Жул Верн, Андре Лори
Корабокрушенецът от „Цинтия“ (14)

14. БАС ФРОАД

„Аляска“ беше влетял с такава сила и така беше заседнал между скалите, сякаш беше част от тях. На първо време положението не изглеждаше критично за екипажа. Срещайки тази необичайна преграда, вълните силно се блъскаха о него, като заливаха палубата и пръските им стигаха чак до мачтите; но все пак морето не беше толкова бурно, че да предвещава близка опасност. Ако времето не се влошеше, можеше да се надяват да дочакат идването на деня без нови усложнения.

Ерик веднага разбра това. В качеството си на старши офицер на борда той веднага пое лично командването. След като издаде заповед внимателно да запушат оръдейните люкове и илюминаторите и да покрият с насмолен брезент всички отвори за случай, че морето се разбушува по-силно, той слезе в трюма заедно с главния огняр. Там двамата с голяма радост видяха, че няма никакви течове. Външната обшивка на „Аляска“ явно бе успяла да защити корпуса, а предохранителните мерки, които бяха взели срещу полярните ледове, се бяха оказали сигурна защита срещу американските рифове. Действително ужасният удар бе извадил от строя парната машина, но тъй като не бе последвала експлозия, аварията не беше отчайваща. Ерик реши да изчака развиделяването, за да прехвърли на брега екипажа и пътниците, ако се наложеше.

Даде заповед да се изстреля един оръдеен залп, с който да помоли за помощ остров Сен, и изпрати с моторна лодка съобщение в Лориан.

„От никъде другаде не бихме могли да получим по-бърза и по-целесъобразна помощ, отколкото от този голям морски арсенал на Западна Франция!“ — помисли си с основание той.

И тъй, в този трагичен час, когато хората на кораба смятаха всичко за безвъзвратно загубено, той вече хранеше надежда. Или по-точно казано, храброто му сърце беше от онези, които не познават отчаянието и никога не се признават за победени.

„Само дано успеем да освободим «Аляска» — мислеше си той, — пък тогава ще видим чия ще бъде последната дума!“

Но той не смееше още да сподели тази своя надежда, която другите без съмнение щяха да приемат като неизпълнима. Каза само, когато се върна от огледа на трюма, че засега всичко е наред и че имат достатъчно време, за да почакат помощ. После нареди да раздадат на всички чай с ром.

А това беше достатъчно, за да се подобри настроението на моряците, които приличаха на големи деца. Затова спуснаха моторната лодка във водата с усърдие и надежда.

В същото време откъм фара на Сен сигнални ракети уведомиха пострадалия кораб, че му идват на помощ. Скоро след това две червени светлини пробляснаха в мрака и се приближиха към „Аляска“ откъм защитената от вятъра страна. Отдолу се чуха викове, отгоре им отговориха и така стана ясно, че те бяха заседнали край Бас Фроад по пътя за остров Сен. Мина повече от час, докато лодката успее да се приближи до кораба, толкова силен беше прибоят и опасна маневрата. Все пак най-сетне шестимата мъже успяха да хванат дебелото въже, което им хвърлиха отгоре, и се изкачиха на „АлЯска“. .

Бяха шестима яки рибари от остров Сен — едри и безстрашни мъжаги, — които неведнъж се бяха притичвали на помощ на корабокрушенци. Те напълно одобриха намерението на младия капитан да поиска помощ от Лориан, тъй като, малкото пристанище на острова не разполагаше с необходимите за изтеглянето съоръжения. Решиха, щом луната се покаже на хоризонта, двама от тях да заминат с моторната лодка за Лориан заедно с мастер Херсебум и Ото. Изчаквайки, екипажът на „Аляска“ даде някои сведения за нещастието.

Плитчината край Сен е вдадена клинообразно на девет мили от острова навътре в морето. Дели се на две части: Пон дьо Сен и Бас Фроад.

Плитчината Пон дьо Сен е дълга приблизително четири мили и широка миля и половина. Състои се от няколко доста високи скали, които се подават като назъбена верига над водата. Бас Фроад се проточва на пет мили дължина, а ширината й е средно три четвърти миля; тя също се състои от множество подводни скали, които остават под водата при прилив, а при отлив се виждат над повърхността само някои от тях. Най-големите имат имена: Корнанжен, Шомьор, Корнак ар Гуле, Ба Ван, Мадиу и Ар Мен. Те са най-малко опасни, защото се виждат. Големият брой хаотично разхвърляни подводни рифове, все още недостатъчно изучени, както и силата, с която водата се разбива тук, и подводните течения без определена посока правят Бас Фроад едно от най-опасните места за акостиране, сякаш създадено само за да причинява корабокрушения. Затова фаровете на остров Сен и на нос Ра са поставени така, че осветяват цялата плитчина, та корабите, идващи откъм запад, да я виждат и да я заобикалят. За приближаващите се откъм юг обаче тя си остава все така опасна, поради което много отдавна се наложило да поставят още един специален предупредителен фар. За жалост обаче тук няма нито едно островче или по-голяма скала, върху която биха могли да го поставят, а силата на прибоя винаги е толкова голяма, че не може и да се мисли да се използва шамандура. Затова решили да издигнат фара на скалата Ар Мен, отдалечена на три мили от крайната точка на опасните рифове. Тази задача обаче била свързана с толкова много трудности, че, започнат през 1867 година, през 1879 — дванайсет години по-късно — строежът бе стигнал едва до половината, тоест, фарът се издигаше само на тринайсет метра над водата. Разказват дори как една година условията били толкова тежки, че работниците, които непрекъснато дебнели подходящ момент, могли да работят всичко на всичко осем часа. Така по време на корабокрушението на „Аляска“ този фар беше всъщност още само проект.

И все пак това не беше достатъчно обяснение защо на излизане от Брест те се бяха натъкнали на подобна голяма опасност. Ерик реши за себе си, че щом моторната лодка отплава, ще се заеме веднага да изясни въпроса.

Луната скоро изгря и лодката побърза да замине. Младият капитан се разпореди на палубата да останат само вахтените, всички останали да се разотидат както обикновено да почиват, а той слезе долу в каюткомпанията.

Бредейорд, Малариус и докторът дежуряха край покойника. И тримата се изправиха, като видяха да влиза Ерик.

— Бедно мое момче, каква бе тази драма, как се случи всичко това? — попита докторът.

— Необяснима загадка — отвърна младият човек и се наведе над разтворената върху бюрото на покойния капитан карта. — Аз инстинктивно усещах и казах дори, че курсът ни беше неправилен. Но и според мен, и според всички останали ние се намирахме най-малко на три мили западно от този фар и сами виждате, че тук не е отбелязана никаква опасност… Нито плитчина, нито подводни рифове!… Само тъмносиният цвят на дълбоки води!… Мозъкът ми не го побира!… Човек не може да предположи, че е възможно да има грешка в карта, издадена от Британското адмиралтейство, и то за толкова известни морски места, изследвани до най-малки подробности още преди векове!… Случилото се е нелепо като някакъв ужасен сън!

— А не може ли да сме сбъркали координатите и да сме взели един фар за друг? — попита Бредейорд.

— Почти е невъзможно за толкова късо разстояние, каквото изминахме от Брест дотук! — отвърна Ерик. — Припомнете си, че нито за миг не сме губили сушата от погледа си и през всичкото време минавахме от един ориентир към друг! Или трябва да допуснем, че една от двете отбелязани на картата сигнални светлини не е била запалена, или че се е появил някой допълнителен фар, тоест, да предположим невероятното! Но дори и това не може да обясни нищо, тъй като следвахме съвсем правилен курс, а и лагът ни е толкова проверен, че е невъзможна, така да се каже, никаква грешка! Можем да начертаем на картата графиката на нашия курс с точност до петстотин метра. Крайната точка на тази графика би съвпаднала напълно с положението, което заемаме сега по отношение на фара на остров Сен!… И въпреки всичко истината е, че сме заседнали сред рифове, докато според картата дълбочината на водата под нас трябва да е триста метра!…

— Но как ще свърши всичко това? Ето какво трябва да разберем! — възкликна докторът.

— Скоро ще го разберем — отвърна Ерик, — ако морските власти благоволят да ни окажат по-бързо помощ. Засега нямаме друг избор освен да чакаме, така че за всички ни ще бъде най-добре да си легнем да спим, все едно че сме на котва в най-безопасния залив!

Младият капитан не добави, че той самият си запазва правото да остане на крак, докато приятелите му отидат да спят. Така и стори през цялата нощ, като ту се разхождаше по палубата, за да се увери, че вахтените са на поста си, ту слизаше по за няколко минути в каюткомпанията.

На разсъмване Ерик със задоволство се убеди, че вълнението се успокоява заедно със затихването на вятъра. Видя също, че отливът съвсем се беше оттеглил и „Аляска“ скоро щеше да остане почти на сухо. Това го обнадежди, че тъкмо ще има възможност да провери с точност нанесените от катастрофата щети и действително към седем часа сутринта се зае с огледа.

Корабът сякаш се бе забучил върху острите зъби на скалите, които стърчаха над пясъчното дъно. Три от тези остриета бяха продупчили в момента на корабокрушението външната обвивка на „Аляска“ и го крепяха като подводни греди. Те бяха насочени на север, тоест на обратната страна на курса, следван от кораба точно в онзи злополучен миг, което обясняваше необичайното положение на „Аляска“, забил се с носа си в самото начало на плитчината, защото без тези първи рифове той би се разбил о скалите. Последната маневра, за която бе дал заповед Ерик, също бе смекчила до известна степен удара. Благодарение на дадения току преди сблъсъка заден ход корабът бе налетял върху скалите само по инерция И носен от силата на течението. В противен случай сигурно щеше да се разбие на парчета. Освен това вятърът и вълните не бяха променили посоката си през цялата нощ и спомогнаха корабът да се задържи на същото място, вместо да го запратят към скалите, което неминуемо би се случило, ако вятърът бе задухал в обратна посока. С една дума, не можеше да се мечтае дори за по-благоприятно стечение на обстоятелствата при такава катастрофа. Сега главното беше да успеят да освободят кораба, преди вятърът да налети с нова сила и да промени толкова благоприятните условия.

Ерик реши да не губи нито минута. Веднага след закуската даде заповед целият екипаж да се хване на работа и да разшири с удари с брадва трите главни пробойни на външната обковка, причинени от острите скали. Ако от Лориан изпратеха сега навреме влекач, щом придойде приливът, той би могъл да изтегли „Аляска“ без особени затруднения. Лесно може да си представи човек с какво нетърпение дебнеше младият капитан появата и на най-тънката струйка дим на хоризонта.

За щастие всичко се случи така, както той го желаеше. Най-напред времето си остана все така спокойно и меко, както можеше само да се мечтае. После към обяд се приближи един малък разузнавателен кораб, следван от влекач. Корабчето се командваше от млад морски лейтенант, който любезно си предложи услугите на корабокрушенците.

Ерик и офицерският състав на шведския кораб го посрещнаха, както се полага, на стълбата; после всички слязоха в каюткомпанията.

— Но обяснете, моля — попита лейтенантът Ерик, — как така заседнахте в плитчината на Сен, след като сте тръгнали от Брест?

— Нашата карта ще ви го обясни — отвърна Ерик. — На нея изобщо не е означена тази опасност!

Френският офицер погледна най-напред с любопитство, а след това силно озадачен предложената му карта.

— Действително, тук не е отбелязан нито Бас Фроад… нито Пон дьо Сен! — възкликна той. — Това е нечувана небрежност! Как е въЗможно да се нанесе синият цвят на големите морски дълбини в подножието на острова!… И очертанията на този висок връх! И местоположението на фара са дадени съвсем неточно!… Изненада след изненада!… А картата е издадена от Британското адмиралтейство!… Но тя е образец на лошо съставено пособие!… Сякаш някой нарочно я е подправил да стане невярна и коварна!… Навремето мореплавателите са обичали да подвеждат така съперниците си! Но аз никога не бих го повярвал, че тази традиция се е запазила и досега в Англия!

— Нима е сигурно, че вината е на Англия? — попита Бредейорд с напевния си глас. — На мен ми хрумна друго съмнение; картата може да е дело на фалшификатор и да е поставена от престъпна ръка в кантонерката на „Аляска“!…

— От Тюдор Браун! — извика невъздържано Ерик. — Вечерта, когато бяхме на приема, даден в наша чест от кмета на Брест!… Когато той се вмъкнал в каюткомпанията, за да разгледа картата! О, какъв мерзавец!… Значи той затова не се върна на „Аляска“!

— Това е съвсем ясно! — рече доктор Швериенкруна. — Но такава ужасна постъпка граничи със злодейство!… Защо може да го е сторил?

— А защо пристигна в Стокхолм, за да ви съобщи, че Патрик О’Доноган е мъртъв? — отвърна Бредейорд. — С каква цел внесе двайсет и пет хиляди крони за пътешествието на „Аляска“, когато вече нямаше никакво съмнение, че то ще се състои? С каква цел тръгна с нас, за да напусне кораба в Брест?… Действително при тези факти аз смятам, че човек трябва да е сляп, за да не прозре сега тази колкото логична, толкова и ужасяваща взаимовръзка! Какъв интерес има Тюдор Браун от тази история? Това аз не знам. Но този интерес явно е много голям, много съмнителен, за да си послужи той с такива средства, та да осуети нашия успех! Защото сега вече съм убеден, че той именно ни забави в Брест, той ни е насочил, сякаш ни е водил за ръка, към тези подводни рифове, където е смятал, че ще намерим смъртта си!

— Все пак трудно е да се повярва, че той би могъл да предвиди кой път ще избере капитан Марсилас! — намеси се честно Малариус.

— Че защо? Нали измененията, които е нанесъл върху картата, непременно са щели да повлияят кой път да избере капитанът? След трите дни в Брест капитан Марсилас естествено би искал да навакса закъснението и би избрал най-лекия път! Смятайки, че морето край остров Сен е свободно за плаване, той би се отправил на юг и деветдесет на сто би блъснал кораба в рифовете!

— Това е вярно — каза Ерик, — но доказателство за това, че маршрутът ни не беше сигурен, е моето настояване пред капитана да продължим да държим курс на запад.

— А откъде сме сигурни, че другите карти също не са били подготвени да ни подведат и по друг път, ако бяхме избягнали рифовете на Бас Фроад? — възкликна Бредейорд.

— Това много лесно може да се провери — отвърна Ерик и извади от кантонерката всички намиращи се там подобни карти.

Първата, която отвори, беше на Корон; само с един поглед френският офицер веднага откри на нея две-три сериозни грешки. Втората карта беше на Гибралтар. И тук веднага се набиха на очи погрешни данни! Не беше необходим по-подробен оглед — вече не съществуваше никакво съмнение Ако „Аляска“ не бе претърпял корабокрушението на плитчината край остров Сен, то щеше неминуемо да му се случи преди пристигането в Малта!

Що се отнася до начина, по който бяха подготвени тези покушения, едно внимателно разглеждане на картите бе достатъчно да го открият. Това действително бяха карти на Британското адмиралтейство, но на отделни места данните бяха изтрити по някакъв химически начин и нанесени след това така, че между верните данни да има и погрешни. Сега, когато вече имаха обица на ухото, те бързо забелязаха леките различия в тоновете на оцветяването, колкото и сръчно да бяха направени поправките. И накрая още едно обстоятелство изключваше съмнението за предумишлеността на престъплението: картите на „Аляска“ носеха печата на Министерството на Шведския флот; поставените впоследствие в купа на капитан Марсилас нямаха печат. Злодеят бе предположил, че никой няма да се вгледа толкова внимателно и „Аляска“ направо ще се хвърли в лапите на смъртта.

Непрекъснатите все нови и нови открития ужасиха всички присъствуващи. Ерик пръв наруши дълбоката тишина, която се бе възцарила след разискването.

— Горкият капитан Марсилас! — каза младият човек развълнувано. — Той плати с живота си за всички нас!… Но след като успяхме като по чудо да се отървем от подготвената ни зла участ, да се постараем сега поне да не оставяме случайността да ни попречи в нещо!… Приливът приижда и много скоро ще стане достатъчно висок, за да можем да освободим „Аляска“!… Ако нямате нищо против, господа, ще се заемем с тази задача без никакво протакане!

Ерик говореше с естествен авторитет, със скромно чувство за достойнство, което вече му вдъхваше съзнанието за носената отговорност. Да станеш на тази възраст капитан на кораб, при тези обстоятелства и още в началото на толкова опасна експедиция, естествено беше нещо съвсем непривично. Но още от предишната вечер той вече беше уверен, че ще изпълни достойно всичките си задължения; знаеше, че може да разчита на себе си и на екипажа, и тази увереност го бе преобразила. Юноша до вчера, днес той беше вече мъж. В погледа му блестеше смелост и решимост. Авторитетът му неусетно се наложи на всички около него. Бредейорд и докторът също се подчиниха на неговия плас.

Операцията, подготвена от извършената сутринта работа, се осъществи много по-лесно, отколкото предполагаха. Повдигнат от прилива, корабът сякаш това и чакаше, за да се освободи от острите скали, които го задържаха. Достатъчно беше влекачът да тръгне и да дръпне въжетата зад кърмата си, за да се измъкне „Аляска“, скърцайки и скриптейки, от ужасната прегръдка и изведнъж да се окаже отново свободен — действително натежал от водата, която сега нахлуваше в защитените преди това от обковката помещения, лишен от помощта на витлото си, повредено от удара в скалите, и от машината, която сега бе неподвижна и заглъхнала, но се подчини на руля и явно можеше да заработи, ако се наложеше.

Събралият се на палубата екипаж следеше с необяснимо вълнение перипетиите на това решаващо усилие и поздрави с „ура“ освобождаването на „Аляска“. Корабът от френската крайбрежна охрана и влекачът отвърнаха на радостния възглас също така бурно.Беше три часът след обяд. Клонящо към хоризонта, чудесното февруарско слънце заливаше със светлина спокойното и пробляскващо море, което почти напълно бе заляло пясъците и подводните скали на Бас Фроад, сякаш за да заличи дори и спомена от преживяната през нощта драма.

Същата вечер „Аляска“ се намираше в безопасност в залива на Лориан. На другия ден френските морски власти с готовност разрешиха да го вкарад в един от сухите докове на Кодан. Корпусът му не беше сериозно повреден. По-сложен бе случаят с машината, но и тя можеше да се поправи. Във всяко друго пристанище сигурно щеше да бъде необходимо същого време за ремонта. Но както беше предвидил Ерик, никъде другаде нямаше да му окажат от днес за утре необходимата помощ, както в корабостроителницата и в работилниците на Лориан. Фирмата „Гамар, Норис и Сие“ се нае да извърши ремонта за три седмици. Беше 23 февруари; на 16 март „Аляска“ можеше да продължи пътя си, разбира се, този път с проверени карти.

Така му оставаха три месеца и половина, за да стигне на края на юни Беринговия проток. Това нямаше да бъде невъзможно, макар срокът да бе твърде съкратен. Ерик нямаше никакво намерение да се откаже от по-нататъшното плаване. Страхуваше се само да не го принудят да го стори. Затова реши да не изпраща в Стокхолм съобщение за претърпяната авария, от страх да не го извикат да се върне, за да възбуди съдебно дело срещу предполагаемия виновник за катастрофата, тъй като следствието би му попречило да продължи пътешествието.

Но можеха Ли членовете на експедицията да бъдат сигурни, че, останал ненаказан, Тюдор Браун нямаше да се окуражи да създава нови затруднения по пътя на „Аляска“? Това именно се питаха Бредейорд и докторът, докато играеха вист с МалариуС в малкия салон на хотела, където бяха отседнали след пристигането си в Лориан.

Бредейорд въобще не се съмняваше. Щом узнае за неуспеха на своя опит — а как да смятат те, че той няма да узнае? — престъпник като Тюдор Браун не би се спрял пред нищо, за да го поднови. Затова да се надяват, че ще пристигнат до Беринговия проток, беше не само илюзия, а направо безумие! Бредейорд не знаеше какво би предприел Тюдор Браун, за да им попречи, беше сигурен обаче, че той ще намери начин. Доктор Швериенкруна беше склонен да се съгласи с това, а и Малариус не беше на друго мнение. Безпокойството им се отразяваше върху партиите вист, пък и разходките, които тримата приятели правеха в околностите на града, също не бяха много весели. Главната им задача сега беше да следят за построяването на гробница на капитан Марсилас, на чието погребение се стече населението на целия град. Гледката на тъжния паметник в никакъв случай не можеше да спомогне оживелите след корабокрушението на „Аляска“ да приемат света в розова светлина.

Достатъчно бе обаче да се срещнат отново с Ерик, за да се възвърнат надеждите им. Неговото решение беше толкова непоколебимо, действията му толкова целенасочени, той дотолкова беше обладан от желанието да отстрани всички пречки, каквито и да са, убеден, че ще успее да ги надвие, че за останалите беше невъзможно да проявят или да запазят в себе си мрачни чувства.

И все пак едно ново обстоятелство потвърди опасението, че Тюдор Браун следва точно определена цел. На 14 март вечерта Ерик се убеди, че ремонтът в машинното отделение е почти на привършване. Оставаше само да изпробват едната от помпите, което щяха да направят на другия ден. Следователно срокът щеше да бъде спазен. Но през нощта на 14 срещу 15-и помпата изчезна от работилницата на „Гамар, Норис и Сие“ и въобще не успяха да я намерят. Как се беше случило това? Кой го беше сторил? Дори и най-щателната проверка не можа да установи нищо.

Така се наложи да изчакат още 10 дни, за да извършат новия ремонт, с което заминаването на „Аляска“ се отсрочи за 25 март.

Колкото и да е странно, това произшествие много по-силно разстрои Ерик, отколкото самата катастрофа. Той видя в него явно доказателство, че Тюдор Браун ще продължава по всякакъв начин да пречи на плаването на „Аляска“. Тази увереност обаче удвои, ако това въобще беше възможно, горещото желание на младия капитан да доведе експедицията докрай.

Десетте дни принудително отлагане той използува изключително, за да обмисли въпроса от всички страни. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече Ерик се убеждаваше, че решението да стигне Беринговия проток за три месеца по познат на Тюдор Браун маршрут — при положение че „Аляска“ се намираше все още в Лориан, четиридесет дни, след като бе напуснал Стокхолм, — означаваше пълен неуспех, ако не и непоправимо нещастие.

Това заключение обаче не го спря, а само го накара да реши, че е наложително да промени предварително начертания план. Той се постара да не казва никому нищо, смятайки с право, че тайната беше първото условие за успех. Ограничи се само с това да наблюдава много по-отблизо от преди работите по ремонта.

Тримата му спътници обаче помислиха, че той вече не бърза чак толкова да тръгне наново. За себе си те решиха, че той смята пътешествието за неосъществимо, в което те впрочем отдавна вече вярваха.

Само че се бяха излъгали.

На 25 март по обяд „Аляска“ излезе от сухия док, плъзна се в залива и излезе в открито море.