Хайнрих Бьол
Нещо ще стане (една динамична история)

Навярно към най-забележителните периоди от живота ми спада времето, което прекарах като служител във фабриката на Алфред Вунзидел. По природа съм склонен по-скоро към размисъл и безделие, отколкото към труд, но от време на време трайни финансови затруднения ме заставят все пак да приема някое така наречено „място“, защото както с размисъл, така и с безделие се изкарват доста малко пари. Та бях изпаднал пак в критично положение, затова се обърнах към посредническата служба за настаняване на работа и с още седем другари по нещастие ме изпратиха във фабриката на Вунзидел, където трябваше да ни подложат на изпит за годност.

Още външният вид на фабриката ме изпълни с недоверие: тя беше построена изцяло от стъклени тухли, а пък моята неприязън към светли сгради и помещения е толкова силна, колкото и неприязънта ми към всякакъв труд. Но още по-недоверчив станах, когато в светлата, боядисана във ведри тонове лавка веднага ни сервираха закуска. Хубавички келнерки ни поднесоха яйца, кафе и препечен хляб, а в изработени с вкус гарафи имаше портокалов сок. Златни рибки допираха важните си муцунки в стените на светлозелени аквариуми. Келнерките бяха толкова жизнерадостни, че едва не се пръскаха от жизнерадост. Струваше ми се, че само с крайно усилие на волята се сдържат да не тананикат постоянно. Изглеждаха препълнени с неизпети песни като кокошки с неснесени яйца. Веднага се досетих, че и закуската влиза в изпита за годност — нещо, което моите другари по нещастие дори не подозираха. Затова задъвках всеотдайно, като човек, който има пълното съзнание, че влива в тялото си драгоценни вещества. Извърших нещо, което иначе никоя сила на света не би ме накарала да направя — пих на гладен стомах портокалов сок, оставих непобутнато кафето, едно яйце и по-голямата част от препечения хляб, станах и — жаден за действие — закрачих напред-назад из лавката.

Така бях първият, когото отведоха в изпитната зала. Там на изящни маси вече бяха сложени анкетните листове. Стените бяха боядисани в такова зелено, което би накарало фанатиците на обзавеждането като омагьосани да възкликнат: „Очарователно!“ Вътре нямаше никой, но бях съвсем сигурен, че ме наблюдават и затова се държах като жаден за действие човек, който не мисли, че го наблюдават — нетърпеливо измъкнах писалката от джоба си, отворих я, седнах на най-близката маса и придърпах анкетния лист към себе си, както холериците придръпват сметката в някоя гостилница.

ПЪРВИ ВЪПРОС: Смятате ли за правилно, че човек има само две ръце, два крака и две уши?

Тук за пръв път пожънах плодовете на моята склонност към размисъл и без колебание написах: „За моя делови устрем дори четири ръце, крака и уши ще бъдат недостатъчни. Човек е устроен твърде зле.“

ВТОРИ ВЪПРОС: Колко телефона можете да обслужвате едновременно?

И тук отговорът беше толкова лесен, колкото решаването на уравнение от първа степен. Написах: „Ако телефоните са само седем, ще съм неспокоен. Едва при девет ще се почувствам напълно натоварен.“

ТРЕТИ ВЪПРОС: Какво правите през свободното си време?

Моят отговор гласеше: „Не познавам израза «свободно време». На петнадесетия си рожден ден го изличих от речника си, защото «В началото бе делото»“.

Получих мястото. Всъщност дори при девет телефона не се чувствах достатъчно натоварен. Крещях в телефонната слушалка: „Действайте незабавно!“ или: „Направете нещо! — Нещо трябва да стане! — Нещо ще стане! — Нещо е станало! — Нещо е трябвало да стане!“ Но най-често — защото ми се струваше, че подхожда повече на атмосферата — си служех с повелително наклонение. Особено интересно беше през обедната почивка, когато в лавката, обградена от безмълвната жизнерадост на келнерките, поглъщахме богатите на витамини ястия. Във фабриката на Вунзидел гъмжеше от хора, страдащи от манията да разказват историята на живота си, както обичат да правят всички енергични натури. За тях историята на техния живот е много по-важна от самия им живот. Достатъчно е да се натисне копчето и те я избълват най-добросъвестно.

Заместникът на Вунзидел се наричаше Брошек. Донякъде си беше създал име с това, че като студент изхранил с нощен труд седем деца и една парализирана жена, в същото време работил успешно на четири места като търговски представител, а на всичкото отгоре за две години взел с отличие два държавни изпита. Когато един репортер го запитал: „Но кога спите, Брошек?“, той отговорил: „Да се спи е порок!“

Секретарката на Вунзидел пък изхранила с плетене един парализиран мъж и четири деца, същевременно направила докторат по психология и география, отглеждала овчарски кучета и под името „Вамп 7“ се прочула като певица в бар.

Самият Вунзидел беше от онези хора, които сутрин, още неотворили очи, вече са решени да действат. „Трябва да се действа“, мислят те, докато енергично завързват шнура на хавлията си. „Трябва да се действа“, мислят те, докато се бръснат и победоносно гледат косъмчетата от брадата си, които измиват заедно с пяната от самобръсначката — тези остатъци от окосмяването са първата жертва на техния делови устрем. Дори когато задоволяват интимните си нужди, това ги изпълва с удовлетворение — водата шуми, хартията е употребена. Нещо е станало. Яде се хляб, връхчето на яйцето е отрязано.

При Вунзидел дори най-незначителното действие се превръщаше в дейност; как само си слагаше шапката, как — тръпнещ от енергия — си закопчаваше палтото, как целуваше жена си — всичко това беше дело.

Когато влизаше в кабинета си, вместо поздрав той викаше на секретарката си: „Нещо трябва да стане!“ А тя бодро викаше в отговор: „Нещо ще стане!“ После Вунзидел тръгваше от отдел на отдел и навсякъде извикваше своето радостно „Нещо трябва да стане!“ Всички отговаряха: „Нещо ще стане!“ А когато влезеше в моята стая, аз също сияещ виквах в отговор: „Нещо ще стане!“

Още първата седмица увеличих броя на обслужваните телефони на единадесет, а втората седмица минах на тринайсет. Сутрин в трамвая ми правеше удоволствие да измислям нови повелителни форми или да спрягам глагола „ставам“ в различни времена, различни залози и наклонения; цели два дни си повтарях едно-единствено изречение, което много ми харесваше: „Нещо би трябвало да стане.“ Следващите два дни се спрях на друго: „Това не е бивало да стане.“

Така започнах наистина да се чувствам натоварен, когато действително нещо стана. Един вторник сутринта — още не бях седнал, както трябва, на стола си — Вунзидел нахлу в стаята ми и викна своя поздрав: „Нещо трябва да стане!“ Но нещо необяснимо в израза на лицето му ме затрудни да отговоря веднага радостно и бодро, както беше предписано: „Нещо ще стане!“ Изглежда съм се забавил повечко, защото Вунзидел, който иначе рядко крещи, сега изрева: „Отговорете! Отговорете, както е предписано!“ И аз му отговорих тихо и неохотно като дете, което са накарали да каже: „Аз съм лошо дете.“ С голямо усилие от устата ми излезе изречението „Нещо ще стане!“, и едва го бях произнесъл, когато наистина нещо стана. Вунзидел се строполи на пода, при падането се изви встрани и се просна напряко пред разтворената врата. Веднага разбрах какво е станало и то се потвърди, когато заобиколих бюрото си и се надвесих над падналия: той беше мъртъв. Поклатих глава, прескочих Вунзидел, минах, бавно по коридора до стаята на Брошек и влязох, без да чукам. Брошек седеше на бюрото си, в двете си ръце държеше по една телефонна слушалка, в устата си бе пъхнал химикалка и с нея правеше бележки в един блок. А под бюрото му беше инсталирана плетачна машина, която той обслужваше с босите си крака. По този начин разнообразяваше гардероба на семейството си.

— Нещо стана — казах тихо.

Брошек изплю химикалката, остави двете слушалки и колебливо оттегли краката си от плетачната машина.

— Но какво е станало? — попита той.

— Господин Вунзидел почина — отвърнах.

— Не! — възкликна Брошек.

— Наистина — казах, — елате!

— Не! — повтори Брошек. — Не може да бъде! Но нахлузи пантофите си и тръгна след мен по коридора.

— Не! — продължаваше той, дори когато застанахме над трупа на Вунзидел. — Не! Не!

Не му възразявах. Внимателно обърнах Вунзидел по гръб, затворих му очите и го загледах замислено.

Изпитвах почти нежност към него и за първи път ми стана ясно, че никога не съм го мразил. С нещо в израза на лицето си той ми напомняше дете, което упорито не желае да се откаже от вярата си в Дядо Коледа, макар доводите на другарите му от улицата да звучат така убедително. — Не! — повтори пак Брошек. — Не!

— Нещо трябва да стане — казах тихо на Брошек.

— Да! — отвърна той, — нещо трябва да стане.

И то стана: погребахме Вунзидел, а мене определиха да нося след ковчега му венец от изкуствени рози, понеже съм надарен не само със склонност към размисъл и безделие, но също с осанка и физиономия, които отлично подхождат на черни костюми. Очевидно съм изглеждал чудесно с венеца изкуствени рози в ръка след ковчега на Вунзидел, защото получих предложение от един изискан погребален институт да постъпя в него като щатен опечален.

— Вие сте роден за опечален — каза директорът на института. — Ще получите необходимото облекло. Лицето ви е направо великолепно.

Уведомих Брошек, че напускам. Като причина посочих, че при него се чувствам недостатъчно натоварен, че въпреки тринайсетте телефона голяма част от моите способности остава неизползвана. Още след първото си щатно траурно шествие бях убеден, че най-после съм намерил своята професия и си казах: „Това е мястото, определено за тебе!“

Потънал в размисъл, стоя зад ковчега в гробищната църквица, стискам в ръка скромен букет цветя и слушам „Ларго“ от Хендел — една пиеса, на която не се обръща достатъчно внимание. Станах постоянен посетител на гробищното кафене — там прекарвам времето между служебните си участия. Но понякога тръгвам и след ковчези, за които нямам разпореждане. Купувам с мои пари букет цветя и се присъединявам към чиновника от службата за социални грижи, който пристъпя след ковчега на някой бездомник. От време на време отивам при гроба на Вунзидел, защото именно на него дължа възможността да открия истинската си професия — една професия, при която отдаването на размисъл е направо желателно, а безделието е дори задължение.

Много по-късно ми дойде наум, че така и не се бях заинтересувал какво всъщност произвежда фабриката на Вунзидел. Навярно сапун.