Борис Полевой
Повест за истинския човек (20)

14

Григорий Гвоздев излезе от болницата в средата на юни.

Ден или два преди това те добре си поговориха с Алексей и двамата някак си вътрешно дори се зарадваха, че са другари по нещастие и че на двамата личните работи са еднакво усложнени. Както бива в такъв случай, двамата, без да скриват нещо, си разказваха един на друг опасенията си, изповядаха си всичко, което на всеки бе двойно по-тежко да носи в себе си, защото гордостта не му позволяваше с никого да сподели съмненията си. Показаха си един на друг снимките на девойките.

Алексеевата беше доста изтрита и избеляла любителска снимка. Той сам бе фотографирал Оля през оня прозрачен, ясен юнски ден, когато тичаха боси по топлата трева на цъфналата степ на Задволжието. Слабичка като, момиченце, с пъстра рокля, подвила босите си крака, с разсипан букет на коленете, тя седеше в тревата сред цъфналите маргаритки, самата светла, беличка и чиста като маргаритка в утринна роса. Нареждайки цветята, тя замислено бе наклонила глава настрана, а очите й, разтворени широко и възторжено, сякаш за пръв път виждаха великолепието на света.

Като погледна снимката, танкистът заяви, че такава девойка няма да те остави в беда. Е, пък ако те остави — по дяволите: значи външността й е лъжлива, а тогава така и трябва, дори е по-добре: значи е празен човек, а с празен човек нима можеш да свържеш живота си!

Анютиното лице също се хареса на Алексей. Без да забележи, той разказа на Гвоздев със свои Думи същото, което току-що бе чул от него. Тоя прост разговор, разбира се, не внесе никаква яснота в личните им работи, но й на двамата им стана по-леко, сякаш се бе пробил тежък, дълго забирал цирей.

Те се условиха, че Гвоздев, като излиза от болницата с Анюта, която му беше обещала по телефона да дойде да го посрещне, ще мине под прозорците на стаята и Алексей веднага ще съобщи на танкиста с писмо впечатлението си от нея. А Гвоздев от своя страна обеща да пише на приятеля си как го е посрещнала Анюта, как се е отнесла с обезобразеното му лице и как е тръгнала работата им. Мересиев веднага започна да гадае: ако при Гриша всичко излезе добре, той веднага ще разкаже с писмо на Оля всичко за себе си, като вземе от нея дума да не огорчава майка Му, която беше все още слаба и едва се привдигаше от постелята.

Ето защо и двамата еднакво се вълнуваха, очаквайки изписването на танкиста. Толкова се вълнуваха, че не спаха през нощта и двамата излязоха тихичко в коридора — Гвоздев, за да поразтрие още веднъж пред огледалото белезите си, а Мересиев, омотал краищата на патериците с парцали, за да не вдига шум, още веднъж се потренира в ходене.

В девет часа Клавдия Михайловна, лукаво усмихната, съобщи на Гвоздев, че са дошли за него. Той скочи като ужилен. Така се зачерви, че белезите по лицето Му станаха още по-забележими, и почна бързо да събира нещата си.

— Чудесна девойка, такава сериозна — усмихнато говореше сестрата, като гледаше това объркано приготовление. Гвоздев цял светна.

— Сериозно ли? Харесва ли ви? Не, наистина хубава ли е? — той така се развълнува, че изхвръкна, като забрави да се сбогува.

— Хлапак! — избъбра майор Стручков. — Такива лесно лапат въдицата.

През последните дни с тоя безгрижен човек ставаше нещо недобро. Той стана мълчалив, често без причина се дразнеше и като доби сега възможност да сяда на леглото, по цял ден гледаше през прозореца, опрял бузите си на юмруци, без да отговаря на въпросите.

Цялата стая: и мрачният майор, и Мересиев, и двамата нови се показаха на прозореца, чакайки появяването на другаря им на улицата. Бе топло. По небето, променяйки формата си, бързо плаваха, леки, пухкави облаци със светли, златни краища. В тоя момент над реката бързо преминаваше сивичко, рохкаво облаче, като ронеше разсеяно по пътя си едър, рядък дъжд, който светеше на слънцето. От това гранитът на крайбрежната улица лъщеше като полиран, асфалтът се покри с тъмни мраморни петна и така хубаво лъхаше от него на топла влага, че ти се искаше да се измъкнеш от прозореца и да подложиш главата си на тоя милващ дъждец.

— Иде — прошепна Мересиев.

Тежката дъбова врата на входа бавно се разтвори. От нея излязоха двама: пълничка девойка без шапка, с проста прическа, с бяла блузка и тъмна пола и млад военен, в който дори Алексей не можа да познае изведнъж танкиста. В едната си ръка военният носеше куфар, а в другата шинел и стъпваше толкова леко, сякаш на пружини, че ти бе приятно да го гледаш. Като че изпитваше силите си, радвайки се на възможността да се движи нашироко, той дори не изтича, а някак си ловко се плъзна по стъпалата на входа, хвана под ръка спътницата си и те тръгнаха по крайбрежната улица, приближавайки се до прозореца на стаята, обсипани от рядкото и едро злато на дъжда.

Алексей ги гледаше и, сърцето му се пълнеше с радост: добре мина, не напразно тя има такова открито, просто и мило лице. Такава няма да се отвърне. Е да, такива не се отвръщат от човека, изпаднал в беда.

Те се изравниха с прозореца, спряха се, като повдигнаха глави. Младите хора стояха до лакирания от дъжда гранитен парапет на крайбрежната улица, на фона на полегатите светещи линии, които бавно капещите капки оставяха. И Алексей сега забеляза, че лицето на танкиста изразяваше уплаха и напрегната тревога и че неговата Анюта, в действителност също така хубава, както и на снимката, бе от нещо зачудена, смутена, че ръката й не лежеше твърдо върху ръката на танкиста и позата й е развълнувана и нерешителна, сякаш, ей сега ще измъкне ръката си и ще избяга.

Като помаха с ръка и се усмихна принудително, двойката се отправи по крайбрежната улица и се скри зад ъгъла. В стаята всички мълком се разотидоха по местата си.

— А работите на Гвоздев не са розови — забеляза майорът и като чу в коридора звука на токчетата на Клавдия Михайловна, трепна и рязко се обърна към прозореца.

През останалото време от деня Алексей се чувствуваше разтревожен. Вечерта дори изостави ходенето, най-рано от всички си легна да спи, но дълго още, след като заспаха всички в стаята, нервно скърцаше пружината на леглото му.

На другата сутрин още от прага попита сестрата не са ли предали за него писмо. Писмо нямаше. Без желание се изми и без желание закуси. Но с ходене се занимава повече от обикновено и като се наказваше за вчерашната слабост, направи излишни петнадесет рейса за сметка на неизпълнената вчера норма. Това неочаквано постижение го накара да забрави всички тревоги. Той доказа, че може да се движи с патерици свободно, без да се изморява много. Та ако петнадесетметровия коридор се умножи на четиридесет и пет по броя на рейсовете, получаваше се две хиляди двеста и петдесет метра, или два километра и четвърт. Толкова имаше приблизително от офицерската столова до летището. Той мислено прехвърли през ума си тоя забележителен път, който минаваше покрай развалините на старата селска църквичка, покрай тухления куб на изгорялото училище, което тъжно гледаше към пътя с червените дупки на празните прозорци, през горичката, където се гушеха, скрити под борови клончета, бензовозите, покрай землянката на командния пункт, покрай мъничката дъсчена барака, където над картите и схемите свещенодействуваше „метеорологичният сержант“. Не е малко, ей богу, не е малко!

Мересиев реши да увеличи дневното упражнение на четиридесет и шест рейса, по двадесет и три сутрин и вечер, а утре с пресни сили да опита да ходи без патерици. Това изведнъж го отвлече от мрачните мисли, повдигна духа му, настрои го делово. Вечерта се зае за пътешествието си с такъв подем, че почти не забеляза как се изтърколи тридесетият рейс. Точно в тая минута го спря появилата се с писмо гардеробиерка. Той взе мъничкия плик, адресиран „лично до старши лейтенант Мересиев“. Думата „лично“ бе подчертана и това не се хареса на Алексей. На писмото над обръщението също стоеше пак подчертано: „Само за получателя“.

Алексей се подпря на перваза и разпечата плика и колкото повече четеше дългото послание, написано от Гвоздев през нощта на гарата, толкова по-мрачно ставаше лицето му. Гвоздев пишеше, че Анюта се оказала точно такава, каквато си я представляваха, че в Москва може би няма по-красива от нея, че го посрещнала като свой и още повече му се харесала.

„Но онова, което говорехме с тебе, се случи точно така. Тя е добра. Нищо не ми каза и дори не се издаде. Всичко мина добре. Но нима аз съм сляп, гледам, плаши я проклетата ми муцуна. Уж всичко, е наред, а изведнъж се обърна и забелязвам — гледа ме и като че ли хем й е срамно, хем й е страшно, хем й е жал за мене … Заведе ме в института. По-добре беше да не бях ходил там. Заобиколиха ме студентките, гледат ни … Представяш ли си, оказа се, че те всички ни познават. Анюта всичко им е разказвала за нас… И виждам, че ги гледа някак виновно — значи извинявайте, че съм ви довела такова страшилище. А главното, Альоша, е, че тя не се издава, грижи се за мене, мила е и все говори, говори, сякаш се бои да замълчи. После отидохме у тях. Тя живее сама, родителите й са евакуирани, семейството; изглежда; е почтено. Почна да ме гощава с чай, а самата все гледа отражението ми в чайника и все въздиша. С една дума, чувствувам: не мога, по дяволите! Казвам й направо: така и така значи: «Виждам, че моята външност не ви е по сърце. Че какво, така си е, разбирам и не се обиждам.» Тя потъва в сълзи, аз й казвам: «Не плачете, вие сте добра девойка, всеки ще ви обикне, защо ще похабявате живота си.» После й казах: «Сега ме видяхте какъв красавец съм и хубавичко помислете, пък аз ще замина за своята част, ще ви изпратя адреса си. Ако не се разколебаете, пишете ми.» И казвам й още: «Не се насилвайте, бях — и сега ме няма: война». Тя разбира се: «Не, не, какво говорите» — плаче. В това време обявиха някаква глупава въздушна тревога, тя излезе, а аз изчезнах като дим и право във военното комендантство. Веднага получих назначение. Всичко е в ред, документът е в джоба ми, заминавам. Само че, Альоша, аз още повече се влюбих в нея и как ще живея вече без нея по-нататък — не зная.“

Алексей четеше писмото на приятеля си и му се струваше, че е надзърнал в бъдещето си. Ето точно така ще се случи навярно и с него. Оля няма да го отблъсне, не, не, няма да се откаже и също така великодушно ще поиска да се принесе в жертва, ще се усмихва през сълзи, ще го гали, като скрива в себе си отвращението.

— Не, не, не трябва! Не трябва! — каза високо Алексей. Той бързо докуца до стаята, седна до масата и на един дъх написа картичка до Оля, хладно — делово. Не се реши да й пише истината — майка му е болна, струва ли си да я огорчава с още една скръб. Писа на Оля, че много е мислил над техните отношения, че навярно на нея й е тежко да чака. Колко време още ще продължи войната? А годините минават, младостта си отива. Пък войната е такова нещо, че очакванията могат да отидат напразно. Ами ако го убият и тя овдовее без да е била дори съпруга, или нещо по-лошо: осакатят го и ще трябва да се омъжи за инвалид? Защо? Нека тя не изпуска младостта и по-скоро да го забрави. Може да не му отговаря, няма да се обиди. Той я разбира, макар и това да е! много тежко. Така ще бъде по-добре.

Писмото изгаряше ръцете му. Без да го прочете, той запечата плика, бързо докуца до синята пощенска кутия, тя висеше в коридора до блестящия „титан“^[1] с вряла вода.

Като се върна в стаята, той отново седна до масата. На кого да повери мъката си. На майка си не бива. На Гвоздев? Той наистина би разбрал, но къде е, търси го сега в безкрайната бъркотия на многото фронтови пътища. До полка ли? Но до него ли им е там на щастливците, заети с обикновените боеви работи! На „метеорологичния сержант“. Ето на кого. И той почна да пише, пишеше леко, както леко се плаче на рамото на приятел. Но изведнъж се спря на половината изречение, замисли се, с ожесточение смачка и скъса написаното.

— „Няма по-страшна мъка от мъката на думите“ — насмешливо издекламира Стручков. Той седеше на леглото с писмото на Гвоздев в ръце, което сигурно с безцеремонността си бе взел от нощното шкафче на Алексей и го беше прочел.

— Какво ви е прихванало днес всички? Гвоздев също, ех, че глупак! Момата се намръщила, голяма скръб!… Излишни психологии, като че е брат на Карамазов… Не се ли сърдиш, че съм го прочел? Какви тайни може да има между нас, фронтоваците?

Алексей не се сърдеше. Той мислеше дали утре да изварди пощальона и да вземе писмото си обратно?

Тази нощ Алексей спа тревожно и му се присъни затрупаното с преспи летище и неизвестната конструкция на самолета „Ла-5“ с птичи лапи вместо крака: в кабината уж е влязъл техникът Юра, влязъл и казва, че Алексей „си е отлетял своето“, че сега е негов ред да лети: ту дядо Михайла с бяла риза и мокри долни гащи уж пари Алексей с метличка върху сламата и все се смее: пред сватбата де, не е грях да се понапариш. А после, вече на зазоряване, му се присъни Оля. Тя седеше на обърната лодка, пуснала във водата загорелите си и здрави крачка, лека, тъничка, някак си цялата блести. Уж пазейки се от слънцето с длан, тя се смее и го вика при себе си, а той уж плува към нея по течението, но течението е силно и бурно, дръпна го назад от брега, от девойката. Той работи все по-силно с ръцете, с краката, с всичките си мускули и плува към нея все по-близо и по-близо, вижда вече как вятърът трепти в кичурите на косите й, как блестят по загорялата кожа на краката й капките вода.

На това място се и събуди радостен и просветлен. Събуди се и дълго лежа със затворени очи стараейки се отново да заспи и да върне приятния сън. Но това може да се случи само в детинство. Образът на крехката, загоряла девойка от съня някак изведнъж освети всичко. Без да размисля, без да се отпуска и да развива, както казваше майорът, достоевщина, а да плува към Оля, да плува срещу течението, да плува напред на всяка цена, да положи всички сили — и да доплува. А писмото? Той искаше да отиде при кутията да по-варди за пощальона, но махна с ръка: нека си върви по своя път. Такова писмо няма да изплаши истинската любов. Сега като повярва, че любовта е истинска и че него го чакат весел или тъжен, здрав или болен — какъвто и да е, той почувствува голям подем на силите си.

Сутринта се опита да ходи без патерици. Предпазливо се спусна от леглото. Стана. Постоя, разкрачил крака и безпомощно разперил ръце за равновесие. После, като се придържаше с ръка за стената, направи крачка. Кожата на протезите заскърца. Тялото му се понесе настрана, но той го уравновеси с ръка. Направи втора крачка, все още без да се откъсва от стената. Никога не бе мислил, че е толкова мъчно да се ходи. В детинството си, като момченце, се учеше да ходи на кокили. Качи се на колчета, откъсне гръб от стената — крачка, втора, трета, нещо Неудържимо го дърпа встрани и той скача, а кокилите се търкалят по прашната трева, с която е обрасла улицата на покрайнините. Но върху кокилите е по-лесно, от тях може да се скочи. От протезите не можеш да скочиш. И когато на третата крачка се люшна настрана и кракът му се изви, той се строполи тежко по очи на пода.

За обучаването бе избрал часа за специалните лечения, когато болните от стаята биваха отнасяни в лечебните кабинети. Не повика никого на помощ, допълзя до стената бавно, като се подпираше на нея, изправи се на крака, опипа ударения си хълбок, погледна синината на лакътя, която беше почнала да почервенява, и като стисна зъби, пак направи крачка напред, без да се опира на стената.

Сега, изглежда, бе усвоил тайната. Изкуствените му крака се отличаваха от обикновените преди всичко с липсата на еластичност. Той не знаеше свойствата им и не беше си изработил навик, един вид рефлекс, за да променя положението на крака при ходенето, да пренася тежестта от петата на стъпалото, когато правеше крачката, й отново да премества тежестта на тялото върху петата на следващия крак. И най-после да поставя стъпалата не паралелно, а под ъгъл, с носовете настрана, за да придаде на ходенето по-голяма устойчивост.

Всичко това се придобива от човека в ранното му детство, когато под наблюдението на майката прави първите несигурни крачки с меките си късички крачета. Тези навици се запечатват за цял живот, стават естествен импулс. Но когато човек е надянал протези и естествените пропорции в организма му са се променили, тоя придобит от детинството импулс не помага, а, напротив, затруднява движението. Когато се изработват нови навици, налага се през всичкото време тоя импулс да бъде преодоляван. Много хора, останали без крака, но не притежаващи силна воля, и до старостта си не могат да научат отново изкуството да ходят, което тъй лесно сме вършили в детинството.

Мересиев умееше да постигне своето. Като се справи с грешката, той отново се откъсна от стената и отмествайки встрани носа на изкуствения си крак, стъпи на петата си, после пренесе тежестта на тялото си върху пръстите. Протезата скръцна сърдито. В момента, когато тежестта преминаваше върху пръстите, Алексей рязко отдели от пода втория си крак и го отхвърли напред. Петата тежко тропна на пода. Сега, като пазеше равновесие с ръце, той стоеше сред стаята, без да се реши да направи следващата крачка. Стоеше, клатеше се, като постоянно губеше равновесие, и чувствуваше как студена пот избива между очите му.

В такъв вид го завари Василий Василиевич. Той постоя на вратата, погледна Мересиев, приближи се и го хвана под ръка:

— Браво, пълзачо! А защо сам, без сестра, без санитар? Гордост човешка… Е, нищо, във всяка работа първата крачка е важна, сега си направил най-трудното.

Напоследък бяха направили Василий Василиевич началник на много важно медицинско учреждение. Работата бе огромна, отнемаше му много време. Трябваше да се прости с болницата. Но както и по-рано, старецът се смяташе неин шеф и макар да се разпореждаха в нея вече други, всекидневно се появяваше в стаите, когато намираше време, правеше визитации, даваше консултации. Само че след смъртта на сина си, загубил завинаги предишната си весела и енергична свадливост, на никого вече не викаше, не ругаеше и ония, които го познаваха отблизо, виждаха в това бързо приближаващата се старост.

— Е, Мересиев, хайде двама да се учим. А вие се махнете, махнете се, това не е цирк, няма какво да гледате… Е, свършете визитацията без мене — викна той рязко на придружаващите го. — А сега, гълъбче, хайде раз… Но дръжте се, дръжте се за мене, защо се стеснявате. Дръжте се, аз съм генерал, трябва да ми се подчинявате. Хайде, два, така. Сега на десния. Добре. Левия. Браво!

Прочутият медик весело потри ръце, сякаш, като учеше човека да ходи, беше извършил кой знае какъв важен медицински експеримент. Но такова си беше свойството на характера му — да се увлича от всичко, за което се залавяше, и да влага в него цялата си голяма, енергична душа. Василий Василиевич накара Мересиев да премине цялата стая и когато той, съвсем измъчен, се тръшна на стола, постави стола си до него.

— Е, как е, ще летим ли? Така, така. Сега, батенка, войната е такава, хора с откъсната ръка водят ротата в атака, смъртно ранени тракат с картечници, бункерите закриват с гърдите си… Само мъртвите не воюват. — Старецът посърна, въздъхна. — Пък и те воюват със славата си. Да … Е, да почнем, млади човече.

Когато Мересиев почиваше след втория, рейс из стаята, професорът изведнъж посочи леглото на Гвоздев:

— А тоя, танкистът, как е? Оздравя ли, изписа ли се?

Мересиев каза, че оздравял и е заминал да воюва, само една беда има — обгарянето е обезобразило непоправимо лицето му, особено долната част.

— Вече ви писа? Вече се разочарова, момичетата не го обичат? Че посъветвайте го да си остави мустаци и брада. Сериозно. Ще се прослави и като оригинал, това напълно може да се хареса на девойките!

Във вратата се вмъкна запъхтяна сестрата и съобщи, че звънят от Совнаркома^[2]. Василий Василиевич се повдигна тежко от стола и по това, как се опря при ставането на коленете си с подпухналите си силни, изпръхнали ръце, как тежко изправи гърба си, особено пролича колко се беше съсипал през последните седмици. Вече при вратата се обърна и весело подвикна:

— Та непременно пишете на тоя, как се казваше, на вашия приятел, че съм му предписал брада. Сигурно средство! Шумен успех сред дамите!

А вечерта старият служител от клиниката донесе на Мересиев бастун, великолепен, старинен бастун от черно дърво, с удобна дръжка от слонова кост, с някакви изрязани монограми.

— От професора, от Василий Василиевич: изпраща ви собствения си бастун подарък. Каза да ходите с бастуна.

През тази лятна вечер в болницата беше скучно. И към четиридесет и втора се повлякоха върволици. Съседите отдясно, отляво, дори отгоре идваха да видят професорския подарък.

Бастунът наистина беше хубав.