Жул Верн, Андре Лори
Корабокрушенецът от „Цинтия“ (16)

16. ОТ СЕРЦЕ КАМЕН ДО ОСТРОВ ЛЯХОВ

Значи Тюдор Браун беше надушил, че „Аляска“ ще смени пътя си! И е могъл да ги изпревари през Беринговия проток?… Но как и по кой път? Това изглеждаше почти свръхестествено и все пак беше вярно.

Колкото и мъчително да беше изненадан от тази новина, Ерик не се издаде пред никого с нищо. Постара се обаче колкото се може по-бързо да натоварят въглищата и щом трюмовете на кораба му се напълниха, без да губи нито минута повече, пое курс към Сибирско море.

Серце Камен е висок азиатски нос, проточил се приблизително на сто мили западно от Беринговия проток, край който всяка година акостират китоловните кораби, идващи от Тихия океан. „Аляска“ пристигна там след двадесет и четири часа път и веднага разпозна в дъното на залива Колючин, зад купчина ледени блокове, тънката мачта на „Вега“, заседнал тук отпреди девет месеца.

Ледената преграда, препречила пътя на Норденшьолд, едва ли беше широка десет километра. Като я заобиколи, „Аляска“ пое на изток и хвърли котва в един малък незамръзнал залив, защитен от северните ветрове. После Ерик слезе заедно с тримата си приятели на брега и всички се отправиха към лагера, който хората на „Вега“ си бяха построили на сибирскйя бряг, за да прекарат тук дългата зима, и който отдалеч се разпознаваше по издигащия се право нагоре дим.

Този бряг на залива Колючин представлява ниска, леко вълниста равнина, набраздена от ерозионни хлътнини. Никакви дървета, само няколко групички ниски върби, килими от еленов мъх и плаун и тук-таме петна сибирски пелин. Поради настъпилото вече лято сред тази ниска растителност бяха покълнали млади стръкчета и господин Малариус откри сред тях някои разпространени и в Норвегия растения, а именно клюква, дива малина и глухарчета.

По-голямата част от лагера на „Вега“ представляваше в началото голям склад за хранителни запаси, който Норденшьолд бе наредил да построят, опасявайки се, че ледовете могат неочаквано да притиснат и да унищожат кораба му, както често се случва през зимата в тези опасни места. И колко затрогващо беше това, че бедните местни жители, който страдаха от постоянен глад, та тези складове с храна са им се стрували неоценимо съкровище, не ги бяха докоснали, въпреки че почти никой не ги охраняваше. Постепенно чукчите бяха оградили лагера със своите колиби от животински кожи. Най-голямата „постройка“ — „тинтиняранга“ или ледената къща — беше пригодена специално за магнитна обсерватория и всички необходими прибори от „Вега“ бяха отнесени там. Тинтиняранга беше направена от хубави светло-синкави ледени паралелопипедни блокове, слепени един с друг със сняг като с цимент; дъсченият покрив беше покрит с брезент.

Пасажерите от „Аляска“ бяха сърдечно посрещнати от един млад учен, когото завариха тук при пристигането си заедно с един часови. Младият човек предложи извънредно любезно на гостите да ги отведе на „Вега“ по една пътека, очертана върху леда, по която корабът се свързваше със сушата; по протежение на пътеката върху колчета бе опънато въже, за да служи за пътеводител през тъмните нощи. Докато вървяха, той им разказа за премеждията на тяхната експедиция през времето, откакто „Вега“ не бе имала връзка със света.

Напускайки устието на река Лена, Норденшьолд се отправил към новосибирските острови, които имал желание да изследва; оказало се обаче, че е почти невъзможно корабът да се приближи до сушата поради леда, който ги ограждал, и поради малката дълбочина на морето в един пояс от повече от няколко мили, затова Норденшьолд веднага решил да вземе отново курс на изток. „Вега“ не срещнал големи трудности чак до 10 септември. По това време обаче постоянни мъгли и нощни мразове започнали да забавят скоростта му; дълбокият мрак нощем го принуждавал често да спира. Така чак на 27 септември „Вега“ пристигнал на нос Серце Камен. Хвърлил котва върху едно ледено поле, надявайки се на другата заран да премине няколкото мили, които го отделяли от Беринговия проток, тоест да навлезе в свободните води на Тихия океан. Но появилият се през нощта северен вятър изтикал около кораба цели грамади от ледени късове, които през следващите дни още повече се сгъстили. Корабът се оказал обграден и осъден да презимува в навечерието на постигането на целта си.

— Можете да си представите колко голямо беше разочарованието ни — каза младият астроном, — но ние скоро решихме да се възползваме от случая и да употребим времето на закъснението за благото на науката. Влязохме във връзка с чукчите наоколо, които никой пътешественик не бе изучавал досега отблизо. Успяхме да създадем речник на техния език, да съберем колекция от средствата им за производство, оръжия и сечива. Магнитните ни наблюдения също ще бъдат от полза. Естествоизпитателите от експедицията ни прибавиха голям брой нови видове към флората и фауната на арктичните региони. Най-после ние бяхме постигнали основната цел на нашето пътешествие, тъй като бяхме заобиколили нос Челюскин и преминахме първи разстоянието, което разделя устието на Енисей от устието на Лена. Отсега нататък североизточният път е вече открит и проучен. Естествено би ни било далеч по-приятНо, ако бяхме успели да го осъществим за два месеца, за което впрочем не ни достигна толкова малко — само няколко часа плаване. Но като вземем предвид всичко постигнато през това време и ако скоро ледовете ни освободят, както можем да съдим по многобройни симптоми, няма да имаме основание да се оплакваме и ще можем да се завърнем у дома убедени, че свършихме полезна работа! Слушайки своя домакин с дълбок интерес, пътешествениците крачеха към „Вега“. Вече се бяха приближили дотолкова, че можеха да различат носа му, загърнат чак до командния мостик с грамадно платнище, така че само най-горната площадка бе останала открита, бордовете му бяха защитени от купчини сняг, от такелажа бяха останали навън само въжетата, а коминът бе старателно обвит с дюшеци, които трябваше да го предпазват от мраза.

Още по-необичайна гледка представляваше непосредственият подстъп до „Вега“. Корабът не бе притиснат, както можеше да се очаква, в ложе от плътен лед, а сякаш стърчеше сред истински лабиринт от езера, острови и канали, над които бяха прехвърлени дървени мостчета за минаване.

— Обяснението на тази загадка е много просто — отвърна младият учен на въпросите на Ерик. — Щом един кораб прекара няколко месеца Ограден от ледени блокове, около него се натрупва дебел слой от всевъзможни боклуци, основната част от които образува пепелта от изгорелите въглища. Тези остатъци са по-тъмни от снега и поглъщат повече топлина, поради което ускоряват топенето на ледовете или го задържат, действувайки му като изолатор, в зависимост от плътността или от дебелината на своята маса. Поради тази причина, когато започне топенето, леденото поле около кораба скоро придобива този вид и се превръща в истински хаос от големи или малки падини, от дупки, подобни на фунии, и от назъбени по краищата ледени островчета.

Хората от екипажа на „Вега“, облечени в подходящи за арктичните студове дрехи, и двама-трима офицери стояха на групички на горната площадка на кораба, очаквайки с любопитство гостите европейци, които им водеше астрономът. Радостта им беше голяма, когато чуха да ги поздравяват на шведски и когато разпознаха сред новодошлите толкова известния доктор Швериенкруна.

Нито професор Ньорденшьолд, нито верният му другар от полярните пътешествия капитан Паландерс, не бяха на борда. Бяха излезли на геоложка експедиция във вътрешността на сушата и нямаше да се върнат по-рано от пет-шест дни. Това беше първото разочарование за нашите пътешественици, които естествено се бяха надявали, откривайки „Вега“, да изкажат уважението си и да поздравят сърдечно великия изследовател. Това разочарование обаче нямаше да бъде единствено.

Едва влезли в каюткомпанията, Ерик и приятелите му научиха, че „Вега“ бил посетен само преди три дни от една американска яхта или по-скоро от нейния собственик Тюдор Браун. Този джентълмен им донесъл новини от външния свят, за които заточените в Колючинския залив мореплаватели естествено били жадни. Той им разказал за събитията в Европа от тяхното заминаване насам, за тревогата на Швеция и на всички цивилизовани нации за тяхната съдба, за изпращането на кораба „Аляска“ да ги търси. Този господин Тюдор Браун бил дошъл от остров Ванкувър през Тихия океан, където яхтата му го чакала вече три месеца.

— Впрочем вие сигурно го познавате! — намеси се в разговора младият лекар на експедицията, — защото той ни каза, че тръгнал най-напред с вашия кораб, но ви напуснал в Брест, защото се съмнявал, че вие няма да успеете да осъществите намерението си…

— Той действително има голямо основание да се съмнява — отвърна студено Ерик, прикривайки възбудата си.

— Тъй като яхтата му била във Валпарайсо, той телеграфирал тя да отплава да го чака във Виктория, на брега на Ванкувър — продължи младият лекар; — след това той сам стигнал дотам през океана от Ливърпул до Ню Йорк и с влак до брега на Тихия океан. Това е обяснението за неговото пристигане тук преди вас.

— Каза ли ви той за какво е дошъл? — попита Бредейорд.

— Изказа желание да ни помогне, ако имаме нужда, и още да се осведоми за един доста странен субект, за когото аз между другото бях споменал в едно свое съобщение и от когото Тюдор Браун, изглежда, живо се интересуваше.

Четиримата гости си размениха погледи.

— Патрик О’Доноган?… Това ли е името на този човек? — попита Ерик.

— Точно така! Такова е поне името, татуирано върху кожата му, макар той да твърди, че то не било неговото, а на негов приятел! Той се казвал Джони Боулс…

— Може ли да ви попитам дали този човек е тук?

— Той ни напусна още преди десет месеца. Отначало ние смятахме, че ще може да ни бъде полезен като преводач с местното крайбрежно население, защото той твърдеше, че знаел чукотски; ние обаче скоро се убедихме, че знанията му са твърде повърхностни и се свеждат само до няколко думи. След това случайността направи така, че от Хабарова дотук не установихме никаква връзка с хората по крайбрежието, където спирахме, така че всъщност нямахме нужда от преводач. От друга страна, този Джони Боулс или Патрик О’Доноган беше мързеливец, пияница и недисциплиниран. Присъствието му на кораба ни създаваше само неприятности. Така ние приехме с истинско удоволствие молбата му да го оставим с малко храна на големия остров Ляхов, когато плавахме по южния бряг.

— Какво? Нима той е слязъл там? но нали този остров е необитаем! — възкликна Ерик!

— Точно така! Изглежда, че онова, което бе привлякло нашия човек, бе фактът, че островът е буквално осеян с кости от мамути и следователно и с останки от слонова кост. Той беше решил да се установи там и да използува летните месеци, за да събере колкото може повече слонова кост, после, когато отново настане зима и морският пролив, който отделя остров Ляхов от континента, замръзне, да откара с шейна съкровищата си до сибирския бряг, за да ги продаде на руските търговци, които стигат чак дотам, за да купуват произведенията на местното население.

— И вие съобщихте всички тези подробности на господин Тюдор Браун? — попита Ерик.

— Естествено! Та той беше дошъл толкова отдалеч, за да ги научи! — отвърна младият лекар, без да подозира колко голям личен интерес влагаше капитанът на „Аляска“ във въпросите, които му задаваше.

След това разговорът премина на общи теми. Говориха за това, че на Норденшьолд се бе удало относително лесно да осъществи набелязания си план. Той не бе срещнал никакви сериозни пречки почти през целия си път. От това можеше да се заключи какви последствия щеше да има откриването на новия морски път за световната търговия. И не затова — споделиха офицерите от екипажа на „Вега“, — защото занапред този път щеше да стане напълно достъпен по цялото си протежение, но и защото пътешествието на „Вега“ щеше да убеди морските народи край бреговете на Атлантическия и на Тихия океан, че могат да се свързват със Сибир направо по вода. И че в противовес на досегашното общоприето мнение тези страни не биха могли да намерят никъде другаде по-широко и по-богато поле за действие.

— Не е ли странно — намеси се Бредейорд, — че в продължение на цели три столетия хората са търпели пълен неуспех при подобни опити, а в наши дни вие успяхте да осъществите своето пътешествие почти без трудности?

— Странността е само привидна — отвърна единият от офицерите. — Ние се възползувахме на север от Азия, също както сте го сторили вие на север от американския континент, от опита, натрупан от нашите предшественици често с цената на живота им. Освен това използвахме и големия личен опит на ръководителя на нашата експедиция. Професор Норденшьолд се е готвил за тази своя най-висша цел повече от двайсет години, през които е ръководил осем големи експедиции в арктически води; той търпеливо е събирал всички необходими данни, за да може да тръгне до известна степен съвсем сигурен на заветното си пътешествие. Освен това ние разполагахме с онова, което бе липсвало на предшествениците ни — с параход, съоръжен специално за целта. Това ни даде възможност да преодолеем за два месеца разстояние, за което сигурно биха ни били необходими две години, ако плавахме с кораб с платна. Ние можехме постоянно не само да избираме, но и да откриваме своя път, да избягваме плаващите ледове и да настигаме скоростта на подводните течения или на вятъра! И въпреки това не успяхме да избегнем принудителното презимуване тук! Какви ли трудности е трябвало да преодоляват някогашните мореплаватели, принудени да изчакват попътен вятър или да губят понякога най-хубавите летни месеци, плавайки напосоки?… Та нима и ние не намирахме толкова често свободни за плаване води на места, отбелязани на картата не само като покрити с вечни ледове, но и като континенти или острови?… В такива случаи ние можехме да продължим по този път, за да го проучим, а после да дадем заден ход и да поемем предишния си маршрут, докато някога мореплавателите са били принудени да се ограничават само в догадки!

Следобедът премина в приятни разговори и дружески спорове. Посетителите от „Аляска“ приеха да обядват на борда на „Вега“ и отведоха след това свободните от вахта офицери на вечеря на своя кораб. Всички охотно си разменяха новините и сведенията, с които разполагаха. Ерик разпита подробно за маршрута, който бе следвал „Вега“, и какви предохранителни мерки би трябвало да вземе той, за да мине обратно по техния път. Чукнаха се за успеха на всички, пожелаха си най-сърдечно щастливо завръщане у дома и се сбогуваха.

На следващия ден, в ранни зори, „Аляска“ щеше да се отправи към остров Ляхов. „Вега“, от своя страна, щеше да остане да чака ледохода, за да поеме след това курс към Тихия океан.

И тъй Ерик беше изпълнил първата част от задачата си. Беше открил Норденшьолд. Сега оставаше да изпълни втората, да настигне Патрик О’Доноган и да се помъчи да измъкне от него тайната му. Тази тайна сигурно беше ужасна, никой вече не се съмняваше в това, щом като Тюдор Браун беше проявил такова настървение, за да намери този, който я знаеше.

Щяха ли да успеят да пристигнат преди него на остров Ляхов? Вероятността беше малка, тъй като той имаше три дни преднина… Но нищо! Те щяха да си опитат късмета. Възможно е „Албатрос“ да е объркал пътя, да се е натъкнал на непредвидени пречки и те да го настигнат, или дори да го задминат. И тъй като съществуваше възможност за успех, те трябваше да се възползуват от нея.

Трябва да кажем, че мекото време беше твърде благоприятно. Въздухът беше топъл и влажен; леките мъгли на хоризонта показваха, че морето е свободно от всички страни с изключение на ледената ивица, която все още ограждаше сибирския бряг и държеше в плен „Вега“. Лятото тъкмо започваше и „Аляска“ можеше със сигурност да разчита на десет седмици благоприятно време. Придобитият сред американските ледове опит им беше от полза и те се надяваха новото им плаване да премине сравнително спокойно. И най-сетне североизточният път беше несъмнено най-прекият за завръщане в Швеция и наред с мъчителната лична заинтересованост, която караше Ерик да тръгне по него, беше много важно и от научна гледна точка те да преминат в обратна посока пътя, по който бе пристигнал Норденшьолд. Ако успееха — а защо да не успеят? — това би било доказателство и приложение на практика на откритието, направено от великия изследовател.

Вятърът също реши да вземе страна и да се притече на помощ на „Аляска“. В продължение на десет дни той духа почти непрекъснато от югоизток, благодарение на което корабът минаваше средно по деветдесет възела, без да гори въглища. Това беше чудесно предимство, а освен него посоката на вятъра носеше на север движещите се ледове, с което още повече се улесняваше плаването. През тези десет дни „Аляска“ срещна само няколко групи дрейфуващи ледени късове или „прогнил лед“, както плаващите в арктичните води моряци наричат полуразмразилите се зимни ледени полета. Действително на единайсетия ден се изви снежна буря, след което се спуснаха доста гъсти мъгли и това твърде забави хода на „Аляска“, но на 29 юли слънцето се появи отново с всичкия си блясък и на 2 август сутринта се видя източният край на остров Ляхов.

Ерик веднага даде заповед да го заобиколят, хем за да се убеди дали „Албатрос“ не се е скрил в някой залив, хем за да предпази „Аляска“ от духащите на острова ветрове. След като направи щателен оглед, той заповяда да спуснат котвата на пясъчното дъно на около три мили разстояние от южния бряг; после седна заедно с тримата си приятели и шестима души от екипажа в дългата тясна лодка за лов на китове. След половин час акостираха в един доста дълбок тесен залив.

Ерик не случайно бе избрал южния бряг. Той сметна, че ако Патрик О’Доноган действително е имал за цел да търгува със слонова кост в Сибир, или пък се е надявал при първа възможност да напусне острова, на който се бил установил, е трябвало да се засели на място, откъдето би могъл да наблюдава морето. Можеше да се предположи също така почти със сигурност, че това място ще бъде някое възвишение, и то колкото се може по-близко до сибирския бряг. И накрая необходимостта да се предпази от полярните ветрове щеше да бъде още една причина той да се настани в южната част на острова. Ерик не се самозаблуждаваше, че предположенията му са непременно правилни, но реши все пак, че няма защо да не ги приеме като основание да започне оттук едно системно претърсване.

Скоро очакванията му напълно се оправдаха. Пътешествениците не бяха вървели и час по равния песъчлив бряг, когато забелязаха на една височинка, чудесно защитена от верига възвишения и обърната на юг, нещо, което можеше да бъде само колиба. За тяхна най-голяма изненада малката къщичка, построена във форма на правилен куб, беше съвсем бяла, сякаш покрита със замазка от гипс. Липсваха й само зелени капаци на прозорците, за да й придадат вид на истинска марсилска дървена вила или на американски котедж.

Приближавайки се, след като изкачиха по височинката, те разбраха защо къщичката изглеждаше толкова бяла. Тя не беше измазана с гипс, а просто беше изградена от гигантски кости, допрени и умело захванати една за друга. Колкото и странен да беше този строителен материал, не можеше все пак да се отрече, че идеята да го използуват беше съвсем естествена. Впрочем на острова въобще нямаше нищо друго, освен съвсем малко бедна растителност, а целият хълм и съседните височинки бяха буквално покрити с парчета кости, които доктор Швериенкруна още от пръв поглед определи като останки от мамути, бизони и турове — вид диви бикове.