Борис Полевой
Повест за истинския човек (27)

4

Потъвайки като в облаци в тези високо вдигнали се в тихия въздух опашки от прах, изтребителите преминаха покрай колоните до предните „вилиси“, на които вероятно пътуваше танковото началство. Небето над колоните бе свободно, а някъде в далечината върху мъгливия край на хоризонта вече се виждаха неравните пушеци на боя. Групата се върна назад и тръгна в колона, извивайки се в дълбокото небе. И в тоя момент на самата линия на хоризонта Алексей забеляза отначало една, после цял рояк ниско висящи над земята чертички. Немци! Те също летяха, като се придържаха близо до земята, и явно се насочваха към опашките от прах, които се виждаха отдалече над червеникавите буренясали ниви. Алексей инстинктивно се обърна. Придружаващият го вървеше след него, като спазваше съвсем малка дистанция. Летецът напрегна слух и някъде отдалече чу глас:

— Тук „Чайка 2“, Федотов, тук „Чайка 2“, Федотов. Внимание! След мене!

Във въздуха, където нервите на летеца са напрегнати до крайния предел, съществува такава дисциплина, че плановете на командира понякога се изпълняват дори преди той да е успял да завърши заповедта си. Докато някъде отдалеч между звъна и свистенето звучаха думите на нова команда, цялата група на двойки, но спазвайки общия стегнат ред, вече зави в обход на германците. Всичко се изостри до крайна степен — зрение, слух, мисъл. Алексей не виждаше нищо освен тия бързо нарастващи пред очите му чужди самолети, не чуваше нищо освен звъна и трясъка в наушниците на шлема, където трябваше да се чуе заповедта. Вместо заповедта той изведнъж чу съвсем ясно глас, който възбудено произнасяше на чужд език:

— Ахтунг! Ахтунг!… „Лафюнф“. Ахтунг!^[1] — викаше сигурно земният немски насочвач, като предупреждаваше своите самолети за опасността.

Прочутата немска въздушна дивизия обикновено, покриваше грижливо полесражението с, гъста мрежа от насочвачи и наблюдатели, които тя през нощта заедно с радиопредавателите своевременно пускаше с парашути в района на предполагаемите въздушни сражения.

И вече по-малко ясен, друг глас, пресипнал и сърдит, избоботи на немски:

— О, доннер веттер! Линкс „Лафюнф“! Линкс „Ла фюнф“!…^[2]

В тоя глас между досадата се дочуваше и лошо скривана тревога.

— „Рихтхофен“, а се страхуваш от „лавочките“ — злорадо избъбра през зъби Мересиев, като гледаше приближаващия се към тях неприятелски строй и като чувствуваше в цялото си стегнато тяло весела лекота, обземащ го възторг, от който косите се изправят на главата.

Той разгледа врага. Бяха щурмови изтребители „фокевулф — 190“, силни, подвижни апарати, които току-що се бяха появили тогава във въоръжението и бяха наречени вече от съветските летци „фоки“.

Числено бяха два пъти повече. Те спазваха оня най-строг ред, с какъвто се отличаваха частите на дивизията „Рихтхофен“, вървяха, като стълбичка на двойки, разположени така, че всяка следваща защищаваше опашката на предната. Като се ползуваше от превъзходството си във височина, Федотов поведе групата си в атака. Алексей вече мислено си избра противника и без да губи от очи останалите, полетя към него, като се стараеше да го държи в кръстчето на мерника. Но някой изпревари Федотов. Нечия група на „якове“ премина от другата страна и стремително атакува немците отгоре — и така успешно, че изведнъж разби строя им. Във въздуха настъпи бъркотия. Двата строя се разпаднаха на отделно сражаващи се двойки и четворки. Изтребителите се стараеха да пресекат противника със струите на картечните изстрели, да преминат зад опашките, да атакуват отстрани.

Двойките се въртяха, гонеха се една друга и във въздуха се залюля заплетено хоро.

Само опитното око можеше да се оправи в тая бъркотия, също така, както само опитният слух можеше да различи отделните звуци, вмъкнали се през наушниците в ушите на пилота. Какво ли само не звучеше в тая минута в ефира: и пресипнала сочна псувня на впусналия се в атака, и вопъл от ужас на ударения, и тържествен вик на победителя, и пъшкане на ранен, и скърцане със зъби на напрягащия се в остър завой, и хъркане при тежкото дишане. Някой, упоен от боя, пееше песен на чужд език, друг изохка по детски и рече „мамо“, някой, сигурно натиснал спусъците, злобно повтаряше: „На ти, на, на, на!“

Набелязаната жертва се изплъзна от прицела на Мересиев. Вместо нея той видя над себе си един „як“^[3], към опашката на който се беше прилепил правокрил, пурообразен „фок“. От крилата на „фока“ вече летяха към „яка“ двете паралелни нишки на изстрелите. Те докоснаха опашката му. Мересиев се хвърли като свещ нагоре на помощ. В някаква частица от секундата над него се мярна тъмна сянка и той се постара да вмъкне дълга струя от всичките си оръдия в тая сянка. Не видя какво стана с „фока“. Видя само, че „якът“ с повредена опашка летеше вече надалеч сам. Мересиев се озърна: не бе ли се изгубил в бъркотията придружаващият го? Не, той вървеше почти до него.

— Не изоставай, старче — рече през зъби Алексей.

В ушите му звънеше, трещеше, пееше, звучаха на два езика викове на тържество и ужас, хъркане, скърцане със зъби, псувни, тежко дишане. Според тия звуци сякаш не се бореха високо над земята изтребители, а сякаш врагове се бяха счепкали в ръкопашен бой и като хъркаха, задъхваха се и напрягаха сили, се търкаляха по земята.

Мересиев огледа небето, като си набелязваше противник, и изведнъж почувствува как за момент тръпки полазиха по гърба му и косите на тила му щръкнаха. Малко по-ниско видя „Ла-5“ и атакуващия го отгоре „фок“. Той не забеляза номера на съветския самолет, но разбра, почувствува, че това е Петров, „Фокевулфът“ се носеше право към него, като стреляше с всичките си оръдия. На Петров му оставаше да живее още някаква частица от секундата. Сражаваха се много близко и Алексей, спазвайки правилата на въздушната атака, не можеше да се хвърли на помощ на приятеля си. Нямаше нито време, нито място да се обърне. Животът на другаря, който висеше на косъм, накара Мересиев да рискува. Той пусна машината си отвесно надолу и натисна ръчката на газа. Самолетът, увлечен от собствената си тежест, умножена с инерцията и с пълната сила на мотора, цял по-трепери от необикновеното напрежение и се спусна като камък, не като камък, а като ракета право към късокрилото тяло на „фока“, като го обливаше със струите на изстрелите си. Като чувствуваше, че от тая безумна скорост, от бързото спускане губи съзнание, Мересиев летеше в пропастта и едва забеляза с потъмнелите си, налети с кръв очи, че някъде пред самото му витло „фокът“ се обви в димния облак на взрива. А Петров? Той изчезна нанякъде. Къде е той? Свален? Скочил? Избягал?

Небето наоколо беше чисто и някъде отдалеч, от невидимия вече самолет, в притихналия ефир звучеше глас:

— Тук — „Чайка 2“ Федотов. Тук — „Чайка 2“ Федотов. Подреждайте се след мен. Отиваме си. Тук — „Чайка 2“ … Сигурно Федотов отвеждаше групата.

След като се бе разправил с „Фокевулфа“ и бе извел машината си от безумното отвесно пикиране, Мересиев дишаше жадно и тежко се наслаждаваше на настъпилия покой, усещайки радостта от преминалата опасност, радостта от победата. Погледна компаса, за да определи обратния път, и се намръщи, като забеляза, че бензинът е малко и едва ли ще стигне до летището. Но в следващата секунда той видя нещо по-страшно от бензиномера и стрелката, която се приближаваше към нулата. Из мъхнатите валма на пухкавия облак, право към него се носеше, бог знае откъде долетял „Фокевулф-190“. Нямаше нито време да мисли, нито накъде да бяга. Враговете полетяха стремително един срещу друг.

Шума от въздушния бой, завързал се над пътищата, по които се придвижваше тилът на настъпващата армия, слушаха не само участниците, намиращи се в кабините на сражаващите се самолети.

На летището на командната радиостанция го слушаше и командирът на гвардейския изтребителен полк полковник Иванов. Сам опитен летец, по звуковете, които се носеха в ефира, той разбра, че боят е разпален, че противникът е силен и упорит и не желае да отстъпи небето. Вестта за тежкия бой, който Федотов водеше, над пътищата, се разпространи бърже из летището. Всички, които можеха, изскочиха от гората на полянката и тревожно загледаха на юг, откъдето трябваше да се върнат самолетите.

Лекарите с престилки изхвръкнаха от трапезарията, още дъвчейки. Санитарните коли с огромни червени кръстове на покривите на каросериите си изпълзяха като слонове из храстите и се приготвиха, забръмчаха с моторите си.

Най-напред, иззад веригата на върховете на дърветата, изскочи и без да прави кръгове, слезе и затича по широкото поле първата двойка — „единичката“ на героя на съветския съюз Федотов и „двойката“ на придружаващия го. Веднага след тях слезе втората двойка. Въздухът над гората продължаваше да бучи от моторите на завръщащите се самолети.

— Седми, осми, девети, десети — брояха на глас стоящите на летището и с все по-голямо напрежение гледаха към небето.

Кацналите апарати излизаха от полето, рулираха към закритията си и веднага замлъкваха. Но два самолета липсваха.

В тълпата на очакващите настъпи тишина. Мъчително бавно премина една минута.

— Мересиев и Петров — тихо каза някой. Изведнъж някакъв женски глас радостно закрещя по цялото летателно поле:

— Лети.

Чу се бръмчене на мотор. Иззад гребена на брезите, като почти ги закачаше със спуснатите си лапи, излетя „дванадесетият“. Самолетът беше изранен, парче от опашката му бе откъснато; счупеният край на лявото му крило трепереше, като се влачеше на стоманеното въже. Самолетът някак странно докосна земята, подскочи високо, кацна и пак подскочи. Така подскача до края на летището и изведнъж спря, повдигнал опашка. Санитарните коли с лекарите, застанали на стъпалата, няколко „вилиса“ и цялата тълпа от очакващи хукнаха към него, но от кабината не се показа никой.

Отвориха капака. Притиснато към седалището, плаваше в локва кръв тялото на Петров. Главата безсилно се бе склонила на гърдите. Лицето бе закрито от влажни руси кичури коси. Лекарите и сестрите разкопчаха ремъците, снеха окървавената, разкъсана от снарядено парче парашутна торба и внимателно свалиха на земята неподвижното тяло. Краката на летеца бяха простреляни, ръката му счупена. Тъмните петна бързо се разливаха по синия комбинезон.

Още тук Петров бе бързо превързан, сложиха го на носилката и почнаха да го качват в колата. Тогава той отвори очи, зашепна нещо, но така слабо, че не можеше да се чуе. Полковникът се наведе над него.

— Къде е Мересиев? — питаше раненият.

— Не е кацнал още.

Пак повдигнаха носилката, но раненият енергично заклати глава и дори се размърда, като се мъчеше да скочи от нея:

— Стойте, не смейте да ме откарвате, не искам! Аз ще чакам Мересиев. Той ми спаси живота.

Летецът протестираше толкова енергично, заплашваше, че ще си смъкне превръзките, та полковникът махна с ръка, извърна се и процеди през зъби:

— Добре, оставете го. Нека почака. Мересиев има гориво най-много за една минута. Няма да умре.

Полковникът следеше как на секундомера му трептеше и се движеше по кръга червената секундна стрелка. Всички гледаха към сивата гора, иззад зъберите на която трябваше да се появи последният самолет. Напрягаха слух. Но освен далечното бучене на канонадата и ударите на кълвача, който чевръсто почукваше наблизо, нищо не се чуваше.

Колко дълго понякога трае една минута!

Враговете летяха един срещу друг с пълна скорост.

„Лавочкин-5“ и „Фокевулф-190“ бяха скоростни самолети. Враговете се приближаваха със скорост, която надминаваше скоростта на звука.

Алексей Мересиев и непознатият му летец от прочутата дивизия „Рихтхофен“ летяха във фронтална атака. Фронталната атака в авиацията трае няколко мига, през които и най-сръчният човек няма да успее да запуши цигара. Но тия мигове изискват от летеца такова нервно напрежение, такова изпитание на всичките му духовни сили, каквото в обикновен бой на земята биха стигнали за сражение през целия ден.

Представете си два бързи изтребителя, които летят един срещу друг с пълната си бойна скорост. Самолетът на врага расте пред очите. Ето той се мярна с всичките си подробности, виждат се крилата му, блестящият кръг на перката, черните точки на оръдията му. Още един миг и самолетите ще се сблъскат и ще се разбият на такива парченца, по които не можеш разпозна нито апарата, нито човека. В този миг се изпитва не само волята на пилота, но и всичките му духовни сили. Оня, който е малодушен, който не може да издържи чудовищното нервно напрежение, който не чувствува в себе си сила да загине за победата, той инстинктивно, ще дръпне ръчката към себе си, за Да прескочи носещия се към него смъртен ураган, и в следващия миг самолетът му ще полети надолу с разпран корем или отсечено крило. Спасение няма за него. Опитните летци знаят отлично това и само най-смелите от тях се решават на фронтална атака.

Враговете бясно летяха един срещу друг.

Алексей разбираше, че срещу него лети не момче от тъй наречения Гьорингов набор, набързо обучен да лети по съкратена програма и хвърлен в боя, за да запуши зеещата празнота в немската авиация, образувала се вследствие огромните загуби на Източния фронт. Срещу Мересиев идваше ас от „Рихтхофен“, на чийто самолет сигурно е изобразена като самолетни силуети не една победа. Този няма да отстъпи, няма да се отклони, няма да офейка от сражението.

— Дръж се, „Рихтхофен“х! — скръцна през зъби Алексей и захапал до кръв устни, стиснал на топка твърдите си мускули, впил очи в целта, с всичката сила на волята си се заставяше да не затвори очи пред летящия срещу него вражески самолет.

Той така се стегна, че му се стори, че зад светлия полукръг на витлото си вижда прозрачния щит На неприятелската кабина, а зад нея — две напрегнато вперени в него човешки очи. Само очи, пламнали от нечовешка омраза. Това бе видение, извикано от нервното напрежение. Но Алексей ясно ги видя. „Край — помисли си той, стиснал още по-силно в твърда буца мускулите си — Край!“ Като гледаше напред, той летеше срещу нарастващия вихър. На германецът също няма да избяга. Край!

Приготви се за моментална смърт. И изведнъж някъде, както му се стори, на разстояние на една ръка от самолета му, германецът не издържа, плъзна се нагоре и когато отпреде му като блясък на светкавица се мярна осветеният от слънцето синкав корем, Алексей натисна изведнъж всичките спусъци, разпра го с три огнени струи. Той веднага направи лупинг и когато земята се понесе над главата му, видя върху нейния фон бавно и безсилно пърхащия самолет. Бясно тържество избухна в него. Той завика:

— Оля! — забрави всичко и започна да чертае във въздуха тесни кръгове, като придружи германеца в последния му път до самата почервеняла от бурените земя, докато той се удари в нея и повдигна цял стълб черен дим.

Едва тогава нервното напрежение на Мересиев премина, вкаменелите мускули се отпуснаха, той почувствува страшна умора и изведнъж погледът му падна на циферблата на бензиномера. Стрелката трепкаше около самата нула.

Бензин имаше за три, най-много за четири минути. До летището обаче трябваше да лети най-малко десет минути, ако не изгуби време и за издигане. Ах, това изпращане на сваления „фок“ до земята. „Хлапе, глупак!“ — ругаеше се той.

Мозъкът му работеше остро и ясно, както бива винаги в минути на опасност при смелите, хладнокръвни хора. Преди всичко да се издигне на максимална височина. Но не с кръгове, не, да се издига, като едновременно се приближава към летището. Добре.

Като постави апарата на нужния курс и видя как земята започна да се отдалечава и постепенно да се обвива с мъгла по хоризонта, продължи вече спокойно да пресмята. На горивото не можеше да се надява. Дори ако бензиномерът лъже малко, бензинът все пак няма да стигне. Да кацне по пътя? Къде? Той мислено си представи целия кратък път. Гъсти гори, блатисти горички, хълмисти поля в зоната на дълговременните укрепления, всички разкопани надлъж и нашир, целите изровени от ями, уплетени от бодлив тел.

— Не, да кацна — значи смърт.

Да скочи с парашут? Това е възможно. Дори веднага! Да отвори капака, да завие, да пусне ръчката, да скочи — и това е. Но самолетът, тая чудесна, чувствителна, пъргава птица! Нейните бойни качества днес три пъти спасиха живота му. Да я захвърли, да я разбие, да я превърне в купчина алуминиеви парчета! Отговорността ли? Не, той не се страхуваше от отговорност. В подобно положение дори се полагаше да скочи с парашут. Но в тоя миг самолетът му се стори като прекрасно, силно, великодушно и предано живо същество, което би било от негова страна гнусно предателство да изостави. И после — още от първите бойни полети да се върне без самолет, да се шляе в резерва в очакване на нов, пак да бездействува в това трескаво време, когато на фронта вече се ражда нашата голяма победа. В такива дни да се скиташ без работа…

— В никакъв случай — гласно рече Алексей, сякаш ядосано отхвърляше направеното му от някого предложение.

Ще лети, докато моторът спре! А после? После ще види.

И той летеше на височина три, после четири хиляди метра, като оглеждаше околността, стараейки се да види някъде поне мъничка полянка. На хоризонта вече неясно се синееше гората, зад която бе летището. Дотам оставаха още петдесетина километра. Стрелката на бензиномера вече не трепти, тя здраво лежи върху точката на предела. Но моторът още работи. С какво ли работи? Още, още по-високо… Така!

Изведнъж равномерното бръмчене, което ухото на летеца не усеща, както здравият човек не усеща биенето на сърцето си, измени тона си. Алексей веднага долови това. Гората вече ясно се виждаше, до нея имаше седем-осем километра, над нея — три-четири. Не е много. Но тонът на мотора вече зловещо се промени. Летецът чувствуваше това с цялото си тяло, като че ли не моторът, а той сам започна да се задушава. И изведнъж това страшно „ких, ких, ких“, което като остра болка прониза цялото му тяло…

Не, нищо. Пак работи равномерно. Работи, работи, ура! Работи! А гората, но ето я вече гората: вече се виждат отгоре върховете на брезите, зелената къдрава пяна, която се люлее под слънцето. Гората. Сега вече е съвсем невъзможно да кацне където и да било, освен на своето летище. Пътищата са отрязани. Напред, напред!

Ких, ких, ких!…

Пак забуча. За дълго ли? Гората е долу? Пътят се вие по пясъка, прав и равен, като пътеката в косата на полковия командир. Сега до летището има още три-четири километра. То е там, зад зъбчестата купчинка, която Алексей сякаш вече вижда.

Ких, ких, ких, ких! И изведнъж стана тихо, толкова тихо, че се чуваше как бръмчат от вятъра подпорите на крилете. Това ли е всичко? Мересиев почувствува как цял изстива. Да скочи? Не, още малко… Той приведе самолета в планиране и почна да се спуща от въздушната височина, като се стремеше да я направи по възможност по-полегата и в същото време да не дава на самолета да се завърти в свредел.

Колко е страшна във въздуха тая абсолютна тишина! Такава тишина, че се чува как пука изстиващият мотор, как кръвта бие в слепите очи и шуми в ушите от бързото намаляване на височината. И как бързо лети земята насреща, сякаш огромен магнит я привлича към самолета!

Ето края на гората. Ето мярна се в далечината зад него изумруденозеленото петно на летището. Късно ли е? Спряло на полуоборот, виси витлото. Колко е страшно да го виждаш, когато летиш. Гората е вече близо. Краят ли е? … Нима тя наистина няма да узнае какво се бе случило с него, какъв нечовешки труден път премина той през тия осемнадесет месеца, че все пак успя да постигне своето, стана истински, да, истински човек, за да се разбие сега така глупаво, когато всичко се сбъдна?

Да скоча ли? Късно е! Гората лети и върховете й се сливат в непрекъснати зелени платна. Някъде вече е виждал нещо подобно. Къде? Аха, тогава, през пролетта, при оная страшна катастрофа. Тогава също така се носеха зелените платна под крилата му. Последно усилие, ръчката към себе си…

Ушите на Петров бучаха от загубата на кръв. Всичко — и летището, и познатите лица, и златните вечерни облаци — изведнъж почна да се клати, бавно да се обръща, да се разлива. Той помръдваше ранения си крак и острата болка му връщаше съзнанието.

— Не е ли пристигнал? …

— Още не. Не говорете — му отвръщаха.

Нима той, Алексей Мересиев, който днес като крилат бог, по невъобразим начин, изникна изведнъж пред немеца в същия миг, когато Петров смяташе, че всичко е свършено, сега лежи някъде там, на тая страшна, изранена и разръфана от снарядите земя като безформена купчина обгоряло месо? И никога вече старши сержант Петров няма да види черните, малко палави, добродушно насмешливи очи на своя водач. — Никога?…

Командирът на полка спусна ръкава на рубашката си. Часовникът вече не му трябваше. Като приглади с две ръце гладко сресаната си коса, командирът проговори с някакъв безизразен глас:

— Свършено е вече.

— И никаква надежда ли няма? — попита го някой.

— Край. Бензинът се е свършил. Може би е кацнал някъде или е скочил… Хей, дигнете носилката!

Командирът се обърна и почна да подсвирва нещо, като грубо бъркаше мелодията. Петров отново почувствува в гърлото си надигащата се топка, толкова гореща й твърда, че можеше да го задуши. Чу се странен кашлящ звук. Хората, които все още стояха мълчаливи сред летището, се огледаха и в същия миг извърнаха глави: раненият летец ридаеше на носилката.

— Та носете го де, тоя дявол — извика командирът с чужд глас и бързо тръгна нататък, като извръщаше глава от тълпата и присвиваше очи, сякаш духаше силен вятър.

Хората започнаха бавно да се разотиват. И точно в тоя миг над гората съвсем беззвучно, като сянка, драсна с колелата си върховете на брезите самолет. Той се плъзна като привидение над главите, над земята и сякаш привличан от нея, докосна тревата едновременно и с трите си колела. Чу се глух звук, хрущенето на чакъла и съскането на тревата — и това бе толкова необикновено, защото летците никога не го чуват сред бръмченето на работещия мотор. Всичко стана така неочаквано, че никой не разбра какво именно бе се случило, макар произшествието да бе само по себе си обикновено; бе кацнал самолет и именно „единадесетият“, точно оня, който всички толкова очакваха.

— Той! — зарева някой с такъв бесен и неестествен глас, че изведнъж всички се опомниха от вцепенението.

Самолетът вече намаляваше хода си, скръцна със спирачките и се спря на самия край на летището, пред стената на къдравите, белеещи се стъбла на младите брези, осветени от оранжевите вечерни лъчи.

От кабината пак никой не се показа. Хората тичаха към самолета с всички сили, задъхвайки се и предчувствувайки нещо лошо. Командирът на полка дотича пръв, скочи леко на крилото, отвори капака и погледна в кабината. Алексей Мересиев седеше в кабината без шлем, блед като платно и се усмихваше с безкръвните си и съвсем посинели устни. От долната прехапана устна течаха по брадата му две струйки кръв.

— Жив? Ранен?

Леко усмихнат, той гледаше полковника със смъртно уморени очи:

— Не, цял-целеничък. Изплаших се много… Пет-шест километра изкарах без бензин.

Летците шумяха, поздравяваха го, стискаха му ръцете.

Алексей се усмихваше:

— Братчета, не трошете крилата. Може ли така? Виж, наведоха се… Аз ей сега ще изляза.

В това време той чу някъде отдолу, иззад тия нависнали над него глави, познат, но толкова слаб глас, сякаш идваше някъде много отдалеч:

— Альоша, Альоша!

Мересиев изведнъж се съживи. Той скочи, повдигна се на ръцете си, изхвърли от кабината тежките си крака, като едва не събори някого, и се намери на земята.

Лицето на Петров се сливаше с възглавницата. В хлътналите му и потъмнели очи бяха застинали две едри сълзи.

— Старче! Жив ли си?… Ех, ти, дяволе дългоопашати! Летецът тежко падна на колене пред носилката, прегърна безсилно клюмналата глава на другаря си, погледна в сините му, страдащи и едновременно светещи от щастие очи.

— Жив ли си?

— Благодаря, Альоша, ти ме спаси. Ти си такъв, Альоша, такъв…

— Та отнесете най-после ранения, дявол да ви вземе, какво сте зяпнали! — долетя някъде отблизо гласът на полковника.

Командирът на полка стоеше настрана, дребничък, жив, като се поклащаше на здравите си крака, обути в тесни, лъснати ботуши, които се подаваха от панталона на синия му комбинезон.

— Старши лейтенант Мересиев, доложете за полета. Имате ли свалени?

— Тъй вярно, другарю полковник. Два „фокевулфа“.

— Обстоятелствата?

— Единият — при вертикална атака. Висеше на опашката на Петров. Вторият във фронтална атака на три километра северно от мястото на общото сражение.

— Зная. Наблюдателят току-що ми докладва… Благодаря.

— Служа… — искаше по устав да „отсече“ Алексей, но командирът, винаги така придирчив, който много държеше на устава, го прекъсна с приятелски тон:

— Е, отлично! Утре приемете ескадрилата вместо… Командирът на трета ескадрила не се завърна днес в базата.

Те тръгнаха към командния пункт пешком. Тъй като полетите за днес бяха свършени, цялата тълпа се повлече след тях. Зеленото хълмче на командния пункт бе вече близо, когато оттам изтича насреща им дежурният офицер. Както се бе засилил, той се спря пред командира, гологлав, радостен, отворил уста да каже нещо. Полковникът го прекъсна със сух, рязък глас:

— Защо сте без фуражка? Да не сте ученик в междучасие?

— Другарю полковник, разрешете да доложа — като застана мирно и едва си поемаше дъх, произнесе развълнуваният лейтенант.

— Е?

— Нашият съсед, полковият командир на „яковете“, моли да се явите на телефона …

— Съседът ли? Е, и какво иска? Полковникът чевръсто изтича към землянката.

— Там за тебе… — беше почнал да говори дежурният на Алексей, но отдолу се чу гласът на командира.

— Мересиев, елате при мене!

Когато Мересиев застана до него, облегнал ръце по шевовете, полковникът закри с ръка слушалката и се нахвърли върху него:

— Защо ме лъжете? Съседът звъни и пита: „Кой от твоите лети на «единадесетката»?“ „Старши лейтенант Мересиев“ — казвам. А той: „Ти колко свалени си му записал днес?“ Отговарям: „Два“. „Запиши му, казва, още един: той днес откъсна един «фокевулф» от опашката ми. Аз, казва, сам видях, когато оня се заби в земята“. Е? А вие защо мълчите? — полковникът гледаше намръщено Алексей и мъчно можеше да се разбере шегува ли се, или се сърди сериозно. — Имаше ли такова нещо?… Е, обяснете се сами, на ти го. Ало, слушаш ли? Старши лейтенант Мересиев е на телефона. Предавам слушалката.

На ухото му забръмча непознатият дрезгав бас:

— Е, благодаря, старши лейтенант. Първокласен удар, отлично, спаси ме. Да. Аз го изпратих чак до земята и го видях как се заби… Водка пиеш ли? Ела на моя команден пункт, имам цял литър. Е, благодаря, стискам ти ръката. Действувай!

Мересиев сложи слушалката. Той бе толкова уморен от всичко преживяно, че едва стоеше на краката си. Мислеше само как по-скоро да се добере до „къртичното градче“, до землянката си, да свали протезите и да се изтегне на леглото. Като се повъртя неловко край телефона, той бавно се отправи към вратата.

— Къде отивате? — командирът му препречи пътя — той! хвана ръката на Мересиев и здраво, до болка я стисна със сухата си мъничка ръка. — Та какво да ви кажа! Юнак! гордея се, че имам такива хора… Е още какво? Благодаря… Та нима тоя, вашият приятел Петров, е лош? А останалите… Ех, с такъв народ няма да загубим войната!…

Той още веднъж стисна до болка ръката на Мересиев.

Мересиев стигна до землянката си едва през нощта, но не можа да заспи. Той обръщаше възглавницата, броеше до хиляда и обратно, спомняше си познатите, чиито презимена започваха с буквата „А“, после с буквата „Б“ и тъй нататък, гледаше, без да мигне, мъжделивото пламъче на лампичката, но всичките тия по сто пъти повтаряни начини за заспиване днес не действуваха. Щом Алексей затваряше очи, почваха да му се мяркат ту ясно, ту едва различими в мъглата познатите образи: загрижено гледаше към него под сребърните си вежди дядо Михайла, добродушно мигаше с „кравешките“ си ресници Андрей Дегтяренко, хокайки някого, Василий Василиевич сърдито тръскаше побелялата си „грива“; усмихваше се с всичките си войнишки бръчици старият снайперист; от белия фон на възглавницата гледаше към Алексей с умните си, проницателно-насмешливи, всичко схващащи очи восъчното лице на комисаря Воробьов; мяркаха се огнените коси на Зиночка, които се развяваха на вятъра; усмихваше се и подмигваше съчувствено и ласкаво мъничкият инструктор Наумов. Колко прекрасни приятелски лица го гледаха, усмихваха му се от мрака, като събуждаха спомени, пълнеха с топлота и без това препълненото му сърце! Но ето сред тия приятелски лица изникна и изведнъж ги закри лицето на Оля, слабичкото лице на момиченцето в офицерска рубашка, с големи уморени очи. Алексей го видя толкова ясно и осезаемо, сякаш девойката наистина застана пред него — такава, каквато Алексей никога не бе я виждал. Това видение бе толкова реално, че той дори се привдигна от леглото.

Какъв ти сън! Чувствувайки прилив на радостна енергия, Алексей скочи на нара, запали „сталинградката“, откъсна лист от тетрадката и като наостри края на молива върху подметката си, започна да пише.

„Скъпа моя! — пишеше той неразбрано, като едва успяваше да запише бързо летящата мисъл. — Днес свалих трима немци. Но работата не е там. Някои мои другари правят това сега почти всеки ден. Аз не бих почнал да ти се хваля с това… Скъпа моя, далечна, любима! Днес искам, имам право сега да ти разкажа всичко, което се случи с мене преди осемнадесет месеца и което, разкайвам се, много се разкайвам, скривах от тебе. А ето сега най-после реших…“

Алексей се замисли. Зад дъските, с които бе обкована землянката, цвърчаха мишки, като събаряха сухия пясък. През незакрития вход Заедно със свежия и влажен аромат на брезите и цъфналите треви се чуваше леко заглушената неудържима славеева песен. Някъде наблизо зад дола, навярно край палатката на офицерската столова, мъжки и женски глас заедно и замислено пееха „Калина“. Смекчена от разстоянието, мелодията придобиваше в нощта особена нежна прелест, будеше в душата радостна тъга — тъга на очакване, тъга на надежда.

Далечните глухи гърмежи на канонадата, които сега едва-едва долитаха до това военно летище, оказало се изведнъж в дълбокия тил, не заглушаваха нито тая песен, нито славеевите трели, нито тихото сънливо шумолене на спящата гора.