Борис Полевой
Повест за истинския човек (6)

12

Така пълзя още ден, два или три. Той загуби сметка за времето, всичко се сля в една непрекъсната верига от автоматични усилия. Понякога го обхващаше нещо като дрямка, като унасяне. Той заспиваше, както вървеше, но силата, която го влачеше на изток, бе толкова голяма, че и в полусънно състояние продължаваше бавно да пълзи, докато се натъкнеше на дърво или храст или се спънеше ръката му и той падаше по очи в омекналия сняг. Цялата му воля, всичките му неясни мисли бяха съсредоточени като във фокус в една мъничка точка: да пълзи, да се движи напред на всяка цена.

По пътя той оглеждаше жадно всеки храст, но не намери други таралежи. Хранеше се със заледени боровинки, смучеше мъх. Веднъж му се изпречи голям мравуняк. Той се издигаше в гората като гладка, сресана и измита от дъждовете купчинка сено. Мравките още не бяха се събудили и жилището им изглеждаше мъртво. Но Алексей мушна ръка в тая рохкава купа и когато я измъкна, тя беше покрита с мравки, които здраво се бяха впили в кожата му. И почна да яде тия мравки, като усещаше с наслада в сухата си попукана уста острия и тръпчив вкус на мравчената киселина. Той продължаваше да пъха ръка в мравчената купчина, докато целият мравуняк оживя, разбуден от неочакваното нападение.

Мъничките насекоми яростно се защищаваха. Те изпохапаха ръката на Алексей, устните му, езика му, промъкнаха се под комбинезона и жилеха тялото му, но тия ухапвания му бяха дори приятни. Острият вкус на мравчената киселина го ободри. Почувствува жажда. Между ботруните Алексей забеляза мъничка локвичка мътна горска вода и се наведе над нея. Наведе се — и веднага се отдръпна: от тъмното водно огледало на фона на синьото небе го гледаше страшно, непознато лице. То приличаше на покрит с тъмна кожа череп, обрасъл с нечиста, вече накъдриласе четина. От тъмните очни ями гледаха големи, кръгли, диво блестящи очи, сплъстени кичури коси падаха над челото му.

„Нима това съм аз?“ — помисли Алексей и като се боеше отново да се наведе над водата, не пи, а хапна сняг и запълзя по-нататък на изток, който го привличаше с все същия могъщ магнит.

Влезе да нощува в голяма бомбена яма, заобиколена с жълт бруствер от изхвърления от взрива пясък. На дъното й бе тихо и удобно. Вятърът не се вмъкваше тук, а само шумолеше, като събаряше надолу песъчинки. Звездите отдолу се виждаха необикновено светли и сякаш висяха ниско над главата, а кичестото клонче на бора, което се поклащаше през всичкото време, сякаш бе ръка, която постоянно изтрива и чисти с кърпа тия блестящи пламъчета. Призори стана студено. Скреж покри гората, вятърът промени посоката си и задуха от север, като го превръщаше в лед. Когато мътната закъсняла утрин се промъкна най-после между вейките на дърветата, а гъстата мъгла улегна и малко се разреди, всичко наоколо се оказа покрито с плъзгава ледена корица, а боровата клонка над ямата вече изглеждаше не като ръка, която държи кърпа, а като чуден кристален полилей с дребни висулки. Тия висулки тихо и хладно звъняха, когато вятърът ги разклащаше.

През тая нощ Алексей някак особено отслабна. Той дори не се опита да дъвче борова кора, запас от която носеше в пазвата си: С труд се надигна от земята, сякаш тялото му се бе залепило за нея през нощта. Без да отърсва от комбинезона, от брадата и мустаците си замръзналия по тях лед, той почна да се катери по стената на ямата. Но ръцете безсилно се плъзгаха по замръзналия през нощта пясък. Опита се отново и отново да излезе, но всеки път се смъкваше на дъното на ямата. Всеки път опитите му ставаха по-слаби. Най-после с ужас се убеди, че без чужда помощ няма да може да излезе. Тая мисъл още веднъж го накара да се покатери по плъзгавата стена. Направи само няколко движения и се плъзна, безсилен и немощен.

„Край! Сега вече ми е все едно!“

Той се свря в дъното на ямата, чувствувайки в цялото си тяло този страшен покой, който размеква и парализира волята. С бавно движение извади от джоба на рубашката си изтритите писма, но нямаше сили да ги чете. Измъкна обвитата в целофан снимка на девойката с пъстра рокля, седнала в тревата на цъфнала ливада. Сериозно и тъжно се усмихна и я попита:

— Нима сбогом? — И изведнъж трепна и застана със снимката в ръка: някъде високо над гората, в хладния мразовит въздух, му се счу познат звук.

Той тутакси се събуди от тежката дрямка. Нищо особено нямаше в тоя звук. Той бе толкова слаб, че дори острото ухо на дивото животно не би го отличило от спокойното шумолене на заскрежените върхари на дърветата. Но Алексей го чуваше все по-ясно. По особената свиреща нота той безпогрешно позна, че лети „ишачок“, на какъвто летеше и той.

Бръмченето на мотора се приближаваше, нарастваше, преминаваше ту в свирене, ту в стон, когато самолетът се превърташе във въздуха, и ето най-после високо в сивото небе се появи мъничко, бавно движещо се кръстче, което ту изчезваше, ту отново изплаваше от сивата мъгла на облаците. Ето! виждат се вече червените звезди На крилата му, ето го над самата глава на Алексей, блесна на слънцето с крила и направи лупинг, обърна се и се отправи назад. Скоро бръмченето му затихна, потъна в шума на заскрежената гора с нежно звънтящи от вятъра клони, но на Алексей още дълго се струваше, че чува тоя свирещ тънък звук.

Той си представи, че е в кабината. За миг само, през който човек не би успял дори да изпуши цигара, той щеше да бъде на любимото горско летище. Кой ли летеше? Може би Андрей Дегтяренко бе излязъл на утринно разузнаване. Той обичаше през време на разузнаването да се вдига високо с тайна надежда да срещне противник … Дегтяренко… Самолета … Момчетата…

Усетил в себе си нов прилив на енергия, Алексей огледа заледените стени на ямата. Е, да! Така няма да излезеш, Но не бива да лежиш на хълбок и да чакаш смъртта! Той измъкна камата от ножницата и с бавни, слаби удари почна да сече ледената кора, да изгребва с нокти замръзналия пясък, да прави стъпала. Изпочупи ноктите си, окървави пръстите си, но все по-упорито дълбаеше с ножа и ноктите. После, като се опираше на коленете и ръцете си по тия стъпала ямички, започна бавно да се изкачва. Успя да се добере до насипа. Още едно усилие — да легне бавно на него, да се изкачи. Ала краката му се подхлъзнаха и като удари силно лицето си о леда, се търколи долу. Удари се силно. Но бръмченето на мотора още звучеше в ушите му. Той отново почна да се катери и отново се подхлъзна. Тогава, като огледа критически работата си, залови се да дълбае отново стъпалата, направи краищата на горните по-остри и пак запълзя, като предпазливо напрягаше силите на все по-отслабващото си тяло.

С голям труд се прехвърли през пясъчния насйп, безсилно се търколи от него. И запълзя нататък, накъдето отлетя самолетът, откъдето слънцето се издигаше над гората, като разгонваше мъглата, топеше снега и блестеше в кристалите на поледицата.