Хайнрих Бьол
Из спомените на един млад крал

Когато бях тринайсетгодишен, ме провъзгласиха за крал на Капота. Тъкмо си седях в стаята и се бях заел да изтрия от оценката „незадоволителен“ под едно мое съчинение сричката „не“. Баща ми, Пиг Ги I, крал на Капота, бе отишъл за един месец на лов в планината и аз трябваше да му пратя съчинението си по кралския вестоносец. Разчитах на лошото осветление в ловните хижи и търках усилено, когато внезапно чух пред двореца силни възгласи: „Да живее Пиг Ги II!“

Малко след това в стаята се втурна моят камериер, още на прага се хвърли по очи и предано зашепна:

— Ваше величество, благоволете да ми простите задето тогава ви обадих на господин министър-председателя за пушенето!

Раболепието на камериера ми бе противно, посочих му вратата и продължих да търкам. Моят домашен учител имаше навика да пише оценките с червено мастило. Тъкмо бях протрил дупка в тетрадката, и отново ме прекъснаха: влезе министър-председателят, коленичи до вратата и извика:

— Да живее Пиг Ги II, да живее, да живее, да живее! — после добави: — Ваше величество, народът иска да ви види.

Бях много объркан, оставих гумата, изтупах мръсотията от ръцете си и попитах:

— Защо иска да ме види народът?

— Защото сте крал!

— Откога?

— От половин час. Всемилостивият господин баща ви е бил застрелян по време на лов от един красак.

(Красак е съкращение на „Крайни садисти на Капота“)

— О, тези красаци! — извиках аз.

След това последвах министър-председателя и от балкона се показах на народа. Усмихвах се, махах с ръце и бях много объркан.

Тази спонтанна демонстрация трая цели два часа. Едва привечер, когато се стъмни, народът се разпръсна; няколко часа по-късно той отново мина край двореца във факелно шествие.

Върнах се в стаята си, накъсах тетрадката за съчинения и пръснах парченцата в задния двор на кралския дворец. По-късно узнах, че оттам ги събрали колекционери и ги продали в чужбина, където днес се съхраняват под стъкло доказателствата за моите затруднения в правописа.

Последваха месеци, изпълнени с напрежение. Красаците направиха опит за преврат, но бяха смазани от усаците. („Умерени садисти на Капота“) и от армията. Погребаха баща ми и аз бях коронован в катедралата на Капота. Сега трябваше да участвам в заседанията на парламента и да подписвам закони — но, общо взето, царуването ми харесваше, защото спрямо домашния си учител вече можех да прилагам други методи.

Ако по време на устния урок попиташе: „Ще благоволите ли, ваше величество, да ми изброите правилата за действия с неправилни дроби?“, аз отговарях: „Не, не благоволявам“ и той не можеше да стори нищо. Ако кажеше: „Ще сметне ли ваше величество за непоносимо, ако помоля ваше величество да ми опише — да речем в три странички — какви са били подбудите на Вилхелм Тел да убие Геслер?“, аз отвръщах: „Да, смятам това за непоносимо“ и му заповядах сам да ми изброи подбудите на Вилхелм Тел.

Така почти без усилие получих известно образование, изгорих всичките си учебници и тетрадки и се отдадох на истинските си страсти: играех на топка, забивах джобното си ножче във вратата, четях криминални романи и водех дълги беседи с директора на дворцовото кино. Разпоредих да се доставят всички мои любими филми, а в парламента се обявих за училищни реформи.

Това беше чудесно време, въпреки че парламентарните заседания ме изморяваха. Външно успявах да създавам впечатление на угрижен млад крал, но се облягах изцяло на министър-председателя Пелцер, който бе приятел на баща ми и братовчед на покойната ми майка.

Обаче след три месеца Пелцер ме подкани да се оженя. Той каза:

— Трябва да дадете пример на народа, ваше величество!

От женитбата не се страхувах, лошото бе само, че Пелцер ми предлагаше единайсетгодишната си дъщеря Ядвига — слабичко, дребно момиче, което често виждах да играе на топка в двора. За нея говореха, че е глупава, вече за втори път повтаряше пети клас, беше бледа и изглеждаше злобна. Поисках от Пелцер време да си помисля, сега вече наистина се угрижих, цели часове прекарвах облегнат на прозореца в стаята си и наблюдавах Ядвига, която играеше на топка или на дама. Облечена беше малко по-добре, от време на време вдигаше поглед към мене и се усмихваше. Но усмивката й ми се струваше изкуствена.

Когато определеното време изтече, пред мен се яви Пелцер в парадна униформа: той беше снажен мъжага с жълтеникаво лице, черна брада и искрящи очи.

— Благоволете, ваше величество — каза той, — да ми съобщите решението си. Намери ли моето чедо милост в очите на ваше величество?

Когато направо казах „Не!“, стана нещо ужасно: Пелцер откъсна еполетите от раменете си, галоните от гърдите си, хвърли в краката ми своя портфейл — беше от изкуствена кожа, — заскуба брадата си и закрещя:

— Такава е, значи, благодарността на капотските крале!

Положението бе неловко. Без Пелцер бях загубен. Размислих набързо и казах:

— Моля ви за ръката на Ядвига.

Пелцер се хвърли на земята, горещо целуна върховете на обувките ми и си прибра еполетите, галоните и портфейла от изкуствена кожа.

Венчахме се в катедралата на Хулдебах. На народа раздадоха бира и колбаси, имаше и по осем цигари на човек, а по мое лично предложение всеки получи по два гратисни билета за въртележките. Осем дни не стихна шума и веселбата около двореца.

Сега помагах на Ядвига в уроците, играехме на топка и на дама, яздехме заедно, поръчвахме си — щом ни се приядеше — марципан от дворцовата сладкарница или пък ходехме в дворцовото кино. Царуването все още ми харесваше, но един неприятен инцидент сложи край на моята кариера.

Когато навърших четиринадесет години, бях произведен в чин полковник и провъзгласен за командир на осми кавалерийски полк. Ядвига стана майор. От време на време трябваше да яздим покрай строения полк, да посещаваме вечеринки в казиното, а на всеки голям празник да закичваме ордени върху гърдите на заслужили войни. Самият аз получих цял куп ордени. Но тогава стана тази история с Поскопек.

Поскопек беше войник от четвърти ескадрон на моя полк. Една неделна вечер той дезертирал, за да последва отвъд държавната граница някаква циркова ездачка. Заловиха го, вкараха го в ареста и военният съд го осъди на смърт. Като командир на полка трябваше да подпиша присъдата, но отдолу аз просто написах: „Помилва се на четиринадесет дена арест. Пиг Ги II.“

Тази забележка имаше ужасни последици: всички офицери от моя полк откъснаха еполетите от раменете си, галоните и ордените от гърдите си и накараха един млад лейтенант да ги хвърли в моята стая. Цялата армия на Капота се присъедини към метежа и до вечерта стаята ми се изпълни с еполети, галони и ордени: гледката беше ужасна.

Наистина народът ме възхваляваше, но още същата нощ Пелцер ми извести, че цялата армия преминала към красаците. Навън гърмяха, стреляха, а бесният лай на картечниците раздираше тишината около двореца. Наистина усаците ми бяха изпратили лична охрана, но през нощта Пелцер премина към красаците и аз бях принуден да бягам с Ядвига.

Набързо събрахме дрехи, банкноти и скъпоценности, усаците реквизираха едно такси и едвам се добрахме до граничната гара на съседната държава; там изтощени се отпуснахме в едно спално купе втора класа и заминахме в западна посока.

Откъм границата на Капота се чуваха изстрели, диви крясъци, цялата ужасна музика на размирицата.

Пътувахме четири дни и слязохме в един град, който се наричаше Викелхайм: смътни спомени от уроците по география ми подсказваха, че Викелхайм е столицата на съседната държава.

Междувременно ние с Ядвига опознахме неща, които започнахме да ценим: миризмата на влака — горчива и остра, вкуса на кренвирши в съвсем непознати гари; можех да пуша колкото си искам, а Ядвига почна да разцъфтява, понеже вече не й тежеше бремето на уроците.

На втория ден от престоя ни във Викелхайм навсякъде бяха разлепени афиши, които привлякоха вниманието ни: „ЦИРК ХУНКЕ — Прочутата ездачка Хула и нейният партньор Юрген Поскопек.“ Ядвига бе много развълнувана и каза:

— Пиг Ги, помисли за насъщния. Поскопек ще ти помогне.

В нашия хотел всеки час пристигаше телеграма от Капота, която съобщаваше за победата на усаците, разстрела на Пелцер, реорганизацията на армията. Новият министър-председател — казваше се Шмит и бе водач на усаците — ме молеше да се завърна и да поема отново от ръцете на народа стоманената корона на Капотските крале.

Няколко дена се колебах, но накрая победи страхът на Ядвига от уроците. Отидох в „Цирк Хунке“, потърсих Поскопек и той ме посрещна с буйна радост.

— Спасителю на моя живот — извика той от вратата на фургона си, — какво мога да сторя за вас?

— Осигурете ми насъщния — казах скромно. Поскопек бе трогателен. Застъпи се за мен пред господин Хунке и отначало продавах лимонада, после цигари, след това гулаш в „Цирк Хунке“. Дадоха ми фургон и след кратко време станах касиер. Приех името Тюкес. Вилхелм Тюкес, и от този миг вече не ми досаждаха с телеграми от Капота.

Там ме смятат за умрял, за безследно изчезнал, а пък аз кръстосвам с фургона на „Цирк Хунке“ света, с все по-разцъфтяващата Ядвига. Дишам въздуха на чужди страни, разглеждам ги и се радвам на голямото доверие, което ми оказва господин Хунке. И ако от време на време не ми идваше на гости Поскопек и не ми разказваше за Капота, ако жена му, красивата ездачка Хула, не ме уверяваше всеки път, че мъжът й дължи на мене живота си, изобщо нямаше да се сещам, че някога съм бил крал.

Но неотдавна открих фактическото доказателство за моето предишно царуване.

Гастролирахме в Мадрид и една сутрин ние с Ядвига се разхождахме из града, когато едно голямо сиво здание с надпис „Национален музей“ привлече вниманието ни.

— Хайде да влезем — предложи Ядвига.

И ние влязохме в музея, а после се озовахме в една голяма странична зала, над която висеше табелка: „Палеография“.

Без да подозираме нищо, заразглеждахме почерците на различни президенти и крале; така стигнахме до една витрина, на която бе залепена тясна бяла бележка: „Кралство Капота, от две години република.“ Видях почерка на моя дядо Вук X — част от прочутия Капотски манифест, който той бе съставил собственоръчно; открих лист от ловния дневник на баща ми и накрая — късче от моята училищна тетрадка, мръсна хартия, върху която прочетох: „Койту са учи, той щи спулучи“.

Засрамен погледнах Ядвига, но тя само се усмихна и рече:

— Това за тебе е вече минало, безвъзвратно.

Бързо напуснахме музея, защото бе станало един часът; в три почваше представлението, а в два аз трябваше да отворя касата.