Борис Полевой
Повест за истинския човек (25)

10

Остатъка от зимата и ранната пролет Мересиев прекара в школата за преподготовка. Това бе старо, постоянно училище за военни летци с отлично летище, с чудесно общежитие; богат клуб, на сцената на който гостуващи трупи от московските театри даваха понякога импровизирани представления. Тая школа също бе препълнена, но в нея свято се спазваше довоенният ред и трябваше да се следи най-внимателно дори за дреболии във формата, защото за непочистени ботуши, за откъснато копче на реглана или за това, че в бързината си запасал летателния планшет над поясока следваше по заповед на коменданта да „блъскаш“ два-три часа в строева подготовка.

Голямата група летци, в която бе зачислен и Алексей Мересиев, се обучаваше на новия тогава съветски изтребител „Ла-5“. Подготовката се водеше сериозно, изучаваха се моторите, материалната част, минаваше се техниката. Като слушаше лекциите, Алексей оставаше поразен от това, колко далече е отишла съветската авиация за сравнително късото време, което той прекара вън от армията. Онова, което до началото на войната изглеждаше смело новаторство, сега бе безнадеждно остаряло. Пъргавите „лястовички“ и леките „мигове“, приспособени за боеве на голяма височина, които изглеждаха в началото на войната шедьоври, се изваждаха от употреба. В замяна на тях съветските заводи пускаха родените вече през дните на войната, изработени за баснословно кратък срок, последни модели великолепни „яки“, станалите на мода „Ла-5“, двуместните „илове“, тия летящи танкове които се плъзгаха над самата земя и сееха право върху главите на враговете бомби и куршуми, и снаряди, които бяха получили вече в германската армия паническото прозвище „шварце тод“, т.е. „черна смърт“. Новата техника, родена от гения на борещия се народ, бе усложнила извънредно много въздушния бой и изискваше от летеца не само да познава машината си, не само да има дръзка непреклонност, но и да умее бързо Да се ориентира над полето на боя, да разчлени въздушното сражение на съставните му части и на своя отговорност и риск, често без да чака команда, да взема и изпълнява бойни решения.

Всичко това бе необикновено интересно. Но на фронта се водеха жестоки, нестихващи настъпателни боеве и по време на лекции, седнал във високата светла класна стая, зад удобните черни учебни маси, Алексей Мересиев тежко и мъчително тъгуваше за фронта, за бойната обстановка. Той се бе научил да сподавя физическата „болка“ Умееше да се заставя да извършва невероятни неща. Но и той не намираше сили да потисне тая безпричинна тъга от принудителното безделие и понякога по цели седмици скиташе из школата мълчалив, разсеян и ядосан.

У За щастие на Мересиев в същата школа бе изпратен за преподготовка и майор Стручков. Те се срещнаха като стари приятели. Стручков дойде в школата две седмици по-късно, но изведнъж се срасна със своеобразния и делови бит, приспособи се към необикновената й за военно време строгост, стана за всички свой човек. Той изведнъж разбра настроението на Мересиев и когато след вечерното измиване се разотиваха по спалните, той го мушна в ребрата:

— Не тъгувай, момко, и ние ще влезем пак във войната. Виж още колко има до Берлин: крачат ли, крачат! Ще се извоюваме. До насита ще се извоюваме!

За тия два-три месеца, през които не бяха се виждали, майорът забележимо, както се казва в армията, се бе „поддал“, бе се отпуснал, застарял.

В края на зимата летците от курса, в който се учеха Мересиев и Стручков, почнаха летателната практика. Още преди това тоя „Ла-5“, мъничък, късокрил самолет, който по формата си приличаше на крилата рибка, бе добре известен на Алексей. Честичко през почивките той отиваше на летището и гледаше как с къс разгон излитаха и как изведнъж се издигаха в небето тия самолети, как се обръщаха във въздуха, като лъщяха на слънцето със синкавото си коремче. Приближаваше се до самолета, оглеждаше го, милваше с ръка крилото му, потупваше го по страната, сякаш това не бе апарат, а добре гледан красив, чистокръвен кон. Но ето че групата излезе на старта. Всеки се стремеше по-скоро да изпробва силите си и се почна сдържано надпреварване.

Инструкторът повика пръв Стручков. Очите на майора светнаха, той се усмихваше закачливо, като си подсвиркваше нещо възбудено, докато затягаше ремъците на парашута и затваряше кабината. После моторът забуча страшно, самолетът се откъсна от мястото си и ето вече бягаше по летището, оставяйки зад себе си опашка от снежен прах, която светеше на слънцето като дъга; ето че увисна във въздуха и блесна с крилата си в слънчевите лъчи. Стручков описа над летището остра дъга, направи няколко красиви завоя, преобърна се през крилото, направи майсторски, с истинска изящност целия комплекс задължителни упражнения, скри се от погледите и изведнъж: изскочи иззад покрива на школата и бръмчейки с мотора с пълна скорост се понесе над летището, като едва не закачи фуражките на курсистите, които чакаха на старта. Пак изчезна, после се появи и вече солидно заслиза, за да кацне майсторски на три точки. Стручков изскочи от кабината възбуден, ликуващ, палав като момче, чиято шега бе успяла!

— Не самолет — цигулка, ей богу, цигулка — викаше той, като прекъсваше инструктора, който го мъмреше за безразсъдството му. — На нея можеш да свириш Чайковски… Ей богу. Живеем, Альошка! — и той сграбчи Мересиев в силните си прегръдки.

Самолетът наистина бе хубав. С това бяха съгласни всички. Но когато дойде ред до Мересиев и той, прикрепил с каишките протезите си към педалите на управленйето, се издигна във въздуха, изведнъж почувствува, че тоя кон за него, безногия, е твърде буен и изисква особена предпазливост. Откъсвайки се от земята, той не усети оня чудесен, пълен контакт с апарата, който дава и радостта от полета. Това бе отлична конструкция. Машината чувствуваше не само всяко движение, но и потреперването на ръката, която лежи на кормилото, отпечатвайки го тоз час със съответно движение във въздуха. С отзивчивостта си тя наистина приличаше на хубава цигулка. И точно тук Алексей почувствува с цялата острота непоправимостта на своята загуба, неподвижността на протезите си и разбра, че при управлението на тая машина дори най-добрите протези при най-голяма тренировка не ще заменят живия, чувствителен, еластичен крак.

Самолетът леко и гъвкаво пронизваше въздуха, послушно отговаряше на всяко движение на ръчното управление. Но Алексей се страхуваше от него: Той видя, че при острите завои краката закъсняват, не се достига онова строго съгласуване, което се изработва у летеца като особен род рефлекс. Това закъснение можеше да хвърли чувствителния апарат в свредел и да стане съдбоносно. Алексей се чувствуваше като спънат кон. Той не бе страхлив, не, той не трепереше за живота си и излетя дори без да провери парашута. Но се страхуваше, че най-малката му грешка ще го заличи завинаги от изтребителната авиация, завинаги ще затвори пред него пътя към любимата професия. Той внимаваше двойно повече и кацна с апарата съвършено разстроен, като и тук поради неподвижността на краката си направи такъв „козел,“, че апаратът няколко пъти нескопосно подскочи по снега.

Алексей излезе от кабината мълчалив, начумерен. Другарите му и дори сам инструкторът, като си кривяха душите, с надпреварваха да го хвалят и поздравяват. Такава снизходителност само го обиди. Той махна с ръка и мълком закуца през снежното поле към сивата сграда на школата, като се клатеше тежко и влачеше краката си. Да се окаже неспособен сега, когато вече беше седнал в изтребител, бе най-тежката катастрофа след онова мартенско утро, когато простреляният му самолет се удари във върховете на боровете. Алексей пропусна обеда, не дойде на вечеря. Въпреки правилата на школата, които най-строго забраняваха оставането през деня в спалните, той лежеше с обувки на леглото, подложил ръце под главата си, и никой — нито дежурният по школа, нито дори минаващите оттам командири, които знаеха мъката му — не се решаваше да му направи бележка. Дойде Стручков, опита се да го заговори, но не получи отговор и си отиде, съчувствено поклащайки глава.

Скоро след Стручков, почти веднага след него, в спалнята, където лежеше Мересиев, влезе заместник-политическият комисар на школата, подполковник Капустин, нисичък и нескопосен човек с големи очила, с лошо скроена военна униформа, която седеше като чувал на него. Курсистите обичаха да слушат лекциите му по международното положение, защото тоя човек с нескопосна външност изпълваше сърцата на слушателите си с гордост, че те участвуват във великата война. Но не можеха да привикнат към него като към началник, смятайки го за цивилен човек, случаен в авиацията, които не разбираше нищо от авиационното дело. Без да обръща внимание на Мересиев, Капустин огледа стаята, помириса въздуха и изведнъж се разсърди:

— Кой дявол е пушил тук? Нали има пушалня? Другарю старши лейтенант, какво значи това?

— Аз не пуша — равнодушно отговори Алексей, без да изменя позата си.

— А защо лежите на леглото? Не знаете ли правилата? Защо не станахте, когато влезе старши началник?… Станете.

Това не бе команда. Напротив, бе казано съвсем по граждански, спокойно, но, Мересиев неохотно се подчини и застана мирно до леглото.

— Правилно, другарю старши лейтенант — поощри го Капустин. — А сега седнете и ще се посъветваме.

— За какво?

— Ами за това, какво да правим с вас. Да бяхме излезли оттук? Мене ми се иска да запуша, а тук не бива.

Те излязоха в полутъмния коридор, оскъдно осветен от синята светлина на затъмнените лампи, и се спряха до прозореца. В устата на Капустин задимя лула. Когато тя се разгаряше при всмукванията, лицето му, широко и замислено, за миг изплаваше от полумрака.

— Аз се каня днес да поискам сметка от инструктора на вашата група.

— Защо?

— За това, че ви пусна в зоната, без да е получил разрешение от командуването на школата … Е да, защо ме гледате? Собствено аз трябва и от себе си да поискам сметка, че досега не съм поговорил с вас. Все нямах свободно време ме, а се канех… Е добре. Ето какво, Мересиев, не е толкова проста работа да летите вие, да. За това и ще накастря, изглежда, инструктора.

Алексей мълчеше. Какъв човек стоеше до него, пухкайки с лулата? Бюрократ, който смяташе, че някой е нарушил пълномощията му, като не го е уведомил навреме, че в живота на школата е станало необикновено събитие? Формалност, намерил в правилата за подбиране на летателния състав параграф, който забранява да се допускат във въздуха хора с физически недостатъци? Или просто чудак, който се залавя за първия повод, за да покаже властта си? Какво му става, защо дойде, когато и без него е толкова отвратително на душата му, че му иде да си метне въжето на врата.

Мересиев цял настръхна вътрешно, едва се въздържаше. Но месеците, прекарани в нещастия, го бяха научили да се въздържа от бързи изводи, а и в самия тоя нескопосан Капустин имаше нещо неуловимо, което му напомняше за комисаря Воробьов, когото Алексей мислено наричаше истински човек. Огънчето в лулата пламваше и гаснеше, показваше се от синята мъгла и пак се разтапяше в нея едрото широконосо лице с умни проницателни очи.

— Виждате ли, Мересиев, аз не искам да ви правя комплимент, но ако щете вярвайте, вие сте единственият човек в света, който е управлявал без крака изтребител. Единственият. — Той погледна през дупката на мундщука слабата светлина на лампичката и загрижено поклати глава. — Аз не говоря сега за стремежа ви да се върнете в бойната авиация. Това е, разбира се, подвиг, но в него няма нищо особено. Сега времето е такова, че всеки прави за победата всичко, което може… Но какво й стана на тая проклета лула?

Той отново се залови да човърка мундщука и изглеждаше цял потънал в тая работа, а Алексей, разтревожен от неясни предчувствия, сега вече нетърпеливо чакаше какво ще му кажат. Като не преставаше да се занимава с лулата, Капустин продължи, без да го е грижа какво впечатление предизвикват думите му.

— Тук работата не се отнася до вас, до старши лейтенанта Алексей Мересиев. Работата е там, че вие без крака достигнахте майсторство, което досега, по целия свят се смята достъпно само за напълно здравия човек, и то едва ли не на стоте един. Вие не сте просто гражданинът Мересиев, вие сте велик експериментатор… Аха, отпуши се най-после. С какво ли я бях запушил?… Така че и ние не можем, нямаме право, разбирате ли, нямаме право да се отнасяме с вас като с обикновен летец. Вие сте намислили важен експеримент и ние сме длъжни да ви помогнем с всичко, с което можем. А с какво? Е, кажете вие сами: с какво можем да ви помогнем?

Капустин пак напълни луличката си, запуши и пак червеният отблясък от нея ту се разпалваше, ту се загасваше и измъкваше от тъмнината и пак връщаше в нея това едро и широконосо лице.

Капустин обеща да се споразумее с началника на школата да увеличи числото на полетите на Мересиев и предложи на Алексей сам да изработи програма за тренировка.

— Да, но колко бензин ще отиде за това? — повайка се Алексей, като се учудваше колко просто и делово тоя мъничък некрасив човек разреши съмненията му.

— Бензинът е важен продукт, особено сега. Мерим го на кубически сантиметри, но има нещо по-скъпо и от бензина — и Капустин се зае старателно да йзчуква о тока си топлата пепел от извитата си луличка.

От следващия ден Мересиев почна да се тренира отделно. Той работеше не само с упорство, както тогава, когато се учеше да ходи, да тича, да танцува. Бе го обхванало вдъхновение. Стараеше се да анализира техниката на полета, да обмисли всичките му подробности, да го разложи на най-дребни движения и да разучи всяко движение поотделно. Сега изучаваше, именно изучаваше онова, което в младините си бе постигнал стихийно; стигаше с ума си до онова, което по-рано придобиваше чрез опита, чрез навика. Като разчленяваше мислено процеса на управлението на самолета на съставните му движения, той си изработваше особен похват за всяко от тях, като пренасяше усещането на работата от стъпалата върху коленете.

Това бе много трудна, усърдна работа. Резултатите от нея бяха толкова малки, че дори не се долавяха. И въпреки това Алексей чувствуваше, че с всеки полет самолетът сякаш все повече и повече се срастваше с него, ставаше по-послушен.

— Е, как е работата, маестро? — питаше го при срещите Капустин.

Мересиев повдигаше палеца си. Той не преувеличаваше. Работата растеше, макар и не много бързо, но сигурно й твърдо й което е най-важното, в резултат на тия тренировки Алексей престана да се чувствува в самолета като несръчен, слаб конник, който язди буен и бърз кон. Той отново вярваше в майсторството си. Това сякаш — се предаваше и на самолета и той като живо същество, като кон, който чувствува здравата ръка и острите шпори на добрия ездач, ставаше все по-покорен. Апаратът постепенно разкриваше пред Алексей всичките си летателни качества.

Някога в детинството Алексей започна да се учи на кънки върху първия, гладък, прозрачен и незаякнал лед, стегнал волжкия залив. Собствено той нямаше кънки. Кънките не бяха за джоба на майка му и ковачът, когото тя переше бельото, му направи по нейна молба мънички дървени трупчета с металически шини от дебел тел и дупки отстрани.

С помощта на връвчица и клечици Алексей прикрепяше тези трупчета към едни стари позакърпени валенки. С тях той отиде на залива — на тънкия, потъващ под краката лед, който звучно и мелодично пращеше и по който надлъж и нашир с викове и шум се плъзгаха дечурлигата от камишинските покрайнини. Момчетата препускаха като дяволи, гонеха се един друг, скачаха с кънките и танцуваха. Отстрани това изглеждаше проста, лесна работа. Но щом Алексей стъпи в залива, ледът веднага се изплъзна изпод него и падна много лошо по гръб.

Момчето веднага скочи на крака, като се страхуваше да покаже пред другарите си, че се е ударило. То се пазеше да не падне назад и като движеше краката си, се наклони напред, но веднага падна на носа си. Пак скочи, постоя на треперещите си крака, като размисляше какво се бе случило и се вглеждаше в движението на другите. Сега то знаеше, че не бива много да се навежда напред, но не бива и да се наклонява назад. Като се стараеше да се държи право, то пристъпи встрани и падна на хълбока си. Така пада и става до вечерта и се върна у дома от пързалката за огорчение на майка си цяло в сняг и с подкосяващи се от умора крака.

На другата сутрин пак отиде на пързалката. Той вече правеше доста уверени движения с краката, по-малко падаше, можеше, като се затича, да се пързаля няколко метра, но както и да се стараеше, както и да се напъваше, колкото и да стоеше на леда от сутрин до вечер, нищо повече не научи…

Но ето че веднъж — Алексей завинаги запомни този мразовит, бурен ден, когато вятърът на ивици навяваше сух сняг по полирания лед, направи някакво сполучливо движение и изведнъж, неочаквано за себе си, се за плъзга, заплъзга се силно, все по-уверено и по-уверено с всяко ново обръщане. Онова, което незабелязано бе трупал в себе си, когато падаше и се удряше, като повтаряше все отново опитите си — всичките тия малки навици, придобивани от него, сякаш изведнъж се превърнаха в цялостен навик и той уверено заработи с краката, като чувствуваше как цялото му тяло, цялото му детско, палаво, упорито същество ликува и се радва.

Така се случи с него и сега. Много и упорито летя тои, като се стремеше да се слее отново със самолета, да го почувствува през метала и кожата на протезите. Понякога почваше да му се струва, че ще успее. Той се радваше, пускаше самолета в някаква сложна фигура, но изведнъж усещаше, че движенията му са нервни, самолетът сякаш се дръпваше, преставаше да се подчинява и почувствувал тъгата на изгасналата надежда, Алексей пак се залавяше за скучните си тренировки.

Но ето че веднъж, през един топъл мартенски ден, когато летището за една сутрин изведнъж потъмня и топящият се сняг се слегна така, че самолетите оставяха по него дълбоки бразди, Алексей излетя на своя изтребител в зоната. Вятърът при издигането бе насрещно-страничен, той отнасяше самолета и през всичкото време трябваше да го изправя. И точно тук, връщайки самолета в курса, Мересиев изведнъж почувствува, че апаратът му е послушен, че го усеща с цялото си същество. Това усещане се мярна като светкавица.

Отначало Алексей не повярва. Твърде много разочарования бе преживял, за да повярва веднага на щастието си.

Той направи стръмен и дълбок десен завой. Самолетът беше покорен и точен. Алексей почувствува същото онова, което като дете преживя някога на волжкото заливче върху тънкия, силно пукащ лед. Намръщеният ден сякаш изведнъж се проясни. Сърцето му заби радостно, той почувствува как шията му леко се вцепени от познатия хлад на вълнението.

Всичките изводи от упоритите му тренировки бяха закрити зад някаква невидима черта. Той бе прекрачил тая черта и сега леко, без напрежение, жънеше плодовете на тежкия труд през многото дни. Успял бе в главното, което толкова дълго му избягваше; сля се със самолета си, почувствува го като продължение на собственото си тяло. Дори безчувствените му и неподвижни протези не пречеха сега на това сливане. Като усещаше в себе си пристъпите на нарастваща радост, Алексей направи няколко дълбоки виража, направи лупинг и щом излезе от него, пусна апарата в свредел. Земята се завъртя с писък бясно и летището, и сградата на школата, и куличката на метеорологичната станция с надутия шарен ръкав и всичко това се сля в непрекъснати кръгове. Той уверено изведе самолета от свредел, направи лупинг. Едва сега прочутият в ония дни „Ла-5“ разкри пред летеца всичките си явни и скрити качества. Какъв апарат беше той в опитни ръце! Отговаряйки точно на всяко движение, той леко чертаеше най-сложните фигури, като свещ се издигаше нагоре — цялостен, ловък, бърз.

Мересиев излезе от самолета и се залюшка като пиян, с лице, плувнало в безсмислена усмивка, без да вижда пред себе си разярения инструктор, без да слуша караницата му. Нека ругае! „Арест?“ Добре, той е готов да прекара полагащото се време в ареста. Нима сега не е все едно? Ясно е: той е летец (добър летец), какво от това, че тренировките му похабиха свръх нормата скъпоценен бензин. Той ще върне този бензин стократно, само по-скоро да отиде на фронта, на бой.

В общежитието го чакаше още една радост. На възглавницата му лежеше писмо от Гвоздев. Къде, колко и в чии джобове беше лежало то, докато е търсело получателя; мъчно можеше да се установи, тъй като пликът бе измачкан; изцапан, просмукан с масло. Но писмото пристигна в чист плик, надписано с ръката на Анюта.

Танкистът пишеше на Алексей, че с него се е случила; твърде мръсна история. Ранен е в главата — и от какво? От крилото на германски самолет. Сега лежи в корпусната болница, от която впрочем тия дни се кани да излезе. А това невероятно; произшествие се случило така. След като шеста германска армия била отрязана и обкръжена при Сталинград, техният корпус пробил фронта на отстъпващите германци и като се промъкнал през образувания пробив, насочил се с всичките си танкове през степите към германския тил. Гвоздев командувал в този поход танкова дружина.

Весел поход било това! Стоманената колона се втурнала в разположението на германските тилове, в укрепените села, във възловите гари, връхлитала върху тях неочаквано, изневиделица. Танковете препускали по улиците, като разстрелвали и унищожавали всичко неприятелско, което им попадало по пътя, и когато остатъците от гарнизоните се разбягали, танкистите и моторизираната пехота, докарана на танковете, подпалвали складовете с боеприпаси, разрушавали мостовете, стрелките, обръщателите на гарите и задържали влаковете на отстъпващите германци. От запасите на враговете се снабдявали с трофейно гориво, вземали си продоволствие и политали по-нататък, преди още германците да могат да се опомнят, да стегнат силите си за отпор или поне да определят посоката на по-нататъшното движение на танковете.

„Поразходихме се, Альошка, по степта като будьоновци. А фашистите се страхуваха от нас! Няма да повярваш, понякога с три танка и трофейна бронирана кола превземахме цели села със снабдителни бази. С паниката, братко Альошка, във военното дело е нещо велико. Добрата паника сред врага е по-скъпа от две пълни дивизии на настъпващите. Само че умело трябва да я поддържаш, като огън в огнището, да се правят все нови и нови неочаквани удари и да не й се дава да загасва. Сякаш на фронта бяхме пробили германската броня, а под бронята се оказа празно. И ние вървяхме като бъркачка през тесто…

… И ето случи се с мене тоя същият грях. Повика ни началникът. Разузнавателен самолет му бе хвърлил вимпел. Там и там има огромно снабдително летище. Към триста самолета, бензин, Стоки. Пощипва командуващият червения си мустак и заповядва: «Гвоздев, през нощта, без шум, без изстрел, уж че сте свои, приближи се до летището, по-близичко, а после с цялата маса нападни със стрелба и преди да са се опомнили, превърни всичко с краката нагоре, така че нито един гад да не излети». Задачата получиха моят баталион и още един, придаден под мое командуване. А «главните Сили» с предишния курс запълзяха към Ростов.

И ето, Альошка, попаднахме на това летище като лисица в курник. Альошка, приятелю, няма да повярваш, до самите германски сигналисти допълзяхме по пътя. Германците не ни обръщат никакво внимание — техни сме и толкоз, сутрин е, мъгла, нищо не се разбира, чуват се само моторите и дрънкането на гъсениците. После като се втурнахме, като ударихме. Ех, Льошка, ама че сеир беше! Самолетите седят на редици, а ние по тях с бронебойните оръдия, с един снаряд пробиваме по пет, по шест самолета. После гледаме, няма да се справим, някои по-смели от екипажа почнаха да палят моторите. Е, ние затворихме люковете^[1] и ставаме сами разбивачи, бием с броните по опашките. Самолетите транспортни, грамадни, до мотора не можеш да достигнеш, но ние караме по опашките. Без опашка, все едно че си без мотор, няма да полетиш. Тук именно ме парна и мене. Измъкнах се от люка да погледам обстановката, а танкът точно тогава удари по самолета. Едно парче от крилото ме перна по главата. Благодарение на шлема ударът бе намален, а то иначе бих свършил. Но всичко това е дреболия, работата върви към изписване и скоро пак ще видя моите танкисти. Другаде е белята: в болницата ми обръснаха брадата. Пазех я, пазех я, стана широка брада, а ми я обръснаха без всякаква милост. Е, кучета я яли брадата. Макар и бързо да вървим, но все до края на войната, предполагам, друга ще порасне и ще скрие грозотата ми. Ако искаш да знаеш, Альошка, Анюта, кой знае защо, не хареса брадата ми и през всичкото време в писмата си я косеше.“

Писмото бе дълго. Виждаше се, че Гвоздев го беше писал, потиснат от болничната скука. Между другото в края на писмото той съобщаваше, че край Сталинград, когато танкистите му загубили в боя колите си и очаквайки нови машини, водели бой като пехотата в района на прочутия Мамаев Курган, Гвоздев срещнал Степан Иванович. Старецът бил ходил вече на курсове и станал началство. Сега бил старшина и командувал противотанков взвод. Но снайпериския занаят не оставил. Само че, според думите му, дивечът му сега бил по-сериозен: не бил фрицът зяпльо, излязъл от окопа да се погрее на слънцето, а немският танк — сложна и здрава машина. Но както и по-рано, в лова на тоя дивеч старецът бил силен със сибирската си ловджийска досетливост, с каменното си търпение, с издръжливостта и точността в боя. При срещата те изпили с Гвоздев манерка калпаво трофейно винце, запазено от пестеливия Степан Иванович, споменали всички приятели, а старецът изпратил на Мересиев много поздрави и канел двамата, ако останат живи, да отидат след войната при него в колхоза да половуват катерички или да поскитат на лов за патици.

Топло и тъжно стана на душата на Мересиев от това писмо. Всички приятели от четиридесет и втората стая отдавна, вече воюват. Къде ли са сега Гриша Гвоздев и старият Степан Иванович? Какво ли е станало С тях? Покой ли краища ги носят военните ветрове, живи ли са? Къде е Оля?

Алексей пак си спомни думите на комисаря Воробьов, че военните писма са като лъчи на угаснали звезди: пътуват дълго, дълго до нас и понякога звездата е изгаснала, а лъчът й, весел и светъл, още дълго пронизва пространствата, носейки на хората ласкавия блясък на изгасналото вече светило.