът ни от въглища ще ни стигне най-много за още шест денонощия. При това положение всяко отклонение от нашия маршрут ще ни принуди да завършим плаването си на платна, а това може да осуети успеха на експедицията ни. От друга страна, „Албатрос“ сигурно се надява на нощта, за да ни се изплъзне. Сега главното е да го запазим в обсега на нашия електрически прожектор и да не намаляваме скоростта си нито за миг. Впрочем ние всички сме убедени, че скоро ще трябва да прекратим преследването — било утре, било вдругиден — поради преградата от вечни ледове, която не допуска приближаването към полюса през седемдесет и осмия или седемдесет и деветия паралел. Но все пак аз не искам да продължа преследването, без да съм взел вашето съгласие и да знам, че приемате риска за усложненията, които то може да ни създаде.

Мъжете от екипажа се посъветваха тихичко и упълномощиха мастер Херсебум да изрази всеобщото мнение.

— Ние смятаме, че дълг на „Аляска“ е, ако трябва, да пожертвува всичко, но да залови този престъпник — каза спокойно, той.

— Много добре, значи ще направим всичко възможно, за да успеем! — отвърна Ерик.

Уверил се, че екипажът го подкрепя напълно, той нямаше защо да пести горивото и съумя да запази същото разстояние, въпреки отчаяните усилия на Тюдор Браун да вземе преднина. А щом слънцето залезе, електрическото око на върха на високата мачта на „Аляска“ светна и като се насочи безжалостно към „Албатрос“, не го изпусна от полезрението си чак до разсъмване. През цялата нощ разстоянието между двата кораба не се промени. Издигащата се на небосвода зора ги завари все така забързани към полюса. По обяд на борда на „Аляска“ определиха по слънцето координатите си: 78р2Г13 северна ширина и 98р източна дължина.

Плаващите ледове, които те бяха престанали да срещат по пътя си през последните десетина-петнадесет дни, сега започнаха да се появяват все по-често. Налагаше се да разбиват някои от тях с таран както преди в Бафиново море. Сигурен, че вече наближават преградата от вечни ледове, Ерик изви „Аляска“ леко надясно към „Албатрос“, за да му препречи пътя на изток, ако той решеше да смени посоката, като види пътя на север преграден.

Тази предохранителна мярка напълно се оправда, защото към два часа на хоризонта се очерта дълга ледена преграда. Скоро след това американската яхта зави на запад, така че стената от вечни ледове, проточила се на четири-пет мили, остана от дясната й страна. „Аляска“ веднага последва нейния маневрен ход, но този път се насочи по-наляво от „Албатрос“, за да й пресече пътя, ако реши да свърне на юг.

Гонитбата започна да става все по-напрегната. Като знаеше в коя посока ще бъде принуден да продължи „Албатрос“, „Аляска“ искаше да го пресрещне във фланг, изтласквайки го по този начин все повече към ледовете. Забавила ход поради плаващите наоколо ледени острови, яхтата изгуби увереността си и започна непрекъснато да мени курса — ту на север, ту с остър завои на запад.

Ерик се бе качил в наблюдателната кабинка и следеше внимателно оттам и най-лекото лавиране на „Албатрос“, за да отвърне с контрамерки на всеки негов ход, когато неочаквано видя как американецът спря рязко и извърна носа си право срещу „Аляска“. Една дълга бяла ивица, която се очерта на запад, обясни причината за тази маневра: „Албатрос“ беше навлязъл навътре в истински залив, образуван от една проточила се на юг висока издатина на вечно заледеното поле, и подобно на обграден от глутница хищник, се бе извърнал с лице към врага.

Младият капитан на „Аляска“ едва успя да слезе на палубата, когато един снаряд изсвистя над главата му.

Значи „Албатрос“ беше въоръжен и смяташе да се отбранява!

„Предпочитам да е така и особено това, че той стреля пръв!“ — помисли си Ерик и веднага даде заповед на своите хора да отговорят на изстрела.

И попадението на неговия снаряд не излезе по-сполучливо от Тюдор Брауновия и падна на двеста-триста метра от целта. Но битката вече беше започнала и стрелбата скоро стана по-точна. Един американски снаряд направо пречупи голямата рея на „Аляска“ и падна на палубата, където избухна и уби двама души. Друг, шведски снаряд, улучи „Албатрос“ право в рубката и явно нанесе там големи щети. Зачестилите снаряди отсам и оттатък повредиха носовата част и такелажа и на двата кораба.

Междувременно те се приближаваха все повече един към друг, изменяйки рязко курса си поради стрелбата, когато неочаквано някакъв далечен грохот се смеси с топовните гърмежи и хората от двата екипажа, вдигнали за миг глави, видяха как на изток небето съвсем причерня.

Нима някой ураган, завеса от мъгла или от сняг щеше да се спусне между „Албатрос“ и „Аляска“ и да помогне на Тюдор Браун да се измъкне? Тъкмо това Ерик в никакъв случай не искаше да стане! И той реши да мине към абордаж . Заповяда на своя екипаж да се въоръжи — кой със сабя, кой с брадва, кой с нож — и насочи своя кораб с пълна пара към яхтата.

——

1 Абордаж (фр.) — приближаване към неприятелски кораб и прехвърляне на борда му за завързване на ръкопашен бой. — Б. пр.

 

Но Тюдор Браун явно нямаше намерение да го изчака. Отдръпна се и насочи „Албатрос“ покрай леденото поле, като изстрелваше всеки пет минути по един снаряд назад към „Аляска“. Само че сега обсегът му на действие беше твърде ограничен. Притиснат все по-натясно между ледения континент и „Аляска“, той видя, че няма вече друг изход, освен да рискува смело да навлезе в открито море. Направи веднага няколко лъжливи маневри, за да заблуди противника относно същинското си намерение.

Ерик го остави да действува. После, в момента, когато „Албатрос“, пуснал пълна пара, се изпречи пред него, той заби стоманеното острие на „Аляска“ в туловището му.

Ударът беше съкрушителен. Огромна дупка зейна в корпуса на яхтата, тя мигновено натежа, спря се и почти изгуби способност да маневрира. „Аляска“, от своя страна, буквално отскочи назад и се готвеше да поднови нападението си, но морето, което ставаше все по-заплашително, му отне тази възможност.

Бурята започна. Мощен югоизточен вятър връхлетя със снежна виелица и не само надигаше страшни вълни, но и затласка огромни маси плаващи ледове към залива, където двата кораба сякаш бяха натикани в дъното на дълбок кладенец. Като че ли плаващите ледове от всички краища на света си бяха дали неочаквано среща тук. Ерик разбра, че не бива да губи нито секунда и че е длъжен час по-скоро да се измъкне от този капан, ако не искаше да се окаже затворен там може би завинаги. Докато извръщаше кораба на изток, той мислеше вече само как да даде отпор на вятъра, на снежната вихрушка и на настъпващите с рев пълчища от парчета лед.

Скоро обаче той трябваше да признае сам пред себе си, че усилията му бяха безсмислени. Бурята връхлиташе с такава сила, че нито моторът на „Аляска“, нито стоманеното острие на тарана можеха да устоят на напора й. Корабът не само че напредваше съвсем бавно, но от време на време дори се връщаше по няколко метра назад. Мачтите му стенеха, блъскани от вятъра. Валеше гъст сняг, който затъмняваше небето, заслепяваше екипажа и вече бе затрупал палубата и такелажа с дебела цяла стъпка покривка. Ледените блокове

——

1 Стъпка — стара френска мярка, равна на 32 см. — Б. пр.

 

се събираха, струпваха се на камара и при всеки нов набег на бурята се издигаха като непреодолима стена. „Аляска“ успя с големи усилия да се приближи към вечно леденото поле и откри наслуки едно заливче, примирен да изчака там, докато небето просветне.

Американската яхта беше изчезнала в бурята и след удара, който й беше нанесъл „Аляска“, беше доста съмнително, че ще успее да издържи. А да се измъкне от залива — Ерик въобще не смяташе, че трябва да се безпокои от подобна мисъл.

На всичко отгоре положението беше толкова сериозно и от минута на минута ставаше все по-опасно, та младият капитан си имаше предостатъчно собствени грижи.

Няма нищо по-страшно и ужасяващо от тези арктични бури, когато силите на девствената природа се събуждат, сякаш само за да покажат на мореплавателите картината на някогашните катаклизми по време на ледниковия период. Беше се възцарил непрогледен мрак, макар че на сушата, където денят се различава от нощта, сега беше само пет часът следобед. Тъй като машината беше спряла, не можеше и да се мисли да светнат електрическия прожектор. Към свистенето на урагана, към кънтенето на гръмотевиците, към трясъка от сблъсъка и разбиването на плаващите ледове в мрака се прибавяше и ужасният пукот на огромното ледено поле, което се разместваше и се пропукваше от всички страни. При образуването на всяка нова пукнатина воят на урагана се заглушаваше от страшен взрив, сякаш стреляше оръдие по време на бедствие. Честотата на тези взривове даваше да се разбере, че леденото поле продължаваше да се пропуква.

Скоро „Аляска“ сам усети силата на насрещния удар. Подобното на устие на река място, където корабът бе успял да се укрие, както и всички други вдлъбнатини на залива се запълниха от дрейфуващи ледове. Струпалите се парчета лед се слепиха като циментирани от продължаващия да вали сняг и се издигнаха като стена около корпуса му, обсадиха го, притиснаха го като в менгеме. Под напора на ледовете около него „Аляска“ също заскърца. Ребрата на скелета му започнаха да пращят в съзвучие с леденото поле, чийто пленник той бе станал. Всеки миг можеше да се очаква, че туловището му ще се разпадне, и това сигурно щеше да се случи, ако ребрата му не бяха предвидени специално за подобен страшен натиск.

Решил за нищо на света да не се предаде без борба, Ерик още в началото бе наредил на целия си екипаж да издигне около стените на кораба преграда от тежки вертикално поставени греди, които да смекчават колкото е възможно силата, на натиска отвън, разпределяйки го върху по-голяма повърхност. Тези подпори обаче, които успяха да защитят бронята на корпуса досега, скоро предизвикаха нова, непредвидена опасност, която заплашваше да стане гибелна.

Вместо ударите на вълните да го смажат, сега при всяко раздвижване на леденото поле корабът се издигаше над водата, за да се стовари след това върху леда със силата на механичен чук. При някое от тези страшни падания той можеше всеки миг да се разбие, да получи пробойна, да потъне. Да се избегне тази опасност, имаше една-единствена възможност — да укрепят още, да укрепват непрекъснато стената от дрейфуващи ледове и сняг, която за добро или за зло предпазваше корпуса на кораба — та да се превърне тя в почти хомогенна маса и да следва напора и отдръпването на вълните.

Целият екипаж се зае самоотвержено с тази задача. Беше наистина вълнуващо зрелище: една шепа пигмеи напрягаха всичките си сили, за да дадат отпор на мощната природа, мъчеха се с помощта на котви, на кабели, на дъски да запушват веднага цепнатините, образуващи се в леда, да запълват дупките със сняг, без да се замислят, че с едно-единствено свое дихание полярният океан можеше да разкъса целия този кърпеж. След четири или пет часа нечовешки труд хората бяха останали съвсем без сили, а опасността продължаваше да расте, тъй като бурята бушуваше все по-силно.

Ерик се посъветва с колегите си офицери и нареди на моряците да отнесат на сигурно място върху леденото поле част от продуктите и боеприпасите за в случай, ако „Аляска“ не може да издържи повече на ужасните удари. Впрочем още в началото на бурята всеки член на екипажа бе получил личен запас продукти за осем дни с най-точни указания какво да прави в случай на катастрофа и заповед да носи пушката си през рамо дори и по време на работа. Пренасянето на двайсет бъчви върху леденото поле съвсем не беше лека работа, но хората се справиха и с нея, като струпаха всичко на около двеста метра разстояние от кораба и покриха образувалата се камара с грамаден насмолен брезент, който снегът скоро щеше да покрие с дебела бяла завивка.

Тази предохранителна мярка поуспокои хората, че в случай на корабокрушение поне на първо време ще са запасени с храна, и всички насядаха край масата в общото помещение, за да се подкрепят с допълнително отпуснатата вечеря и с по чаша чай с ром.

Неочаквано, докато всички още се хранеха, един по-силен от предишните удари раздвижи леденото поле. Ужасен напор разби ложето от сняг и лед, върху което се крепеше „Аляска“. Притиснат откъм кърмата, корабът се издигна със страшен пукот и носът му се бухна в бездната, сякаш за да потъне навеки. Настана паника. Всички изтичаха на палубата. Неколцина моряци решиха, докато още не е станало късно, да намерят спасение върху леденото поле и без да чакат заповед от офицерите, се прехвърлиха през борда. Четирима или петима от тези нещастници успяха да скочат върху снега. Дори двама паднаха в тясното пространство между ледената стена и дясната страна на корпуса на кораба в същата минута, когато „Аляска“ си възвърна равновесието и се изправи, стенейки.

Виковете им от болка и пращенето на чупещите се кости бяха заглушени от воя на урагана.

После настъпи затишие и корабът остана неподвижен.

Урокът беше трагичен. Позовавайки се на него, Ерик прикани екипажа да запази хладнокръвие и при всички случаи да действува само по дадена заповед.

— Разберете добре — каза той, — прехвърлянето върху леденото поле е извънредна мярка. Към която можем да прибегнем само в най-краен случай! Трябва да използуваме всичките си сили, за да опазим „Аляска“. Загубим ли го, положението ни върху леденото поле ще бъде почти безнадеждно. Ще се решим на евакуация само ако не можем повече да опазим кораба. При всички случаи обаче подобна мярка трябва да се проведе при пълен ред, иначе ще се превърне в катастрофа за всички ни! Разчитам на вас да продължите спокойно вечерята си и да оставите изцяло на своите офицери грижата да решават какво трябва да се прави.

Решителността, с която бяха изречени тези думи, веднага успокои по-малодушните и всички мъже слязоха в кубрика . Ерик повика мастер Херсебум, помоли го да отвърже доброто куче Клас и да го последва безшумно.

— Ще слезем върху леденото поле — заговори той полугласно, — за да върнем бегълците и да ги накараме да поемат отново задълженията си. Това ще бъде много по-добре, отколкото да ги оставим на произвола на съдбата.

Нещастниците стояха все още на края на леденото поле, силно засрамени от бягството си. При първата покана всички поеха обратно към „Аляска“.

След като ги видяха, че се връщат, Ерик и мастер Херсебум се отправиха към временния склад за продукти, за да се убедят дали някои други моряци не бяха потърсили убежище там. Обиколиха мястото, без да срещнат никого.

— От няколко минути насам се питам — започна отново Ерик, — няма ли да бъде правилно, за да не допуснем нова паника, да прехвърлим още сега част от екипажа тук?

— Може би така ще бъде по-добре — отвърна рибарят. — Но има опасност другите, които ще останат на кораба, да им завидят, това да ги разстрои и те да станат неспокойни.

— Вярно! — каза Ерик. — Ще бъде по-разумно да впрегнем всички да се борят до последния миг с бурята, пък и това впрочем е единствената възможност да успеем да спасим кораба. Но след като вече сме слезли върху леденото поле, няма ли да бъде добре да се възползуваме от случая, за да огледаме положението тук? Признавам, че постоянният пукот и грохот ме карат да се съмнявам доколко леденото поле е устойчиво!

Ерик и приемният му баща не се бяха отдалечили повече от триста крачки на север от временния склад за продукти, когато изведнъж се спряха. Пред краката им зейна гигантска цепнатина. За да се прехвърлят оттатък, щяха да им бъдат необходими дълги прътове, каквито те бяха пропуснали да вземат със себе си. Двамата решиха да тръгнат по отсамната страна в западна посока, за да видят докъде стига цепнатината.

Така установиха, че тя, се проточваше в тази посока като

——

1 Кубрик (хол.) — общо жилищно помещение за моряците на кораба. — Б. пр.

 

дълга линия — толкова дълга, че след като вървяха повече от половин час, все още не можеха да видят края й. Успокоени от проверката, че леденото поле, върху което бе разположен складът им за храна, е огромно, те тръгнаха по обратния път.

Когато изминаха почти половината от разстоянието, което ги отделяше от склада, огромното ледено поле отново потрепера, след което се разнесе силен грохот, пукот и оглушителен трясък от сблъсък на ледени блокове. Двамата мъже не се обезпокоиха особено, но ускориха крачка, нетърпеливи да видят да не би ударът да имаше опасни последствия за „Аляска“.

Стигнаха до временния склад, после до малкия залив, където се бе приютил корабът им.

Ерик и мастер Херсебум потъркаха очи и се питаха дали не сънуват: „Аляска“ беше изчезнал!…

Първата им мисъл бе, че корабът е потънал. И това беше съвсем естествено след всичко, което бяха преживели тази вечер.

Почти веднага обаче и двамата бяха поразени от факта, че наоколо не се виждаше никаква останка от кораба, а и малкият залив изглеждаше съвсем различен от преди слизането им на леда. Нямаше я стената от дрейфуващи ледове, които бурята беше натрупала в продължение на няколко часа и които бяха оградили кораба им. Напротив, бреговете на залива сякаш бяха гладко изрязани, като че ли леденото поле се беше освободило от всички прилепили се преди това към него плаващи ледове и беше добило старите си очертания.

Почти в същия миг мастер Херсебум забеляза едно обстоятелство, което не му бе направило впечатление, докато обикаляха леденото поле във всички посоки, но което му се стори много показателно сега, когато отново бяха стигнали мястото, откъдето бяха тръгнали: вятърът беше сменил посоката си и духаше откъм запад.

Не беше ли възможно, сменявайки посоката си, бурята просто да бе избутала в дъното на залива плаващите ледове, които бяха притиснали от всички страни „Аляска“?

Естествено това беше напълно възможно. Оставаше да проверят дали е вярно.

Без да се бави, Ерик се отправи към дъното на залива, последван от мастер Херсебум.

Вървяха дълго — изминаха около четири-пет километра. Никъде не видяха полепнали по брега на леденото поле дрейфуващи ледове; яростните вълни се разбиваха о него като в нисък песъчлив бряг, а краят на залива все още не се виждаше и — което беше още по-странно — издаденият напред висок нос, който го заграждаше преди това на юг, беше изчезнал.

Най-после Ерик се спря. Вече всичко му се беше изяснило. Той хвана ръката на мастер Херсебум и я стисна в своите.

— Татко — каза му сериозно, — вие сте човек, на когото може да се казва истината!… Е, добре, истината е, че огромното ледено поле се е разцепило, откъснало се е от стената от ледени късове, която бе обградила „Аляска“, и ние двамата се намираме върху леден остров, дълъг няколко километра и широк неколкостотин метра, който бурята носи по водата накъдето си иска!