Хайнрих Бьол
Търси се читател

Моят приятел има странна професия: той не се свени да се нарича писател, само защото притежава известни латентни познания по правопис, смътно владее няколко правила от синтаксиса и изпълва на пишеща машина страница след страница със стилистични упражнения, които нарича ръкопис, щом от тях се образува купчина.

Дълги години той гриза из степите на културата сухата трева на това изкуство, докато най-после намери издател. Малко след излизането на книгата му аз го срещнах в състояние на най-дълбоко униние. Историята му наистина бе угнетяваща: според сметката на неговия издател, в продължение на половин година са били разпратени за рецензиране 350 екземпляра, без приспадане на хонорар, излезли бяха няколко добри отзива, а 13 екземпляра бяха действително продадени — така за моя приятел се очертаваше вземане от 5,46 марки. Но той беше получил 800 марки аванс и при добра продажба този аванс щеше да бъде върнат за около 150 години.

Но продължителността на човешкия живот е, общо взето, по-малка; ако не говорим за някои почти митични турци, тя се определя на 70 години, а при всички достопаметни напрежения, с които бе обременено нашето „загубено поколение“, можем спокойно да махнем още 10 години.

Посъветвах моя приятел да напише втора книга. След излизането й тя бе посрещната радушно в професионалните среди, числото на рецензентските екземпляри надхвърли 400, а след половин година бройката на продадените възлизаше на 29. Свих на моя приятел две цигари, потупах го по рамото и му предложих да напише трета книга. Но странно, той схвана това като ирония и обиден се оттегли.

Междувременно той беше влязъл в литературната история под името Транспарент-Вит, а една книга върху него, както се оказа, се купуваше повече от книгите му.

Близо половин година не го видях: изглежда отново препускаше из полетата на самотната гениалност. После се появи при мен и разкаян призна, че е започнал трета книга. Предложих му да размножи тази своя работа на циклостил и да я предложи на книжарниците в тираж от 30 до 50 екземпляра. Но истинското печатарско мастило го беше омагьосало, освен това отново бе взел аванс, очакваше второ дете и твърдеше, че не желае да се чувства виновен за безработицата на неколцина словослагатели и печатари, опаковчици и разносвачки. (Неговото социално чувство винаги е било много силно!)

Междувременно за него бяха излезли близо 100 положителни отзива и бяха продадени повече от 90 екземпляра от двете му книги. Неговият издател организира акция, която нарече „Търси се читател“. До всички книжарници разпратиха рекламни листовки, според чието съдържание всеки купувач на книга от Вит трябваше да бъде задържан и незабавно да се съобщи за него в издателството, за да се направи опит за установяване на контакт между автор и читател.

И успехът от тази акция не закъсня. Един месец след организирането й някъде в крайната северна част на страната се появил човек, който запитал за книга от моя приятел, получил я и я платил. Собственикът на книжарницата изпратил веднага телеграма: „Появи се купувач на Вит — какво да правим?“ Междувременно той задържал купувача с разговор, налял му кафе, отворил пред него кутия с цигари — все действия, които купувачът наистина приел с учудване, но все пак понесъл спокойно. Тогава пристигнала светкавична телеграма с отговора на издателя: „Купувача пратете при мен — поемам всички разноски.“ За щастие, клиентът се оказал старши гимназиален учител, бил във ваканция и нямал нищо против да направи безплатно пътуване до Южна Германия. Първия ден стигнал до Кьолн, там пренощувал в един добър хотел, после поел покрай красивия Рейн на юг и изпитал голяма наслада от пътуването.

Втория ден следобед към четири часа той достигнал целта, отишъл с такси от гарата до издателството и прекарал един приятен час на кафе и сладкиши с прелестната съпруга на издателя. После го снабдили с нови пътни пари, откарали го обратно на гарата и той отпътувал — този път във втора класа — до онова тихо градче, където моят приятел служеше на музите. Междувременно там отдавна се било появило на бял свят второто дете: жената на приятеля ми била отишла на кино — почивка, която въпреки всички финансови притеснения, не бива да се отказва на писателските жени. И така купувачът заварил моя приятел тъкмо когато онзи притоплял млякото за вечеря на децата си и за да ги усмири, им пеел песен, в която преобладавала една мръсна дума. Тази дума хвърли лоша светлина върху младата немска литература…

Моят приятел поздравил с възторг своя читател, пъхнал в ръцете му мелничката за кафе и бързо приключил бащинските си задължения. Скоро кипнала и водата за кафето и разговорът можел да започне. Но и двамата били толкова стеснителни хора, че отначало доста дълго се гледали един друг с нямо възхищение, докато моят приятел не избухнал с възгласа:

— Вие сте гений… завършен гений!

— О, не — отвърнал гостът благо, — по-скоро вие!

— Заблуда! — казал моят приятел и най-сетне налял кафе. — Основният белег на гения е неговата рядкост, а вие спадате към по-рядка човешка порода, отколкото аз.

Посетителят се опитал да приведе скромни възражения, но го вразумили доста грубо:

— Нищо подобно! — рекъл моят приятел. — Да напишеш книга далеч не е толкова трудно, както сега го правят. Да намериш издател е играчка, но да купиш книга — това аз наричам гениално дело… Но сипете си мляко и захар.

Човекът си сипал мляко и захар, после стеснително измъкнал от десния вътрешен джоб на палтото си купената далеч на север книга и помолил да му напишат посвещение.

— Само при едно условие — казал моят приятел твърдо, — само при условие, че вие ми напишете посвещение върху моя ръкопис!

От една лавица той взел дебела папка, изтеглил от нея пакет изписани листове, сложил го до чашата с кафе на своя гост и казал:

— Направете ми това удоволствие!

Гостът смутено извадил автоматична писалка и колебливо написал в долния край на последната страница от ръкописа: „С искрено почитание. Гюнтер Шлегел.“

Но половин минута по-късно, докато моят приятел още размахвал своя ръкопис над печката, за да изсъхне мастилото, гостът измъкнал от левия вътрешен джоб на палтото си пакет изписани на машина листове и помолил моя приятел да представи в издателството за преценка тази работа, на която гледал като на свой принос към младата литература.

Моят приятел ми разказа, че за няколко минути онемял от разочарование. Тревогата за съдбата на този човек го изпълнила с дълбока горчивина.

Така те отново поседели няколко минути безмълвно един срещу друг, докато моят приятел не казал тихо:

— Умолявам ви, не правете това… Лишавате се от своята оригиналност!

Гостът упорито мълчал и стискал здраво ръкописа си.

— Вече няма да получавате пътни пари — продължил моят приятел, — вече няма да ви поднасят сметанови сладкиши. Жената на издателя ще ви покаже най-киселата си физиономия. Заради вас самия ви умолявам: оставете това!

Но гостът клател глава, а моят приятел в горещото си старание да спаси един човек не се побоял да донесе сметките от издателството. Но всичко това не интересувало Шлегел.

Тук моят приятел обикновено прекъсваше разказа си и аз допускам, че той просто се е скарал със своя посетител. Всеки път на това място възникваше пауза, а моят приятел замислено разглеждаше свитите си юмруци и мърмореше нещо неразбираемо. Узнавах само, че след кратък поздрав Шлегел си тръгнал и оставил ръкописа си на масата.

Междувременно романът на Шлегел „Горко ти, Пенелопа!“, разказ за завърналите се от войната, събуди основателен интерес в професионалните среди. Шлегел изостави учителското поприще, тъй че се отказа от една истинска професия, за да се посвети на друга, която аз все още не мога да приема за професия…